Сюзън Елизабет Филипс
Сладки мечти (4)

3

„Да не би да съм сбъркала нещо? Толкова много превзети особи се взираха втренчено в мен, сякаш не можеха да повярват на очите си.“

Джорджет Хейър, „Великолепната Софи“

Шугар Бет дояде чипса, представляващ закуската й, и погледна през кухнята към Гордън, спотаен до вратата, враждебно настръхнал.

— Няма ли най-после да се примириш? Не е моя вината, че Емът обичаше мен повече от теб.

Кучето експериментира малко, пробвайки да добие някое от страховитите изражения на Кристофър Уокън^[1], но подобни злобни физиономии трудно се удаваха на басетите.

— Жалък си.

Гордън изсумтя обидено.

— Добре, пънки. — Тя стана от масата, прекоси дневната и отвори входната врата. Той се втурна покрай нея и се опита да я събори, но Шугар Бет познаваше номерата му и ловко отскочи настрани. Сетне го последва навън, в поредната мразовита и влажна февруарска утрин. Тъй като това бе Мисисипи, нищо чудно следващата седмица температурите да стигнат до трийсетина градуса. Молеше се дотогава да се е махнала от тук.

Докато Гордън душеше наоколо, Шугар Бет се загледа във „Френчманс Брайд“. Опитваше се да не мисли за снощната си среща с Колин Бърн. Поне успя да запази самообладание, докато се прибираше в пристройката за карети. Старата вина бе полепнала по нея като паяжина. Трябваше да се постарае повече с извиненията, но очевидно все още не беше толкова зряла, колкото си мислеше.

И защо от всички хора на този свят тъкмо Колин Бърн бе купил „Френчманс Брайд“? Дори и да е споменавал в някое интервю, че смята да се върне в Париш, тя го бе пропуснала. Но всъщност той винаги бе избягвал публичността и почти не даваше интервюта. Снимката на обложката на книгата му не беше особено сполучлива, някак си размазана и зърнеста, и тя се оказа напълно неподготвена за срещата с такъв опасен мъж. Пристъпи към живия плет от чимшир и разтвори клонките.

— Ела тук, дяволско псе.

Като никога, проклетникът мигом се подчини.

— Дай на мама повод да се гордее с теб! — подвикна младата жена.

Гордън подуши няколко минути наоколо и откри в средата на поляната място, задоволяващо изискванията му, където да си свърши работата.

— Добро куче.

Въпреки това, което бе казала на Бърн, Шугар Бет, заедно с цяла Америка, бе прочела „Последната гара на границата за никъде“. Как би могла да пренебрегне историята на хората, за които бе слушала през целия си живот? Черни и бели, богати и бедни семейства, населяващи Париш през четирийсетте и петдесетте, като сред тях бяха бабите и дядовците й, Талула, прачичото на Лий Ан и разбира се, Линкълн Аш.

Интересът на читателите към документалната проза, пресъздаваща атмосферата на Американски юг, беше възбуден от бестселъра на Джон Беренд „Нощем в градината на доброто и злото“. Но докато в романа на Беренд се разказваше за убийство и скандал сред богатата аристокрация на стара Савана, „Последната гара“ разработваше златната жила на темата за живота в малкия град. В романа на Колин Бърн за градчето в Мисисипи, възраждащо се от сегрегационното наследство, оживяваха колоритни и ексцентрични характери, забъркани в малки домашни драми, каквито читателите обичаха, като всичко това бе подправено със силна доза южняшки фолклор. И други писатели се бяха опитали да разработят същата тема, но обичта на Бърн към градчето, съчетана с иронично шеговитата наблюдателност на чужденец, издигнаха „Последната гара“ много над останалите подобни романи.

Тя видя, че Гордън заприпка към къщата, без да се трогва от нейното величие.

— Веднага се върни!

Той, разбира се, не й обърна внимание.

— Говоря сериозно, Гордън. Трябва да отида до града и ако незабавно не се върнеш, ще замина без теб.

Не беше сигурна, но й се стори, че нахалникът се изпърдя.

— Знаеш, че ако дойда да те прибера, ще ме ухапеш. — Той никога не бе стигал толкова далеч, че наистина да я нарани, но обичаше да я държи нащрек.

Тя го наблюдаваше как изкачи стъпалата до верандата.

— Чудесно. Направи ми услуга и не си прави труда да се връщаш у дома.

За разлика от останалите представители на породата си, Гордън мразеше да се скита. Твърде много обичаше да я измъчва, за да се впусне да изследва откритите пространства. Шугар Бет закрачи гневно към пристройката за карети. Що за човек е тя, щом като дори собственото й куче не я понася?

Грабна чантата си, нахлупи старата сламена шапка на главата си и се запъти към старата изоставена гара, за да търси картината. Но като стигна до колата си, видя квитанция за глоба за неправилно паркиране, пъхната под чистачките. Страхотно! Бутна я под сенника на предното стъкло и подкара към града. Автомагазинът на Пърли все още работеше, но там, където навремето беше шапкарският магазин „Пролетна фантазия“, сега се намираше книжарница. До шести клас Диди я водеше тук всяка година, за да й купи великденска шапка, докато накрая Шугар Бет не се разбунтува.

Когато майка й бе недоволна от нещо, ноздрите й потрепваха като крилца на пеперуда.

Неблагодарно дете! Как според теб нашият скъп създател ще разбере, че е Възкресение, ако те види да седиш в църквата с гола глава като някаква езичница? Отговори ми, госпожице Шугар Бейби?

В отговор ноздрите на Шугар Бет също потрепнаха.

Наистина ли мислиш, че Исус Христос ще остане в гроба, само защото аз съм без шапка?

Диди се бе засмяла и бе отишла да потърси цигари.

Копнежът по нейната любяща майка, макар и тя да бе далеч от съвършенството, я заля с такава сила, че сърцето я заболя, докато чувствата към баща й бяха пропити само с горчивина.

Той не е истинският ми баща, нали, Диди? Ти си забременяла от някого и татко се е оженил за теб.

Шугар Бет, веднага си затвори устата. Само защото баща ти е окаян развратник, това не означава, че и аз съм като него. Да не съм те чула повече да говориш подобни неща.

Фактът, че сребристосините очи на Шугар Бет бяха съвършено копие на бащините й очи, не й позволи още дълго да си фантазира за тайния любовник на Диди.

Предполагаше, че бракът на родителите й е бил неизбежен, но трудно можеше да се намерят двама души, толкова неподходящи един за друг. Диди беше ослепителна красавица, безгрижна и весела дъщеря на местен магазинер. Грифин беше наследник на фабриката за прозорци „Кеъри“. Нисък, грозноват, но надарен с изключителен интелект, Грифин бе загубил ума си по първата красавица на Париш, докато Диди тайно презираше момчето, което смяташе за „грозна малка жаба“. В същото време мечтаеше за всичко, което този съюз можеше да й донесе.

Грифин навярно бе съзнавал, че Диди е неспособна да го дари с любовта, за която той копнееше, но при все това се бе оженил за нея, а след това я бе наказал, задето не го обича, като открито заживя с друга жена. Диди си отмъщаваше, като демонстрираше пълно безразличие. Накрая Грифин вдигна залозите в тази игра, като обърна гръб на единственото същество, което Диди обичаше на този свят… тяхната дъщеря.

Въпреки взаимната им омраза, двамата никога не помислиха за развод. Грифин беше икономическият лидер на града, а Диди — социалният и политическият. Никой от тях не искаше да се лиши от взаимните изгоди и тежката каруца на съпружеския им живот продължи да се тътри по житейския път, влачейки след себе си обърканото малко момиче, като неусетно тровеше душата му.

Шугар Бет мина покрай „Макдоналдс“, ремонтиран и по-приветлив от времето, когато тя беше в гимназията, туристическата агенция с тента на кафяви и зелени ивици и зави по „Вали“. За разлика от останалите улици, късата уличка, само с една пресечка, в чийто край се намираше изоставената железопътна гара, бе подмината от обновителните дейности на градската управа. Шугар Бет паркира колата върху малък участък с напукан асфалт. Докато оглеждаше порутената тухлена сграда, видя мястото, където Колин Бърн се бе снимал за неясната снимка на обложката на романа си. На места от покрива се бяха откъртили дървени дъски, а напуканият шперплат, закован върху прозорците, бе покрит с избелели графити. Кутии и счупени бутилки се търкаляха сред плевелите, избуяли край релсите. Защо Талула бе решила да запази тази стара развалина? Но леля й бе обсебена от местната история, както и бащата на Шугар Бет, и очевидно не беше проумяла, че е най-разумно цялото това място да се изравни със земята.

Докато слизаше от колата, Шугар Бет си припомни писмото, което лежеше смачкано на дъното на чантата й.

„Скъпа Шугар Бет!

Оставям ти пристройката за карети, гарата и разбира се, картината, защото ти си единствената моя жива родственица и независимо от поведението ти, кръвта вода не става. Гарата е порутена, но когато я купих, нямах нито пари, нито сили за ремонти. Това, че позволиха толкова да се занемари, не говори никак добре за жителите и управата на този град. Сигурна съм, че ще поискаш веднага да я продадеш, но се съмнявам, че ще намериш купувач. Дори дружеството за благоустройство на града няма достатъчно уважение към историята.

Пристройката за карети е регистрирана като паметник на културата и трябва да се стопанисва от държавата. Запази ателието на Линкълн Аш така, както е сега, иначе всичко ще бъде прехвърлено на университета. А колкото до картината… или ще я намериш, или не.

Със сърдечни поздрави: Талула Шелбърн Кеъри

П. П. Няма значение какво ти е казала майка ти, Линкълн Аш ме обичаше.“

Твърдението на Талула, че тя била голямата любов на Линкълн Аш, ужасно дразнеше Диди. Талула все повтаряше, че Аш й обещал да се върне в Париш, за да я отведе със себе си веднага след закриването на самостоятелната му изложба в Манхатън, но бе прегазен от автобус в деня преди закриването й. Диди се кълнеше пред всички, че картината съществува единствено във въображението на Талула, но Грифин не споделяше мнението й.

Талула притежава тази картина, в това няма съмнение. Видях я.

Но когато Диди го бе притиснала за повече подробности, той само се бе изсмял.

Талула отказваше да показва картината, защото само това бе останало от любимия й. Нямаше никакво намерение да окуражава разни любители да си навират носа в чуждите работи, нито надутите изкуствоведи, които Аш бе презирал през целия си живот. Те само щяха да разнищят тази ценна творба, да изопачат дълбокия смисъл на твореца.

След смъртта ми светът може да я зяпа прехласнато колкото си ще — бе отсякла тя, — но засега ще пазя само за себе си това, което е мое.

Шугар Бет завъртя ключа в катинара. Вратата беше изкорубена, затова трябваше да я подпре с рамо, за да я отвори. Нещо прелетя над главата й, щом прекрачи прага. Тя изпищя и рязко се наведе. Когато дишането й се успокои, нахлупи по-плътно шапката си и влезе навътре.

Сърцето й се сви от гледката. Изподрасканите стари скамейки в някогашната малка чакалня на гарата бяха покрити с воняща кора от птичи тор и прах. Стените бяха нашарени с ръждиви ивици, в средата на дървения под се виждаше смрадлива локва, а парчета от счупени мебели бяха разпръснати наоколо като стари кости. Под гишето за билети бе струпана купчина мръсни одеяла, стари вестници и празни консервени кутии. Очевидно тук бе нощувал някакъв бездомник. Старата й алергия от прах се пробуди и тя се разкиха. След като се окопити, извади фенерчето си и се зае с търсенето на картината, като осветяваше всеки ъгъл.

Освен чакалнята, старата гара имаше складове, хранилища, шкафчета за багаж и офис зад гишето. Обществените тоалетни представляваха неописуема гледка — зловонни подове, открити тръби, изпочупен и мръсен фаянс, огромни купчини от всякакви мръсотии и боклуци. През следващите два часа тя тършуваше сред изпочупени мебели, щайги, очукани канцеларски шкафове, но се натъкна единствено на миши изпражнения и една мъртва птица — гледка, от която потръпна погнусено. Ала от картината нямаше и следа.

Мръсна, кихаща и отвратена, Шугар Бет най-сетне се свлече върху една пейка. Ако Талула не беше скрила картината нито в пристройката за карети, нито в някогашната гара, къде я бе сложила? От утре щеше да се наложи да потърси останалите живи членове на клуба за канаста на леля й. Те, разбира се, щяха да се почувстват длъжни да поцъкат неодобрително с език при вида на завърналата се блудна дъщеря, но бяха най-близките приятели на леля й и бе най-вероятно те да знаят тайните й. Не по-малко потискаща беше мисълта, че й бяха останали само петдесет долара. Ако смяташе да се храни редовно, трябваше да си намери работа.

— Очарователно местенце си си намерила.

Шугар Бет кихна, сетне се извърна и видя Колин Бърн, застанал на вратата. Имаше вид на току-що върнал се от разходка покрай блатата: ботуши, тъмнокафяви панталони, сако от туид и модно разрошена коса. Но студеният му преценяващ поглед й напомняше повече за трапер от пограничните райони, отколкото на цивилизован британец.

— Ако възнамеряваш отново да ми се нахвърлиш — предупреди го тя, — по-добре си затегни бандажа, защото този път няма да съм толкова любезна.

— Тялото ми може да понесе само ограничена доза отрова. — Той пъхна едната рамка на дизайнерските си очила в отвора на ризата си и направи няколко крачки навътре. — Интересно, че Талула ти е оставила гарата… макар че може би не е изненадващо, имайки предвид нейните чувства към семейството.

— Ще ти я продам много евтино, ако искаш да я купиш.

— Не, благодаря.

— Гарата ти донесе цяло състояние. Би могъл да покажеш малко благодарност.

— „Последната гара“ е роман за града. Гарата е само метафора.

— А аз си мислех, че метафора е диетична напитка. Винаги ли се обличаш толкова снобарски?

— Колкото мога по-често.

— Изглеждаш глупаво.

— А ти, разбира се, си безспорен моден арбитър — парира той и пренебрежително огледа мръсните й джинси и изпоцапания суитшърт.

Шугар Бет свали полепналата с паяжини каубойска шапка и избърса една паяжина от бузата си.

— Ти беше ужасен учител.

— Адски ужасен. — Мъжът избута настрани с ботуша си парче кабел.

— Учителите би трябвало да изграждат самоувереност в учениците си. А ти ни наричаше крастави жаби.

— Само във ваше присъствие. Боя се, че зад гърбовете ви ви наричах с доста по-обидни думи.

Той наистина беше ужасен учител — саркастичен, язвителен, нетърпелив. Но понякога беше и великолепен. Тя си спомняше как им четеше, думите се лееха като тъжна музика от устата му. Понякога класната стая притихваше толкова, все едно бе нощ. И тя си представяше, че всички са насядали в мрака около лагерен огън, някъде на края на света. Той умееше да окуражи и най-изостаналите ученици, така че и най-големите тъпаци се захващаха да четат книги, спортистите — да пишат стихове, а срамежливите — да се изказват спокойно, дори и само за да се защитят от унищожителните му коментари. Със закъснение си припомни, че тъкмо Колин Бърн беше учителят, който я научи да пише смислено.

Тя отново нахлузи шапката. Видя как той изгледа гнусливо локвата от застояла вода на пода.

— Вярно ли е, че не си отишла на погребението на баща си? Доста позорна постъпка, дори и за теб.

— Той беше мъртъв. Казах си, че няма да забележи отсъствието ми. — Шугар Бет стана от пейката. — Видях, че си се снимал за обложката на книгата си пред моята собственост. Искам процент. Няколко хилядарки ще ми свършат работа.

— Съди ме.

Тя изрита настрани парчето тръба.

— Какво точно правиш тук?

— Злорадствам, естествено. Ти какво си помисли?

Искаше й се да грабне счупения крак на един стол и да го цапардоса, но той несъмнено щеше да я удари на свой ред, затова се застави да прояви благоразумие и практичност.

— Колко добре познаваше леля ми?

— Достатъчно добре. — Той се приближи до билетното гише, без да обръща внимание на мръсотията. — Като познавач на местната история, тя бе безценен източник на информация, но мисленето й беше доста ограничено. Затова не я харесвах особено.

— Сигурна съм, че е прекарала много безсънни нощи заради това.

Той прокара пръсти по железните пръчки, изгледа прахта, останала по тях, извади от джоба си снежнобяла носна кърпа и ги избърса.

— Повечето хора не вярват в съществуването на картината.

Шугар Бет не си направи труда да попита откъде знае тя какво търси. Навярно вече всички в града бяха запознати със завещанието на Талула.

— Картината съществува.

— И аз мисля така. Но ти откъде си толкова сигурна?

— По дяволите, не е твоя работа. — Посочи купчината щайги. — Зад тях има умряла птица. Направи нещо полезно и я махни от тук.

Колин надникна зад щайгите, но явно нямаше намерение да се главоболи с умрели птици.

— Леля ти беше смахната.

— Наследствено е. Така че не очаквай да се засрамя. По правило янките заключват откачените си роднини в лудница, но ние, южняците, по време на карнавала ги качваме на украсените с цветя платформи и маршируваме наперено през центъра на града. Женен ли си?

— Някога бях. Сега съм вдовец.

Ако вече не беше друг човек, тя нямаше да пропусне да се осведоми дали не е убил съпругата си с острото си чувство за хумор. В същото време беше любопитна. Що за жена е могла да свърже съдбата си с такъв циничен, заядлив и невъзможен мъж? Тогава си припомни, че всички момичета в гимназията въздишаха по него, въпреки унищожителните му забележки. Жените и трудните мъже. Беше благодарна, че най-после се бе отърсила от този навик.

Той се отказа от по-нататъшно проучване на гишето за билети.

— Разкажи ми защо не отиде на погребението на баща си.

— А теб какво те засяга?

— Аз съм писател. Интересува ме как работи един нарцистичен мозък.

— Кълна се, направо ще припадна, от всички тези надути приказки ми се зави свят.

— Ти беше толкова умна. — Някогашният й учител се взря в една от напречните греди. — Притежаваше блестящ ум, но не искаше да го използваш за нищо стойностно.

— Ето че пак се започна. Що за болезнена ненавист към модните списания.

— Да не отидеш на погребението на баща си, е безочлива постъпка дори и за теб.

— Същия ден имах час при фризьора.

Той почака, но Шугар Бет нямаше намерение да му разказва за онази ужасна година.

А започна толкова добре. Тя беше най-популярната първокурсничка в университета в Мисисипи, толкова увлечена във вихъра на студентския живот, че напълно забрави за горгоните, не отговаряше на обажданията им и не им обръщаше внимание, когато идваха да я видят. Тогава, една януарска сутрин, Грифин се обади и й каза, че Диди е починала през нощта от мозъчен кръвоизлив. Шугар Бет беше неутешима. Мислеше, че нищо по-лошо не би могло да й се случи, когато шест седмици по-късно Грифин обяви, че ще се жени за дългогодишната си любовница. Очакваше Шугар Бет да бъде на първата редица в църквата. Тя се разкрещя, заяви, че го ненавижда и кракът й никога повече няма да стъпи в Париш. Въпреки заплахата му, че ще я лиши от наследство, тя удържа на думата си.

Прекара сватбения ден на баща си в леглото с Дарън Тарп, опитвайки се да заглуши болката със секс. Малко след това, докато Грифин разчиствал вещите на Диди, открил писмото на Шугар Бет с признанието й за вина. След няколко дни всички в града знаеха какво бе сторила на Колин Бърн и хората, които дотогава просто не я харесваха, сега я намразиха. Приятелките й от „Горгоните“, и без това вече оскърбени от високомерието и безразличието й, повече никога не й проговориха.

Нямаше възможност да се сдобри с баща си. Точно преди семестриалните й изпити, едва три месеца след сватбата му, той почина от сърдечен удар. Чак тогава тя узна, че е изпълнил заканата си да я лиши от наследство. В рамките на пет месеца Шугар Бет бе изгубила майка си, баща си, най-добрите си приятелки и „Френчманс Брайд“. Но тя беше твърде млада, за да осъзнае колко още загуби я чакат занапред.

— Вярно ли е, че си се омъжила три дни след погребението на Грифин? — попита Бърн не особено заинтересуван от отговора й.

— В своя защита мога да кажа, че си изплаках очите по време на церемонията.

— Колко трогателно.

Младата жена извади ключа от джоба си.

— Беше ми много приятно да си бъбря с теб, но трябва да заключа и да се заема със задачите си.

— Маникюр и масаж?

— По-късно. Първо трябва да си намеря работа.

Едната от черните, дръзко извити вежди леко се повдигна.

— Работа? Никога няма да повярвам.

— Става ми скучно, ако нищо не върша.

— Във вестниците пишеше, че Емът Хупър е умрял разорен, но бях сигурен, че си успяла да заделиш нещичко.

Тя си помисли за Гордън.

— О, заделих си.

Той огледа за пореден път отвратителната разруха наоколо, след което успя да я вбеси, повдигайки устните си в ехидна усмивка.

— Ти наистина нямаш пукната пара, нали?

— Само докато намеря картината.

— Ако намериш картината.

— Ще я намеря. Можеш да бъдеш сигурен. — Докато минаваше покрай него към изхода, Шугар Бет с усилие се застави да не хукне презглава. — Съжалявам, но не мога да остана повече.

Той не побърза да я последва. Ъгълчетата на безмилостните му устни все още бяха извити в злорада усмивка.

— Нека уточним нещо. Наистина ли смяташ да работиш, за да се издържаш?

— Няма да ми е за първи път. — Тя завъртя ключа малко по-енергично, отколкото бе нужно.

— Пак ще станеш сервитьорка?

— Това е почетна работа. — Шугар Бет закрачи към колата, опитвайки се да не прилича на бегълка от затвора. Тъкмо стигна до целта си и той подвикна от стъпалата на гарата.

— Ако не можеш да си намериш работа, ми се обади. Може да ти предложа нещо.

— О, да, непременно ще го направя. — Младата жена отвори рязко вратата, сетне се извърна към него. — Ако не искаш междуособната ни война да придобие уродливи размери, по-добре до полунощ да си махнал онази верига от алеята ми.

Явно думите й здравата го развеселиха.

— Заплашваш ли ме, Шугар Бет?

— Чу ме.

Тя направо се хвърли в колата и потегли. Когато погледна в огледалото за обратно виждане, го видя да се обляга небрежно на новия си лъскав лексус — елегантен, недосегаем и присмехулен. Коравосърдечно копеле.

Шугар Бет се отби в дрогерията, за да си купи вестник, и на касата отново се натъкна на Къби Боумар. Тъкмо пъхаше в джоба си рестото от бутилка „Геторейд“^[2].

— Видя ли новия ми ван отвън на улицата, Шугар Бет?

— Не го видях.

— Бизнесът с чистенето на килими върви много добре. Добре се печели.

Той облиза устните си и отново я покани да изпият по едно в бара. Едва успя да опази последните остатъци от целомъдрието си. Върна се в колата и разтвори вестника на страницата с обявите за работа. Не искаше да остава за дълго тук. Щом намереше картината, веднага щеше да замине за Хюстън.

Никой не търсеше келнерка, което не беше много лошо, защото стомахът й се бунтуваше само при мисълта да поднася хамбургери на хора, пред които някога бе вирила носа си. Оставаха й три възможности: работа в сладкарница, в застрахователна агенция или в антикварен магазин. Но преди всичко трябваше да се прибере в дома си, да си вземе душ и да се преоблече.

Пред вратата беше оставено копие от строителната скица на „Френчманс Брайд“. Като я огледа, тя се увери, че Колин имаше право. Алеята за коли принадлежеше на собственика на „Френчманс Брайд“.

Потисната, Шугар Бет влезе под душа, после се гримира, среса се и потърси най-скромния си костюм — стара пола от „Шанел“ и бяла блуза. Жилетка в малиноворозово допълни тоалета й. Накрая обу дамски чорапи и ботуши и потегли. Тъй като застрахователната агенция предлагаше най-добра заплата, реши да започне от там. За съжаление, зад бюрото на мениджъра седеше Лори Фергюсън.

В училище Лори й харесваше и тя не помнеше да й е сторила нещо гадно, но много скоро разбра, че спомените на Лори доста се различават от нейните.

— Е, Шугар Бет, чух, че си се върнала в града, но никога не съм очаквала да те видя тук. — Гъстата й коса сега бе яркочервена, а не кестенява, каквато Шугар Бет я помнеше. Обиците й бяха доста големи за малкото й лице с остър нос. Не покани Шугар Бет да седне, а само затрополи по бюрото с ноктите си, лакирани като миниатюрни национални знамена на САЩ, докато всмукваше от цигарата си. — Не мога да повярвам, че търсиш работа. Но разбираш ли, ние наемаме само хора, които имат намерение сериозно да се отдадат на кариерното си развитие.

Шугар Бет не смяташе, че работата като секретарка е кой знае какъв връх в кариерата, но се усмихна ослепително.

— Не съм и очаквала нещо друго.

— И освен това ни е нужен човек, който за постоянно ще е тук. Имаш ли намерение да останеш в Париш?

Шугар Бет знаеше какво ще последва и при все че от известно време ненавиждаше лъжите, все пак бе принудена да отговори уклончиво:

— Може би си чула, че още имам къща тук.

— Значи оставаш?

Ако се съдеше по злобния блясък в очите на Лори, въпросът й по-скоро бе свързан с желанието й да подклажда местните клюки, отколкото с искреното желание да предложи работа на Шугар Бет. От друга страна, самата идея, че ще командва дъщерята на Грифин и Диди, беше достатъчно привлекателна, за да й даде работата.

Но мисълта за полупразния пакет с кучешка храна в кухнята в пристройката за карети накара Шугар Бет да отговори учтиво:

— Не мога да обещая, че ще изживея тук остатъка от живота си, но засега смятам да поостана. — Можеха да гадаят колко дълго.

— Разбирам. — Лори размести някакви документи и се усмихна самодоволно на Шугар Бет. — Нямаш нищо против да преминеш изпит за професионална квалификация, нали? Трябва да съм сигурна, че имаш минимални познания по математика и английски.

Шугар Бет не успя да се сдържи.

— Нямам нищо против. Особено съм добра по математика. Но ти сигурно си спомняш, след като постоянно преписваше от мен домашните по алгебра.

Трийсет секунди по-късно Шугар Бет вече крачеше по тротоара.

В детството на Шугар Бет сладкарницата „Най-вкусните лакомства“ се наричаше „Кафене Глендора“. За нещастие, новата собственица търсеше някой, който, освен да пече сладкиши, можеше да извършва и основни ремонти, и когато й връчи гаечния ключ, за да демонстрира уменията си, изпитанието й дойде в повече. Оставаше единствено антикварният магазин.

Очарователно оформената витрина на „Съкровища от вчера“ включваше детско дървено конче люлка, стар скрин с одеяла и покривки и стол с дърворезба, върху който бяха поставени ръчно изрисувана кана и порцеланов леген. Унилият й дух леко се повдигна. Какво приятно място за работа. Може би собственикът беше пристигнал наскоро в Париш, също като жената в сладкарницата, и не познаваше репутацията на Шугар Бет.

Старомодното звънче над вратата издрънча мелодично и щом пристъпи вътре, тутакси я обгърнаха нежните звуци на сюитата за виолончело на Бах. Шугар Бет вдъхна пикантното ухание на изсушени треви и билки, примесено с приятната миризма на старинни предмети. Върху антикварните маси проблясваха английски порцелан и ирландски кристал. От отворените чекмеджета на висок скрин от черешово дърво надничаха прелестни старомодни ленени чаршафи. Върху оригинално писалище от палисандрово дърво бяха подредени множество ръчни часовници, колиета и брошки. Всичко в магазина беше с високо качество, подредено със съвършен вкус. Личеше си, че за всеки предмет се полагаха много грижи и внимание.

— Ей сега идвам — разнесе се женски глас от дъното.

— Не бързам.

Шугар Бет тъкмо се възхищаваше на живописната колекция от викториански кутии за шапки, копринени теменужки и ръчно плетени кошчета от тръстика, пълни с кафяви яйца на точки, когато от полумрака в задната част на магазина се появи една жена. Тъмната й коса, подстригана в модна и елегантна прическа, стигаше до брадичката. Беше облечена в светлосиви панталони и подходящ пуловер. Изящният наниз от перли около шията й преливаше в меко сияние.

По гърба на Шугар Бет премина ледена тръпка. Нещо в тези перли…

— Здравейте — усмихна се жената, — с какво мога да ви…

Гласът й пресекна. Тя застина в средата на помещението под френския полилей. Единият й крак стъпи тромаво пред другия, усмивката замръзна върху лицето й.

Шугар Бет щеше да познае тези очи навсякъде. Те имаха същият сребристосин оттенък като тези, които всяка сутрин я гледаха от огледалото. Очите на баща й.

И очите на другата му дъщеря.