Сюзън Елизабет Филипс
Сладки мечти (9)

8

„Сега ми принадлежиш — духом и телом.“

Джорджет Хейър, „Старите сенки“

— Какво правиш тук? — Гласът на Колин й подейства като струя студена вода.

— Оправям леглото ти.

— Е, иди да оправяш нечие друго легло.

— Май отново си забравил да си наденеш щастливата усмивка?

Тя изпъна крака, стъпи с единия на пръсти, а другия сгъна в коляното и се протегна по дължината на леглото, давайки му възможност да оцени чувствените извивки на дупето й. Това бе единственото оръжие, което й бе останало, и през деветте дни, откакто работеше за него, тя го използваше колкото бе възможно по-често. И какво, ако сексуалните й номера я караха да усеща присъствието му много по-осезателно, отколкото й се искаше? Той не знаеше за това. Или знаеше? Точно това бе предизвикателството на сексуалните игри — никога не можеш да бъдеш сигурен кой кого разиграва.

Меко казано, беше доста неприятно да живееш със стария си учител по английски, особено когато този учител не беше толкова стар и имаше страхотно тяло: висок и строен, широкоплещест, с тесни бедра. Да не говорим за мозъка. Бяха минали доста години, преди да се заинтригува именно от тази част на мъжа, но след като най-сетне бе придобила този навик, нямаше намерение да се отказва.

Без да бърза, оправи и последната възглавница. Официалната вечеря бе предвидена за утре и камионът на компанията за мебели под наем скоро щеше да пристигне. Въпреки че трапезарията във „Френчманс Брайд“ бе доста просторна, не беше достатъчно голяма, за да побере трийсетте гости, които Бърн бе поканил, и Шугар Бет бе наела по-малки маси, които да разположи на долния етаж. Неговият агент и редакторът щяха да долетят от Ню Йорк, но той бе събирал материали за книгата си в „Оле Мис“, затова повечето от гостите щяха да пристигнат от Оксфорд.

Но не всички.

— Колко местни си поканил? — Той не й бе показал официалния списък с гостите и тя не можеше да се успокои, докато не разбереше дали няма да бъде принудена да обслужва някого, когото искаше да избегне.

— Вече ти казах. Две от местните библиотекарки, които не познаваш. Както и Арън Лиъри и съпругата му.

Арън беше настоящият кмет на Париш. Двамата бяха учили в едно училище, но тъй като той беше президент на клуба по шахмат и чернокож, се движеха в различни кръгове. Тя си го спомняше като мило и старателно момче и навярно не се бе опитвала да му прави номера. Унизително бе да прислужва на съученик, но тъй като той беше кмет, можеше да го преглътне.

— Коя е съпругата му?

— Чарис. Много мила жена.

— Престани да го усукваш.

— Вече водихме този разговор.

Шугар Бет се засуети около ъгъла на завивката.

— Името Чарис нищо не ми говори.

— Мисля, че е от Джаксън.

— Защо не започна с това?

— Извинявай. Да не би неволно да си останала с впечатлението, че искам да улесня живота ти?

— Просто ми се струва странно, че нямаш повече приятели в Париш. Но като се замисля, не е странно.

Той свали часовника си.

— Утрешното събиране е делова вечеря.

— Зная. За да благодариш на всички, които са ти помогнали за „Отражения“. Но хората в града, които са ти помогнали, не са ли повече, отколкото в Оксфорд?

— Леля ти почина, Ханк Уидърс е в болница, а госпожа Шейбли е на гости при дъщеря си в Охайо. Може ли да приключим с този разговор?

Започна да разкопчава бавно ризата си. Като служител, отговарящ за прането му, тя вече знаеше, че той не носи потници, както и че предпочита разноцветни маркови боксерки. Знаеше прекалено много за него.

— Можеш поне да почакаш първо да свърша с разтребването, а след това да се събличаш. — Говореше троснато, но никак не й се нравеше неоспоримият факт, че присъствието му караше мръсницата в нея да излезе от комата си.

— Това притеснява ли те?

Мъжкият стриптийз продължаваше, копче след копче, а погледът му не се откъсваше от нея.

— Само защото видях книгата, която четеш.

Ризата бе разкопчана докрай.

— За коя книга говориш?

— „Еротичният живот на викторианския джентълмен“. Голям джентълмен, няма що. По-скоро прилича на уличен пес. Има цели глави, посветени на господарите и прислужничките.

Той пъхна палец в колана на панталоните си. Изглеждаше арогантен и опасен.

— Смяташ, че може да ми хрумнат някои идеи, така ли?

— Зная, че са ти хрумнали. Отбелязал си местата.

Той се изсмя и изчезна в дрешника. Харесваше й тази стая — екстравагантният разкош на полираните лавици от черешово дърво, оловните конзоли, спретнато подредените чекмеджета, закачалките и преградите, уханието на вносни платове и високомерен лукс.

— Просто провеждам едно изследване — обади се той отвътре. — А ти защо си ровила в кабинета ми?

— Събирах боклуците ти. — И тършуваше за ръкописа на „Отражения“, макар че не смяташе да му го признава. Шугар Бет оправи абажура на лампата. — Главата, посветена на търга на девствениците, е отвратителна.

— Хайде, хайде, май наистина си вреш носа навсякъде.

— Имам нужда от интелектуално стимулиране. Тази работа просто ще ме умори от скука. — Той не бе затворил вратата на дрешника, затова тя се приближи и надникна. — Не смятам, че правиш някакво разследване. Мисля, че просто си извратеняк.

— Каква груба дума. Къде са ми спортните шорти?

Той все още беше с панталоните, но ризата бе изчезнала. Шугар Бет се зачуди как онзи мършав млад мъж, когото помнеше от гимназията, се бе превърнал в такъв великолепен мъжкар? Колин подпря ръце на хълбоците и тя осъзна, че чака отговора й.

Шугар Бет облиза устни.

— Нямам представа. — Шортите бяха върху полицата, където ги бе оставил, но тя не смяташе да му улеснява живота повече, отколкото изискваха задълженията й. Видя колана му, преметнат върху пейката от тиково дърво в средата на дрешника. Той беше спретнат и подреден и Шугар Бет подозираше, че не разхвърля, защото не обичаше после да разтребва. — Мислех, че тренираш само сутрин.

— И следобед, ако пожелая.

— Днес искаш да тренираш, защото си блокирал творчески, нали?

— Нямаш ли работа? Например да чистиш и търкаш някоя мръсотия?

— Изхвърляш толкова много листа, че ще трябва да купя второ кошче за кабинета ти.

— Имаш ли нещо против да се обърнеш, докато си свалям панталоните?

— Да, имам, защото това е единственото предимство на работата ми.

Външен човек едва ли би разбрал дали лекото свиване на ъгълчето на устата му е израз на развеселеност или презрение, но тя предпочиташе да смята, че той я намира за много по-забавна, отколкото му се искаше. Шугар Бет се облегна на рамката на вратата.

— Ще ми кажеш ли защо ти е секнало творческото вдъхновение? Обикновено бих препоръчала секссцена — може би си спомняш, че имам слабост към тях — но след като тази сутрин прочетох пасажите в онази книга, ме е страх да те окуражавам.

— Това е сложна история и аз се опитвам да въведа нова героиня. Тя ми създава малко неприятности, това е всичко.

— Cherchez la femme.^[1]

— Точно така. — Той взе колана, явно с единствената цел да я изнерви. — Фани е главната героиня на книгата. Тя е млада, добре възпитана, но се бори срещу условностите и ограниченията на викторианското общество.

— Мога да я идентифицирам с… хей, това е моето име!

Изглежда, за пръв път го свари неподготвен.

— За какво говориш?

— За моето истинско име. Франсес Елизабет Кеъри.

— Не знаех.

— Разбира се, че знаеш. Никой никога не ме е наричал Франсес, но името ми фигурира във всички училищни документи.

— Сигурен съм, че отдавна съм го забравил.

— Аз пък съм сигурна, че не си.

Той прокара колана през пръстите си.

— Захващай се за работа. Дразниш ме.

— Надявам се да не е красива блондинка с безупречен вкус.

— Тези панталони сега ще се смъкнат, независимо дали гледаш, или не. — Захвърли колана, свали ципа и пусна панталоните.

Миг преди да се извърне, Шугар Бет зърна дълги, стройни, мускулести бедра. Цялата потръпна, но побърза да си напомни, че има да мисли за много по-важни неща, отколкото тялото му.

Отиде в банята и притисна към лицето си една от кърпите, все още мокра от него, преди да я окачи на сушилнята. Бяха изминали девет дни, а тя все още не бе открила вратата към тавана. Два пъти го пита, като се постара въпросът й да прозвучи между другото, за да не събужда подозрения. Първия път телефонът иззвъня, преди той да успее да отговори, а втория Гордън се разлудува заради една катерица и разговорът увисна. Една катерица, дявол да я вземе! Как мразеше това куче!

Официалната вечеря беше добро извинение, за да повдигне въпроса за трети път, и Шугар Бет се върна в спалнята. Заговори достатъчно високо, за да я чуе от дрешника.

— Тази сутрин отново се обадих в цветарския магазин. Казах на собственичката, че не искаш аранжировката да изглежда прекалено женствена, защото не желаеш да подхранваш онези упорити слухове, че си гей. Тя е християнка, така че се отнесе с пълно разбиране.

Стори й се, че чу въздишка, и се подсмихна, когато той излезе от дрешника, облечен в сиви кашмирени спортни шорти и тъмносиня тениска в ръка.

— Очарователно — изрече провлачено, — но не си спомням да съм ти казвал нещо за цветя.

Тя отмести очи от гърдите му.

— Сигурна съм, че ако се интересуваше малко повече от футбол, тези слухове отдавна да са стихнали. Впрочем, този твой маниер да говориш като мамино синче е просто отвратителен.

Устните му се извиха в едва забележима усмивка, което я подразни, защото искаше да го ядоса, а не да го развлича. Опря ръка на хълбока си и се намръщи отегчено.

— Вечерята ще е утре и предполагам, че сервизът „Споуд“^[2] на Диди още е на тавана. Следобед ще се кача да проверя — каза Шугар Бет и затаи дъх.

Той нахлузи тениската през глава.

— Не се притеснявай. От фирмата за кетъринг ще донесат съдове.

— Тъй като си чужденец, не се очаква да знаеш това, но тук, в Мисисипи, се смята за проява на лош вкус да се използва фирмен порцелан вместо наследствения семеен сервиз.

— Каквито и наследствени семейни сервизи да е имало на тавана, отдавна са изчезнали.

— Какво искаш да кажеш? Какво се е случило с всички вещи?

— Уини е продала всичко, което е било на тавана, преди аз да се нанеса. — Той дори не направи опит да смекчи това, което дори и най-безчувственият човек би разбрал какъв жесток удар представлява за нея.

— Продала е всичко? — Отново я връхлетя онова тревожно чувство, че е загубила всичко. Наложи се да извика в съзнанието си широката усмивка на Дилайла, за да не рухне окончателно.

— Имала е пълното право — изтъкна Колин.

— Да, предполагам, че е имала. — Шугар Бет скри ръка зад гърба си и толкова силно я стисна в юмрук, че ноктите й се забиха в дланите. — При все това може да е пропуснала някой поднос. Диди си имаше своите тайни места.

Но той вече излизаше от стаята.

 

 

Равномерният ритъм на пътечката за бягане обикновено го успокояваше, но днес това не му бе достатъчно. Имаше нужда да излезе навън. Да поработи с ръцете си. Да се бори със сексуалното привличане на Шугар Бет бе твърде трудно, да не говорим за чара й, който тя използваше напълно пресметливо. Това не му харесваше, както не му харесваше и язвителното й чувство за хумор, което тя насочваше с еднаква лекота както към себе си, така и към него. Нито му се нравеше острият й ум, проблясващ под маската на добре възпитана, простодушна южнячка. Той, разбира се, знаеше каква е, но не очакваше, че и тя го е осъзнала.

И откъде черпеше толкова твърдост и издръжливост, да не говорим за онази странна, но впечатляваща увереност? Тя готвеше доста прилични ястия, много по-вкусни от тези, които той сам си приготвяше, и макар да пренебрегваше голяма част от инструкциите му, това бяха основно онези, които той бе измислил, за да я дразни. Незнайно как й се удаваше да разграничава разумното от безсмисленото и да действа по своя преценка. Не, това никак не му харесваше.

Колин изтри потта от лицето си и увеличи скоростта на пътечката с няколко степени. Днес тя се бе появила в още една от нейните плътно прилепнали тениски, този път в сребристосиньо, като цвета на очите й, а деколтето й във форма на сърце, беше достатъчно дълбоко, за да вижда онази проклета тюркоазна пеперуда, пърхаща от едната върху другата заоблена гърда. Трябваше да изпълни заканата си и да й купи униформа, но някак си все не можеше да се накани.

Старата неприязън беше угаснала. Да я постави на колене, не се оказа толкова лесно, колкото си представяше, но той все още не бе изиграл най-силния си коз. Представи си как от онези красиви сини очи се отронват поне няколко сълзи на искрено разкаяние. Накрая щеше да може да затвори последната страница на тази много стара, много неприятна глава от живота си.

Искам майка ти да види скъпоценното си момченце сега. Как се прибира у дома с подвита опашка.

Отново увеличи скоростта на бягащата пътечка и ускори крачките си, но и това не помогна. Ръцете го засърбяха за познатото усещане на тухли и камък.

 

 

Гордън не беше чак толкова безполезен. Още преди звънецът на пристройката за карети да звънне, той започна да лае. Шугар Бет остави книгата, която бе измъкнала от невероятно богатата библиотека на Колин. Продължаваше да се изненадва, че всяка вечер Гордън се прибираше с нея у дома, вместо да остане при любимия си Колин. В интерес на истината, в повечето случаи кучето успяваше да я препъне, докато прекосяваха двора, но при все това послушно я следваше и тя не се чувстваше толкова самотна в пристройката за карети.

Стана неохотно от дивана. Дори когато животът вървеше гладко, обикновено добрите новини не чукаха на вратата в десет вечерта. Гордън не спираше да лае, докато Шугар Бет прекосяваше стаята. Тя дръпна завесата на страничния прозорец, но не видя нищо застрашително, а само силуета на някакво девойче.

— Млъкни, Гордън.

Шугар Бет светна лампата на верандата. Когато открехна вратата, Гордън се промуши навън и няколко пъти опознавателно обиколи глезените на момичето. Тя беше на около тринайсет или четиринайсет, слаба, неопитна и красива. Но красотата й все още беше несъвършена, неоформена, на границата между детството и юношеството и това навярно тровеше живота й. Бе затъкнала зад ушите правата си кестенява коса, стигаща до раменете. Дрехите й бяха ужасни — безформени панталони, най-малко два номера по-големи, и овехтял мъжки анорак, дълъг до бедрата. Лицето й бе кръгло и деликатно, широката уста — малко голяма за тези изящни скули. Дори на слабата светлина на лампата Шугар Бет видя очите й, светлосини, странно контрастиращи с тъмната й коса.

Гордън припна надолу по стъпалата на верандата и завря нос в храстите. Момичето се взираше в Шугар Бет, сякаш виждаше призрак. Шугар Бет я чакаше да каже нещо и когато гостенката остана безмълвна, пое инициативата.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

Момичето облиза устни.

— Да, госпожо. — Потърка дебелата подметка на едната си обувка в носа на другата. В гласа й имаше хриплива нотка, което го караше да звучи като на по-възрастна жена.

Имаше нещо смущаващо в това момиче, почти познато, макар Шугар Бет никога да не я бе виждала. Зачака, при все че в нея се надигна някакво неприятно предчувствие.

Момичето преглътна мъчително.

— Аз съм… ъ… нещо като… ваша племенница.

— Племенница? Не разбирам.

Но разбираше.

— Аз съм… Джиджи Галантайн.

Името прозвуча странно в комбинация с неговото. Джиджи. Дъщерята на Райън.

Копнеж, остър и сладостно горчив, прониза сърцето й. Детето на Райън. Дъщерята, която би могла да бъде нейна. Как се бе случило така, че бе успяла да изгуби единствените добри мъже, които някога бе обичала? Райън от глупост, а Емът… Може би като наказание заради това, което беше причинила на Райън.

Но това момиче беше и дете на Уини и Шугар Бет почувства студенина. Нищо чудно, че й се стори толкова позната. Сребристосините очи на Грифин Кеъри се бяха предали и на следващото поколение.

Джиджи извади ръце от джобовете на анорака.

— Зная, че е ужасно невъзпитано и така нататък, задето се появявам така изведнъж, но си помислих, че вие не знаете за мен. Осъзнавам, че не би трябвало да съм тук и така нататък, но просто исках да ви кажа едно „здрасти“.

Изминалият ден беше твърде дълъг и уморителен за Шугар Бет. Колин и голите му гърди. Официалната вечеря. След това й позвъни Дилайла и я разстрои. Беше съкрушена, задето Шугар Бет нямаше да я посети за Деня на семейството. Последното, което й трябваше сега, бяха още емоционални усложнения, а появата на това момиче с бледосини очи вещаеше тъкмо това.

— Не смяташ ли, че е малко късно за разходки и посещения?

— Да, госпожо. Татко ще ме убие, ако разбере, че съм излязла.

Шугар Бет не можеше да си представи винаги уравновесеният Райън да убие някого… но в представите й той все още беше на осемнайсет, лежеше до нея край езерото върху яркочервена плажна кърпа и й разказваше как — след като се оженят — ще напуснат Париш и ще отидат да живеят в Атланта.

— Може би е по-добре да се прибереш, преди това да се случи.

Момичето заби поглед в обувките си и подритна нервно с дебелата подметка разцепената дъска на стъпалото.

— Аз се надявах да си поговорим. — Вдигна рязко глава и в очите й проблесна предизвикателен пламък. — Защото сте моя леля и така нататък.

— Не мисля, че родителите ти ще са във възторг, ако разберат.

— Те не са ми господари.

Шугар Бет огледа упоритата извивка на брадичката, потисна въздишката си и отстъпи настрани, за да й направи път. Рано или късно щеше да се разрази ужасен скандал и щеше да се наложи да се плаща скъпо и прескъпо за това и да, Шугар Бет беше готова да се обзаложи, че ще е първа на касата.

— Наистина ли мога да вляза? — Новоизлюпената й племенница едва не събори Шугар Бет, нетърпелива да влезе.

Гордън скочи обратно на верандата и я последва.

— Само за няколко минути — предупреди я Шугар Бет, докато затваряше вратата. — Сигурна съм, че имаш домашни за утре.

— Не, госпожо. Петък вечер е, а и аз съм временно отстранена от занятия.

Шугар Бет не можеше да си представи, че Райън и Уини имат дъщеря, която е направила нещо толкова сериозно, че да я накажат с отстраняване от училище. Райън никога не се забъркваше в неприятности, а Уини дори не закъсняваше с домашните.

— Мога да си представя колко очаровани са родителите ти.

— Те ме мразят.

Въпреки предизвикателното изражение, Шугар Бет си помисли, че момичето изглежда объркано и нещастно.

— Искрено се съмнявам в това.

— Може би не ме мразят, но наистина са ми бесни.

— Не съм изненадана.

— Не можете да заставате на тяхна страна! — Малките й юмручета се опряха на кръста. — Просто не можете.

Шугар Бет се вгледа по-внимателно в нея. Лицето й бе зачервено, веждите смръщени от напрежение. Изглеждаше така, сякаш Шугар Бет я бе предала.

Оправеното легло я мамеше и Шугар Бет пое по пътеката на най-малкото съпротивление.

— Добре. На твоя страна съм.

Джиджи прехапа устни, сребристите й очи светнаха от плаха надежда.

— Наистина ли?

— Защо не?

— Знаех си, че ще е така. Страхотно. Сега какво?

— Искаш ли кока-кола?

— Да, госпожо. Ако не ви затруднява много.

Явно добрите южняшки маниери надделяха над гневното упорство.

Шугар Бет се запъти към кухнята и извади от хладилника две кутии кока-кола. Помисли, махна опаковката на една суха паста „Девил Дог“ и я тръсна върху една от чиниите на Талула от порцелан „Уеджууд“. Запита се дали да вземе чаши, но реши, че среднощното гостоприемство си има своите граници.

Джиджи я последва в кухнята, после се наведе да почеше корема на Гордън. Той разтвори крака, разстла уши върху линолеума с изражение на куче, попаднало в рая на басетите.

— Имате много хубаво куче. — Изправи се, когато Шугар Бет остави кутиите на масата. Гордън също скочи и затърка глава в глезените на момичето — истински образец на най-дружелюбния домашен любимец на планетата. Джиджи погледна към гостната. — Имате също и някои хубави антики.

— Те бяха на леля ми Талула.

— Да, знам. Мама понякога ме водеше тук. Но госпожа Талула не обичаше много децата.

— Разкажи ми за това — помоли я Шугар Бет и посочи стола от другата страна на масата.

Джиджи пристъпи сковано, сякаш още не бе свикнала с дългите си крака.

— Трудно е да се повярва, че Линкълн Аш е бил влюбен в нея.

— И за това ли знаеш? — усмихна се Шугар Бет.

— Всички го знаят. — Момичето се настани на стола до масата и започна да върти в ръка кутията с кока-кола. В съседната стая тиктакаше часовникът от „Сет Томас“. Джиджи се наведе и почеса Гордън зад ухото.

— На колко години си, Джиджи?

— На тринайсет.

Шугар Бет си припомни каква беше тя на тринайсет. През онази година бюстът й започна да расте и тя бе причината Райън Галантайн да осъзнае, че в живота има нещо по-интересно от спорта и бойните изкуства.

Шугар Бет побутна напред към момичето чинийката със сухата паста. Джиджи разсеяно отчупи ъгълчето, но не го лапна.

— И така, защо те наказаха с временно отстраняване от училище?

— Досега никога не са ме наказвали, в случай че си мислите нещо.

— Не си мисля нищо. Аз не те познавам.

— Малко е сложно да се обясни. — Докато Джиджи разказваше, отначало бавно, после все по-забързано, сухата паста все повече се превръщаше в купчина от трохи. Предателството на Кели Уилман. Приятелството между Джиджи и Челси… Спорът… Шкафчето… Счупената китка. Джиджи се отличаваше с объркващия маниер да смесва тийнейджърски жаргон с изрази и думи, каквито използват само възрастните. Истинска дъщеря на майка си. Изглеждаше едновременно нещастна и дръзка. Знаеше, че е постъпила много лошо, но не можеше да се насили да го признае.

Ако тринайсетгодишната Шугар Бет бе блъснала някого в шкафчето, Диди щеше само да пусне кръгче тютюнев дим и да промърмори, че добре възпитаните млади дами не блъскат хората в шкафчетата, дори и тези, които са го заслужили. Една добре възпитана млада дама само ще отмине презрително, ще организира изискан прием и ще забрави да покани особата, която я е обидила.

Безкрайно ти благодаря, Диди. Наистина много полезен съвет.

Моментът беше напълно подходящ да провери какво точно представлява Джиджи Галантайн.

— Обзалагам се, че Челси съжалява, задето те е нарекла надута снобарка.

На Джиджи това й допадна и тя закима енергично.

— Не съм надута снобарка. Не съм виновна, че сме богати.

Шугар Бет чакаше. Джиджи отново прехапа устни. Вече не изглеждаше доволна от себе си.

— Нямаше да кажа на Челси, че е дебела, ако тя първа не беше започнала да ми говори гадости.

— Но Челси наистина е дебела, така ли?

— Ами нейната майка й позволява да се тъпче с всякакви боклуци.

Шугар Бет потисна желанието си да покрие сухата паста със салфетка.

Джиджи отпи отново от колата, остави кутията на масата и заби поглед в нея.

— Мама ме закара до тях и ме накара да се извиня, но Челси дори не ме погледна. Ръката й беше гипсирана.

Шугар Бет добави шепа пръст в гроба, който Джиджи беше изкопала за себе си.

— Мисля, че хората понякога получават това, което са заслужили.

Джиджи се смръщи неуверено.

— Струва ми се, че онзи ден тя май не се чувстваше добре. А и тя никога не е имала толкова много, нали се сещате, привилегии, като мен. Такъв баща, пари, влияние и така нататък. — Лицето й отново помръкна. — Но затова пък майка й е най-добрата й приятелка. Нейната майка разбира нещата.

За разлика от майката на Джиджи.

— И какво смяташ да правиш?

Джиджи вдигна глава и тръпки полазиха кожата на Шугар Бет. За миг й се стори, че гледа в собствените си очи.

— Тъкмо заради това дойдох тук, за да чуя какво ще ме посъветвате.

— Скъпа, аз съм последната личност, от която трябва да търсиш съвет.

— Само че вие сте единствената, която знае за какво става дума. Ние донякъде си приличаме, нали? — Думите й отново заваляха като порой. — Вие също сте били най-богатото момиче в града. Обзалагам се, че всички са ви смятали за надувка и егоистка. Родителите на всички други деца са работили за баща ви, както сега работят за моя. Сигурно и зад вашия гръб са подмятали разни коментари, които не са смеели да ви изтърсят в лицето. Но никой не се е отнасял пренебрежително с вас, както се случва с мен сега. И аз искам да съм такава. Не искам хората да ме подмятат. Искам да бъда, разбирате ли… силна.

Сега я втасаха. Шугар Бет се опита да спечели малко време, като поднесе кутията с кока-кола към устните си. Това хлапе нямаше съветник като Диди, която да й повтаря, че е по-добра от всички останали момичета. Да й позволи да вярва, че високомерното и пренебрежително отношение към околните е напълно приемливо. За разлика от Шугар Бет, Джиджи имаше всички шансове да порасне, без да е нужно да се учи от собствените си, понякога съдбоносни грешки.

Нейната племенница.

Шугар Бет бе свикнала да смята Дилайла за единствената си роднина, но във вените на това дете и в нейните течеше една и съща кръв. Трябваха й няколко минути, за да привикне с тази мисъл.

— Значи, ти искаш да ти разкажа как постъпвах аз, така ли? Как манипулирах хората, за да правят това, което исках?

Джиджи кимна и една част от душата на Шугар Бет едва не изръкопляска. Браво, малката. Искаш да получиш своя дял от властта на този свят. Дори и да го правиш с непозволени средства… все пак, браво на теб.

— Сигурна ли си?

— О, да! — отвърна Джиджи ентусиазирано. — Всички горгони говорят, че сте били най-популярното момиче в училище.

Значи Джиджи знаеше и за горгоните.

— Те бяха най-добрите ми приятелки. Но вече не се срещаме. — Шугар Бет замълча за миг. — Липсват ми.

— Но вие сте имали и много други приятели. Важни хора, с които сте живели в Калифорния и Хюстън. Вече не се нуждаете от горгоните. Искам да кажа, че те не са важни и така нататък.

В гърлото на Шугар Бет заседна предателска буца. Всеки ден ставаше все по-податлива на емоциите.

— Истинските приятели винаги са важни.

Не такъв отговор очакваше Джиджи и Шугар Бет сякаш виждаше как съобразителният мозък на момичето подготвя нов залп от аргументи. Но Шугар Бет побърза да я изпревари.

— Късно е и съм уморена. Сигурна съм, че и ти също.

Джиджи доби разочаровано изражение. Шугар Бет си напомни, че и без това имаше повече неприятности, отколкото можеше да преодолее. Но разбираше това момиче повече, отколкото й се искаше, и докато се изправяше от масата, с изненада се чу да казва:

— В неделя ще имам малко свободно време. Може би тогава ще успеем да си поговорим.

Джиджи мигом живна.

— Мога да се измъкна следобед. Родителите ми организират концерт.

Шугар Бет си спомни афишите, които бе видяла разлепени из града.

Райън и Уини Галантайн

Концерт за симфонична музика…

— Не мисля, че е разумно да се измъкваш тайно от къщи.

— Баща ми е много строг. Това е единственият начин да се видим.

Шугар Бет можеше да разбере защо Уини забранява на Джиджи да се вижда с нея, но Райън? Какво си мислеше той, че Шугар Бет може да й направи?

— Добре. — Надигна се от масата. — Ще се видим в неделя следобед.

Цялото лице на Джиджи светна.

— Благодаря!

Шугар Бет не можеше да я остави да се прибира сама в толкова късен час, затова си взе якето.

— Ще те изпратя.

— Няма нужда.

— Не, има.

Отвори вратата и последва Джиджи навън. Гордън не остана по-назад и заприпка до Джиджи, както обикновено предпочитайки чужд човек пред господарката си. На Мокингбърд Лейн нямаше тротоари и те закрачиха по платното.

— Баща ми ви е бил гадже, нали?

— Много отдавна.

— А вие и майка ми не сте се разбирали, нали? Защото тя е била незаконна дъщеря и така нататък?

— Сложно е за обяснение.

— Предполагам. — Момичето отметна глава и се загледа в небето. — Някога ще се махна от Париш и никога повече няма да се върна.

Всички все това повтаряме, скъпа.

От прозорците на старата тухлена къща във френски колониален стил, която идеално би се вписвала във френския квартал в Ню Орлиънс, струеше светлина. Джиджи спря, преди да наближат твърде много.

— Не е нужно да идвате по-нататък. Стаята ми е над задната веранда и много лесно мога да се кача по перилото. Напълно е безопасно.

— Сигурно. — Трябваше да я изпрати до вратата и момичето да си поеме наказанието, само че тя не беше майка на Джиджи и не бе длъжна да постъпва, както се полага. — Ще остана, докато се прибереш.

— Добре, но не се приближавайте много. Дворът е осветен. Идея на Уи-ни-фред.

Шугар Бет долови презрението в гласа на Джиджи и строго си заповяда да не коментира. Не я настройвай, без значение колко ти се иска. Пропъди образа на перлите на Диди, проблясващи около шията на Уини.

— Няма.

Малко по-късно тя наблюдаваше как Джиджи ловко се катери по колоната от ковано желязо на малката задна веранда. Явно момичето не се затрудняваше, защото само след няколко минути кракът й стъпи върху тесния покрив. Миг преди да се скрие в отворения прозорец, то се обърна и махна.

Шугар Бет стоеше твърде далеч в сенките, за да я види Джиджи, но при все това й махна в отговор.

Доведох дъщерята ти у дома, Райън. Жива и здрава.

Въздъхна и погледна надолу към Гордън.

— Да вървим, приятелю. Време е да си лягаме. Утре ни очаква голям ден.