Сюзън Елизабет Филипс
Сладки мечти (14)

13

„… тя разполагаше с предостатъчно време, за да наблюдава любовника на сестра си.“

Джорджет Хейър, „Дяволският клуб“

Колин отвори вратата. На прага стоеше Райън. Нищо необичайно, ако не беше десет часа в понеделник сутринта и той не изглеждаше толкова зле.

— Изглеждаш ужасно.

— Благодаря.

Колин не беше говорил с Райън от събота вечерта. Краткото отдръпване беше преднамерено, тъй като Колин много добре знаеше в каква посока ще тръгне разговорът им. Райън беше най-добрият му приятел. Предишните отношения между учител и ученик отдавна бяха останали в миналото и сега нито един от двамата вече дори не ги помнеше. Играеха заедно в баскетболния отбор, от време на време тичаха през почивните дни и Райън му помагаше да тренира футболния отбор на момчетата.

— Да не би фабриката да е изгоряла? — попита Колин. — Не ми хрумва друга причина, поради която такъв работохолик като теб ще зареже работата си.

— С фабриката всичко е наред. Трябва да поговорим.

Колин не изгаряше от желание за този изненадващ тет-а-тет. Сутринта Шугар Бет се бе появила навреме за работа, както и очакваше, пренебрегвайки напълно факта, че той я бе уволнил. След това се постара да не му се мярка пред очите, докато той седеше в кабинета си, втренчил поглед в екрана на компютъра. Не можеше да спре да мисли за нея. Вчерашният секс бе надминал всичките му очаквания, особено имайки предвид литературата, на която се бе посветил напоследък. Тя беше безсрамна, естествена, вълнуваща и непредсказуема. След това не прояви интерес към изясняване на отношенията, което би трябвало да го изпълва с облекчение. Вместо това Колин изпитваше нездравото желание да я накара да му открие тайните си. При все че знаеше каква беше преди, Колин нямаше ни най-малка представа каква бе станала сега и тази мистерия го привличаше. Може би заради това толкова много мъже не бяха могли да устоят на очарованието й. Тя сякаш излъчваше едно почти неуловимо, неустоимо предизвикателство, което ги мамеше към гибелта им.

Но образът на Шугар Бет като хладнокръвна мъжемелачка не беше реален.

Райън погледна изненадано към Гордън.

— Откъде се взе това куче?

— Просто се появи един ден — отвърна Колин и се подготви за неизбежното. — Искаш ли кафе?

— Защо не? Тъкмо дупката в стомаха ми ще стане по-голяма.

— Би трябвало да минеш на органично кафе, с ниска киселинност.

— И да се откажа от любимата болка в стомаха? Няма начин.

Гордън ги последва в кухнята, повъртя се малко край тях, после се оттегли в остъклената стая и се излегна върху килима. Райън издърпа една от табуретките до плота, но почти веднага я бутна обратно на мястото й и закръстосва наоколо.

— Виж, Колин, ти имаш право да си отмъстиш, няма спор в това, но тази ситуация с Шугар Бет излезе от контрол. Страдат и други хора и ти трябва да се отървеш от нея.

Слабият звук от течаща вода, идващ от горния етаж, му подсказваше, че по-скоро се налагаше да се отърве от Райън, затова Колин напълни до половина чашата с кафе, която му подаде.

— Уини е разстроена, нали?

— Разстроена, е меко казано. Шугар Бет се е виждала с Джиджи.

Ама че новина. При все това нищо, свързано с Шугар Бет, не биваше да го изненадва.

— Вчера, докато сме били на концерта, Джиджи се е измъкнала, за да се срещне с нея. Шугар Бет навярно я е поощрила. Не зная как се е случило. Джиджи не иска да говори за това.

Колин мислено прокле Шугар Бет. Нима тя нарочно се забъркваше в неприятности?

— Предполагам, че е съвсем естествено двете да искат да се опознаят.

— Не мога да повярвам, че е забъркала Джиджи във всичко това.

— И какво си мислиш, че може да й причини Шугар Бет?

— Ти много добре знаеш на какво е способна.

— Шугар Бет вече не е на осемнайсет.

— Нека погледнем реално на нещата — тросна се Райън ядосано. — Тя се е омъжвала три пъти, а последният й брак я подрежда в първата редица на жените златотърсачки. Сега е разорена и отчаяна, иначе в събота вечерта щеше да прати всички по дяволите и да изхвърчи от дома ти. Можеш да ме упрекнеш, че прекалявам със загрижеността си, но не желая подобна жена близо до дъщеря ми.

Колин мразеше да се забърква в чуждите разправии, но не виждаше как може да избегне настоящата.

— Когато става дума за Шугар Бет, нещата не са толкова прости, колкото изглеждат.

— Ти да не би да я защитаваш?

— Просто съм обективен. — Голям майтап. След вчера той бе изгубил всякаква обективност, когато се отнасяше до Шугар Бет.

Райън присви очи подозрително.

— Ти май си попаднал в мрежите й, а?

— Не съм попаднал в ничии мрежи.

— Тогава я уволни.

— Вече го направих.

— Направил си го? — възкликна Райън изненадано, а сетне върху лицето му се изписа облекчение. — Това е първата добра новина от дни насам. Извинявай, приятел, подцених те. Знаеш ли дали вече е заминала от града?

— Колкото до това…

— Трябваше да ти имам по-голямо доверие. Но… в момента малко не съм на себе си. — Втренчи се в чашата с кафе. — Истината е, че… Уини се изнесе от къщи.

— Какво?

— Тръгна си. Премести се в апартамента над магазина.

Колин онемя. Райън и Уини бяха най-щастливата семейна двойка, която познаваше. Ако те не можеха да съхранят брака си, никой друг нямаше да успее.

— Сигурен съм, че е само временно. Двамата с Уини сте създадени един за друг.

— Очевидно не. Уини е като обсебена. Знаеш колко разумна е била винаги, но напоследък… Тя мисли, че аз все още не мога да си избия Шугар Бет от главата. След всички тези години. Освен това започна да дрънка, че не знаела коя е, всичките тези дивотии на Опра. Имам чувството, че вече не познавам собствената си съпруга.

Колин си спомни как в събота вечерта погледът на Райън постоянно следеше Шугар Бет. Като я задържа в Париш, Колин неволно бе наранил двамата души, чието приятелство най-много ценеше.

— Опитах се да вразумя Уини, но тя не пожела да ме изслуша. Дори не говори с Джиджи, преди да си тръгне. Остави тази дреболия на мен.

— Как го прие Джиджи? — попита Колин, макар че всъщност никак не му се щеше да узнае.

— О, тя го прие много добре. Казах й, че майка й е под силен стрес заради многото работа в магазина и е решила да остане там за няколко дни, докато я свърши, за да не се разсейва. Джиджи повярва, но тя е умно хлапе и много скоро ще разбере какво става.

— Сигурен съм, че Уини ще се осъзнае доста преди това.

— Ще стане много по-бързо, ако Шугар Бет си замине. Винаги съм ненавиждал да се притискат хората, но ако разбера, че някой друг я е наел…

— Здравей, Райън. — Шугар Бет влезе с танцова стъпка в кухнята с бутилка с препарат за отпушване на канали в ръка.

Колин изпита желание да я удуши. Можеше да остане горе, докато Райън си тръгне. Да, ама не. За безразсъдния й мозък това щеше да бъде признак на страх, да не говорим, че не можеше и ден да мине, без да дразни и засяга колкото се може повече хора.

— Душът вече работи идеално, Колин. Добави още шейсет кинта към заплатата ми.

Кафето се разплиска от чашата на Райън, когато я тръсна върху плота.

— Ти каза, че си я уволнил!

— Уволних я, но за съжаление, Шугар Бет явно има проблеми със слуха.

— Добрият слух пречи на егоистичния ми начин на живот — изсумтя Шугар Бет, отиде до мивката и прибра препарата в шкафа под нея.

Погледът на Колин с мъка се отлепи от дупето й, тази сутрин стегнато в чифт тесни тъмнолилави панталони.

— Точно заради подобни изказвания хората те мразят, Шугар Бет. Но ти и сама го знаеш много добре.

— Мислиш ли?

Той нямаше намерение да играе играта й.

— Райън се отби да ми каже, че Уини се изнесла от къщи. Заради теб.

Тя се изправи и лицето й грейна в усмивка.

— Без майтап? Е, сега вече се чувствам щастлива.

— Това беше гадно дори и от твоята уста — процеди Райън през стиснати зъби. Но Колин нямаше намерение да й позволи да се измъкне с подобни остроумия.

— Шугар Бет не искаше да каже това. Тя нарочно те дразни.

— Напротив, точно това имах предвид — възрази Шугар Бет. — Вие двамата с Уини много ме вбесихте вчера заради Джиджи.

— Поведението ти е неприемливо, ти нямаш никаква работа с дъщеря ми.

— Според скромното ми мнение, двамата не бива да сте толкова строги с нея.

Колин се намеси, преди да се е проляла кръв.

— Сигурен съм, че Райън едва ли се интересува от мнението ти как да възпитава дъщеря си.

— Той губи. Аз разбирам много повече от твърдоглави момичета, отколкото той и всички бащи на света.

Колин се опита да я укроти с поглед.

— Пак го дразниш.

Райън се втренчи първо в единия, сетне в другия.

— Какво става между вас двамата?

— Нищо.

За съжаление, отговориха едновременно, което автоматично ги превърна в лъжци. Шугар Бет се окопити първа и се справи със ситуацията по своя си начин.

— Успокой се, Райън. Колин всячески се опита да се отърве от мен, но аз го изнудвам с някои нелицеприятни факти, които подочух за миналото му. Носят се смътни слухове, включващи ритуални убийства на дребни животни, така че ако намерят трупа ми захвърлен в някоя канавка, уведоми полицията да започне разследването от него. Освен това можеш да предупредиш съседите да внимават за котките си.

Изумително. Понякога нахалството й удивяваше дори и Колин.

Райън обаче явно бе изгубил чувството си за хумор.

— На теб все още не ти пука колко хора ще бъдат наранени, стига да постигнеш своето.

Шугар Бет обичаше да жили, но не беше мръсница, която съзнателно наранява хората. Веселите искрици в очите й угаснаха.

— Не ми се иска аз да ти съобщавам лошите новини — поде тя тихо, почти нежно, — но твоят брак вече е куцал, иначе появата ми в Париш едва ли щеше да накара жена ти да напусне дома си.

— Ти нищо не знаеш за моя брак.

— Зная, че Уини се е изнесла. — Шугар Бет го изгледа съчувствено. — И изглежда, ти смяташ, че можеш да си я върнеш, ако се махна оттук. Но се съмнявам, че ще е толкова лесно. А сега, моля да ме извините, чака ме работа.

Минута по-късно тя вече бе изчезнала.

Когато Колин най-сетне се отърва от Райън, имаше чувството, че къщата сякаш го задушава. Как човек, който толкова силно държеше на уединението си, бе позволил нещата да излязат от контрол? Нищо от написаното тази сутрин не струваше. Колин грабна якето си и се запъти към задната врата.

Твърде дълго бе мислил. Вече бе време да действа.

 

 

Всички в столовата я наблюдаваха, или поне така й се струваше. Влажните длани на Джиджи стиснаха пластмасовата табла, докато се оглеждаше наоколо, търсейки някого — който и да е! — при когото да седне. По време на междучасието трябваше да остане в библиотеката, но си каза, че днес ще изпита силата си, независимо колко страшно можеше да се окаже и колко много я ненавиждаха родителите й. Сега обаче реши, че още е твърде млада за подобно изпитание. Трябваше да почака, докато стане девети клас. Или може би десети.

До този момент почти се радваше, че се е върнала в училище. Никой не спомена временното й отстраняване, а Джейк Хигинс й каза, че изглеждала супер. Джейк имаше пъпки и не беше по-висок от метър и петдесет, но все пак… Преди да си легне миналата вечер, лакира ноктите си с черен лак и взе назаем черната тениска на майка си, която тя не носеше, защото смяташе, че й е прекалено къса. Тази сутрин си облече старите черни джинси, които й бяха твърде тесни и къси, но с черните чорапи едва ли някой щеше да забележи. После изрови от чекмеджето старото колие нашийник, което си бе направила в седми клас от кафяви мъниста. Не беше най-жестокият готически вид, който някога бе виждала — за целта се нуждаеше от готин колан със сребърни капси или черна пола с черно-бял чорапогащник — но я караше да се чувства силна и дръзка.

Уи-ни-фред бе прекарала нощта в магазина, за да се заеме отрано сутринта с проверката на склада, а баща й беше в отвратително настроение, затова Джиджи реши да довърши грима си в училище. Когато пристигна там, се скри в тоалетната и очерта очите си с катраненочерна очна линия. Така те изглеждаха зловещи и мистериозни, което беше много яко. Родителите й и без това й бяха достатъчно бесни, така че нямаше как да стане по-зле. Джиджи реши довечера да кръцне няколко кичура на пластове около лицето си и може би да боядиса един-два в червено, ако откриеше червен флумастер. Всъщност се радваше, че се отърва от старите торбести дрипи.

Някакъв седмокласник я блъсна и буритото й с бобена плънка едва не изхвърча от таблата. Повече не можеше да стърчи тук. Челси седеше на тяхната маса и й хвърляше свирепи погледи. Беше в компанията на Вики Ленсън, за която Джиджи със сигурност знаеше, че прави орален секс, за да е популярна сред момчетата. На Джиджи й се повдигаше само като си го представеше. Тя никога, никога нямаше да го направи, дори и да е омъжена!

Кели Уилман и всички момичета, с които Джиджи движеше преди, седяха на една маса отпред. Имаше свободно място, но Джиджи не се чувстваше достатъчно силна, за да го заеме. При мисълта, че трябва да се храни сама, мишниците й се изпотиха. Само пълните загубеняци се хранеха сами.

Някой се засмя на масата на Гуен Лу. Всички зубъри бяха там. Гуен и Джени Бери. Сачи Пател и Джилиан Грейнджър. Кое щеше да бъде по-зле? Да седне сама или да отиде при зубърите? Някой наистина много силен щеше да признае, че Гуен Лу и Джилиан Грейнджър са най-умните и интересни момичета от осми клас. Но ако днес седнеше при тях, утре нямаше да може да им обърне гръб. Така щеше да бъде същата подлярка като Кели.

Обзе я паника. Не искаше да я смятат за скучна натегачка, но не можеше повече да виси тук. Трябваше да се раздвижи. Не знаеше точно къде отива, докато не се озова пред масата на Гуен. Езикът й сякаш бе залепнал за небцето.

— Може ли да седна при вас?

— Добре. — Гуен премести малко таблата си, за да й направи място, но не й обърна особено внимание, когато седна и разви буритото си.

Гуен и Сачи говореха за темите си по екология. Накрая Гуен попита Джиджи за какво ще е нейното съчинение.

— Нещо за кравите и защо всички трябва да са вегетарианци. — Джиджи отвори пликчето с чипс.

— Джилиан обмисля да стане вегетарианка — обяви Гуен, малко по-високо от необходимото. — Но аз прекалено много обичам месо. Не бих могла да се реша на нещо подобно.

— Аз пък мисля, че ще е супер — обади се Джени. — Обичам животните. Но като говорих с мама за това, тя се ужаси. Заяви, че се нуждая от протеини.

Последното доведе до оживена и много интересна дискусия за това, как родителите ти никога не ти позволяват да направиш нещо необичайно. След това Джиджи заяви, че според нея всички трябва да пожертват по нещо за планетата, и изглежда, Гуен се замисли, защото не си дояде хотдога.

Джиджи остана изненадана колко добре си прекара на обяд — никой не я попита защо е била временно изключена — и тя съжали, когато звънецът удари. След като занесоха таблите си на шубера и изхвърлиха остатъците, Гуен и Джилиан се запътиха към часа по физическо. Джиджи имаше английски и отиде до шкафчето си, за да си вземе тетрадката. Тъкмо го затваряше, когато видя Кели и Хедър Бърк да идват към нея. Тя понечи да сведе глава и да се престори, че не ги е видяла, както правеше през цялата година, но размисли и се насочи право насреща им.

Кели толкова се изненада, че спря да дъвче дъвката си, а бузите на Хедър поруменяха, сякаш се боеше, че ще се случи нещо неприятно. Джиджи притисна по-плътно учебниците към гърдите си и заговори забързано, преди да й секне куражът.

— Кели, искам да знаеш, че ти наистина много ме нарани, когато каза всички онези гадости зад гърба ми, за това, че съм богаташка кучка. Мисля, че ако хората са истински приятели, трябва открито да споделят проблемите си, да са честни един с друг, така че предполагам, двете с теб не сме били толкова добри приятелки, колкото съм си мислела. А ако съм се надувала и съм вирила нос, наистина съжалявам. Това повече няма да се повтори.

Раменете на Кели някак си увиснаха, сякаш умееше само да говори за хората зад гърба им, а не в лицето им. Джиджи дори я съжали, защото Кели явно не знаеше как да отстоява силата си.

— Вината не е моя — смотолеви накрая Кели с глас като на малко момиченце. — Никой не те харесва.

Джиджи усети как отново започна да й кипва, но знаеше, че ако избухне, ще загуби силата си.

— Държах се незряло — рече тя, с което окончателно сащиса Кели, която не бе свикнала на подобна искреност.

— Мисля, че всички се държахме незряло — за пръв път се обади Хедър.

Кели не каза нищо, само заби поглед в пода, а Джиджи се отдалечи. Не знаеше дали двете с Кели някога отново щяха да бъдат приятелки, нито дори дали го искаше, но в часа по английски отговаряше безгрешно на всички въпроси.

 

 

Шугар Бет не можеше да повярва на ушите си.

— Работа? Ти ми предлагаш работа?

— Отчаяна съм, а ти поне можеш да четеш. — Джуъл остави купчината книги близо до касата. — Мередит напусна без предупреждение. Достатъчно беше само едно обаждане от бившето й гадже и тя хукна към Джаксън.

Още на вечерята у Колин беше ясно, че Мередит не е само служителка и непукисткото държане на Джуъл не заблуди Шугар Бет.

— Съжалявам. Не за работата; не бих могла да бъда по-щастлива. Но винаги е тъжно да видиш едно разбито сърце.

Джуъл сви малките си грациозни рамене.

— Ще го преживея. Не бяхме една за друга. И двете го знаехме. Но бяхме самотни и да си го кажем направо, за такива като мен, които обичат момичета, изборът в Париш е доста ограничен.

Колкото и да не й се искаше, Шугар Бет бе длъжна да го каже:

— Надявам се, осъзнаваш, че моето назначаване може да навреди на бизнеса ти?

Джуъл се усмихна за пръв път, откакто Шугар Бет бе влязла в книжарницата.

— Шегуваш ли се? След това, на което станах свидетел в събота вечерта, клиентите ще се наредят на опашка само заради удоволствието да издевателстват над теб.

За нещастие, тя навярно беше права. Но въпреки това Шугар Бет прие работата.

В колата, на път към Мокингбърд Лейн, си каза, че така всичко ще бъде много по-лесно. За нея не беше добре да прекарва толкова време с Колин.

Пусна радиото и затананика заедно с Лусинда Уилямс, която пееше балада за изоставената жена, но това не й помогна да заглуши мислите си. Трябваше да престане да драматизира излишно и да помисли за бъдещето. Вчерашният ден беше като фъдж с течен шоколад. Тя твърде дълго бе лишена от това лакомство, затова желанието се бе натрупало, докато накрая изригна. Но сега, след като се бе наяла до насита, дълго време можеше да мине без тези сладости.

Усили звука. Сега трябваше да мисли как да се добере до тавана, вместо да се отплесва по разни десерти. Джуъл искаше Шугар Бет да започне работа вдругиден, което означаваше, че веднага трябваше да се заеме със задачата. От тази мисъл й призля.

Когато се върна, завари вратата на кабинета затворена, но не чу потракването на клавиатурата. Беше започнала да осъзнава, че животът на писателите щеше да бъде много по-прекрасен, ако не им се налагаше да пишат. Чашата с кафе на Райън още беше в мивката. Шугар Бет въздъхна тежко, когато си спомни сгърченото му от болката лице. Честно или не, но тя обвиняваше Уини за страданието му. Що за безгръбначна жена ще избяга от съпруга си само защото се е появило бившето му гадже?

Някакво движение отвън привлече вниманието й. Тя се загледа през прозорците и видя някакъв работник да копае в другия край на двора. Доколкото й бе известно, не бяха викали никого…

Очите й се разшириха. Шугар Бет хукна към вратата, изскочи на двора и се закова до него. Той подпря китка на дръжката на лопатата и я изгледа с обичайното си високомерие. Тя вдигна ръка.

— В името божие, не казвай нищо, докато сърцето ми не започне отново да бие.

— Може би не е зле да отпуснеш глава между коленете си.

— Само се шегувах, когато казах на всички, че имаш проблеми с наркотиците. Само ако за миг бях предположила…

— Ще ме осведомиш ли, когато приключиш с дудненето?

Той беше с най-изтъркания чифт джинси „Ливайс“, който някога бе виждала — протрити на коленете, с дупка на задника — също толкова овехтяла тениска, стари градинарски ръкавици и износени и оплескани с кал кафяви работни ботуши, на единия от които връзките бяха завързани на голям възел. По продължение на дългия му аристократичен нос се мъдреше голямо петно кал. Никога не бе изглеждал по-неотразим. Тя се намръщи.

— Косата ти е като разплетена дамаджана — промърмори.

— Сигурен съм, че едно отскачане до моя стилист ще оправи нещата. — Той отново заби лопата в пръстта.

— Не се шегувам, Колин. Ако хората на „Армани“ те видят сега, ще попаднеш в черния им списък.

— Какъв ужас.

Искаше й се да го завлече в сенките на орехите, да обвие ръце около врата му и да го люби до побъркване. Дотук с фукането, че фъдж с горещ течен шоколад ще я задоволи и ще й стигне за дълго.

По тениската му бяха избили потни петна. Мускулите на ръцете му изпъкнаха, когато отново се залови за лопатата. Мяташе парчетата торф в количката до него. Копаеше някаква канавка. Или може би плитък гроб…

Той знаеше, че тя изгаря от любопитство, но продължи да копае още известно време, преди да благоволи да й обясни.

— Решил съм да издигна каменна ограда. Нещо, което да определя границите на собствеността. Времето се затопли достатъчно, за да започна.

— Това има ли нещо общо със замлъкналата ти напоследък клавиатура?

— Обмислям да го направя от известно време — отвърна той с отбранителна нотка в гласа. Посочи на запад, където земята се спускаше към малка долчинка. — Смятам да направя изкуствени тераси. Искам всичко да е в тон с пейзажа. След това ще продължа оградата покрай целия участък.

— Очертава се доста работа.

— За никъде не бързам.

Въпреки че теренът пред „Френчманс Брайд“ бе прекрасно благоустроен, никой никога не бе обръщал внимание на задния двор. Колин изкопа нова буца торф. Имаше нещо привлекателно в един мъж с лопата, а струйката пот на врата му й заприлича на течен шоколад. Не беше честно. Умът и физическата сила би трябвало да са от различни категории, а не да се предлагат заедно в такава неустоима опаковка. Трябваше да се стегне, преди да се е въоръжила с лъжица и да хукне подире му. Но откъде да започне?

— Трябва да се кача на тавана. Докато бях в банята ти, чух някакво дращене и трополене.

— Не съм чул нищо.

— Ако се качиш горе, ще чуеш.

Той спря да копае, подпря две ръце върху лопатата и я изгледа изпитателно.

— Откакто започна работа при мен, се опитваш да се добереш до тавана.

— Аз съм икономка. Това е част от работата ми.

— Не си чак толкова добра икономка.

Явно трябваше да се измъкне.

— Чудесно. Щом като искаш катерици да се въдят над главата ти, на мен не ми пука. — Отметна коса и се обърна. За съжаление, не бе достатъчно бърза, защото той захвърли лопатата и се изпречи пред нея.

— Новата книга е отвлякла вниманието ми повече, отколкото си мислех, иначе по-рано щях да се досетя. Ти мислиш, че картината е на тавана.

Прималя й.

— Всички тези истории, които си измисли… катерици, сервизи. Били са само претекст.

Шугар Бет се опита да се измъкне, но всеки изход бе блокиран, затова изпъна рамене и вирна брадичка.

— Наречи го както си искаш.

— Защо просто не дойде при мен и не ме попита?

Тя се опита да измисли любезен начин да му обясни, че се е бояла да не предяви претенции върху картината. Той беше умен мъж. Нека сам се досети.

Само че той не се досети.

Колин смръщи нос, наклони глава и зачака. В този миг я осени ужасяващото прозрение, че жестоко е сгафила. Опита се да замаже положението.

— Хрумна ми, че ти можеш… В крайна сметка къщата е твоя и… — Гласът й замря. Младата жена облиза устни.

Изминаха още няколко секунди, преди той да проумее, и изцапаното му аристократично лице се изкриви от гняв.

— Помислила си, че ще ти открадна картината?!

Предположението й беше напълно разумно. Със сигурност той би трябвало да го разбере.

— Ти си собственик на къщата. А аз нямам пари, за да наема адвокат, който да отстоява правата ми.

— Помислила си, че ще открадна картината. — Вече не беше въпрос, а студено, сурово обвинение.

— Ние бяхме врагове — изтъкна Шугар Бет.

Ала тя бе оскърбила честта му и той нямаше да го позволи. Наведе се и отново хвана лопатата.

— Извинявай — пророни младата жена, когато той с такава сила заби лопатата в земята, че като нищо можеше да си прекърши гръбначния стълб. — Наистина. Допуснах грешка.

— Разговорът приключи.

— Огромна и възмутителна грешка. Стига, Колин. Наистина се нуждая от помощта ти. Покажи ми как да отида на тавана.

Поредната буца торф полетя в ръчната количка.

— Ами ако картината ти е там? Не се ли боиш, че ще ти я открадна?

Звучеше сърдито, но яростта бе изчезнала. Шугар Бет можеше да се справи с един намусен Колин.

— Виждаш ли, тъкмо в това е проблемът да имам толкова много недостатъци. Все си мисля, че и другите ги имат.

Това сякаш малко умилостиви оскърбената му британска почтеност.

— Нямаш чак толкова много недостатъци. Но си идиотка. — Произнесе го с подчертано американски акцент, за да го разбере по-добре.

— Това означава ли, че ще ми покажеш тавана?

— Горе няма нищо. Уини изчисти всичко, преди аз да се нанеса. Може би е дала някои вещи на склад, но не съм сигурен.

— А може би не знаеш къде да търсиш. Например… там има таен шкаф. — Шугар Бет виждаше, че не е съвсем умилостивен, но долови у него искра на любопитство. Нацупи кокетно долната си устна. — Наистина много съжалявам, че оскърбих честта ти.

На Колин му бяха ясни номерата й, но не каза нищо. Тя затаи дъх.

— Добре — рече накрая той с неохота. — Сега ще се измия и ще се качим на тавана. Но после да не кажеш, че не съм те предупредил.

Тя понечи да му каже да не се мие, че мръсен и потен й харесва — дори повече от харесва — но предпочете да замълчи.

Половин час по-късно потният каменоделец и зидар се бе преоблякъл в джинсите си „Долче и Габана“. Поведе я надолу по коридора към кабинета на горния етаж.

— Вратата на тавана беше преместена при ремонта. Но не исках да изгубя пространство, затова на архитекта му се наложи да прояви повече въображение. — Запъти се към вградената библиотека.

Тя вече бе забелязала, че средната секция стърчи малко по-напред от останалите, но предположи, че е изградена по този начин заради вътрешни тръби за вентилация. Но щом Колин натисна края на лавицата, цялата секция изскочи напред с няколко сантиметра, а сетне се плъзна настрани. Отзад се показа тясна стълба, водеща към тавана.

— Сама никога нямаше да я открия.

— Но се приготви за разочарование.

Шугар Бет спря на горната площадка. Таванът беше празен. Последния път, когато бе идвала, тук беше пълно с прашни семейни реликви, но сега крачките на Колин отекваха в голия дървен под и лампериите по стените с отдавна избеляла зелена боя. Бяха отстранени всички следи от три поколения от фамилията Кеъри. Кутиите с украшенията за коледните елхи, сандъкът на баба й за пътуване, стиковете на дядо й за голф, грозният сервиз, сватбен подарък за Диди, найлоновите торби с ципове за вечерните й рокли… всичко беше изчезнало. От старата ламперия още стърчеше гвоздеят, но на него вече не висеше греблото на Грифин от студентското му братство, а кошницата със скъпоценната колекция на Шугар Бет от плюшени мечета не се виждаше никъде. Всичко бе изчезнало. Уини Дейвис бе изхвърлила последните свидетелства за историята на семейство Кеъри.

Прашинки танцуваха в сноповете слънчева светлина, процеждащи се през малките прозорци. Дъските на пода изскърцаха, когато Колин пристъпи към средата на таванското помещение, където някога държаха пластмасова ракла, пълна с нейните костюми за танци.

— Тук няма нищо.

Той стоеше с гръб към нея и тя не можеше да види лицето му.

— Да, виждам. — Когато Колин се обърна, тя успя да се овладее. — Но старата къща още пази своите тайни — промълви тя след кратко мълчание.

Таванът беше пълен с тайници и скрити кътчета, където бяха прокарани отворите за комините и капандурите. Тя се насочи към ъгъла вляво от главния комин, където някога с Лий Ан си бяха направили палатка от два счупени стола и едно старо одеяло.

Преди много години Диди й бе показала как да отваря шкафа, но се бе погрижила дъщеря й да не се изкушава да го прави сама.

Виждаш ли, скъпа. Тук няма нищо, освен големи бръмбари и космати паяци.

Шугар Бет се отпусна на колене и опипа основата на дървения панел.

— Помня, че дядо ми живееше в постоянен ужас, че може да върнат сухия режим. Казваше, че мисълта, че този шкаф е тук, му позволявала да спи спокойно. — Тя напипа скрития лост и го натисна силно. — Има още един лост над горния перваз.

Скъпата тъкан на панталоните на Колин докосна рамото й, когато той се приближи.

— Да, напипах го. Сега ще го отворя.

Но от годините панелът бе заял и се изискваше голямо усилие да го отвори. Колин й се притече на помощ.

Шкафът беше твърде малък, за да побере някое от големите платна на Линкълн Аш — знаеше го от самото начало — но художникът може да е оставил на Талула някоя по-малка картина. Или по-голяма, но навита на руло. От седмици мечтаеше за този миг, но сега, когато най-сетне бе настъпил, се боеше да погледне.

— Ти виж.

Той надникна вътре.

— Изглежда ми празно, но не се вижда добре. — Приведе рамене и пъхна главата си по-навътре. — Май има нещо.

Устата й пресъхна, дланите й се изпотиха. Колин измъкна стара прашна бутилка.

— Мили боже, та това е петдесетгодишно уиски „Макалън“!

Шугар Бет беше съкрушена.

— Твое е. Виж дали има още нещо.

— Внимавай — предупреди я той, когато тя направо изтръгна бутилката от ръцете му и рязко я остави на пода. Отново пъхна глава в шкафа. — Това определено не е уиски.

Тя извика тихо, когато той извади дебела тръба, дълга около метър, увита в стара кафява хартия, завързана с канап.

Колин се изправи.

— Това не прилича на…

— О, господи… — Шугар Бет издърпа тръбата от ръцете му и се спусна към прозорците.

— Шугар Бет, това не ми се струва достатъчно тежко.

— Знаех си, че е тук! Знаех си!

Канапът се скъса лесно, а кафявата амбалажна хартия се разпадна в пръстите й, когато я разкъса нетърпеливо. Но под нея откри само дебело руло хартия. Не беше платно, а хартия.

Шугар Бет се свлече до рамката на прозореца.

— Дай да погледна — рече той тихо.

— Не е картината.

Колин я стисна за рамото, после разви рулото. Когато заговори, в гласа му прозвуча дори още повече благоговение, отколкото когато откри уискито.

— Това са оригиналните планове на фабриката за прозорци. Чертани са през двайсетте години на миналия век. Това е истинска находка.

За него може би. Тя пристъпи забързано към шкафа, клекна и пъхна ръка вътре. Трябваше да е тук. Нямаше къде другаде да е. Опипа дъските и ъглите.

Нямаше нищо, освен паяжини.

Шугар Бет се отпусна на пети. Хартията зашумоля, когато Колин остави чертежите настрани. Изпълнен със съчувствие, той коленичи до нея, облъхвайки я с уханието на одеколон. Затъкна един рус кичур зад ухото й и прокара палец по бузата й.

— Шугар Бет, картината не ти е нужна. Спокойно можеш да се издържаш сама. Е, навярно няма да живееш в голям разкош, но…

— Трябва да я намеря.

— Добре тогава — въздъхна той. — Ще претърсим заедно пристройката за карети и старата гара. Може би аз ще видя нещо, което ти си пропуснала.

— Може би. — Толкова силно й се искаше да се облегне на него, че побърза да се отдръпне. — Трябва да се захващам за работа.

— Давам ти почивка до края на деня.

Отново това непоносимо съчувствие. Младата жена се изправи.

— Чака ме твърде много работа. Освен това нямам нужда да ме гушкат и утешават.

Той само се опитваше да бъде мил, а тя се държа толкова рязко и грубо. Но нямаше сили пак да се извинява, затова когато слизаше надолу по стълбите, се чувстваше като пълна негодница.

Остатъкът от следобеда Колин прекара в кабинета си. Когато минаваше покрай вратата, тя чуваше приглушеното потракване на клавиатурата. С наближаването на вечерта извади от фризера една от тавичките с мистериозно съдържание, пъхна я във фурната, нагласи таймера и му остави бележка, че ще се видят на сутринта. Знаеше, че е твърде уязвима и няма да издържи, ако той се появи по-късно в пристройката за карети, затова добави: „П. П. Имам стомашни спазми и смятам да се подложа на сериозно самолечение. Не ме безпокой!“.

Когато си тръгна от „Френчманс Брайд“, тя все още не му бе казала, че го напуска, за да постъпи на работа при Джуъл, не му бе благодарила за милото отношение на тавана, не му бе казала нищо от това, което трябваше.

Отново бе започнало да ръми и Гордън се втурна напред. Пусна го в къщата, но самата тя не влезе. Запъти се към ателието. Когато отключи и пристъпи вътре, се опитва да убеди сама себе си, че случилото се днес не означава край на търсенето. Колин обеща да й помогне. Може би неговият непредубеден поглед ще открие това, което тя бе пропуснала.

Запали лампата на тавана и огледа ателието — изцапаната с боя стълба, старите кутии и четки. Дори през мръсния найлон, който покриваше всичко наоколо, тя видя плътните алени мазки, засъхнали пръски в яркозелено, спирали от електриковосиньо и широки ивици искрящо жълто. Върху голямата постелка, застлана на пода, се търкаляха кабарчета и фасове, капак от кутия от боя и други неразличими боклуци, фосилизирани като насекоми в кехлибар.

Навсякъде имаше боя, но не и картина. А мъжът, който живееше във „Френчманс Брайд“, не й излизаше от главата. Шугар Бет стисна очи, опитвайки се да се пребори с връхлетялото я отчаяние.