Сюзън Елизабет Филипс
Сладки мечти (10)

9

„Херцогът винаги беше великолепен, но тази вечер бе надминал себе си.“

Джорджет Хейър, „Старите сенки“

Колин се обръсна и отиде в дрешника. Гордън обикновено го придружаваше, докато се обличаше, но днес беше прогонен в пристройката за карети за цялата вечер. Най-хубавото у Шугар Бет беше кучето й.

Откъм кухнята се разнесе трясък. Отново онзи тип от кетъринга. Или може би Шугар Бет беше изпуснала нещо. През целия ден тя се носеше из къщата: отваряше входната врата, подреждаше цветята, спореше с доставчиците. Влагаше сърце и душа в собственото си наказание.

Колин удари палеца на крака си в пейката и изруга. Нямаше причина да се чувства виновен. Имаше някаква първична и жестока справедливост в това, което щеше да се случи тази вечер, и тъй като не смяташе да посвещава целия си живот на отмъщението, това щеше да бъде краят. Отрязано чисто, като със скалпел. Свали една риза от кедровата закачалка. След края на вечерята щеше да й напише щедър чек за възмездие за нанесените морални щети и повече никога нямаше да помисли за нея. Което, трябваше да признае, нямаше да бъде лесно.

Тъкмо пъхаше в маншетите копчетата за ръкавели „Булгари“, когато на вратата се почука.

— Изчезвай.

Както и очакваше, тя нахлу вътре. В чест на вечерята се бе облякла консервативно — поне според нейните разбирания — в черен панталон и бяла блуза с триъгълно деколте. Ако гледаше под подходящия ъгъл, както бе в момента, той можеше да зърне бялата дантела на сутиена й. Липсваха му онези обувки с умопомрачително високи токчета, с които се бе появила, макар че тъкмо той й каза да ги смени. Изтъкна, че тя през цялата вечер ще бъде на крака, но и двамата знаеха истината. Гостенките носеха модни обувки на висок ток, а не персоналът. Освен това една прислужница не вдигаше косата си в елегантна прическа и не оставяше дълги непокорни кичури да падат в безпорядък върху извивката на поруменялата буза, покрай тила на грациозната шия, пред малките уши, в които блестяха нежни златни обици във формата на сърчица — но той предпочете да го отмине без коментар.

— Едва се сдържам да не цапардосам онзи тип от кетъринга! — възкликна тя, а златните сърчица се полюшнаха възмутено. — От мига, в който ми призна, че е от Калифорния, трябваше да ти кажа да наемеш друга фирма. Той поднася хапки от тофу като ордьовър. И дори не ги е панирал!

Тя напълно се бе вживяла в ролята си на перфектната домакиня южнячка. Колин подозираше, че прибягва до това поведение, когато трябваше да се защитава, което, изглежда, се случваше през повечето време. Със зачервените си страни изглеждаше по-здрава, отколкото когато пристигна в Париш, но костите на китките й все още бяха болезнено крехки, а фините сини вени върху ръката, която бе сложила на кръста, навярно бяха нещо като пътна карта на всички разочарования в живота, с които се сблъскваха застаряващите кралици на красотата.

— Той току-що счупи новата гарафа, която ти купих. И знаеш ли, че възнамеряваше да използва за бюфета алуминиеви подноси за еднократна употреба? Наложи се да му напомня, че това е официална вечеря, а не студентски купон с риба и пържени картофи.

Докато тя се вживяваше в ролята на домакиня и изливаше праведното си възмущение, Колин едва се сдържа да не я посъветва да не влага толкова енергия в едно чуждо парти. Още от самото начало й бе казал, че ще сервира на гостите, но на нея окото й не мигна. Дори нещо повече — нареди й да се облече подходящо за случая. Удивително колко е лесно да бъдеш негодник, ако си го поставиш за цел. Ако само веднъж бе превила тези горди рамене и бе признала поражението си, той щеше да отстъпи и да се откаже. Но тя не го стори. И ето докъде стигнаха. Сега Колин искаше всичко да свърши час по-скоро.

— … и да не забравиш, когато довечера му плащаш, да приспаднеш от хонорара му цената на гарафата.

— Ще го направя. — Типът от кетъринга навярно бе счупил гарафата, защото е зяпал в деколтето й.

— Не, няма да го направиш. Само с мен си скръндза, а с всички останали си господин Разточителност. Дори и с тази некомпетентна невестулка от Западното крайбрежие, представяща се за шеф на фирма за кетъринг.

— Какво предубеждение, при това от жена, която навремето също е живяла в Калифорния.

— Е, признавам, така е, но през по-голямата част от времето бях пияна.

Той успя навреме да прикрие усмивката си. Не биваше да се поддава на това чувствено очарование. Самоунищожителното й чувство за хумор беше поредната манипулация, своеобразно средство за защита, начинът й да изпревари нападките на околните.

— Това ли е всичко?

Шугар Бет огледа тъмните му панталони и тъмновишневата риза с дълъг ръкав.

— Жалко, че дадох пистолетите ви за дуел на химическо чистене, ваша светлост.

Той все си обещаваше, че ще престане да си разменя остри коментари с нея, но думите сами изскочиха от устата му.

— Е, поне все още ми е останал камшикът за езда. Както съм чувал, най-подходящото средство за укротяване на недисциплинирани слуги.

Очевидно отговорът му й хареса, защото на път към вратата го дари с ослепителна усмивка.

— Понякога можеш да бъдеш много забавен, въпреки че иначе си надут пън.

Думите „надут пън“ останаха във въздуха след нея, като миризмата на секс от изпомачкани чаршафи. Ако тя само знаеше…

Дотук добре, каза си Шугар Бет. Къщата изглеждаше красива с тези цветя навсякъде и със запалените свещи. В преддверието пламъците на десетте високи бели декоративни свещи танцуваха върху блестящата черна повърхност на малкия роял. Младата пианистка, която Колин бе наел за вечерта, вдигна глава от клавишите и се усмихна. Шугар Бет отвърна на усмивката й и за последен път огледа гостната. Върху полицата над камината тя бе подредила елегантни кремави свещи, сгушени сред листа на магнолия, а върху малките маси в просторната остъклена стая бяха пръснати кристални купи с проблясващи оброчни свещи в тях.

Не спирай да се движиш. Не мисли.

Не всички промени, които Колин бе направил в къщата, бяха лоши. Без натруфените тапети на долния етаж помещенията изглеждаха много по-просторни, а новата модерна кухня определено беше за предпочитане пред претъпканата стара. Освен това й харесваше как остъклената веранда се вписваше в интериора на задната половина на къщата, която преди изглеждаше някак мрачна и тягостна. Но все още й липсваха ключовете, захвърлени от баща й върху малката масичка, и уханието от парфюма на Диди, с който бе пропита всяка стая.

След няколко часа всичко ще свърши.

Шугар Бет се запъти към трапезарията, за да се увери, че онзи некадърник от кетъринга не е преместил нещо. Зелените клонки, които бе увила около полилея, придаваха по-голям уют на стаята, а аранжировката в средата на масата от бледооранжеви рози „Сари“ и тъмнозлатисти перуански лилии сияеше като пламък на фона на тъмнокафявата ленена покривка, точно както го бе замислила. Тя вече бе намалила светлината на полилея в коридора и сега направи същото и в трапезарията. Старите стени сякаш я прегръщаха. Ти трябваше да си моя — помисли си Шугар Бет. — Аз не те заслужавам — и дори не те искам — но въпреки това ти трябваше да си моя.

Искаше й се да вярва, че толкова усилено се бе трудила за тази вечеря само за да докаже на Колин, че не е пълна загубенячка, но имаше и нещо повече. Шугар Бет искаше отново да види къщата в пълния й блясък. И трябваше да е заета с нещо, за да не се тормози от мисли за ролята, която й предстоеше да изиграе тази вечер.

За миг си позволи да се престори, че все още е дъщерята на „Френчманс Брайд“, че тазвечерните гости ще са тези, които тя би поканила, ако не се бе постарала толкова усърдно да съсипе живота си: горгоните; Райън; старата смахната госпожа Кармайкъл, която бе починала преди десет години, но обичаше да повтаря пред всички, че Шугар Бет е сладка като името си; Боби Джароу и Уди Нюхаус; пастор Феръл и съпругата му; леля Талула, въпреки че тя не одобряваше домакинските умения на Шугар Бет.

Къде са соленките със сирене по рецептата на баба ти? Бог да те благослови, Шугар Бет, но дори ти не можеш да приемаш гости във „Френчманс Брайд“ без соленките със сирене на Марта Кеъри.

Въображаемият списък с гости изчезна. Най-малко тази вечер искаше да види познато лице. Искрящите от чистота високи чаши за шампанско й намигнаха, когато Риналдо, студент, който щеше да сервира напитките, се насочи към бара в гостната с подноса.

— Ърни те вика в кухнята.

— Добре, благодаря.

Не мисли за това, което те очаква. Просто си върши работата.

Ърни, злочестият тип от кетъринга, приличаше на демоничния Порки Пиг^[1] с розовото си лице, голата глава и рунтавите вежди. Беше забравил клечките за хапките за ордьоврите, но Шугар Бет ги изрови от някакво чекмедже. Тъкмо му ги подаваше, когато входният звънец иззвъня. Стомахът й се присви.

О, не. Вече е късно да се измъкнеш.

Изпъна рамене и се запъти към входната врата.

Колин я бе изпреварил. Стоеше в преддверието с двама мъже и една жена, чийто елегантен черен тоалет все едно бе с етикет „Ню Йорк“. Един от мъжете беше петдесетинагодишен и мургав, а другият — стегнат възпитаник на Бръшляновата лига. Новодошлите навярно бяха агентът на Колин, съпругата му и Нийл Къркпатрик, редакторът му. Колин се бе срещнал с тях на обяд в „Париш Ин“, където бяха отседнали, но Шугар Бет ги виждаше за пръв път.

Очите на жената се разшириха, когато видя внушителната вита стълба и осветения от свещи вестибюл.

— Колин, направо съм смаяна. Това е невероятно.

Шугар Бет прие комплимента, сякаш бе отправен към нея. „Френчманс Брайд“ вече не беше последната гара на границата за никъде.

Нежната балада, носеща се от пианото, мраморният под, къпещ се в кадифената светлина на полилея, потрепващите пламъци на свещите… Всичко бе толкова красиво. Къщата така я бе обгърнала с магията си, че тя наистина усети уханието на парфюма на Диди. Шугар Бет се усмихна и пристъпи към гостите. Протегна ръка.

— Добре дошли във „Френчманс Брайд“.

Жената наклони глава, а мъжете се спогледаха сконфузено. Шугар Бет осъзна какво бе направила и пръстите й се свиха конвулсивно, когато дръпна рязко ръката си.

Колин излезе напред.

— Поеми палтото на госпожа Лукато, Шугар Бет — рече тихо.

Лицето й пламтеше от срам и унижение и тя се насили отново да протегне ръка.

— Разбира се.

Не можеше да го погледне, не можеше да понесе мисълта, че той я наблюдава. Само за няколко секунди тя бе съсипала десетте дни на остроумни подмятания и упорито непокорство, десет дни, през които нито веднъж не му позволи да види колко я боли да бъде прислужница в къщата, която трябваше да бъде нейна.

Не помнеше как стигна до пералното помещение, където бе поставила стойка със закачалки за палтата. Едва не им се представи, сякаш имаше това право. Кожата й изгаряше. Искаше да побегне, но беше в капан. Уловена в капана на тази къща, на този град. В плен на мъжа, който й желаеше само злото.

Входният звънец отново иззвъня със слаб, но отчетлив звук. Тя си помисли за Дилайла, стегна се като стоманена пружина и отиде да отвори.

Този път гостите на Колин бяха възрастна семейна двойка. Шугар Бет успя да ги приветства с любезно кимване. След това поканените заприиждаха един след друг и накрая се появи кметът Арън Лиъри със съпругата си.

— О, Шугар Бет… това си ти! Отдавна не сме се виждали — възкликна той.

— Да, така е.

— Това е жена ми Чарис.

Изящната като модел жена, която не беше от Париш, учудено завъртя очи, защото не разбра защо мъжът й я запознава с една прислужница.

— Радвам се да се запозная с вас, госпожо Лиъри.

Този път Шугар Бет не прекали с фамилиарността, може би защото Колин бдеше до нея, очакващ поредната й грешка.

Много от пристигналите бяха професори от Оксфорд. Всички поздравяваха Колин като един от тях, макар че той никога, дори и след хиляда години, нямаше да бъде като тях. Тя усещаше как той дебне всяка нейна стъпка. Искаше тя по-дълго да страда. Това бе неговата разплата. Тя го знаеше, но се застави да се смири и да приеме отмъщението му.

Появи се и Джуъл Майърс, заедно с къдравата блондинка, която работеше при нея в книжарницата. Шугар Бет си спомни как Ели изпращаше дъщеря си на верандата с гарафа с лимонада за Шугар Бет и компанията нейни приятелки.

Лимонадата не е розова, Джуъл. Върни я и кажи на Ели, че искаме розова.

Джуъл огледа преценяващо черните панталони и бялата блуза на Шугар Бет.

— Хм, хм… Светът става все по-интересен.

Едва миналата седмица Шугар Бет се бе надявала да се сприятели с Джуъл. Сега разбра колко е невъзможно.

— Да взема ли шала ти?

— Не, няма нужда.

Гласовете от миналото отекнаха в главата й.

Не искам шунка, Джуъл. Кажи на Ели да ми направи сандвичи с фъстъчено масло и мед.

Да, госпожице Скарлет.

Джуъл наистина го беше казала на Шугар Бет и на нея й се искаше да вярва, че само се е засмяла, но нищо чудно всичко да се е развило по-различно.

Колин стоеше в гостната и разговаряше с един от професорите, но тя знаеше, че това е само поза. Всяка клетка на съществото му бе съсредоточена върху нея. Време за разплата.

— Не мисля, че Мередит ще седи на масата с палто — отбеляза Джуъл с весели пламъчета в очите.

Шугар Бет се зарадва на възможността да изчезне поне за кратко. Докато окачваше палтото, отправи кратка молитва към Бога. Добре, Господи, време е да разхлабиш примката, нали? Разбирам, че съм се държала ужасно. Но се опитах да поправя грешките си. Е, поне някои от тях… Сега не може ли да ме оставиш на мира?

Но явно Господ имаше много по-важни дела, отколкото да слуша молитвите на позагубила блясъка си южняшка красавица, защото, когато следващия път отвори вратата, на прага стояха горгоните.

Не всички. Само Лий Ан и Мерилин. Но и те й бяха достатъчни. Шугар Бет се взря в лицата им, толкова познати, макар и променени, и си спомни как Колин ловко бе отбягвал истината. Трябваше да се досети, че те ще бъдат тук. Може би дълбоко в сърцето си дори го е знаела.

Лий Ан и Мерилин също се вторачиха в нея, но не бяха изненадани, защото очакваха тъкмо това. Очите на Лий Ан блестяха злорадо.

— Здравей, Шугар Бет! Чухме, че си се върнала в града.

— Гледай ти, да се срещнем точно тук! — възкликна Мерилин с престорена изненада.

Някога двете бяха най-близките й приятелки. Но тя замина за „Оле Мис“ и забрави за тях. Сега Лий Ан беше медицинска сестра и беше с десетина килограма по-пълна, отколкото в гимназията. В горните класове тя бе една от най-добрите спортистки. Тази вечер беше облечена с яркожълта копринена рокля, подходяща повече за юли, отколкото за началото на март. Трикотажна рокля с цвят на мандарина обгръщаше плътно високата едра фигура на Мерилин, но явно както някога тя продължаваше да злоупотребява с грима. Талула й бе казала, че преподава математика в гимназията. Трудно беше да си представи Мерилин, любимата спътница на Шугар Бет в лудориите, като учителка.

Шугар Бет осъзна, че препречва прага, и отстъпи настрани. Чак сега забеляза мъжете. Дийк Джаспър, съпругът на Мерилин, бе изгубил част от кестенявата си коса, но все още имаше квадратна мъжествена брадичка и изглеждаше добре. Винаги е бил с меко сърце и сега й се стори, че зърна проблясък на съчувствие в очите му. Кавалерът на Лий Ан беше дребен, спретнат мъж, който бе прекалил с одеколона.

— Здравей, Шугар Бет. Помниш ли ме? Брад Симънс.

Той бе едно от онези момчета, които не се вписваха в нито една тайфа. На пролетния бал в осми клас той я бе поканил на танц, а тя едва не се подмокри от смях, защото той бе невзрачен и нисък, а тя — Шугар Бет Кеъри.

Долови присъствието на Колин на няколко крачки, очакващ да я види унизена и смазана. Тя прехапа устна отвътре и понечи да затвори вратата, когато видя още две двойки, идващи по алеята. Хайди и Ейми със съпрузите си. Трябваше да го очаква. Щом се бе появила една от горгоните, щяха да дойдат и останалите.

Едва тази сутрин двамата с Колин се усмихнаха един на друг при вида на Гордън, довлякъл се в кухнята с едно заметнато ухо и пакет крекери в уста. Сега го мразеше за онази усмивка.

Хайди Дуайър — сега Петибоун — все още имаше големи лешникови очи и буйна къдрава червена коса. От верижката на шията й висеше сребърен медальон с формата на мече, а върху ярковиолетовия й пуловер бяха апликирани хвърчила, реещи се на мартенския бриз. Шугар Бет си представи скрин, натъпкан с пуловери, подходящи за всеки сезон или празник. В миналото Хайди шиеше дрехи за куклите им Барби.

Фил, съпругът на Хайди, играеше футбол с Райън. Той беше все така слаб, както и в гимназията, но сега бе загорял и имаше здравата и жилеста фигура на бегач на дълги разстояния. През лятото, преди последната година в гимназията, всички прекарваха почивните дни край езерото, пиеха бира, която един от помощник-сервитьорите от местния ресторант „Лейкхаус“ измъкваше тайно за тях. Още тогава Фил и Хайди бяха гаджета, но Фил се бе опитал да целуне Шугар Бет. Тя не искаше да развали приятелството му с Райън, затова си премълча, но разказа на Хайди и приятелката й се разплака.

Ейми все още не ползваше грим и златният кръст, който надничаше от деколтето на семплата розова рокля, бе по-голямо копие на онзи, който носеше в гимназията, когато двете с Шугар Бет бяха окупирали кухнята на Ели, за да пекат курабии. Мъжът с кестенявата коса и очила навярно бе съпругът й.

— Здравей, Шугар Бет. — Ейми беше твърде добра християнка, за да я подмине. Но само защото Ейми бе простила на грешницата, не означаваше, че е простила греха. Затова не й представи своя съпруг, а се запъти право към Колин, когото приветства топло, ясно показвайки кому принадлежат днес лоялността и приятелството й.

Лий Ан махна на някого в салона. Тя бе най-старата приятелка на Шугар Бет. Двете се бяха запознали в детската градина и ако се вярваше на майките им, Лий Ан се бе опитала да отмъкне един телефон играчка от Шугар Бет, а Шугар Бет я бе фраснала с него по главата. Тогава Лий Ан ревнала и на свой ред Шугар Бет се разплакала. Накрая, за да я успокои, й подарила новата си играчка — Мис Пиги. От всички момичета от „Горгоните“ Лий Ан най-силно се почувства предадена, когато Шугар Бет им обърна гръб, като предпочете компанията на Дарън Тарп.

— Колин, скъпи! — Тя се хвърли на врата на бившия си учител, който едва не я скъса на изпитите, защото не й достигаше съобразителност да отговори на въпросите му. Но сега Колин не се вълнуваше от това, дали Лий Ан все още мислеше, че Беоулф^[2] е член на Международния фонд за защита на дивите животни. Прегърна я силно, без да се опита да надникне в деколтето й.

Шугар Бет най-после си позволи да забележи това, което не биваше. Лий Ан беше с палто.

По-точно сако. Дрехата от кафяв вълнен плат с подплата бе твърде дебела и тежка, за да остане с нея вътре. Тя бе нещо, което прислужницата трябваше да поеме от ръцете на гостенката. Лий Ан потръпна от наслада, когато го свали и подхвърли в ръцете на Шугар Бет.

— Внимавай с това, защото ми е любимо.

В ума на Шугар Бет се изредиха дузина оскърбления, но не произнесе нито едно, защото някога се беше отрекла от старата си приятелка заради едно нищожество — самовлюбения бейзболист Дарън Тарп.

Всички я проследиха как прекосява преддверието. Стори й се, че сакото в ръцете й тежи половин тон.

На вратата отново се позвъни. Но тя продължи да върви навътре. Престори се, че не чу звънеца. Почти успя да избяга.

— Няма ли да отвориш? — попита я Колин тихо.

В стомаха й пропълзяха пипалата на страха. Където има една от горгоните, ще има и още.

Отиването до вратата й се стори безкрайно. В Париш не живееха други членове на „Горгоните“. Всички други бяха напуснали града. Но все още бяха останали някои от гаджетата им…

Тя отвори вратата.

Той й се стори толкова познат, сякаш го бе видяла тази сутрин, но годините бяха оставили своя отпечатък и като го погледна в очите, Шугар Бет разбра, че младежът, когото помнеше, е бил само бледа сянка на мъжа, в който се бе превърнал сега. Беше по-красив, отколкото си го бе представяла, уверен, елегантен, русата му коса беше само с един оттенък по-тъмна от някогашната, затова пък очите му бяха останали същите — топли, с цвят на карамел. Спортното сако, с черно-бял десен на рибена кост, пасваше идеално на ризата му с тънко райе. И сакото, и ризата бяха много скъпи и безупречно ушити. Но въпреки поразително красивото му лице тя не усети да я пробожда някогашната страст. Не проблесна нито една искрица от онзи пламък, който Колин разгаряше в нея. Вместо това изпита смесица от носталгия и дълбоко съжаление.

Вълненото сако на Лий Ан изгаряше ръката й. Пианистката засвири балада на Стинг. Семейството на Райън беше бедно в сравнение с нейното. Къщата им беше малка и тясна, колите им — стари, но това никога не я бе интересувало. Дори докато Райън беше още юноша, тя бе разбрала колко стойностен и свестен е той. Поне това можеше да й се признае. Но разбира се, това, което ги е свързвало, може и да е било само секс.

— Здравей, Шугар Бет.

Тя се опита да изрече името му, но то сякаш бе заседнало в гърлото й и успя единствено да кимне. Отстъпи непохватно, за да им направи път. Защото, разбира се, Райън не беше дошъл сам.

Уини бе заменила перлите на Диди с колие с диамант в изящен обков от бяло злато в комплект с обици, чиито камъни проблясваха в тъмната й коса. Беше облечена в плътно прилепнал масленозелен костюм, състоящ се от сако и панталон, и изумрудена блуза, украсена с пайети. Този цвят не отиваше на Шугар Бет, но Уини имаше мургавия тен на Грифин и изглеждаше зашеметяващо.

Тя не показа нито частица от злобното задоволство на Лий Ан и Мерилин. Когато погледите им се срещнаха, в очите й се четеше само дълбоко, яростно достойнство. Нека целият свят да види, че пълното, тромаво, отхвърлено от всички грозно пате се е превърнало в много красив и много богат лебед.

Райън прегърна Уини през раменете. Шугар Бет схвана намека.

Колин пристъпи напред. Уини изглеждаше миниатюрна и женствена край двамата мъже. Шугар Бет бе забравила колко дребна е тя. Двамата с Колин си размениха традиционните целувки.

— Уини, тази вечер изглеждаш ослепително. Както винаги впрочем.

Усмивката му подсказа на Шугар Бет, че колкото и добри да бяха отношенията му с Лий Ан и другите горгони, приятелството с Уини имаше много по-дълбоки корени.

— Боях се, че ще закъснеем. Спешно извикаха Райън във фабриката.

— Имаше проблем с оборудването на една от поточните линии — обади се Райън. — Но вече всичко е наред.

— Радвам се да го чуя.

Колин и Райън се ръкуваха с непринудеността на двама мъже, които се чувстваха близки. Контрастът помежду им беше класически: Райън беше рус, с фини черти, а Колин — тъмен, мрачен и загадъчен. Шугар Бет почти побягна.

Когато стигна до пералното помещение, цялата трепереше. Нищо не можеше да я накара да се върне обратно. Тръгваше си незабавно и никога повече нямаше да се върне. Къде й е чантата? Къде я бе оставила? Къде…

Обичам те, моя Шугар Бет. И ти ме обичаш, нали?

Дилайла… Беше си позволила да я забрави само за миг. Опазването на гордостта й нямаше да плати сметките за издръжката на заварената й дъщеря в клиниката. Отново се бе озовала на поредния кръстопът в живота си. Емът би нарекъл тази вечер идеална възможност да покаже от какво е направена.

— От стъкло, скъпи мой. Също като някой от прозорците на татко.

— Спри да хленчиш, любов моя, и направи това, което е нужно.

— Лесно ти е да го кажеш. Ти си мъртъв.

— Но ти не си и Дилайла зависи само от теб.

Яростно напъха закачалката в ръкавите на сакото на Лий Ан. Сякаш почти усещаше сладкия вкус на отмъщението по езика на Колин. Той очакваше тя да избяга — искаше тя да избяга — и колкото по-дълго стоеше затворена тук, толкова по-голямо щеше да е задоволството му.

Шугар Бет се обърна към вратата и пое дълбоко дъх. Време беше да се подложи на изпитание. Отново.