Сюзън Елизабет Филипс
Сладки мечти (6)

5

„Ще ми се противиш, така ли? Почакай, ще те опитомя — заяви Видал и се изправи.“

Джорджет Хейър, „Дяволският клуб“

Шугар Бет премести пакетите с покупки от едната ръка в другата, но те си останаха точно толкова тежки, затова промяната не я облекчи. Опита се да разкърши рамене, докато вървеше по Джеферсън стрийт към Мокингбърд Лейн. Малкото продукти, които купи, заедно с кутията с кучешка храна и шестте кока-коли, в магазина й се сториха по-леки.

Глобите за паркиране не намаляваха от това, че тя не им обръщаше внимание. Тази сутрин й се наложи да пусне в ход целия си арсенал от женственост и очарование, за да убеди добре сложения младеж, шофьора на паяка, да не откарва волвото й. След това за по-сигурно го паркира на километър оттук, на Арби стрийт. Всъщност не беше лошо да походи до там, ако днес не се бе наложило да се разходи два пъти и ако не мъкнеше торбите с храна. За известно време успя да се разсее, докато кроеше жестоки планове как да отмъсти на Колин Бърн, но толкова често го правеше, че вече не беше забавно.

Късметът й не проработи през цялата седмица, след катастрофалното посещение в антикварния магазин на Уини. Не можа да намери нито работа, нито картината, а в портмонето й нямаше пукната пара. Поне успя да открие останалите живи членове на клуба по канаста на леля Талула, но само Сиси Тумс си спомни, че наистина е виждала картината. За съжаление, тя също така сподели с Шугар Бет, че е на път за Вегас за вечеря с Франк Синатра.

Мобилният телефон в чантата й иззвъня. Тя остави торбите с покупките на тротоара и се запита кога ли ще изключат и телефона й.

— Аз съм! — изчурулика нежен глас, когато Шугар Бет вдигна.

— Здравей, скъпа — усмихна се тя.

— Аз! — повтори Дилайла, сякаш Шугар Бет нямаше да познае гласа на единственото дете на Емът.

— Как е днес моето скъпо момиче?

— Добре! Вчера рисувахме. Мийс каза, че днес мога да ти се обадя.

Шугар Бет бе забравила, че днес е сряда, когато обикновено говореха с Дилайла.

— Как е настинката? По-добре ли си?

— Нощно време вземам сироп за кашлица. Помага. Нарисувах една картина за теб.

Шугар Бет се обърна с гръб към острия вятър и подпря тока на ботуша си на бордюра. Вчера беше топло, но днес отново застудя и якето от изкуствена кожа не можеше да я стопли.

— Разкажи ми какво си нарисувала!

Дилайла започна да описва океана, който бе нарисувала, после й каза за ангелската риба в аквариума. Дилайла завърши разговора с обичайните думи:

— Обичам те, моя Шугар Бет. Ти също ме обичаш, нали?

Сълзи запариха в очите на Шугар Бет. На всяка цена трябваше да защити това мило, нежно създание.

— Ужасно много.

— Така си и знаех.

Шугар Бет се усмихна на увереността й.

Прибра телефона в чантата и усети как старият гняв към Емът отново се надига в гърдите й. Как е могъл да постъпи толкова безотговорно и да не се погрижи за бъдещето на Дилайла?

Бях се погрижил да обезпеча финансово Дилайла — й бе казал той, когато разговаряха за това, — но когато нещата се влошиха, трябваше да взема от нейните пари. Никога няма да си го простя.

Шугар Бет си спомни първото си посещение при Дилайла в „Брукдейл“ — скъпа частна клиника, където тя бе прекарала почти целия си живот. Двете се влюбиха от пръв поглед една в друга. Майката на Дилайла бе починала няколко години преди Шугар Бет да срещне Емът и Дилайла отчаяно тъгуваше по нея. За изненада на Шугар Бет, Дилайла бе прехвърлила обичта и привързаността си към своята мащеха. Дилайла беше мила, забавна и толкова уязвима — петдесет и една годишна жена с ума на единайсетгодишно момиченце. И двете обичаха всякакви момичешки забавления — дрехи, гримове, повторенията на „Приятели“, захаросаните сламки „Пикси Стикс“. Шугар Бет й бе прочела книгата на Джуди Блум^[1] „Вещицата от езерото Блакбърд“, а също и за приключенията на Мери Кейт и Ашли. Клюкарстваха за Леонардо ди Каприо, когото Дилайла обожаваше, играеха на „Улики“ и се разхождаха, държейки се за ръце.

Ако не беше Дилайла, Шугар Бет никога нямаше да се върне в Париш, но парите за издръжката на Дилайла бяха на привършване. Шугар Бет нямаше да може да осигури престоя на заварената си дъщеря в „Брукдейл“, освен ако не намереше картината на Аш. При все това не изпитваше самосъжаление. Безусловната любов бе ценен дар, а Шугар Бет се бе научила да цени щастието да бъдеш обичан.

Докато вдигаше торбите от тротоара, познатият лексус с кехлибарен цвят спря до нея. Прозорецът се спусна, разкривайки надменното лице на самия Херцог на Страшния съд в цялото му презрително великолепие.

— Приличаш на скитница, която рови по кофите.

Тя предпочиташе да мисли, че той има предвид торбите, а не панталоните и якето й от изкуствена кожа.

— Благодаря. Надявам се, че и твоят ден е минал добре.

Той я изгледа сякаш през невидим монокъл.

— Искаш ли да те откарам?

— Нима господарят допуска селяндури в каретата си?

— Само ако ме връхлети пристъп на великодушие.

— Значи днес е щастливият ми ден.

Той я накара да чака, докато отключваше вратите. Тя отвори задната врата и остави торбите на седалката. След това, тъй като все пак притежаваше достатъчно гордост, се настани до тях и затвори вратата.

— Потегляй.

Той преметна ръка през облегалката на предната седалка и смръщи превзето дългия си нос.

На свой ред тя го изгледа високомерно.

— Нямам много време.

— Може би все пак е по-добре да продължиш пеша.

— Няма да е добре за имиджа на квартала някаква скитница да броди наоколо.

Тя с удоволствие забеляза как той настъпи педала на газта малко по-рязко, отколкото бе необходимо.

— Нали ще ме уведомиш, ако мога с нещо да допринеса за по-голямото ти удобство? — процеди шофьорът й с унищожителен тон.

Тя се втренчи в широките му рамене.

— Можеш да махнеш онази глупава верига от алеята ми.

— Да, но това ме забавлява. — Зави по Мокингбърд Лейн. — Тази сутрин видях паяка до колата ти. Ужасно съжалявам.

— О, няма нужда. Караше го голям сладур, толкова сговорчив, пък и невероятно привлекателен.

— И ти успя да го убедиш да не ти взема колата, така ли?

— Хайде сега. Една южняшка дама никога не говори за постигнатия благодарение на женските си прелести успех.

Тя очакваше той да изехидничи, че тя не е дама, но обикновените заяждания явно бяха под достойнството му. Предпочиташе по-префинените начини за водене на война.

— Как върви търсенето на работа?

Шугар Бет махна небрежно с ръка, при това доста убедително.

— Решенията за развитието на професионалната кариера са доста трудни, затова не бързам. Можеш да ме оставиш някъде тук.

Той не обърна внимание на думите й и свърна по алеята, водеща към „Френчманс Брайд“.

— И голям избор ли имаш?

— Огромен.

— И аз така чух. Целият град жужи.

— Не се и съмнявам.

Той спря близо до къщата и изключи двигателя.

— Според слуховете, дори Луис Хигинс е отказал да те вземе на работа в „Куик Март“, а той, доколкото ми е известно, назначава всеки, който знае да срича.

— За нещастие, в девети клас тъкмо аз пуснах гадния слух за малката му сестра. Обаче, изглежда, него въобще не го интересува, че си беше чиста истина.

— Каквото повикало, такова се обадило, нали?

— Обажда се и още как. — Тя отвори вратата и започна да сваля торбите.

Колин заобиколи багажника и Шугар Бет едва не изтърва стека с кока-колите, защото той бе облечен в дълго черно велурено палто. С късо подстриганите си, небрежно разрошени коси изглеждаше доста привлекателен.

— Позволи ми да занеса торбите ти в пристройката за карети — рече той. — Това е най-малкото, което мога да направя.

Но тя бе твърде смаяна от облеклото му, за да отговори. Да носи подобно палто в Мисисипи, бе направо немислимо!

— Не мислех, че ще ти причиня чак такова неудобство, като затворих алеята ти за коли. Явно съм сгрешил.

— Не се тревожи — тросна се Шугар Бет, най-сетне успяла да се съвземе. — С това допълнително физическо упражнение ще мога да си спестя личния треньор.

Гордън очевидно се бе скрил на верандата, защото щом я видя, пресече двора в лек тръс. Бърн я слиса с радостното си изражение. Премести торбите в едната си ръка и се наведе, за да почеше тази кучешка напаст зад ушите.

— Значи, не си избягал.

— Мило куче — отбеляза Шугар Бет провлачено.

— Появи се преди няколко дни. Бездомно е.

— Тогава сигурно има бяс. На твое място бих извикала кучкарите, за да го приберат.

— Няма бяс. — Бърн изглеждаше по-ядосан от обикновено. — И знаеш много добре какво ще му сторят кучкарите.

— Ще го изпратят в газовата камера — промърмори тя и изгледа кръвнишки Гордън, който от километри надушваше глупака.

Вместо, както обикновено, да й се озъби, песът разигра представление за новата си публика — отпусна глава, като остави дългите си уши да се разстелят по земята, и изскимтя тихо. Съвършеният образ на жално, нещастно същество.

— Това беше удивително безсърдечно, дори и за теб — отбеляза Бърн с хладен упрек.

— Ами какво да се прави, такъв е жестокият свят на джунглата. — Гордън се запъти обратно към верандата, много доволен от себе си. Тя забеляза, че патешката му походка сякаш бе натежала. — Не си го хранил, нали? Изглежда надебелял.

— И какво те засяга, ако съм го хранил?

Шугар Бет въздъхна.

Бяха стигнали до пристройката за карети.

— Защо не заключваш входната врата? — промърмори сърдито той, когато тя завъртя дръжката.

— Тук е Париш. Не виждам смисъл.

— И тук, като навсякъде, стават престъпления. От сега нататък заключвай вратата си.

— Сякаш това ще те спре. Един хубав ритник и…

— Не става дума за мен, глупачке!

— Мразя аз да съм тази, която съобщава лошите вести, но ако намерят трупа ми, ти ще си първият заподозрян.

— С теб е невъзможно да се говори сериозно. — Той огледа дневната с отвращение, въпреки че тя я бе почистила грижливо. — Леля ти изхвърляла ли е някога нещо от тук?

— Съмнявам се. Ако нещо ти допада, не се стеснявай, само кажи цената.

— Благодаря. Едва ли ще се стигне дотам.

Той нахлу в кухнята така стремително, че палтото се развя зад гърба му. Тя свали якето, метна чантата на масата и тръгна след него.

— Обзалагам се, че нямаш търпение да купиш картината на Аш.

— Опасявам се, че цената надхвърля финансовите ми възможности.

Той остави пакета на плота. Едрата му фигура изпълваше тясното пространство.

Тя извади от пакета сладки с шоколадова глазура.

— Ти си говорил с Талула. Вярваш ли, че картината съществува?

— Вярвам, че съществува.

— Предполагам, че това в изискания английски еквивалент на нашето: „Разбира се, Шугар Бет, че как иначе!“.

Той се облегна на стария хладилник и сви рамене.

— Но е напълно възможно и друго. Леля ти да е изгорила картината.

— Това е изключено. Тя беше най-голямата й ценност. И защо да го прави?

— Докато беше жива, тя отказваше да покаже картината пред когото и да било. Защо да я дели след смъртта си, още повече с племенница, която смяташе за лека жена?

— Защото беше предана на семейството.

Той вдигна кутията с кучешка храна, която тя току-що остави на масата.

— Какво е това?

— Аз съм бедна. Това е единственото лакомство, което мога да си позволя.

Тя грабна кутията от ръката му и се извърна, за да не го блъсне, докато прибираше кока-колата в хладилника.

— Глупости. Кучето се появи заедно с теб. Твое е, нали?

— Повярвай ми, не се гордея с това.

Шугар Бет остави кока-колата на горния рафт.

— И ми каза да повикам кучкарите — възмутено просъска той.

Зарадва се, като долови гняв в тона му.

— Всеки има право да мечтае за нещо.

— Ако толкова не обичаш това куче, защо си го взела?

Тя се наведе, за да постави кутията с кучешка храна под мивката.

— Защото Гордън принадлежеше на Емът и никой друг не пожела да го вземе. Опитах се да го разкарам, но той страда от личностно разстройство.

— Глупости, кучето е чудесно.

— Защото се преструва.

Очевидно Колин реши, че достатъчно са говорили за кучето, и започна да крачи из кухнята. Огледа шкафчетата със стъклени врати и старите уреди. Дръпна порцелановата дръжка на кутията за хляб и тя остана в ръката му. Огледа я и се ухили.

— Жалко, че все още не можеш да си намериш работа.

— Не си затормозвай голямата умна глава с такива глупости — посъветва го Шугар Бет мъдро.

Плетеното й горнище се вдигна нагоре, когато се протегна, за да остави пакета с чипс в шкафа. Тя знаеше, че Колин го е забелязал, защото за миг изгуби нишката на разговора.

— Донякъде ми е жал за теб — окопити се досадният й гост. — Имаш куче, което не обичаш, никой не ти предлага работа и си разорена.

— Но си оставам неотразима чаровница.

Той опря рамо на стената и запремята между дланите си порцелановата дръжка на кутията за хляб.

— Мисля, че ти споменах, че имам работа за теб. Вече си напълно отчаяна, нали?

Тя едва не се задави със слюнката си.

— Реших, че ме поднасяш.

— Напълно съм сигурен, че никого не съм поднасял в живота си.

— Значи, съм сгрешила. Работата включва ли позволението да ми пускаш ръка?

— А ти искаш ли?

По начина, по който притвори клепачи, Шугар Бет разбра, че той също е майстор в подобни игри.

— О, не, страх ме е да не измръзна. — Но любопитството й надделя над желанието да се заяжда с него. — Каква работа имаш предвид?

Той огледа внимателно кутията за хляб и бавно завинти дръжката, докато тя чакаше със затаен дъх. Накрая, доволен от резултата, той се обърна към нея.

— Имам нужда от икономка.

— Икономка?

— Някоя, която да поддържа дома ми.

— Зная какво означава думата. И защо ми предлагаш тази работа?

— Не мога да устоя пред тази съблазън. Разглезената наследница на „Френчманс Брайд“ е принудена да мете подовете и да прислужва на мъжа, когото се опита да унищожи. Приказка от Братя Грим в интерпретация от Колин Бърн. Не е ли възхитително?

— Щом намеря ножа за месо на леля Талула, си труп.

Тя отвори със замах най-близкото чекмедже.

Той се оттегли с ленива походка в дневната, на безопасно разстояние от въпросния нож.

— Ако се погледне практично на въпроса, за да се почистят и подредят всички стаи, се иска почти цял ден, а това пречи на писането ми. Отнема прекалено много време. Шест дни в седмицата, от седем сутринта чак до след вечерята. Признавам, че часовете никак не са малко, а аз, естествено, ще се старая да ти стъжня всеки един от тях.

— Къде, по дяволите, се е дянал този нож?

— Ще отговаряш на телефонните обаждания, ще купуваш провизиите, ще готвиш непретенциозни ястия, макар да се съмнявам, че последното е по силите ти. Ще плащаш сметките, ще сортираш пощата, ще се грижиш за прането. Искам да имам добре организиран дом без никакви усилия от моя страна. Мислиш ли, че ще можеш да се справиш?

Той не си направи труда да прикрие злорадо-презрителната си усмивка, а тя си каза, че не е чак толкова отчаяна. Само че беше.

Той назова сума, която повдигна духа й, и тя се втурна при него в дневната.

— Съгласна съм! Имаш предвид на ден, нали?

От противоположния край на дневната Колин видя как лицето й грееше и знаеше, че би трябвало да се почувства като последния мерзавец на света. Но не изпитваше никакво угризение. Не се беше чувствал по-добре, откакто тя бе пристигнала.

— Не ставай глупава. — Изгледа я със самодоволно пренебрежение. — За седмица.

Лицето й се сгърчи, сякаш се задави, а той не се опита да прикрие усмивката си. Идеята да й предложи работа му хрумна онзи ден в старата гара. Оттогава имаше достатъчно време, за да я обмисли, но до днес, когато я видя да стои на тротоара, в тесни панталони и мобилен телефон, притиснат до ухото, с вид на скъпа проститутка, бе отхвърлял идеята, защото му се струваше, че ще му навлече повече неприятности, отколкото си струваше. Сетне вятърът поде русите й коси и ги развя зад главата й като рекламен банер. Изглеждаше така недокосната от злото, което беше причинила, и точно в този момент той взе решение.

Колин нямаше намерение да я унищожава и унижава като личност и човек, но възнамеряваше да й нанесе няколко рани или поне да изтръгне някоя и друга сълза на искрено разкаяние. Дори най-добросърдечният и опрощаващ човек би трябвало да се съгласи, че той заслужаваше доста по-голямо възмездие за преживените страдания, отколкото бе получил досега. Опъването на верига през алеята й за коли бе все едно да гони слон с фунийки. Но ето това вече беше достойно отмъщение.

Тя се вкопчи по-здраво в облегалката на стола, все още потресена от обидно малката сума, която й бе предложил.

— Никога не съм си представяла, че на света може да съществува такава скръндза!

Той я измери с надменния си поглед.

— Не забравяй, че няма да плащаш за храна и несъмнено ще използваш телефона ми. Да не споменавам различните дребни кражби, тъй присъщи за слугите. — Мълнии заискриха в сините й очи. — И за да ти докажа, че съм разбран човек, ще сваля веригата от алеята. — Замълча за миг и в пристъп на вдъхновение додаде: — И естествено, униформата ще е за моя сметка.

— Униформа!

О, да. Не биваше да я оставя да се мотае из къщата в тесни панталони и съблазнителни горнища. Само да я наблюдава, докато прибираше продуктите, бе истинско изпитание за волята му: тези безкрайно дълги крака и разголеният й кръст, докато се протягаше към горната лавица, почти сломиха самообладанието му. Това бе недостатъкът да се родиш мъж. Умът му разбираше, че тя е отрова, но тялото му отказваше да се подчини.

— Ще бъдеш икономка — напомни й той. — Разбира се, че трябва да носиш униформа.

— В двайсет и първи век?

— Ще обсъдим подробностите в първия ти работен ден.

Тя стисна малките си равни зъби.

— Добре, кучи сине. Но и кучешката храна ще бъде за твоя сметка.

— За мен ще е удоволствие. Очаквам те утре в седем. — Колин понечи да си тръгне, но все още не се чувстваше напълно удовлетворен. Трябваше да направи всичко, за да може тя съвсем ясно да разбере какво ще е положението й. Замисли се трескаво и най-сетне откри последния гвоздей, който да забие в ковчега й. — Ще влезеш през задната врата, нали?

 

 

Икономка на Колин Бърн! Шугар Бет кръстосва бясно из пристройката за карети, докато накрая Гордън се вбеси, захапа глезена й и отказа да го пусне, преди да се увери, че тя е разбрала сериозните му намерения. Шугар Бет се наведе, за да огледа крака си, но проклетото псе бе твърде хитро, за да я ухапе до кръв.

— Един ден, дебелако, зъбите ти ще оставят следи и тогава ще те изхвърля навън.

Той вдигна крак и облиза корема си.

Шугар Бет затрополи гневно по стълбите. Надяваше се, че една дълга и гореща вана ще я успокои. В банята имаше вана, подпряна на крака във формата на животински лапи, и един прозорец с жълта щора. Пусна дрехите си върху старомодния под на черно-бели шестостенни плочки, вдигна косата си и я захвана с шнола. Посипа във водата малко от ароматните соли с ухание на момина сълза. Отпусна се вътре и се опита да анализира положително нещата.

Вече бе претърсила всеки сантиметър от изоставената гара, пристройката за карети и ателието. Оставаше още едно място, където да провери. „Френчманс Брайд“. Талула не би могла да скрие картината никъде другаде. Но защо не я бе изнесла от там, преди Бърн да се нанесе в къщата? Освен ако тогава вече не е била твърде болна.

Линкълн Аш бе пристигнал в Париш през 1954-та. Дотогава бе живял в малък апартамент без топла вода в Манхатън и по цял ден бе висял със също толкова бедния Джаксън Полък^[2] в бар „Кедър“ в Гринич Вилидж. Утвърдените художници гледаха с презрение творбите на тези „капкаджии“, както ги наричаха, но публиката бе започнала да се интересува от тях, включително и бабата на Шугар Бет, която се смяташе за покровител на авангардното изкуство. Тя се бе съгласила да му предостави подслон и храна за три месеца, ателие, където да твори, и малка стипендия. В замяна можеше да се хвали, че е първата жена в северната половина на Мисисипи, чийто дом обитаваше многообещаващ художник. По онова време Грифин беше на шестнайсет и обичаше да казва, че се е научил да пуши пури и да пие хубаво уиски от Линкълн Аш.

Водата почти бе достигнала ръба на ваната и Шугар Бет завъртя крана с крак. Замисли се за големите килери и многобройните писалища с тайни чекмеджета и прегради за писма във „Френчманс Брайд“. Вълнението й се усили при спомена за тайния шкаф на тавана… Дядо й бе поръчал да го изработят „в случай че онези глупаци от Вашингтон отново върнат сухия режим“. Дали Бърн знаеше за този шкаф? Талула определено знаеше.

Едва ли имаше нещо вярно в теорията му, че Талула е унищожила картината, но докато се потапяше по-дълбоко във ваната, й хрумна не по-малко тревожна мисъл. Бърн бе купил къщата. Дали това включваше и цялото й съдържание? Ами ако сега той бе собственикът на картината? Не разбираше нищо от правото на собственост, а не можеше да си позволи да наеме адвокат. Ако успееше да намери картината, просто щеше да я изнесе тайно от къщата, а тази перспектива не бе особено привлекателна. Но беше готова да рискува дори и повече, защото продажбата на картината на Аш щеше най-сетне да й осигури парите за издръжката на Дилайла в „Брукдейл“. А тя щеше да се върне в Хюстън и да работи като келнерка, докато не се сдобиеше с разрешително за агент по недвижимите имоти.

Заспа чак след полунощ и се събуди от кошмар. Остана да лежи няколко минути, плувнала в пот, с разтуптяно сърце, неспособна да се отърси от съня. Обикновено хъркането на Гордън я дразнеше, но сега хрипливите звуци от долната част на леглото бяха успокояващо напомняне, че не е сама на този свят.

Отново сънува Уини. Но не елегантната жена, която бе видяла в антикварния магазин миналата седмица, а плахото, неуверено момиче, което се криеше зад дългите си коси и бе откраднало това, което Шугар Бет най-силно желаеше.

Татко, ти беше истински негодник, знаеш го, нали?

Шугар Бет не можеше да си спомни кога точно разбра за второто семейство на баща си — откъслечни разговори, уловени тук и там, изпуснати недомлъвки, понякога зърваше баща си на места, където не би трябвало да бъде. Накрая започна да разбира част от скритите механизми на връзките му с двете жени в живота му. Диди беше неговата бликаща от енергия, капризна, изменчива и непостижима Скарлет О’Хара, а Сабрина — грижовната, любяща Мелъни Уилкс. Но най-ранните й спомени бяха за равнодушния баща, който все нямаше време за нея.

Виж, татко, какво салто ще направя.

Не сега, Шугар Бет. Зает съм.

Но ще дойдеш да гледаш как танцувам, нали?

Нямам време. Трябва да работя, за да платя обувките, които износваш в прахта.

Случваше се да се приближи към него с книга в ръка, за да й почете, но той се изправяше още преди да се е покатерила на коленете му. Отиваше до телефона в момента, в който му носеше рисунка, направена, за да го зарадва. Подозираше, че флиртуването й се удава толкова лесно заради целия арсенал от номера на малкото момиче, което толкова отчаяно се опитваше да привлече вниманието на баща си. Но нито един от номерата нямаше успех.

Беше в трети клас, когато откри, че не е единствената дъщеря на баща си. Всичко се случи заради недоволството му от оценките й в училище.

Получила си четворка по аритметика? Мозъкът ти е колкото на едно пиле, Шугар Бет. Още едно нещо, което си наследила от майка си.

Той не разбираше какво мъчение беше за нея училището. Да седи с цели часове зад чина, когато искаше да се смее и да танцува, да скача на въже с Лий Ан и да играе на Барби с Хайди. Да украсява малки кексчета с Ейми и да тананика с Мерилин песните на „Би Джийс“. Един ден, когато се разплака след поредната му лекция колко е глупава, тя стигна до заключението, че слабите й оценки в училище са причината баща й да не я обича.

Шест седмици напрягаше всичките си сили, за да подобри успеха си. Спря да се върти в час, залягаше усилено над уроците и старателно подготвяше ужасно скучните домашни. Слушаше внимателно учителя, вместо да говори, престана да рисува смеещи се личица върху тетрадките си и наградата й беше шестици по всички предмети.

Когато в един априлски следобед занесе бележника си вкъщи, й се гадеше от вълнение. Диди се суетеше радостно около нея, но не за одобрението на майка си жадуваше момичето. Докато чакаше баща си да се прибере у дома, тя си представяше как ще се усмихне, като види бележките й, как ще я вдигне на ръце, ще я завърти и ще се засмее.

Каква умна дъщеря имам. Толкова се гордея с теб, Шугар Бет. Дай една голяма целувка на татко.

Беше твърде развълнувана и не можа да хапне на вечеря. Седна на верандата и зачака колата му. Когато се стъмни, а той не се появи, Диди й каза, че това няма значение, и я накара да си легне.

Обаче имаше значение. В събота сутринта, когато се събуди и откри, че той вече е излязъл, тя грабна скъпоценния бележник — магическия пропуск за бащината любов — и се измъкна тихомълком от къщата. И сега се виждаше как се втурва през двора към розовия си велосипед и хвърля бележника в багажника. Скача на седалката и се понася към Мокингбърд Лейн, краката в маратонки въртят бясно педалите, шнолите за късмет във форма на подкова, сгрени от слънцето, топлят главата й, сърцето й пее.

Най-сетне моят татко ще ме обикне!

Вече бе забравила откъде знаеше как да намери къщата, където той понякога оставаше с другата госпожа, нито защо бе решила, че тази сутрин той ще е там, но затова пък отлично си спомняше спретнатата малка тухлена къща навътре в улицата, със спуснати пердета на предните прозорци. Остави колелото на алеята зад колата му, взе бележника и се изкачи тичешком по предните стъпала.

Спря я приглушеният му глас, долитащ от дъното на къщата. Извърна се към оградата около сенчестия двор и приближи към открехнатата порта, стиснала бележника в потните си длани, с щастлива усмивка на лицето.

Надникна през портата и го видя, седнал на голям градински стол в средата на покрития с плочки вътрешен двор. Яката на жълтата му риза бе разкопчана и разкриваше лъскави черни косми, които той никога не й позволяваше да подръпва. Усмивката й се стопи и едно неприятно чувство се прокрадна в нея, сякаш големи паяци пропълзяха по краката й, защото той не беше сам. Едно момиче от втори клас, на име Уини Дейвис, се бе настанило в скута му, облегнало глава на рамото му, люлееше крака и бъбреше весело, сякаш го правеше всеки ден. Той й четеше книга, като преправяше гласа си по същия смешен начин, както правеше Диди, когато четеше на Шугар Бет.

Сега паяците бяха плъпнали по цялото й тяло, дори в стомаха й и тя имаше чувството, че ще повърне. Уини се засмя на една от имитациите му, а баща й я целуна по темето. Без да го молят.

Вълшебният бележник се изплъзна от пръстите й. Сигурно бе издала някакъв звук, защото той рязко вдигна глава и я видя. Смъкна Уини от коленете си и стана. Гъстите му черни вежди се сключиха гневно, а сърдитият му поглед прониза Шугар Бет.

— Какво правиш тук?

Думите заседнаха в гърлото й. Не можа да обясни за вълшебния бележник, за мечтата си да го накара да се гордее с нея.

Той пристъпи към нея, късокрак широкоплещест мъж, настръхнал като петел.

— Какво си мислиш, че правиш? Върви си веднага у дома. — Кракът му настъпи бележника, останал незабелязан на земята. — Да не си посмяла да дойдеш отново тук, разбра ли ме?

Сграбчи я за ръката и я повлече към алеята.

Уини ги последва и се спря до оградата. Шугар Бет се разплака.

— З-защо тя седеше на коленете ти?

— Защото е добро момиче, ето защо. Защото тя не ходи там, където не е поканена. А сега се качвай на велосипеда и се прибирай у дома.

— Татко? — обади се Уини от оградата.

— Всичко е наред, тиквичке.

Болката в стомаха на Шугар Бет стана непоносима, но тя все пак го погледна през пелената от сълзи.

— Защо те нарича така?

Той дори не я погледна, докато я влачеше по-далеч от къщата.

— Това не е твоя работа.

Хлипаща, тя се извърна към Уини.

— Той… той не е твой баща! Не го наричай така.

Той я разтърси грубо, за да я накара да млъкне.

— Достатъчно, Шугар Бет.

— Кажи й повече никога да не те нарича така!

— Веднага се успокой, ако не искаш да те набия.

Тя се отскубна от него и се втурна към алеята, профуча покрай розовия велосипед, напред към тротоара, маратонките проблясваха във въздуха, малкото детско сърчице сякаш щеше да се пръсне в гърдите.

Той не я последва.

Годините минаваха. Понякога Шугар Бет зърваше Грифин с Уини в града да правят неща, за които той никога нямаше време с нея.

Малко по малко започна да разбира защо обичаше едната си дъщеря, а бе равнодушен към другата. Уини беше тихо дете. Имаше хубави оценки и също като него обичаше историята. Уини не капризничеше и не изпадаше в истерия, защото отказваха да я заведат в „Дейри Куин“^[3], нито шефът на полицията я водеше лично у дома като малолетна престъпница, заловена за злоупотреба с алкохол. И Уини със сигурност не би го довела до инфаркт, както за малко да се случи с Шугар Бет, защото в единайсети клас, когато цикълът й закъсня, бе решила, че е бременна от Райън. Не, идеалната Уини бе изчакала Грифин да умре, за да забременее. Но най-важното от всичко бе, че Уини не беше дъщеря на Диди.

Шугар Бет не можеше да накаже Грифин, задето не я обича, и затова наказваше Уини.

Гордън се размърда в другия край на леглото. Шугар Бет се претърколи настрани и се опита да заспи, преди спомените да я отведат още по-надалече по тъмната пътека, ала съзнанието й отказваше да се подчини.

Последната година в гимназията. Поетична вечер, на която господин Бърн настояваше да присъстват всичките му ученици…

В края на представлението сцената потъна в мрак и напред пристъпиха две фигури, намазани с жълт флуоресциращ крем. Стюарт Шърман и Уини Дейвис. Шугар Бет вече бе забравила каква поема рецитираха. Помнеше само, че нещо я накара да се обърне към дъното на залата и видя Грифин, застанал до изхода. Бащата, който беше прекалено зает миналия октомври и не изчака и пет минути на стълбите пред съда, за да види как дъщеря му ще премине през целия град в открития спортен мустанг на Джими Колдуел с корона на главата, като кралица на абитуриентския бал на предишния випуск. Но беше намерил време да дойде и да слуша как втората му дъщеря рецитира стихове. Тогава разбра, че трябва да направи нещо.

След поетичната вечер тя се задържа на паркинга заедно с Райън и неколцина от неговите приятели достатъчно дълго, преди да обяви, че отива да вземе щипците си за извиване на мигли, които била забравила в гимнастическия салон. Като влезе в опразнената съблекалня, чу шум от душ. Уини, с жълт флуоресциращ крем по лицето, врата, ръцете и краката, беше единственото момиче от представлението, което трябваше да се измие, преди да се прибере у дома. Шугар Бет действа бързо и напусна съблекалнята, като си представяше как в канала се стича жълта боя, отнасяща заедно със себе си незаконната дъщеря на баща й.

— Знаете ли какво? — обяви тя на момчетата, когато се върна на паркинга. — Женската съблекалня е празна. А вие се заканвахте още от първата година в гимназията да си устроите там купон. Ето че сега ви се удава последен шанс преди завършването.

Не беше нужно да ги убеждава повече. Дийк Джаспър, Боби Джароу, Уди Нюхаус и Райън, разбира се, най-важната личност в плана й, решиха да се възползват от шанса. Уди и Дийк се заеха да намерят листчета за бележки, които да пъхнат през вентилационните отвори във вратите на шкафчетата в дамската съблекалня. Вдигнаха толкова шум, че тя им изшътка:

— По-тихо. Някой от учителите още може да се мотае наоколо!

Стана точно така, както си го бе представяла. Когато влязоха, голата Уини стоеше до стената с шкафчетата, с прилепнали коси, по кожата й блестяха капки вода, с озадачено изражение, докато търсеше дрехите и кърпата си, които бе оставила на пейката. Но те бяха изчезнали, скрити в шкафчето на Шугар Бет. Нямаше я и купчината от кърпи, която обикновено оставяха в ъгъла. Шугар Бет я бе натикала зад сандъка с гирите.

Момчетата застинаха. Лицето на Уини пребледня.

— Мамка му — прошепна Уди.

Уини можеше да се разсмее и да избяга в помещението с душовете и с това всичко щеше да приключи. Но тя не го направи. Вместо това стоеше като парализирана от отровната стрела, пусната от Шугар Бет.

Тя не беше висока и стройна като Шугар Бет. Имаше къси ръце и крака, а бедрата й бяха малко пълни за тесните рамене. Не беше дебела, но достатъчно пухкава и дупето й бе леко увиснало. Нещо бяло привлече вниманието на Шугар Бет и стомахът й се сви. От влажните косми между бедрата на Уини висеше бял конец. Беше неразположена.

Уини гледаше Райън. Само Райън. Всички момчета видяха конеца, но за нея важен бе Райън. Именно това злорадо наслаждение бе предвкусвала Шугар Бет, но сега й се повдигаше, сякаш тя стоеше там, гола и унизена.

Уини нададе нисък и пронизителен стон, без да помръдне, отпуснала безволно ръце, а белият конец продължаваше да стърчи през тъмните косми.

Вратата на съблекалнята се отвори рязко и вътре влезе господин Бърн.

— Какво става тук…

Като видя Уини, той тихо изруга. Ръцете му разкопчаха трескаво старата му черна риза. След секунди я смъкна и загърна с нея Уини.

Изгледа вбесено останалите.

— Вън! Чакайте ме в коридора!

Шугар Бет се вледени, като видя блясъка в зелените му очи. Той знаеше, че това не е станало случайно, знаеше кой е виновникът.

Тя побягна навън от съблекалнята, от сградата, чувствайки се по-гола и от Уини.

— Не бягай, Шугар Бет! — извика след нея Райън. — Само ще стане още по-лошо.

Тя не му обърна внимание и се втурна към колата си, но не можа да намери ключовете. Отпусна се на колене, разтвори чантата си с две ръце и затършува вътре из купчината салфетки, гримове, химикалки. Натъкна се на бележка от родителите със съгласието им да отиде на екскурзия, която бе забравила да даде на класния. На дъното лежеше тампон. Тя прехапа устни.

С периферното си зрение видя господин Бърн да върви към нея. Беше без риза, дългата му тъмна коса се развяваше по раменете.

— Върни се веднага.

— Да се върнем, Шугар Бет — промълви Райън с умоляващ поглед. — Направи каквото ти казва.

Шугар Бет продължаваше да рови в чантата. Опитваше се да измисли какво да прави. Най-добре да излъже и да каже, че не е знаела, че Уини е вътре. Директорът на училището беше приятел на Диди, така че какво можеше да й се случи?

Постепенно сърцето й заби по-бавно. Нямаше причина да се притеснява толкова. Грабна чантата, набута обратно съдържанието вътре и се изправи.

— Какво толкова се е случило? Всичко стана случайно, господин Бърн. Ние не подозирахме, че тя е там.

— Ти си знаела.

Господи, колко го мразеше. Когато го видя в първия учебен ден, реши, че е готин, странен, но толкова изискан, че дори Райън в сравнение с него изглеждаше незрял. Но когато след часа отиде при него малко да пофлиртува, той се държа гаднярски и дори враждебно.

Дийк, Боби и Уди чакаха пред вратата на гимнастическия салон. Райън нямаше да я издаде, а Дийк и Боби бяха корави момчета и от тях нищо нямаше да измъкнат, но Уди се страхуваше от баща си и тя го стрелна предупредително с поглед да си държи голямата уста затворена, иначе щеше да му се случи нещо много по-страшно, отколкото можеше да хрумне на баща му.

— Някой ще бъде ли така любезен да ми обясни?

Бърн беше мършав и без риза изглеждаше глупаво, но това май не го вълнуваше.

Шугар Бет си повтаряше, че не е направила нищо чак толкова ужасно. Уини просто трябваше да се скрие при душовете. Господи, тя беше толкова глупава и задръстена. Трябваше просто да се засмее заедно с тях. Шугар Бет щеше да направи точно това.

Запита се дали Уини ще каже на Грифин. През целия й живот баща й никога досега не беше споменавал името на другата си дъщеря пред нея.

— Ние не знаехме, че тя е там — заоправдава се Дийк. — Мислехме, че съблекалнята е празна.

Бърн имаше малка пъпка отстрани на брадичката. Шугар Бет се втренчи в нея. Фактът, че той все още имаше пъпки, й подейства успокояващо.

— Вярно ли е това? — попита Бърн.

— Да, сър — дружно кимнаха те.

Погледът на Бърн се местеше от лице на лице, търсейки най-слабата брънка, и я откри, когато стигна до Уди.

— Наистина ли никой от вас не знаеше?

Уди преглътна мъчително. Очите му се стрелнаха към Шугар Бет.

— Ъхъ.

— Тогава какво е станало с дрехите й?

Никой нямаше отговор на въпроса.

— Шугар Бет, ела с мен. Останалите можете да си вървите.

Момчетата побързаха да се изнижат, блъскайки се един в друг, с изключение на Райън, който остана до нея.

— Ти също, Галантайн.

— Ако нямате нищо против, сър, ще остана тук с Шугар Бет.

— Имам нещо против. Искам да поговоря насаме с нея.

Райън бе добил онова упорито изражение и явно не смяташе да помръдне. Но той трябваше да мисли за стипендията си, а Шугар Бет се боеше, че Бърн може да се опита да му навреди. Освен това не искаше учителят да си въобрази, че тя има нужда гаджето й да я защитава.

— Върви — подкани го тя.

В този момент вратата на съблекалнята се отвори и Уини излезе. Беше облечена в спортния си екип и носеше в ръка ризата на Бърн. Косата й висеше на влажни сплъстени кичури, от които капеше вода върху тениската с изрисуван отпред булдог за талисман. Тя не погледна към Шугар Бет, а само към Райън. Лицето й изразяваше такава безкрайна мъка, че на Шугар Бет й се прииска да я хване и здравата да я разтърси. Нима нямаше капка гордост?

— Ние нямахме намерение да направим нищо лошо — рече Райън тихо.

Уини сведе глава и се затътри към изхода. Все още държеше в ръка ризата на Бърн, сякаш бе забравила за нея.

Райън погледна към Шугар Бет и разтревоженото му изражение я накара да се засрами. Не го искаше тук, не искаше той да види нищо повече. Надигна се на пръсти и го целуна леко по бузата.

— Обади ми се, като се прибереш у дома след работа.

На него никак не му се тръгваше, но накрая се обърна и се запъти към паркинга.

Бърн отвори вратата на съблекалнята.

— Влизай вътре.

Шугар Бет осъзна, че малко се страхува от него, и това я накара да го намрази още повече.

— Отвори шкафчето си! — нареди учителят, когато влязоха вътре.

По дяволите. Това не беше го предвидила.

— Шкафчето ми?

Той чакаше.

— Вие не бива да сте тук, нали знаете? — премина тя в настъпление. — Това е дамската съблекалня.

— Отвори проклетото шкафче или ще извикам портиера да разбие ключалката.

Тя се замисли дали да не отвори друго шкафче, на Ейми или Лий Ан, но той много скоро щеше да разбере, че го лъже.

Майната му. Щом искаше да го прави на голям въпрос, проблемът беше негов.

Тя мина бавно покрай двете редици шкафчета, стигна до своето и започна да набира комбинацията. Пръстите й не й се подчиняваха и бяха необходими три опита, докато улучи правилната. Най-после ключалката изщрака, но тя не отвори вратичката.

Голата му ръка я бръсна по рамото, когато се пресегна през нея. Бърн отвори малката метална врата.

Дрехите на Уини лежаха смачкани най-отгоре.

Той дълго време остана мълчалив. Само се взираше в нея. Обзе я ужасяващото чувство, че може да вижда през кожата й.

— Такъв човек ли искаш да бъдеш?

Шугар Бет се почувства нищожна и грозна. Стисна зъби, за да не му признае, че баща й обичаше Уини, а нея — не. Колко се стараеше да бъде добра, мила и специална, за да я забележи той, но всичките й усилия бяха напразни.

— Моля те, уведоми майка си, че довечера ще се отбия у вас, за да поговоря с нея.

Заля я вълна на облекчение. Диди щеше да го направи на пух и прах. Искаше да се изсмее в лицето му, но сякаш в душата й не бе останал никакъв смях.

Когато същата вечер Бърн пристигна във „Френчманс Брайд“, Шугар Бет вече бе успяла да подготви почвата. Не го обвини, че я е нападнал — минаха още няколко седмици, преди да се сети за това — само се оплака на Диди от него. Как й се подигравал в час и я засрамвал пред приятелите й. Довери й как гадното му отношение толкова я изнервило, че накрая не издържала и направила нещо наистина глупаво. Нещо, свързано с Уини Дейвис.

Диди не бе предразположена да изпитва съчувствие към незаконната дъщеря на съпруга си и посрещна Колин Бърн със стоманена учтивост, съвършено неприсъща на нежната й ефирна красота.

— Не виждам защо трябва да се вдига толкова шум заради една глупава лудория. Сигурна съм, че Шугар Бет на никого не е искала да навреди.

Но тъй като Бърн не беше южняк, не разбираше колко голяма власт може да притежава тази крехка жена с нежен глас и за разлика от много други, не се стресна от Диди.

— Напротив, искала е да навреди. През цялата година тя системно преследва и тормози Уини Дейвис.

Безцеремонната му прямота раздразни и вбеси Диди, да не говорим за това, че той имаше дълга коса, която тя поначало не одобряваше.

— Вие сте техният учител и възпитател. Очаквам да разберете, че причината за тази сложна ситуация не е Шугар Бет, а жалкият бохемски начин на живот на съпруга ми. Дъщеря ми е също такава жертва, както… онова момиче.

— Това, което се случи днес, беше непростимо жестоко.

— Жестоко? — В нежния глас на Диди прозвучаха ледени нотки. — Днешният ден сигурно е бил уморителен за вас, господин Бърн. В противен случай не мога да си обясня защо един учител ще каже нещо толкова непрофесионално за едно от най-блестящите млади момичета, учили някога в гимназията в Париш.

— Може би се дължи на културните различия, госпожо Кеъри, но в Англия младите момичета не унижават съученичките си.

— Ще ви изпратя.

Накрая Шугар Бет получи не особено строго мъмрене от директора, който дължеше поста си на влиянието на майка й. Междувременно Уини пусна косата си дълга, за да крие лицето си зад нея.

Гордън надигна глава от другия край на леглото. Шугар Бет стана и отиде в банята да си налее чаша вода. В крайна сметка Уини се бе справила много добре. Добрата част от Шугар Бет — тази, която вярваше, че всеки, който се бори и преодолява житейските трудности, излизайки като победител, заслужава възхищение — се опита да се радва за нея. Но старите призраци надвесиха дългата си тъмна сянка и тя не можа да се пребори с тях. Още една точка в дългия списък на греховете й, за които трябваше да се покае.

Върна се в спалнята, надявайки се този път да заспи. Утрешният ден се очертаваше да бъде един от най-нещастните в живота й и тя трябваше да бъде готова.