Аманда Ходжкинсън
Британия Роуд 22 (42)

Полша

Силвана

Силвана тупаше завивките в стаята на Марися, когато разкри тайните й. Беше повдигнала сламения дюшек на една страна и отдолу, върху дървената скара, намери снимката на един германски войник. Мъж в униформа с правилно, обло лице. Имаше дълги мигли и топъл поглед, беше дори прекалено красив за мъж. Устните му бяха стиснати, не се усмихваше. До снимката, увит в памучен плат, лежеше албумът с филмови звезди на Силвана. Ватираната й чанта също беше там. Марися може би ги е намерила в гората. Но дали ги беше намерила, след като старецът я беше спасил, или ги беше прибрала, докато Силвана и Аурек лежаха на смъртно легло? Във всеки случай ги беше задържала и ги беше скрила от тях.

В стаята нямаше много вещи. Леглото, един дървен стол. Овално огледалце. Метален сандък в един от ъглите. Силвана надигна капака и надникна. Вътре имаше рокли, шапки и няколко чифта черни копринени чорапи. Намери и пищно избродирана забрадка. Цветя и птички, пресичащи червен източен десен. Тя прибра книгата си обратно в чантата и сложи забрадката на главата си. Марися беше откраднала вещите на Силвана и сега тя щеше да вземе нещо нейно.

Тъкмо се канеше да излезе на чардака и да поиска сметка на Марися в двора, когато чу шум — кола се задаваше по неравния път към фермата. Към колибата идваше камион с покрито с платно ремарке. Спря под големия кестен и от него слезе един германски войник. Силвана се обърна да погледне старицата, която стоеше зад нея.

Лицето на Ела се стегна.

— Този мъж отвън не бива да те вижда. Ще реши, че те укриваме. Не се показвай, докато не си замине.

— Това ли е любовникът й? — Силвана нямаше намерение да пита. Германският войник я беше уплашил повече, отколкото мислеше. Трябваше да разбере кой е.

— Моля?

— Марися. Това ли е любовникът й? Тя спи с германец, нали така?

Ела се усмихна и Силвана съзря в извивката на устните й злоба, която не беше забелязвала досега. Ръката на старицата се стрелна към гърлото й и Силвана видя нещо да проблясва.

— Какво е това? — Тя се пресегна и грубо дръпна ръката на Ела. Възрастната жена носеше нейния медальон, зеленото стъклено дърво лежеше във вдлъбнатината на сбръчканата й шия.

Вече я виждаше ясно: лицето на старицата беше по-сурово, отколкото мислеше — носът й беше зловещо гърбав, а очите й бяха жестоки и хитри.

— Мой си е — каза жената. — Не забравяй, че ние ти спасихме живота. Трябва да внимаваш какво приказваш. Марися храни семейството ни. Жертва се заради нас. Пълните ти бузи са такива благодарение на нея. Войниците взимат храна от всички в селото. Не ни позволяват дори да имаме воденични камъни и сами да си печем хляба. Да не мислиш, че го е искала?

— Значи й е любовник?

— Преди година дойде тук с още войници. Взеха ни зърното. После той се върна сам за Марися. Отведе я със себе си и не я видяхме с дни. Знаеш ли колко плака, като се върна? Затвори се в стаята си в продължение на дни и не искаше да говори с нас. Не само той я беше наранявал. Имало е и други войници. Всички те са си я разменяли.

Ела избърса нос в ръкава си.

— Мислиш си, че си по-добра от нас, така ли? Нямаш си представа колко страдаме. В селото има движение на Съпротивата. Знаем кои са в него, но нищо не казваме на германците. И каква благодарност получаваме в замяна? Марися получаваше смъртни заплахи от Съпротивата, но ние пак нищо не казахме. Можем да кажем на войниците какво става в селото, но мълчим. Кои тогава са лошите тук? Селяните, които биха убили някого от своите, или дъщеря ми, която няма друг избор, освен да прави онова, което й кажат? Сега се разкарай. И се погрижи момчето да седи тихо.

Силвана си спомни за войника във Варшава, онзи, който я накара да легне на леглото и после взе онова, което искаше. Вероятно Ела казваше истината. Може би Марися нямаше избор. Тя се сниши и предпазливо се върна в стаята, където се прикри в сенките, и видя как Ела излиза на двора. После се промъкна до прозореца с Аурек.

Дърварят беше в двора и двамата с Ела се приближиха към войника така, все едно поздравяват някой съсед, махнаха с ръка и извикаха приветливо. Но войникът им се разкрещя. Тръгна към тях, размахал заплашително оръжието си, и това, изглежда, ги озадачи. Накара ги да застанат на колене с ръце на тила. Извика нещо и платното на ремаркето на камиона се вдигна. От там слезе Марися. Плачеше. Още един мъж се измъкна от камиона. Висок и красив мъж, когото Силвана разпозна веднага. Беше Григор. Изглеждаше по-слаб от преди и дрехите му бяха парцаливи, но беше той.

Марися умоляваше войника да й прости.

— Знаеш, че съм твоя — казваше, дърпайки ръката му. — Щях да ти кажа. Повярвай ми. Щях да ти кажа за него, да ти го предам. Мамо, кажи му.

— Права е — изплака майка й и вдигна глава. — Този мъж ни каза, че е лекар. Ние не му повярвахме. Марися щеше да ти каже.

Германският войник направи крачка към старицата и вдигна оръжието си. Отекна гръм и тя се свлече на земята. Силвана нададе вик, при което Аурек изпищя и удари по прозореца. Силвана го сграбчи и запуши устата му с ръка.

Григор погледна към къщата, право в нея. Войникът също се обърна натам, проследил погледа на Григор. И двамата я бяха видели. Тя се вцепени от страх, краката й натежаха като камък. Свали ръката си от устата на Аурек.

— Излизай! — изкрещя войникът и размаха пушката си към нея. — Ти там, в къщата. Излизай веднага!

Силвана хвана Аурек за ръка и го изведе отвън на двора.

— Като ти кажа да тичаш — прошепна му тя, — хукваш бързо колкото можеш. Просто тръгваш.

Войникът беше по-млад, отколкото мислеше. Ако му свалиш униформата и му облечеш селски дрехи, може да го вземеш и за по-малък брат на Марися. И въпреки това, с оръжието в ръка и яростта, зачервила бузите му, той си тежеше на мястото и всички те стояха безмълвни и го гледаха, покорни като овце в кошара.

Тя направи още една крачка към малката групичка в двора. Долови раздвижване зад войника и видя Антек, възрастния мъж, да се изправя неуверено.

Войникът още викаше по Силвана. Огледа я от горе до долу и тя се зачуди дали не я преценява става ли за негова следваща любовница. Някоя, която да заеме мястото на Марися. През цялото време, докато я зяпаше и бавно я оглеждаше, тя знаеше, че старецът се приближава към него. Тя се изправи, изпъчи гърди и се постара да полюшва леко бедра, докато върви. Вероятно това си беше чиста лудост, но възрастният мъж беше толкова близо до него, че със сигурност си заслужаваше да опита.

Войникът не го забеляза чак докато ръцете на Антек не се озоваха на врата му. Щом старецът го повали назад като борец на панаирджийски ринг, Марися се спусна към тях и зарита и заудря войника в гърба. Силвана пусна ръката на Аурек.

Григор й изкрещя:

— Бягай! Измъкни се, докато още можеш!

Той избяга покрай камиона по селския път и влезе в гората.

Марися викна след него. А после, когато стана ясно, че той няма да спре, започна да плюе и да крещи по него.

— Майната ти! Бягай, страхливецо. Майната ти!

Силвана се загледа в отдалечаващата се фигура за миг. Григор си тръгваше? Бягаше?

Аурек започваше да плаче, лицето му беше изкривено от страх. Антек и войникът бяха на земята, а Марися се опитваше да вземе оръжието. Силвана се огледа. Трябваше да им помогне. Отскубна се от Аурек, взе едно каменно гърне от земята, изтича към боричкащата се група и го разби в гърба на войника.

В момента, в който го направи, осъзна, че е било грешка. Не го беше ударила достатъчно силно; гърнето беше отскочило от рамото му. Все едно беше фраснала гнездо на оси с пръчка. Единственото, което постигна, беше да го разгневи и да охлаби хватката на Антек.

Войникът улови Силвана за полата и я събори на земята. Внезапно я удари с рамото на пушката си право в бузата. Видя звезди посред бял ден. Чуваше как Марися пищи, а Аурек реве. Гласът му беше по-пронизителен от тези на останалите. Значи така щеше да умре, помисли си, щом юмрукът на войника се заби в ребрата й. Не в снега, ами посред бял ден през лятото, сбила се в прахта с един непознат.

Опита се да избяга, но войникът я сграбчи за крака и я издърпа обратно. Тя го изрита, но той я дръпна за косата. И тогава Силвана видя нещо метално да проблясва на слънцето. Примигна и спря да се бори. Григор се беше върнал, а в ръката си държеше брадвата на дърваря.

После всичко сякаш забави ход; всичко изглеждаше ясно. Тя знаеше какво смята да направи той. Всички те знаеха, всички те проумяха мига.

Войникът я пусна и Силвана изпълзя настрани. Прозвуча изстрел, а после още един. Стреляше във въздуха, възпрян от Антек, който стискаше ръката му. Григор стоеше на мястото си, а после вдигна брадвата над главата си.

Силвана посегна да придърпа Аурек и го притисна към гърдите си, но знаеше, че вече го е чул — сблъсъка на метал с кост. Отново и отново.

Усещаше нещо горещо по лицето си, докосна бузата си и когато погледна ръката си, тя беше изцапана с кръв. Аурек се изплъзна от ръцете й. Стоеше с отворена уста и се полюшваше така, сякаш чуваше далечна музика и се движеше в такт с нея. Кръвта закапа върху тях. Аурек изпищя и се затича към кокошарника.

Безумието на Григор не стихваше и той продължаваше да стоварва брадвата отново и отново. Човек можеше да повярва, че цепи дърва и всичко е нормално, но кръвта и плътта бяха навсякъде: лицето на Марися беше сковано от страх, а старецът лежеше разтреперан до мъртвата си жена, покрил главата си с ръце.

Силвана се отдръпна. Грабна чантата си и се запрепъва през двора. Като стигна кокошарника, намери Аурек да клечи в дъното му, наполовина вътре, наполовина вън от полога. Тя падна на колене, хвана го за крака и го издърпа към себе си, но той не спираше да се бори и да се опитва да се вмъкне обратно.

— Аурек — изплака тя, — Аурек, моля те. Трябва да вървим.

Притисна боричкащото се дете здраво в прегръдката си, измъкна се от кокошарника и се затича.

Прекоси нивите, където семейството отглеждаше картофи и захарно цвекло, и продължи да тича, докато не стигна една дълбока река. Хвърли се в нея — студената вода я разтърси, зъбите й затракаха и краката й се разтрепериха.

— Всичко е наред — каза на Аурек със скърцащи зъби. — Всичко е наред. Тихо, детето ми, тихо.

Той трепереше и се тресеше неистово, но тя отми кръвта от него, търкаше косата му и го миеше, без да обръща внимание на виковете му, използваше плюнка и после го бършеше с ръкава си да го почисти.

— Всичко е наред — не спираше да повтаря, а по бузите й се стичаха сълзи. Погледна роклята си и видя петната от кръв, които се бяха разлели около нея във водата. — Всичко е наред — подсмърчаше тя, без да е сигурна дали успокоява себе си или момчето. — Тихо сега.

Пренесе детето през реката и се изкачи през покрития с храсти бряг от другата страна. Люлеейки го на хълбока си, тя се заклатушка напред през равнината, а високото лятно слънце над тях изсушаваше дрехите им. Падна, но отново се насили да стане и продължи да тича, докато не реши, че сърцето й вече ще се пръсне.

Най-накрая стигна до една широка и дълбока канавка, която разделяше две житни ниви, и се спусна надолу в нея, неспособна да продължи.

Лежеше в калната вода и се опитваше да си поеме дъх, притиснала Аурек до себе си, с ръка на устата му, от страх да не се разпищи.

Остана там до края на деня и през цялата задушна, изпълнена с досадни бръмчащи комари, лятна нощ. На зазоряване двамата с Аурек се измъкнаха от канавката и отново поеха към гората. В далечината през нивите се виждаха пламъци и сив пушек, който се виеше към небето. Вероятно други войници бяха запалили колибата, за да отмъстят. Или пък Марися, Григор и дърварят я бяха изгорили и избягали.

Силвана стигна началото на гората и тъмните сенки на дърветата се спуснаха над нея. Спокойствието на боровете, смърчовете и брезите, на всички дървета приласкаваше нея и момчето, позволяваше им да станат част от техния покой и да споделят техните тайни.

— Тук сме в безопасност — каза на Аурек. — Вече сме в безопасност.

Гората отново се превърна в дом за Силвана. Зелен свят, който поглъщаше границите в своя мрак с аромат на бор. Знаеше достатъчно, за да живее сред дърветата, така смяташе; как да дере зайци, да готви малки птички, таралежи и невестулки. Можеше да изпече плъх така, че месото да не стане сухо. Да пали огън и да строи заслони. Знаеше къде са дивите плодове и кои гъби стават за ядене. Двамата с момчето щяха да се научат да се движат сред дърветата като призраци.

На моменти си мислеше да напусне гората, но споменът за Григор и останалите все още будеше Аурек нощем. Той спря да говори и вместо това започна да издава птичи звуци сам на себе си. И двамата бяха плашливи като сърните и тревожни като зайците, които ловяха.

Преди зимата да дойде отново, те се бяха научили да ядат всичко, което намерят, без да бърчат носове от погнуса. Миришеха като животни, а зъбите на Силвана бяха започнали да се клатят. Косата й порасна дълга и сплъстена. В заплетените й краища се закачаха тръни, а зад ушите й се захващаха листа.

Силвана се вгледа във водата на потока до лагера, който беше устроила, и се опита да разгледа внимателно отражението си в леко развълнуваната вода. Хванеше ли някой кичур пред очите си, можеше да види сиви нишки сред червеното. Отряза я цялата, започна още от сплъстените снопове отзад на тила. Отне й цяла вечност. Отново се погледна в потока. Изчака водата да се успокои и съзря една сянка, която беше самата тя. „Така е по-добре“, помисли си. После направи същото и с косата на Аурек. И двамата се бяха се превърнали в горски създания.