Аманда Ходжкинсън
Британия Роуд 22 (5)

Ипсуич

Това, което Силвана е видяла от Великобритания досега, е една държава, също толкова разсипана, колкото и нейната собствена. Белезите от войната са навсякъде, в опожарените сгради, които подминават, в опашките пред магазините и в безизразните лица на хората. Беше си мислила, че може би ще успее да остави мрачните спомени зад гърба си в Полша, но тук загубата дебне зад всеки ъгъл, неизменна и неумолима, призовавайки миналото, при все че за нея е очевидно, че онова, от което всички имат нужда, е да забравят. Но от друга страна, коя е тя, че да мисли по този начин? Нейните собствени спомени я терзаят непрестанно, а забравата не идва лесно.

И все пак, докато следва забързана Януш нагоре по стръмната павирана улица и минава покрай другите къщи от червени тухли, които изпълват тези улици в предградията, тя се чувства изпълнена с решимост, а защо не и с мъничко надежда. Когато Януш ги посрещна на гарата, той беше погледнал момчето с любящ поглед. С приемане.

Иска да му благодари, но той върви толкова бързо, че тя непрекъснато трябва да подканва Аурек да подтичва до нея, за да не изостанат. Тъкмо когато си мисли, че е доста топло и може да свали палтото си и да го преметне през ръка, докато върви, Януш спира пред последната къща от редицата.

— Пристигнахме — съобщава той и се усмихва. — Ето го ключа. Добре дошли у дома.

Тя прехвърля ключа в ръката си. Аурек се протяга към нея да я докосне и тя разтваря длан, за да му го покаже.

— Хайде, давай — приканва я Януш. — Смазал съм ключалката и съм поправил пантите. Вратата заяждаше, но… Ами хайде, давай. Вкарай ключа и го изпробвай.

Тя пъха ключа в ключалката, той се завърта с лекота и вратата се отваря към тесен коридор с една врата отляво, стълбище от дясната страна и още една врата в дъното на антрето.

— Сигурно трябва да те внеса вътре на ръце — казва Януш. — Да те пренеса през прага. Да направим нещата както си му е редът, а?

Силвана понечва да възрази, но той я прегръща през кръста и я вдига на ръце, като я държи здраво. Тя затаява дъх от ненадейно връхлетялото я усещане, че не е стъпила на земята. Той я пита, като устните му леко докосват ухото й:

— Помниш ли, че когато взехме първия си апартамент, исках да те пренеса през прага, но ти беше…

— Бях бременна — довършва изречението му Силвана.

Януш се олюлява леко, докато се опитва да маневрира и с двама им през вратата, и от нейните устни се изплъзва мимолетен смях, който я изненадва с безгрижността си.

За един кратък миг тя си спомня момичето, което някога е била. Мисли за униформата си на разпоредителка в киното, виненочервения й цвят и украсените със златен ширит яка и ръкавели. Мисли за ябълковите овошки зад къщата на родителите си и как Януш я чакаше там привечер. Това бяха онези ненужни мисли, които правеха лъжите, които бе донесла със себе си от Полша, твърде осезаеми. Когато я пуска обратно на земята, тя разполага само с миг да пооправи яката си, преди Аурек да се втурне към нея и да зарови лице във врата й.

— Не се плаши — успокоява го тя. — Това е баща ти.

Аурек шепти в ухото й като обезумял:

— Нье. Не. Не.

— Той няма да ни нарани.

— Разбира се, че няма — потвърждава Януш и тя вдига поглед към смръщеното му лице.

Усмихва му се извинително, отскубва се от силната прегръдка на сина си и се оглежда наоколо. Къщата е студена и мирише на прясна боя. Шумът от стъпките им отеква, когато преминават през тесния коридор и влизат в кухнята, която се намира в задната част. Тя представлява симпатична малка стая с дървена маса и три бледожълти стола. Има готварска печка с понащърбен чайник на котлона. На прозорците са окачени парцаливи дантелени пердета.

— Изпрах завесите — обяснява Януш. — Знам, че са стари и поизносени, но щом се настаните, можем да вземем и нови.

Силвана вижда как нечии чужди ръце са излъскали бравите на вратите и нечии чужди ходила са направили малка вдлъбнатина в камъка на пода пред мивката.

— Кой е живял тук преди?

Януш изглежда изненадан от въпроса й.

— Не знам. Има ли значение?

Силвана поклаща глава. Знае, че в случая натрапникът е тя. Страхува се, че къщата също го знае.

Януш взема един вързоп от кухненската маса и й го подава.

— Подарък. Престилка е.

Тя си я слага. Червена памучна пола със син колан. В Полша всяка младоженка получаваше престилка. Може би има същия обичай в Англия. Какъвто и да е случаят, тя му благодари неколкократно. Януш прокарва пръст по яката си, сякаш е прекалено стегната. Това е жест, който тя помни — навик от младостта му, когато се почувства засрамен.

— Искам да видиш градината — казва той, отключва задната врата и я отваря широко. — Малко е дива, но вече подрязах тревата и изкопах няколко розови лехи ето там. Започнах да работя и за зеленчукова градина. Искам да си имаме истинска английска градина.

Силвана кимва, макар и да не разбира с какво английската градина е по-различна от всяка друга. Дългата морава е спретната и наскоро са изкопани цветни лехи, пръстта е тъмна и наситена като кафеени зърна. Аурек се стрелва покрай нея и се затичва по тревата, блъскайки се тук-там напосоки, като уловена в буркан муха.

Януш се обляга на вратата да го погледа, висок широкоплещест мъж с уморено лице и решителни сини очи. Костюмът, с който е облечен, е измачкан на гърба. Изглежда като чужденец в него, донякъде англичанин. Също така изглежда по-стар. Но какво ли беше очаквала? И двамата са остарели вече. Зачуди се дали той осъзнава колко надежди е вложила в него, в този нов живот, в тази къща под наем. Някак нечестно е да иска толкова много от него, след като са били разделени през всичките тези години, но имаше ли друг избор? Неговата преданост е към момчето. То има нужда от истински дом. Трябваше да се погрижи Януш да го разбере.

Януш се обръща и я поглежда.

— Значи не си виждала семейството ми, след като си тръгнах?

Силвана усеща как кръвта нахлува в лицето й. Това ли беше причината да я открие и да я доведе тук? Само за да му донесе новини за семейството му?

— Не — отговаря тя, впила поглед в краката си. — Съжалявам. Не знам нищо и за моите родители. Не знам какво се е случило с тях.

Тя развързва престилката и я поставя върху кухненската маса, когато Аурек се втурва вътре с някаква счупена кукла в ръце — розово и голо същество без ръце, с въртящи се очи и сплъстена черна коса. Той се ухилва и я показва победоносно на Януш.

— Я да видим какво имаме тук.

Януш се пресяга да вземе куклата, но Аурек се свива зад майка си, ръмжейки. Още преди да успее да премисли, Силвана избутва Януш, за да защити сина си. После вижда озадачението, изписано на лицето му, и незабавно се разкайва за прибързаната си постъпка.

— Съжалявам. Не исках да… Той не е свикнал да споделя нещата си. Прекалено дълго живеехме съвсем сами… Той…

Силвана се опитва да намери начин да му обясни, когато някакъв женски глас ги кара да се обърнат.

— Ехо, има ли някой?

Жената стои в коридора с цигара в ръка. Според Силвана е някъде към петдесетте. Притежава внушителното излъчване на някой на средна възраст. Тя е висока и червенокоса, с прекалено широки за жена рамене, и самите й размери карат Силвана да се чувства незначителна и не на място. Облечена е с пола от туид и бяла блуза, покрити с цели метри престилка на избелели теменуги и розови рози, които разцъфват точно над бедрата й и през огромния й бюст.

— А! — възкликва тя. — Наистина съм чула гласове. Аз съм госпожа Холборн, съседи сме.

Силвана пуска Аурек, а той отстъпва назад и избягва в градината, стиснал куклата в ръце. Януш леко се покланя, за да поздрави жената. За момент изглежда, че ще целуне ръката й като истински полски джентълмен. Вместо това се изправя и се ръкуват.

— Госпожа Холборн ли казахте? Много ни е приятно да се запознаем. Как сте?

Силвана усеща погледа на Януш върху себе си и осъзнава, че очаква да каже нещо. Припомня си английския, на който я учеха войниците, и уроците, на които присъстваше в лагера.

— Добър ден — казва внимателно. — Добър ден, госпожо.

— Приятно ми е — отговаря г-жа Холборн. После пристъпва към задната врата и Силвана забелязва как се втренчва в Аурек, който си играе в градината.

— А това синът ви ли е?

— Да, това е синът ми — уточнява Януш, а Силвана усеща гордостта в гласа му. — Казва се Аурек.

— Ъъ… как? Извинете, не чух добре. Може ли да го произнесете отново?

— Аурек — повтаря бавно Януш.

— Не е лесно да си извъртиш езика. Не мисля, че съм го чувала преди.

— На полски означава златокос.

Силвана наблюдава как Аурек подхвърля куклата във въздуха и после я улавя. Няма нищо златно в остриганата му тъмна коса.

— Беше рус като бебе — казва Януш и Силвана съзнава, че си е мислел същото и той.

— Като баща си — допълва тя и кима.

— Толкова бързо се променят, нали? — казва г-жа Холборн и махва към Аурек — жест, в който Силвана намира утеха, сякаш жената вече познава сина им.

— Дъщеря ми беше същата — продължава жената. — Роди се с рошави рижи къдрици. Човек би си помислил, че е детето на млекаря. А ако я видите сега — имайте предвид, че вече е голяма и не живее вкъщи, — ще речете, че съм лъжкиня, защото е чернокоса. Няма и един–единствен червен косъм на главата си. Вижте сега, тук не се церемоним много–много. Казвайте ми Дорис.

Януш й се усмихва.

— Дорис. А аз съм Януш Новак. Можете да ми казвате Ян, ако ви е по-лесно. Съпругата ми се казва Силвана.

— Добре. Ще се постарая да ги запомня, но що се отнася до чуждестранни имена, съм направо безнадеждна. Надявам се да ми простите, ако ги сбъркам. Виждах как идвате и си отивате и си помислих, че сигурно се нанасяте. Трябва да се запознаете с моя Гилбърт, като се върне от работа. Може и вече да го познавате. Работите заедно в Бъртънс, нали?

Силвана поглежда през прозореца. Слънцето в небето почервенява и обагря облаците в розово. През отворената врата се чува чуруликане на птички, а в дъното на градината Аурек се катери по ниските клони на дъба. Мисли си за гората, в която бяха живели с момчето. Скривалището им ще се напълни с пръст и листа. Ще започнат да го обитават животни, а корените на дърветата ще пробият стените от пръст. Гората сигурно вече забулва миналото й.

Януш я докосва леко по рамото и тя се сепва. Опитва се да нагласи лицето си в усмивка.

— Какво има?

— Тя се съгласи да ни снима. Хайде, повикай Аурек.

Дорис размахва фотоапарат пред нея ухилена.

— Не ме бива много с техниката. Надявам се да не го счупя.

Силвана е застанала до Януш пред входната врата. Занимава се със забрадката си, пристяга я към брадичката си и се старае да се отпусне, когато усеща ръката му на талията си да я придърпва по-близо към него. Следва кратък миг на вцепенение, в който тримата изчакват и позират, взрени в обектива. Така замръзнали в кадър, те чакат камерата да ги запечата. Януш стои сериозен, с изпънат гръб. Силвана придържа забрадката си. Аурек е вкопчен в краката на Силвана.

След като снимката е проявена, Януш я слага в рамка, а Силвана я поставя на полицата над камината отпред във всекидневната. „Това е доказателство“, мисли си тя. Дъхва върху рамката и почиства стъклото с ръкав, за да излъска портрета. Те са в черно-бяло, бащата, майката и техният син, отново станали семейство. Нейното семейство. Никой не може да й го отнеме. Вече не.

 

 

Силвана е в банята и натърква ръцете си със сапун, докато не се покриват с дебел слой пяна. За нея е разкош да разполага с цял калъп сапун само за себе си. Поглежда се в огледалото и се чуди дали да измие косата си. Нейната къса, побеляла коса. Очите й се насълзяват всеки път, щом зърне отражението си. Толкова е грозна, мисли си.

Как може Януш да я поиска, ако изглежда по този начин? Като каторжница. Точно така изглежда тя. Като престъпник. Вестител на злощастия. Беше го прочела на лицето на Януш, когато му каза, че така и не е отишла да види родителите му, след като е напуснал Варшава. Съвсем ясно виждаше болката в очите му. Беше го разочаровала.

Натърква сапуна по цялата си глава, ноктите на ръцете й дерат скалпа, мехурчетата влизат в очите й, ароматът на сапуна е толкова сладък, чист и живителен, че тя се изкушава дали да не плъзне цялото парче в устата си и да остави балончетата да пречистят вътрешността й така, както и тялото.

— Добре ли си? — извиква Януш и тя го чува да тропа по вратата. Сапунът се изплъзва от ръката й и пада някъде под мивката. Опипва долу да го намери, водата се излива върху лицето й и тя стиска здраво очи.

— Да, да. Сега излизам.

— Просто водата тече от много време.

— Съжалявам.

Силвана измъква сапуна иззад тръбите. Взема една хавлия, подсушава лицето си, затваря кранчето и се заслушва в тихите стъпки на Януш, докато минава по площадката на стълбището. Съблича се и влиза в топлата вода, като потапя и главата си, а краката й се удрят във ваната.

Дали Януш ще поиска да узнае какво й се е случило през войната? Дали ще поиска да разбере как така е заживяла в гората? Ами той? Дали той също пази някакви тайни? Няма да го пита.

Вече й беше обяснил как е пристигнал във Великобритания през 1940-а, но начинът, по който го разказа — с кратки изречения, като в многократно използвана реч, — остави Силвана в неведение за това как точно го е направил. Разказал й е за службата си, описал е страната, в която я е довел, черешовите овощни градини на юг и моравото сияние на северната пустош. Не е задал и един въпрос за нея или за момчето досега. Така е по-добре. Тя поглежда надолу, опипва гърдите си с ръце, а после и хлътналия корем, върху който са се отпуснали, сгушени една в друга. Какво жалко тяло ще му предложи. Дали след толкова години пак ще му се стори привлекателна?

Януш тъкмо да почука на вратата на банята отново и Силвана най-после излиза. Изглежда чиста и освежена. Бузите й са поруменели, но има нещо тъжно и безпомощно в нея, като мокро коте, сякаш водата я е смалила. Той хваща ръката й и я повежда към спалнята. За този момент е копнял и от него се е страхувал. Първата им нощ заедно.

В голямата спалня има две единични легла. Силвана ляга в едното, а Януш придърпва нагоре завивките около нея. Присяда на ръба на леглото и гледа как тя си играе с панделките по предницата на нощницата си.

— Харесва ли ти? — пита я. — Къщата. Сякаш е чудо, нали? Това с нас, да бъдем пак заедно? Англия ще ти хареса. Красива страна е.

Той свежда поглед и обръща внимание на лявата й ръка. Тя не носи венчална халка.

— Изгубих я — казва Силвана. Не допълва нищо повече.

— Ще ти купя друга — обещава й той, изпълнен с щедрост и доброта. Настоява да й обясни за английските нрави: — Една омъжена жена трябва да носи халка. Тук хората забелязват женските ръце. Поглеждат, за да разберат коя си.

Пресяга се да докосне косата й и усеща как тя трепва леко.

— Съжалявам, че не нося новини за семейството ти. Иска ми се да имах какво да ти кажа.

— Няма значение. Аз продължавам да им пиша, знаеш ли? Всеки път на различен адрес, в случай че някой е чувал нещо. Сигурно съм писал на всеки човек в родния ни град. Пращам писма и на твоите родители.

— На моите родители? Те отговориха ли?

— Не. Но служителят в Червения кръст ми каза, че може да отнеме години, докато писмата стигнат, където трябва. Не съм загубил надежда. А и ето, виж — вие сте тук. — Той поема ръката й в своята. — Радваш ли се, че ви намерих? След всичките тези години не бях сигурен… Трябва да те попитам. Не знаех дали не си срещнала някой друг…

Силвана тръсва глава решително и той съжалява, че е попитал.

— Бях с Аурек.

Между тях се настанява тишина. Накрая Силвана я нарушава.

— Ами ти?

— Аз? Не. Никого.

Изрекъл само това едничко изречение, той се чувства така, сякаш е прескочил пропаст и е оставил Елен и миналото зад гърба си. Вече си нямаше никого. Ето го в настоящето, където толкова отчаяно иска да бъде.

— Чаках те — шепти той и вярва в думите си. Ще направи така, че това да се получи. В главата му стоят хиляди въпроси. Жадува да разбере за живота й. Не разбира как е оцелявала в гората, макар и да е чувал за цели села, които са изоставили домовете си и са се подслонили сред дърветата. Всеки въпрос, който му хрумва, замира, преди да достигне устните му. Все още не е дошло времето за въпроси. Тя изглежда толкова уморена. Сенките под очите й са оцветени в лилаво. Може би трябва да подпъхне завивките около нея и да я остави да спи.

Силвана потупва пухения юрган.

— Искаш ли да легнеш до мен?

— Може ли? Кажи, ако е твърде рано…

Замисля се за нелепостта на думите си. Твърде рано ли? След шест години със сигурност по-скоро трябва да има предвид твърде късно, нали?

— Мечтала съм си за това — казва тя и Януш усеща потреперването в гласа й. — Аз и ти. Дом. Ние тримата отново заедно. Това е всичко, което някога съм искала.

Тя отмята завивката и му прави място. Януш загасва нощната лампа. Надига нощницата й и прокарва ръце по тялото й, а тя въздиша тежко. По него пробягва тръпка. Този звук. Това е звукът, познат му от момичето, което някога бе обичал, идващ от жена, за която не знае нищо.

Бедрата й са като лакти на погрешното място, надигат се от корема й. Тялото й се състои само от щръкнали кости и вдлъбнатини. Силвана хваща ръката му и я поставя на гърдата си. Тя е мека, топла и налята. Толкова отдавна не е докосвал жена. Несръчно се качва върху й.

— Добре ли е така?

Страх го е да се отпусне с цялата си тежест върху нея, но тя разтваря бедра, придърпва го към себе си и шептейки името му, увива крака около него. Януш сграбчва ръба на матрака в тъмнината, но тогава в съзнанието му изниква образът на Елен и той затваря очи, за да го прогони. Трябва да прекрати тази лудост. Дишането на Силвана се учестява и дрезгавият й глас в ухото му поражда у него прилив на удоволствие, който прогонва всички останали мисли. Самотата му се свлича от него като разкопчани дрехи. Може би ще се получи. Може би ще успеят да се справят. Да живеят тук, заедно. Да забрави Елен. Да създадат семейство. Той притиска бузата си към остриганата й коса, целува ухото й, облизва го, гризва леко меката му част.

Усеща допир до ръката си. Помръдва леко, едва осъзнал докосването. И тогава някой рязко дръпва кутрето му.

— Какво, по…? Кой е там? Какво става, по дяволите?

Той се прекатурва и пада между леглата, но бързо се изправя на крака.

— Аурек? — извиква тя.

Януш светва лампата и среща погледа на детето, втренчено в него с големите си кафяви очи.

В тях се чете осъзната собственическа ожесточеност, която за момент оставя Януш безмълвен. Той закопчава горнището на пижамата си и на свой ред отправя гневен поглед към момчето.

— Аурек? Какво правиш тук? Марш в леглото!

Силвана придърпва завивките и протяга ръце към детето.

— Не, не. Нека остане.

— Ама какво иска? — пита Януш. — Какво има, Аурек? Да не си се уплашил от нещо?

Аурек поглежда майка си и тихо измяуква.

— Жаден е — отговаря тя. — Моля те, не му се карай.

Момчето се настанява на леглото, преди Януш да успее да възрази, и Силвана го гушва. Той наблюдава как детето се наглася, малките му ръчички се протягат към гърдите й, намества главата си и поема зърното й в уста.

— Не — възнегодува Януш. — Не. Престани! Не прави това! Аурек, ела! Върни се в леглото си!

Той не успява да разчете безизразното изражение на Силвана.

— Съжалявам — казва тя с отпусната на главата на момчето брадичка. — Друг път. Когато Аурек не се нуждае от мен.