Сюзън Елизабет Филипс
Сладки мечти (20)

19

„— Ричард, иде ми да те ударя! — заяви тя.

Усмивката му стана по-широка, разкривайки идеално бели зъби.

— Не мисля, че си способна на подобно нещо, скъпа моя.“

Джорджет Хейър, „Коринтянинът“

Шугар Бет приличаше на момиче от реклама на диетична пепси-кола в един от онези телевизионни клипове, които се снимаха на бензиностанция сред пустинята. Докато вървеше бавно към колата му в тесни джинси, къса блузка над пъпа и каубойска шапка, невероятните й бедра се извиваха с котешка чувственост — истински каприз на генетиката в образа на жена, твърде висока, твърде слаба, твърде дългокрака. Правата й руса коса се полюшваше свободно до раменете. Ръцете й описваха грациозни дъги от двете страни на тялото, от пръстите й висеше джинсовото яке. Много преди да стигнат до старата гара, Колин бе започнал да се поти.

— Нещо си мълчалив тази сутрин.

— Нямам какво да кажа.

Той спря колата, слезе и закрачи по изронения асфалт към вратата, където — тъй като ключовете бяха у нея — трябваше да чака и наблюдава как цялата процедура се повтаря отначало. Безгрижната грациозна походка, лекото поклащане на бедрата. Късата блузка се повдигаше с всяка крачка; коланът на джинсите се свличаше надолу, позволявайки от време на време да зърне пъпа й. Когато Шугар Бет отключи вратата, Колин вече се гърчеше в опустошително желание.

— Чакай, аз ще го направя!

— Господи, какво ти става?

И тъй като всеки отговор, който му идваше на ума, беше твърде неприличен, той пренебрегна въпроса й. Тикна в ръцете й чифт брезентови ръкавици и посочи към дъното на гарата.

— Ще търсим систематично, като започнем отзад.

— Както кажеш.

Когато пристигна в Париш, Шугар Бет изглеждаше измъчена и помръкнала, но оттогава се бе променила. Сега лицето й сияеше от здраве, косите й блестяха. Искаше му се да вярва, че неговите ласки са я съживили, че той я е изпълнил с вълшебен еликсир, който й бе възвърнал младостта и красотата. И сякаш я чу да изсумтява презрително само при мисълта за това: Колко много обичат мъжете да се самозалъгват!

— Цял ден ли възнамерявате да стърчите тук, ваша светлост, или ще ми помогнете да преместя този кашон?

— По дяволите, Шугар Бет, опитвам се да се съсредоточа.

— Върху какво? От пет минути само зяпаш стената. Или върви да си го изкараш на онзи кучи син, който те е ядосал, или ела тук и ми помогни.

— Прекалено ругаеш.

— „Кучи син“ не е ругатня, а метафора.

През цялата сутрин Колин бе вкиснат и мрачен, но тъй като разбираше от сгради и строителство, Шугар Бет се стараеше да не го дразни. Нуждаеше се от него да й помогне да намери това, което до този момент й се изплъзваше. Ако и днес се върнеха с празни ръце, сарказмът му поне щеше да й помогне да преглътне разочарованието.

— Това място не е толкова окаяно, както изглежда. — Той бутна кашона настрани. — Нуждае се от нов покрив и канализация, но като цяло сградата е здрава. Талула беше права. Някой трябва да я ремонтира.

— Не ме гледай. Аз дори не мога да си позволя поправката на калника на колата ми.

— Защо не поговориш с Уини за гарата? Градският съвет по благоустройство може поне да обсъди този въпрос.

— Аз съм последният човек, когото Градският съвет по благоустройство би изслушал.

— Ремонтът ще глътне много пари, това е сигурно.

— Това тук са пълни развалини. — Но още докато изричаше думите, в съзнанието й изникна детска книжарница, малка къща на колела, макети на влакчета с локомотиви, семафори и сандък с маскарадни костюми. Шугар Бет въздъхна.

— Какво има?

— Иска ми се Джуъл да отделя по-голямо внимание на продажбата на детски книжки. Представяш ли си в каква страхотна детска книжарница може да се превърне това място? Не че разбира се, тя може да си позволи ремонта, дори и да имаше желание.

— Разположението е много добро. Но тук има много повече място, отколкото е необходимо за една книжарница.

— Може да има и кафене. — Сама не знаеше откъде й хрумна идеята, но Колин повдигна вежди и се вгледа внимателно в нея.

Шугар Бет се извърна и се отправи към дъното на помещението. Някои неща бяха прекалено непрактични дори и за мечти.

Колин почука по стените, огледа складовете, като през цялото време не пропускаше нито една възможност да й се озъби. Накрая обяви, че се качва на тавана.

— Дори не знаех, че има таван.

— И какво по-точно си мислиш, че има на горния етаж? — попита той със същия унищожителен тон, който тя си спомняше от гимназията. Въобразявате си, че можете да попиете тази информация чрез осмоза, госпожице Кеъри, или ще си направите труда да отворите учебника?

Тя го последва в някогашното билетно гише, където той се качи на старото бюро и отмести напукания капак над главата си. Докато го наблюдаваше с каква лекота се вдига и се пъха през отвора, Шугар Бет едва не се задъха от желание. Първо изчезна тялото му до кръста, а сетне, с едно ловко движение, и останалата част. Прониза я остър копнеж да почувства тази сила, да усети как я изпълва докрай поне още веднъж. Отстъпи припряно.

Той се появи отново след пет минути, целият покрит в прахоляк и още по-намусен.

— Нищо. Да се махаме от тук.

Шугар Бет се надяваше, че Уини ще е в пристройката за карети, за да послужи като буфер, докато оглеждат стаите, но на вратата ги посрещна само Гордън. Колин продължи да се заяжда и когато стигнаха до ателието, търпението й най-сетне се изчерпа.

— Забрави! Сама ще се оправя.

— Да бе, както се оправи досега. — Колин вдигна найлона. Тя стисна зъби и нищо не отвърна. Той отмести стълбата и надзърна под големия найлон, застлан върху постелката на пода, и огледа изцапаните с боя напукани кожени ботуши, които тя бе открила при предишните претърсвания.

— Той нямаше да ги остави тук, ако не е смятал да се върне — отбеляза Шугар Бет.

— Кой знае?

Докато Колин връщаше ботушите на мястото им под работната маса, Шугар Бет се замисли за Талула и за горчивината, измъчваща жените, за които смисълът на живота се свеждаше единствено до отношенията им с мъжете.

Огледаха всеки ъгъл, но нищо не откриха.

— Съжалявам, Шугар Бет.

Тя не очакваше съчувствието му, разчиташе на сарказма му да я разсее и утеши и сега едва успяваше да запази самообладанието си.

— C’est la vie^[1], предполагам.

— Дай ми два дни — предложи той с по-мек тон. — Ще измисля нещо.

— Това е мой проблем.

— Няма значение.

Не искаше да удължава сбогуването, остави го на пътеката и се върна в къщата. Като затвори вратата, си напомни, че и без това шансовете да намери картината днес бяха твърде нищожни. Изобщо не биваше да се надява.

Не бяха изминали пет минути и се появи Уини с ръце, пълни с кесии с хранителни продукти. Гордън изръмжа, когато тя го заобиколи.

— Това куче опасно ли е?

Шугар Бет едва събра сили, за да й отвърне.

— Засега ние двете сме единствените, които, изглежда, не харесва.

— Защо държиш у дома си такова животно?

— Урок по смирение.

Уини изгледа злобно Гордън, който продължаваше да ръмжи.

— Веднага престани.

Той отстъпи, но се пльосна на пода пред кухнята, така че Уини трябваше да го прескочи.

— Донесох някои продукти — рече тя — и поканих Джиджи на обяд. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Разбира се, че не. Джиджи ми харесва.

Явният намек изобщо не трогна Уини. Тананикайки си, започна да вади покупките от кесиите. Шугар Бет огледа какво бе донесла. Само зеленаж и нито една кутия с ментово-шоколадови бисквити. Сестра й изпразни кошчето и сложи нова торба за боклук.

— Изглеждаш ми разстроена — отбеляза Уини.

— Счупих си нокът.

— Всичко е заради картината, нали? Колин каза, че днес ще ти помогне да я потърсите. Явно нищо не сте намерили.

— Не и ако не броиш паяците.

— Какво смяташ да правиш сега?

— Не зная. Може би ще поговоря с приятелките на Талула от клуба по канаста. Ще се опитам да разбера дали е имала някоя друга довереница.

— Аз поне не зная да е имало такава. Тя беше много досадна и повечето хора я избягваха. Трудно ми е да повярвам, че някой като Линкълн Аш е могъл да се влюби в такава киселица като нея.

— Не мисля, че винаги е била такава. Моят баща казваше, че като момиче е била много забавна.

— Нашият баща. Поне веднъж, Шугар Бет, бих искала да чуя да го кажеш.

— Може би не е зле да провериш прогнозата за времето. Когато последния път я видях, адът още не беше замръзнал.

— Не е ли уморително вечно да се държиш като кучка?

— Ти ми кажи.

— Вярвам в преценката на експертите като теб.

Продължиха още известно време да си разменят хапливи реплики и беззлобни обиди. Като цяло доста се забавляваха, което помогна на Шугар Бет да забрави за кратко за мрачната и неуспешна сутрин. Дългите години, прекарани като почтена и уважавана гражданка на Париш, зачитаща законите, притъпяваха остротите на Уини, но тя компенсираше неопитността си с устрема на новопосветена. Накрая малко се успокои и се съсредоточи върху салатата.

Шугар Бет се качи горе, за да се измие и обади на Дилайла. След това застана до прозореца и се загледа към „Френчманс Брайд“. Колин беше казал, че смята днес да пише, но беше навън и се занимаваше с издигането на стената.

Когато слезе долу, дочу от кухнята щастливото тананикане на малката кухненска фея.

— Паста „Орзо“. — Уини надникна жизнерадостно в старата порцеланова купа на Талула. — Твърдо сварени яйца, домати, кедрови ядки и авокадо. На Джиджи ще й хареса.

Шугар Бет реши да оправи настроението си с още една порция хаплива размяна на реплики.

— Няма да ти се изкълчи езикът, ако ми благодариш за услугата, която ти направих снощи. Ако не бях вложила толкова усилия и талант в ролята си на изкусителка, ти още щеше да мислиш, че съпругът ти е луд по мен.

Но Уини вече не се смущаваше толкова лесно и нападна изневиделица с неочакван въпрос.

— Ти спиш с Колин, нали?

— Да бе, това е тъкмо информация, която нямам търпение да споделя с най-злия си враг.

— Разбрах, че между вас двамата става нещо, още по време на коктейлното парти. Намерила си си майстора. Колин е единственият мъж, чиято глава е закрепена здраво на раменете.

— В момента моята е доста по-здраво закрепена.

— Искрено се съмнявам. — Уини разряза един домат. — Колкото и да се опитваш да го манипулираш, той никога няма да се ожени за теб.

— Аз и не искам.

— Ако този мъж размаха диамант пред теб, ще му отскубнеш ръката, за да се докопаш по-бързо до камъка.

Шугар Бет сви рамене.

— Вярвай в каквото искаш.

Ставайки сериозна, тя, изглежда, развали играта. Словесният двубой вече не им беше забавен. Уини остави домата, избърса ръце с книжна салфетка и се облегна на плота.

— Май си искрена, нали?

Шугар Бет кимна.

Но ако очакваше, че сестра й ще свие знамената, грешеше, защото очите й заблестяха с неподправен гняв и Уини се нахвърли върху нея:

— Опитваш се да прибавиш още един скалп към колекцията си? Изобщо не ти пука, че го нараняваш. Просто искаш да се похвалиш с новото си завоевание. А той е толкова влюбен, че не разбира какво го очаква.

— Много добре разбира. Опитвам се да скъсам с него от вторник вечерта, но той не желае да проумее, че между нас всичко приключи.

Това вече окончателно слиса Уини.

— Не ти вярвам. Защо ще искаш да скъсаш с него? Той е богат, преуспял… блестящ. Притежава „Френчманс Брайд“. А и като се изключи Райън, е най-сексапилният мъж в Париш. Колин Бърн притежава много повече характер и воля от всичките ти бивши съпрузи, взети заедно.

— Само от двама от тях. Кога каза, че ще дойде Джиджи?

— И не се опитвай да ме убеждаваш, че не си привлечена от него. Видях как се държите двамата, когато сте заедно.

— Да сменим темата, става ли?

— Виж ти, виж ти. Май засегнах болно място?

Шугар Бет кимна мълчаливо.

Това даде на Уини достатъчно храна за размисъл и тя отново се зае със салатата. Шугар Бет отпи от изстиналото кафе. Минутите се нижеха една след друга. Накрая Уини остави ножа.

— Аз нарочно забременях с Джиджи.

Шугар Бет едва не се задави с кафето.

— Това определено не е информация, която трябва да споделяш с най-злия си враг.

— Вероятно не — съгласи се сестра й. Счупи едното варено яйце в ръба на купата. — Цели четиринайсет години се опитвах да загладя вината си. Дори не ми хрумна, че той е знаел. Знаел е, но нищо не ми е казал. През цялото това време ядът и негодуванието към мен са го разяждали. — Парченце от черупката падна на пода, но тя не го забеляза. — Каква двойка сме били само! Той е страдал в благородно мълчание, а аз съм подхранвала вината си, опитвайки се да му угаждам във всичко. Освен това обвинявах теб за всички проблеми в брака ни. Така че щом стигнахме дотук, Шугар Бет, коя от двете ни е по-голяма грешница?

— Нямам представа. Не ме бива да раздавам морални присъди.

— Да, но ми се струва, че съдиш себе си доста строго.

— Да, но това е лесно.

С отнесено изражение Уини извади малка черупка от купата.

— Джиджи би заявила, че съм се отказала от силата си.

— Но сега дяволски упорито се стараеш да си я върнеш.

Уини се усмихна.

— Райън ме покани на вечеря.

— Само защото едно момче те черпи пържола, не означава, че трябва да се размекнеш и да му дадеш всичко.

— Ще го запомня.

Гордън приветства с радостен лай пристигането на Джиджи. Този път тя беше облечена с джинси и тениска с емблемата на „Оле Мис“.

— Татко пак е бесен на Шугар Бет. Дори не искаше да идвам. Какво си му направила?

— Ела да видиш какво съм сложила в салатата — рече Уини, преди Шугар Бет да успее да отговори.

Джиджи потупа Гордън, който се завъртя любовно около краката й и облиза ръката й, после отиде да погледне салатата.

— Паста „Орзо“! Жестоко! И авокадо. Не слагай пилешко, става ли? — Взе парченце домат с мокрите от кучешката слюнка пръсти и майка й едва не получи удар.

Шугар Бет изплакна чашата си от кафето.

— Ще ви оставя насаме.

— Не си тръгвай — помоли Джиджи.

— Имам работа. — Искаше да им даде възможност да прекарат малко време заедно, но Уини я изгледа обидено.

— Сега виждаш ли колко неблагодарна е леля ти, Джиджи? Приготвих вкусен обяд за трите ни, но на нея пука ли й? Не, ни най-малко.

Шугар Бет не искаше Уини да разбере колко й е приятно, че искат да остане с тях.

— Добре, но в последната минута ще разменя чиниите, така че не си прави труда да сипваш отрова в моята.

— Вие, момичета, се държите много странно.

След десет минути трите се бяха настанили край разтегателната маса от черешово дърво, а пред тях бяха подредени чинии със салата, хлебчета и три чаши на леля Талула от пресовано стъкло, пълни със сладък чай.

— Реши ли какво ще облечеш за срещата довечера? — попита Джиджи майка си.

— Това не е среща. С баща ти просто ще вечеряме заедно.

— Мисля, че трябва да вземеш нещо назаем от Шугар Бет.

— Няма да се срещна с баща ти, облечена в дрехите на Шугар Бет.

— Само някоя блузка или нещо такова. Той няма да разбере. Нейните дрехи са много по-секси от твоите.

— Добра идея — съгласи се Шугар Бет. — Разменям една много приятна рокля, която купих миналата зима в „Таргет“, за онзи кашмирен пуловер от „Нийман“, с който те видях миналата седмица.

— Тя пак се опитва да те разстрои, мамо.

Шугар Бет прикри усмивката си.

— Ако ще ми разваляш забавлението, хлапе, ще те изхвърля от тук.

Джиджи се наведе напред.

— Той ще я вземе в седем. Гримирай я, Шугар Бет.

— Сама ще се гримирам — сряза я Уини.

— Шугар Бет по-добре ще ти подчертае очите.

— Вярно е. Отлично познавам очите си. — Погледна към Джиджи. — Както и косата. Какво ще кажеш, ако малко подравня твоята?

— Може.

Разговорът премина на други теми и докато се осъзнае, Шугар Бет вече им разказваше за Дилайла, като пропусна да спомене за финансовите проблеми на заварената й дъщеря.

— Това е много гадно, нали? — смръщи нос Джиджи. — Да имаш толкова стара заварена дъщеря.

Уини се усмихна и докосна ръката на дъщеря си.

— Любовта е странно нещо, Джиджи. Никога не знаеш кога и колко силно ще те повали.

По този въпрос Шугар Бет и коварната й полусестра бяха напълно съгласни.

 

 

Колин седеше в бара на хотел „Пийбоди Мемфис“ и се опитваше да удави в уиски угризението на съвестта си. Южняците твърдят, че делтата на Мисисипи започва от фоайето на този хотел, но мястото беше по-известно с патиците си. Вече повече от седемдесет и пет години всяка сутрин в единайсет часа малко ято от зеленоглави патици маршируваше по червения килим под звуците на марша „Кинг Котън“ на Джон Филип Суса и прекарваха деня, плискайки се във фонтана от италиански мрамор. Но сега беше вечер. Патиците се бяха оттеглили на заслужена почивка и приглушените светлини хвърляха жълти отблясъци върху великолепното фоайе в стил италиански ренесанс с мраморни подове, тавани от витражно стъкло и елегантни мебели от Стария свят. Не бе присъщо за Колин да измине повече от сто километра само за да се напие, но обичаше „Пийбоди“ и след мъчителния следобед, прекаран в зидане на стена, вместо в писане, му се стори добър избор. Затова той хвърли в една чанта пижама и тоалетни принадлежности и напусна „Френчманс Брайд“.

— Колин?

Той толкова бе затънал в дебрите на самоунищожението, че не бе забелязал приближаването на привлекателната червенокоса жена. Каролин Брадмонд беше една от онези влиятелни, но непретенциозни жени, чиято компания обикновено му доставяше удоволствие. Тя беше умна, изтънчена и прекалено отдадена на кариерата си, за да търси силни емоции. Идеалната жена за Колин Бърн. Тогава защо нито веднъж не се бе сетил за нея след последната им среща преди пет месеца?

Стана, за да я поздрави.

— Здравей, Каролин. Как си?

— Не бих могла да съм по-добре. А как върви новата ти книга?

Това бе един от двата въпроса, които хората най-често задаваха на писателите, и ако я поканеше да пийнат заедно, не след дълго щеше да последва другият:

Колин, винаги съм се чудела, откъде вие, писателите, черпите идеите си?

Крадем ги.

От извънземните.

Има един склад в покрайнините на Тълса…

Но тази вечер нямаше сили за подобен разговор, затова остана прав и побъбри с нея, докато накрая тя схвана намека, сбогува се и си тръгна. Пианистът зад малкия роял премина на Гершуин, а той довърши третото си уиски и поръча четвърто. Преди Шугар Бет да се появи, тропайки на вратата му, той се гордееше с това, че изливаше романтичните си склонности само върху хартията. Но как можеше един мъж да остане хладен и дистанциран с такава жена?

Не можеше да й позволи да си тръгне от Париш. Не още. Не и докато не върнеха на релсите преобърнатия влак на техните отношения. А за това бе нужно време, ала тя не желаеше да им го даде. Тъкмо обратното, беше си внушила, че при първа възможност трябва да избяга от града. Колко дълбоко грешеше.

Колин си припомни замечтаното изражение на Шугар Бет, докато оглеждаше старата гара и говореше как може да я превърне в детска книжарница. Тя принадлежеше на Париш. Беше част от този град. Както и част от него, Колин Бърн.

Вината го загложди още по-надълбоко. Пианистът заряза Гершуин и засвири Хоги Кармайкъл. Колин довърши питието си, но алкохолът не му донесе забвението, което жадуваше.

Днес той бе намерил картината на Шугар Бет, но не каза нито дума.

 

 

Райън никога не е бил по-внимателен. Зададе на Уини купища въпроси за магазина и с искрен интерес изслуша отговорите й. Направи й комплимент за косата, осанката, бижутата, дори за зъбите, за бога! Но за тоалета й не каза нищо, което я изненада, тъй като тя бе облякла доста предизвикателната плътно прилепваща по тялото черна дантелена блуза на Шугар Бет и тъмносиня пола, която тя — навярно в миг на безумие — бе отрязала до средата на бедрата. Е, понякога беше забавно да се издокараш като проститутка, но определено не й се искаше да повтори експеримента, затова се зарадва, че той не изглеждаше възмутен от безумно дълбокото деколте и късата пола.

Странно, но въпреки изключителното му внимание, тя не се чувстваше истински щастлива, защото както и преди на масата с тях се бе настанил онзи слон — чудовището, плод на нейната лъжа и неговата враждебност. Райън не обръщаше внимание на животното, държеше се така, сякаш гневните, трупани с годините думи, с които я бе обсипал миналата седмица в магазина, никога не са били изричани. А тя толкова се бе уморила да ги предъвква и анализира, че не се реши да спомене за случилото се.

— Вкусни ли са мидите ти? — поинтересува се той.

— Божествени.

След това, което снощи бе наговорил на Шугар Бет, тя очакваше нещо като емоционален взрив, бурна страст, но съпругът й побъбри със сервитьора, помаха на Боб Ворхийс, седнал в другия край на ресторанта, обсъди марката вино и говори с нея за незначителни неща. Още по-лошо, изглежда, изобщо не беше поразен от онези малки заряди на сексуално електричество, които я връхлитаха в най-неочаквани моменти — когато чуеше гласа му по телефона или го зърнеше зад волана на колата, или в църквата тази сутрин, когато ръката му случайно докосна нейната по време на службата. И какво да стори с онова помитащо, изгарящо я желание, връхлетяло я снощи, когато той устоя на съблазнителния чар на Шугар Бет?

Някога мислиш ли за нещо друго, освен за секс?!

Приключиха с вечерята и поръчаха кафе. Един ден Уини щеше да му каже, че Шугар Бет бе разиграла сценка, но не и сега.

Той плати сметката и слонът ги последва в колата му. Тя знаеше, че бракът им е толкова дълбоко загнезден в руслото на условностите и навиците, че всякаква промяна няма да е лесна, затова не биваше да храни особени надежди за тази вечер. Винаги тя бе преследващата, а Райън — преследваният. Тя обичаше, а Райън се оставяше да бъде обичан. Но вече бе изгубила желание да играе ролята си.

Той зави остро зад ъгъла и Уини видя, че се насочват към южния край на града, а не към Мокингбърд Лейн.

— Искам да се прибера в пристройката за карети.

В отговор той натисна бутона за автоматично заключване на вратите.

Нямаше да бъде по-изумена, ако я беше ударил.

— Какво правиш?

Той не отговори.

Жестът му бе символичен. Тя едва ли щеше да скочи от движеща се кола. Понечи да го попита какво си въобразява, че ще постигне с този театър, но нещо в твърдо стиснатата му челюст я накара да замълчи.

Когато стигнаха до магистралата, тясна ивица светлина от фаровете на минаваща отсреща кола пробяга по лицето му и я прониза нов пристъп на желание.

— Искам да се върна — промълви Уини не особено убедително.

Той не отговори. Винаги внимателният и грижовен Райън Галантайн не й обърна внимание, сякаш въобще не я бе чул.

Движеха се към езерото, но беше още март и сезонът не бе започнал. Уини стисна ръце в скута си и мълчаливо зачака. Струваше й се странно да е толкова пасивна.

Той мина покрай отбивката за къщата на Ейми и Клинт, сетне задмина входа на плажа „Спрус Бийч“, където през лятото идваха да поплуват и си устройваха пикници. Магазинчетата за риболовни принадлежности още бяха затворени за през зимата. Оставиха зад гърба си пристана за лодките и „Лейкхаус“. Пътуваха още десетина минути. Приближаваха се към по-малко населената южна част на езерото. Уини рядко бе идвала тук, но той, изглежда, отлично познаваше пътя.

Тя не забеляза тесния необозначен път, преди той да завие по него. Нямаше представа къде…

Алистър Пойнт. Мястото, където, докато бяха в гимназията, горгоните идваха с гаджетата си да пият бира и да се натискат.

— О, боже — прошепна Уини.

Веднъж беше дошла тук, наскоро, след като получи шофьорската си книжка, само за да види какво толкова особено има в това място, но никога не бе идвала с момче. Сега едва дишаше.

Пътят стигаше до малък нос, заобиколен от трите страни с дървета и излаз към езерото. Някога беше покрит с чакъл, но сега от него не бе останало много. Райън угаси двигателя. Тя преглътна, втренчила поглед право пред себе си. Лунната светлина падаше върху средата на езерото като разлято мляко.

— Заключих вратите — напомни й той.

Уини облиза пресъхналите си устни и се извърна към него.

— Ще кажа на мама.

— Не, няма да кажеш — отвърна той, облегна се на седалката и я стрелна дръзко изпод полуспуснатите си клепачи. — Тя ще те попита какво си правила тук. Как ще й обясниш, че си позволила на Райън Галантайн да те опипва?

— Това ли ще направя?

— Ще поживеем и ще видим, нали? — Той плъзна пръст под черната дантела на деколтето й. — Никога повече не носи дрехите на Шугар Бет.

— Разбрал си, че са нейните?

— Да не съм сляп? Надявах се, че ще облечеш синята копринена блуза, която толкова отива на очите ти. Или онзи розов пуловер с рехава плетка, през който прозира сутиенът ти. Или жълтата рокля, с която беше последния път, когато ходихме в Мемфис. Краката ти изглеждат невероятно в нея.

Фактът, че той бе забелязал какво облича, особено забележката за краката й и жълтата рокля, толкова я разтърси, че за миг Уини загуби дар слово. Ръката му обгърна раменете й, той се наведе и завладя устните й със страстна целувка.

Цялата се разтопи. Преди няколко седмици смяташе, че никога повече няма да изпита сексуално желание. А сега й се искаше да разкъса дрехите му и да му се нахвърли.

Винаги агресор. Никога жертва.

— Върни ме обратно — пророни тя. — Няма да стигна с теб до края.

— Няма ли? — Той плъзна показалец от вдлъбнатината на шията й до черната дантела. — Наистина ли мислиш, че можеш да ме спреш?

Късата пола се бе вдигнала почти до кръста, но тя дори не понечи да я дръпне надолу.

— Ако поискам, мога да закрещя.

— Тогава ще се постарая да не поискаш. — Пръстът му се плъзна под деколтето на дантеленото горнище, пъхна се под презрамката на сутиена и дръпна и двете надолу, откривайки едната й гърда. Косата му погали бузата й, докато той се навеждаше напред, за да захапе мястото малко над зърното. Тя извика тихо от болка. Той засмука ухапаното място и нежно го духна. — Кажи ми нещо, Уини Дейвис. Как ще обясниш това на майка си?

Имаше чувството, че ще умре там, на място, разтопена в кипящо езеро от похот. Краката й леко се разтвориха. Гърдите я заболяха; бикините й се подмокриха.

— Ако веднага не престанеш…

— О, нямам такова намерение.

Той отново започна да я целува. Не бяха съпружески целувки, а пламенните влажни целувки на любовник. Чорапогащникът й изчезна. Под ризата той целият беше в пот. Стъклата на прозорците също се бяха изпотили. Райън я сграбчи за глезените, подпря крака й на таблото и пръстът му нахлу в нея. Тя простена. Той сведе глава. Устните му жадно засмукаха соковете й. Тя цялата се сгърчи от зашеметяващ оргазъм.

За обезумял от възбуда тийнейджър, той удивително добре познаваше нуждите на женското тяло и за втори път я издигна до висините на оргазма с палеца си. Когато дойде на себе си, Уини свали крака си от таблото и извърна глава към него. Той дишаше тежко.

И дори не беше свалил ципа на панталоните си.

Тя обаче не понечи да се притисне към него, а вместо това придърпа полата си надолу. Каква развратна кучка! Подмамваща изкусителка.

Ключалките на вратите щракнаха.

— Да излезем на чист въздух — изрече той прегракнало. След това, което току-що беше направил за нея — след това, което тя не беше направила — трябваше да бъде по-сговорчива.

— Много е студено.

— Можеш да наметнеш сакото ми. Повярвай ми, аз нямам нужда от него.

— Не се и съмнявам.

Райън се пресегна през нея и извади фенерче от жабката.

— Ах, тези бойскаути — подхвърли тя, опитвайки се да придаде скучаеща нотка в гласа си.

Райън слезе от колата. Уини беше без чорапогащник и без бикини, но дръзко пъхна босите си крака в обувките и като добре възпитано южняшко момиче зачака той да й отвори вратата. Докато излизаше, погледна право в издутината на панталоните му. Горкичкият.

Той наметна сакото си върху раменете й и улови ръката й. Високите й токчета затъваха в меката земя, затова трябваше да стъпва едва ли не на пръсти. Райън я поведе към гората. Уини вдъхна миризмата на бор и влага, идваща откъм езерото.

Той включи фенерчето и плъзна лъча му по стволовете на дърветата.

— Трябва да е някъде тук.

Хладният вятър проникваше под полата и щипеше голото й дупе. Ако продължаваше в същия дух, определено щеше да се сдобие с репутацията на уличница. Развратницата Уини Дейвис.

— Почакай тук.

Той се приближи към дърветата с фенерче в ръка. Оглеждаше стволовете им като усърден лесничей. Най-сетне откри каквото търсеше.

— Ето го.

Спря в подножието на голям клонест дъб. Тя пристъпи към него — високи токчета, къса пола, голо дупе — истинска мръсница.

Райън наведе фенерчето и освети долната част на ствола пред себе си.

И тогава тя ги видя — едва различими очертания на сърце, изрязано в кората. Буквите бяха потъмнели и почти заличени от времето, но все още се четяха.

„Винаги ще те обичам.

РГ + ШБК“

Уини протегна ръка и прокара пръст по очертанието на буквата „Р“.

— Някъде прочетохме, че тези дъбове могат да живеят хиляда години — рече той, — и повярвахме. Шугар Бет каза, че докато инициалите ни са върху дървото, ще се обичаме вечно.

— Вечно е много дълго време.

— Не толкова дълго — усмихна се Райън и извади джобно ножче. С фенерчето в едната ръка и ножчето в другата той заличи буквите Ш и Б и на тяхно място изряза голямо У, а буквата К превърна в Д. Извитите букви на току-що издяланото име белееха върху кората на стария дъб. Какъв глупчо беше той. Отдавна не й пукаше за инициалите, които двама тийнейджъри бяха издълбали тук преди шестнайсет години, но на него явно не му беше безразлично и това й се стори много мило.

Райън прибра ножа в джоба си и я погали по бузата.

— Не съжалявам за всички онези гадости, които ти наговорих миналата седмица. Те отдавна вече не са истина, но някога бяха и аз се радвам, че най-после ги изрекох.

— Трябваше да ги кажеш преди четиринайсет години.

— Страхувах се. Ти изглеждаше толкова крехка и уязвима.

— Не съм била толкова крехка и уязвима, щом съм успяла да те уловя в капана си. Тогава явно не съм се уважавала достатъчно.

— Ние бяхме почти деца.

— Аз толкова отчаяно те желаех, че бях готова на всичко. Не ми е приятно да си спомням за това.

— А аз те помня като най-милото момиче, което познавах.

Тя извърна лице към него и целуна дланта му.

— Една жена не бива да обожествява мъжа, за когото се омъжва.

Райън се усмихна.

— Е, сега със сигурност вече нямаме този проблем. — Изненадващо улови ръцете й и изрече най-смайващото нещо: — Уини Дейвис, ще се омъжиш ли за мен? Бих коленичил, но се боя, че ще ме смъмриш, задето ще изцапам най-хубавите си панталони.

— Да не би да ми правиш предложение? — засмя се Уини.

— Да. При това по собствена воля.

Цветовете на щастието разцъфтяха в нея и сияйна усмивка озари лицето й.

— Трябва ли веднага да ти отговоря?

— Ще се радвам, ако го сториш.

— Ти правиш всичко това само за да ти позволя да ме имаш, нали?

— Отчасти. Изгарям по теб, любима.

Тя отново се засмя, обви ръце около врата му, а фенерчето тупна на земята, докато се целуваха.

Той плъзна ръце под полата й и обхвана дупето й.

— Обичам те, скъпа. Ти си всичко за мен. Моля те, кажи, че ми вярваш.

— Трябва да ме убедиш.

— Мога ли да те убедя гола, или трябва да ти посветя стихове, или нещо подобно?

— Засега може и гола, но не е зле за в бъдеще да опиташ и със стихове.

Райън се засмя, пусна я и отиде до колата, за да вземе одеяло.

— Правил си го и преди, нали? — попита тя, когато той се върна.

— Но не и така. Никога не е било като сега.

В този миг, застанала сред влажните листа и изпопадалите борови иглички, упоена от миризмата на езерна вода, Уини почувства цялата сила на любовта му към нея. Слонът изчезна; призраците си отидоха, за да преследват някой друг. Помежду им остана само любовта. Истинската любов, която нямаше да изчезне заради някое прегоряло ядене или заради яростен пристъп на лошо настроение. Любов, която можеше да издържи дори един лют скандал.

Тя посегна към ципа на полата си, сетне се спря.

— Понякога не ми се иска да се любя. Понякога имам желание да остана сама, да се потопя в горещата вана, да почета списание.

— Добре — кимна той, но устните му се извиха в лека усмивка. — Само, моля те, не ми казвай, че сега е един от тези моменти.

Тя се усмихна и остави полата й да се свлече на земята.