Сюзън Елизабет Филипс
Сладки мечти (7)

6

„Несъмнено намирате маниерите ми за прискърбно лоши. Можете да седнете. В краката ми.“

Джорджет Хейър, „Старите сенки“

Докато пресичаше моравата към „Френчманс Брайд“, стомахът на Шугар Бет се бе свил на топка. На всичкото отгоре закъсняваше с един час. След снощното мъчително бродене по пътеките на миналото, спа толкова лошо, че когато будилникът звънна, го изключи, без да се замисли. Бърн едва ли щеше да бъде във възторг. Честно казано, тя също не беше. Скапана работа.

Гордън спря, за да подуши туфа трева, а отнякъде се обади присмехулник. Независимо от заръката на Колин, Шугар Бет нямаше намерение да се промъква през задната врата и сега се изкачи по предните стъпала, но когато стигна догоре, видя бележката, пъхната под чукчето на вратата.

„Вратата е заключена. Влез през задния вход.“

Копеле. Резето не помръдна и тя насочи яростта си към най-близката мишена.

— Добри приятели си избираш, няма що! Надявам се, че си горд от себе си.

Гордън я изгледа надменно, но я последва, когато тя затрополи ядосано надолу по стъпалата, не от лоялност, а защото още не го беше нахранила. Шугар Бет продължи по пътеката с каменни плочки и заобиколи къщата, но внезапно застина на място.

На мястото на някогашния изоставен вътрешен двор се издигаше нова елегантна постройка, която не се виждаше нито от улицата, нито от пристройката за карети. Допълнението представляваше просторна остъклена веранда с високи, дълги прозорци. Поредното оскверняване.

Тя влезе през задната врата в това, което някога беше уютна кухня — царството на Ели Майърс, готвачката и икономката на къщата. Но нищо не беше както някога. Стените бяха съборени, таванът повдигнат, добавени бяха прозорци и цялото помещение се бе превърнало в съвременна кухня, обзаведена с най-модерна техника. Тя огледа шкафовете от кленово дърво и кухненските уреди от неръждаема стомана. Вместо маса за хранене, към секцията на дългия кухненски блок от тъмносиви шистови плочи бе закрепен плот от дебело закалено стъкло. Единият му край се извиваше в елегантна дъга, образувайки полуостров, отделящ кухненския кът от остъкленото помещение, обзаведено в азиатски стил — светли стени и лакирани в тъмнокафяво-червенкаво мебели, сред които се открояваха и няколко в европейски стил. Диван в неокласическия стил на братя Адам, тапициран с дамаска с цвят на старо злато и месингови гвоздеи по краищата, стоеше близо до декоративна викторианска дървена клетка за птици. В няколко лакирани бамбукови сандъчета и керамични делви бяха избуяли красиви стайни растения. Приглушените тонове на пагодите, щамповани върху дамаската на стола и отоманката, хармонираха със скрина в китайски стил, отрупан с купчина книги, до които бе оставен един лаптоп.

Домът от детството й вече не съществуваше. Беше й нужно малко време, за да събере сили да свали якето си. Когато го направи, видя грижливо напечатаната бележка, подпряна върху шистовия кухненски блок. Спря на първия ред:

„Закуската да се поднесе в кабинета: свежо изцеден портокалов сок, палачинки със сладко от боровинки, наденица, печени домати, повече кафе.“

Нямаше начин Бърн да закусва така всяка сутрин, не и с тази слаба и стройна фигура. Шугар Бет разбираше кога я подлагат на изпитание. Погледна надолу към Гордън.

— Той си мисли, че няма да приема предизвикателството.

Изражението на Гордън показваше, че и той дълбоко се съмнява.

Захвана се за работа. Отне й известно време, докато намери кучешката храна, изсипа я в изящна купа от уотърфордски кристал и я остави на пода близо до вратата на верандата.

— Само най-доброто за теб, нали, приятел?

Устата на Гордън вече бе пълна, затова не й отговори.

Тя тъкмо се взираше с погнуса в праисторическата сокоизтисквачка, когато чу стъпки. Не й се понрави присвиването в стомаха. Тя бе тази, която караше мъжете да се изнервят, а не обратното.

Бърн влезе в кухнята през наскоро добавения сводест вход. Щом погледът му се спря върху нея, тя се поздрави за избора на работно облекло. Икономките трябва да са в черно, нали? А нима тя не се стараеше с все сили да угоди на господаря си?

Черната дантелена блуза от стреч, тип „прегърни ме“, с V-образно деколте и старите черни панталони все още ги биваше достатъчно, за да обгръщат изкусително тялото й. Той се втренчи в малката тюркоазна пеперуда, висяща от сребърна верижка точно във вдлъбнатината между гърдите й. Жалко, че бюстът й не беше кой знае колко впечатляващ, че да го навре под носа му. При все това всичко бе възможно с подходящ сутиен и ако се съдеше по това, колко време му бе нужно, за да откъсне поглед от гърдите й и да го вдигне към лицето й, явно се справяше добре. Униформа, как ли пък не!

В пълен контраст с дрехите й на кандидат-проститутка, той беше облечен в тъмни панталони, тъмночервена копринена риза с дълъг ръкав и елегантни тиранти. Кой нормален мъж се обличаше така, за да работи у дома? Докато наблюдаваше високомерното му изражение, тя си помисли, че този мъж определено се е родил в грешния век.

— Връщате се от сутрешната си езда в Хайд Парк, милорд?

Шугар Бет успя да направи лек реверанс, но ефектът се развали, тъй като тя стоеше зад кухненския блок, скриващ чупката в коленете й.

Той я изгледа смразяващо.

— Може ли сега да получа закуската си, или това представлява твърде голямо затруднение?

— Почти е готова.

Господарят й огледа почти празния плот.

— Виждам.

— Още изучавам кухнята.

— Закъсня с един час.

— Какво искаш да кажеш? Бях тук преди осем.

— Трябваше да си тук в седем.

— Сигурна съм, че каза осем. Нали така, Гордън?

Гордън бе твърде зает да му се умилква, за да подкрепи твърдението й.

Тя взе един портокал от купата.

— Вярно ли е, че родителите ти са членове на кралското семейство?

— Следващите наследници на трона.

Бърн забеляза кристалната купа „Уотърфорд“, но не каза нищо и влезе в остъкленото помещение.

— Лъжец. Израснал си в бедност.

— Тогава защо ме питаш?

— За да мога да те уязвя, когато ти изтъкна разликата в произхода ни. Твоят е скромен и мизерен, а моят — привилегирован и богаташки. И ако всяка сутрин искаш прясно изстискан сок, ще трябва да купиш електрическа сокоизтисквачка.

— И с тази ще се задоволиш.

— Лесно ти е да го кажеш. Ти няма да получиш пришки по дланите.

Той се насочи обратно към сводестия вход, с книга в ръка. Светлината от високите прозорци хвърляше тъмночервеникави отблясъци в гъстите му коси.

— Очаквам закуската в кабинета след двайсет минути.

След тази заповед изчезна в коридора.

— Късмет — промърмори младата жена.

— Ще се престоря, че това последното не съм го чул.

Тя се стрелна покрай ъгъла на кухненския блок и подаде глава през сводестия вход.

— Това те забавлява, нали?

До нея достигна ниският му лукав присмех.

— Приказката за Пепеляшка, само че наопаки. Жалко, че няма пепел в камината. Непременно щях да ти заповядам да я изметеш. Ела с мен, Гордън.

Тя изгледа с отвращение подлото предателско псе, което заситни след Бърн в кабинета.

След половин час успя да спретне що-годе прилична закуска — две яйца на очи върху препечени филийки, купа с класическа овесена каша, посипана със солидна купчина кафява захар и доста малка чаша с прясно изцеден сок. За съжаление, вече отваряше вратата на старата библиотека, когато й хрумна, че можеше да се изплюе вътре.

Както и останалата част на къщата, и библиотеката не приличаше на тъмното помещение с орехова ламперия, което Шугар Бет помнеше. През отворените бели жалузи струеше светлина и се разкриваше гледка към моравата на запад от къщата. Разнообразната смесица от антики, с които бе отраснала, бе заменена с блестящи мебели от стъкло и гранит. Гордън лежеше върху килим с абстрактен десен до краката на Бърн. Наоколо се въргаляха смачкани на топки листа, които не бяха уцелили кошчето. Шугар Бет остави подноса на края на бюрото. Бърн се извърна от компютърния екран и внимателно огледа закуската през очилата без рамки в стил „Ричард Гиър“.

— Предположих, че можеш да четеш.

Все повече се уморяваше от постоянните му намеци за глупостта й.

— В кухнята нямаше никакви готварски книги, а аз не си спомням рецептата за палачинки.

— Готварските книги са върху горната лавица в килера. — Взря се подозрително в овесената каша. — Мразя овесена каша. Къде са ми печените домати?

Произнесе го томати, което прозвуча ужасно претенциозно, дори и за един англичанин.

— Зная, че официално си американски гражданин, но ако продължаваш да говориш така, много скоро ще изритат жалкия ти задник от Мисисипи. И кой нормален човек яде томати за закуска? По дяволите, аз дори на вечеря трудно преглъщам тази гадост. — Посочи купата. — А това, приятелю, са добрите стари овесени ядки „Куейкър Оутс“. Никой, по-голям от три години, не казва каша.

— Свърши ли?

— Мисля, че да. — Тя грабна купата с овесената каша заедно с лъжицата, занесе я до дивана, приседна на страничната облегалка и гребна с лъжицата в кафявата захар. — Със стафиди е по-вкусно, но не можах да намеря. Всъщност не открих и сладко от боровинки, така че онези палачинки си бяха обречени от самото начало. — Шугар Бет се наслади на топлата, успокояваща, лепкава смес. От цяла вечност не бе хапвала прилична храна, но все не й оставаше време да сготви за себе си.

Колин свали очилата а ла Ричард Гиър.

— Иди да напазаруваш продукти. Нали затова си тук? Кога те поканих да седнеш?

Шугар Бет извади лениво лъжицата от устата си.

— Първо трябва да обсъдим заплатата ми.

— Вече я обсъдихме.

— Искам повишение. — Посочи към яйцата на очи. — Яж, преди да са изстинали. Работата е там, че получаваш това, за което плащаш, а за това, което плащаш в момента, няма да получиш много.

Той огледа полупразната чаша със сок.

— Изглежда, получавам точно толкова, колкото ти струваш.

От чисто злорадство тя се наведе напред, за да му даде възможност да огледа по-добре съблазнителната падина между гърдите й.

— Нямаш представа колко струвам, приятелче.

Той не бързаше да отмести поглед, облегнат назад, и дори не си даде труд да скрие интереса си към изкусителната гледка. Накрая тя бе тази, която се почувства неудобно, и използва купата с каша като извинение, за да се изправи. Всичко това явно невероятно го забавляваше.

— Би трябвало да излагаш по-внимателно стоката си, Шугар Бет. В противен случай може да си помисля, че искаш да разширя обхвата на служебните ти задължения.

— Няма да имаш този късмет.

— Може би сега е моментът да те осведомя, че имам слабост към сговорчиви жени.

— Е, в такъв случай аз не се вписвам в картинката.

— Именно. Със сговорчивите жени аз съм безкрайно внимателен. Дори галантен.

— Но с такава уличница като мен може да се пипа без кадифени ръкавици, нали?

— Не бих те нарекъл точно уличница. Но пък аз съм доста широко скроен.

Шугар Бет с усилие потисна желанието си да изсипе овесената каша в скута му.

Новият й работодател се зае с яйцата, което й даде възможност да го огледа на спокойствие. Той не беше писан красавец като първите й двама съпрузи. Дарън беше ослепителен, а Сай красеше януарската страница в календара на каскадьорите. Но в Колин Бърн имаше нещо…

Изсечени скули, устни, твърде чувствени за дългия му остър нос. Ходилата му бяха големи, но не и груби, защото бяха твърде тесни. Шугар Бет спря поглед върху ръцете му. Би трябвало да бъдат слаби и елегантни, но изглеждаха така, сякаш бяха пригодени да копаят канали. Прониза я опасен изгарящ импулс. Може и да беше демон от плът и кръв, но в същото време бе прекалено секси за душевното й спокойствие. Очевидно, когато ставаше дума за избор на неподходящи мъже, тя не се беше отървала от старите самоубийствени инстинкти.

Погледът й се върна към силните му сръчни пръсти. Шугар Бет примигна.

— Ти си сложил онази верига на алеята.

— Това не е новост за теб.

— Не, имам предвид, че си го направил сам. Не си наел някой работник. Сам си излял бетона и си сложил стълбовете.

— Едва ли може да се нарече мозъчна операция.

— Аз отсъствах дори по-малко от два часа. Когато след това те видях, ти беше облечен с пуловер „Армани“.

— Мисля, че беше „Хуго Бос“.

— Значи, наистина умееш да си служиш с ръцете?

— А ти как си мислиш, че съм се издържал, след като ме уволниха от гимназията?

— С писане. — Ако го кажеше уверено, а не мънка, можеше да се окаже истина.

— Боя се, че умението да пиша нещо, което си заслужава да се чете, поувехна, след като ти се позабавлява за моя сметка.

Шугар Бет изгуби апетит.

— Баща ми беше зидар — поде той. — Ирландец. А майка ми — англичанка. Доста забавна история. Тя произлизаше от знатно семейство, похарчило последните остатъци от богатството си, за да подсигури изгоден брак за единствената си дъщеря. Вместо това тя се влюбила в баща ми. Сълзи, заплахи, лишаване от наследство. Всички атрибути на великата любов.

— И как е свършило всичко?

— След една година вече се мразели един друг.

Тя знаеше какво означава това.

— Наследих любовта към литературата от майка ми, но във всичко останало повече приличам на баща ми. Злобно и отмъстително копеле. Но все пак той ме научи на един полезен занаят.

— Работил си като зидар, след като си се върнал в Англия?

— Както и тук, в Щатите. Романът, който написах преди „Последната гара“, не се оказа такъв бестселър, както очаквах. За щастие, аз наистина обичам физическия труд и успявах да се изхранвам без много усилия.

Но той не е бивало да го прави, зидайки тухли, и част от бойкото й желание да се заяжда с него се стопи.

— Никога няма да ми простиш, нали?

— Да кажем, че не бързам да го направя. А сега иди да си намериш някое по-унизително занимание.

Телефонът звънна. Бърн протегна ръка, но раздразнението отново се надигна в гърдите й и тя го изпревари.

— Резиденцията на господин Бърн.

— Дай ми телефона.

— Правя ти безплатна услуга — прошепна тя.

— Трябва да говоря с Колин — заяви някаква жена от другия край на линията.

Той се пресегна към телефона, явно очаквайки най-лошото от нея. Тя се изкушаваше да му го даде, но трябваше да му покаже на какво е способна, затова се обърна с гръб към него.

— Господин Бърн работи. Какво да му предам?

— Кажете му, че Маделин се обажда. — Жената от другия край на линията не се опита да прикрие раздразнението си. — Сигурна съм, че ще пожелае да говори с мен.

— Маделин?

Шугар Бет се обърна към Бърн. Той поклати решително глава. Тя отново седна на дивана и взе купата с овесената каша, много доволна от себе си.

— Съжалявам, но ми е заповядано да не го безпокоя.

— Уверена съм, че той няма да възрази.

— Непременно ще му предам, че сте се обаждали.

— Опасявам се, че не разбирате. Аз съм Маделин Фар.

Шугар Бет смътно разпозна името на нюйоркската богаташка и светска дама и засили южняшкия си акцент.

— Наистина ли? Боже, каква чест! Нямам търпение да разкажа на приятелките ми, че съм говорила с вас лично. Моля, продиктувайте ми номера си.

Пъхна в уста поредната лъжица овесена каша, докато бясната Маделин рецитираше телефонния си номер, който Шугар Бет не си направи труд да запише.

— Готово — рече тя, когато жената от другата страна на линията млъкна, за да си поеме дъх.

— Много е важно Колин да ми се обади до края на деня.

— Ще му предам незабавно щом го видя, но са се натрупали доста съобщения от миналата седмица, на които не е отговорил. Горкичкият, работи толкова усилено, че почти не излиза от кабинета си. — Вдигна палец към Колин, за да му покаже, че може да говори на неговия жаргон винаги когато пожелае.

Ъгълчето на устните му леко потрепна.

— Постарайте се, ако обичате — сряза я жената.

— Ще се постарая — отвърна новоизпечената секретарка. — Беше ми много приятно да поговоря с вас, госпожице Фар.

Затвори и погледна тържествуващо към Бърн.

— Отбележи, че не й казах да си го начука, макар че тя очевидно е кучка. Бях любезна, даже направо й се подмазах. В същото време не поех никакви ангажименти от твое име. В случай че не си достатъчно умен, за да го осъзнаеш, държа да те осведомя, че наистина имаш нужда от грешница като мен да вдига телефона. Аз лъжа, а твоята съвест остава чиста. — Стана от дивана. — А относно повишението…

Той отпи от кафето, оставайки равнодушен към тирадата й.

— След десет дни ще дам вечеря за неколцина сътрудници от университета, които ми помогнаха за новата книга. Ще пристигне и редакторът ми, ще дойдат и още приятели, общо около трийсетина гости. Допълнително ще уточня бройката. Номерът на фирмата за кетъринг е в списъка, който съм ти дал. След това ще обсъдим колко струваш.

— Можеш да заложиш сладкия си задник, че непременно ще го обсъдим.

Тя грабна купата с овесената каша и се запъти към вратата.

Колин се заслуша в потропването на неуместно високите токчета, отдалечаващи се по коридора. Писателското му въображение можеше да бъде благословия или проклятие и точно в момента го преследваше картината на онези тесни черни панталони, впити в дупето й, и малката пеперудка, танцуваща между гърдите й. Трябваше колкото се може по-скоро да се обади във фирмата за униформи.

Каква ирония. Когато пристигна като учител в гимназията на Париш, той беше на двайсет и две и хормоните му бяха във вихъра си. Беше му нужен целият самоконтрол, за да не зяпа многобройните къси полички и стегнати гърди. Но Шугар Бет никога не го беше изкушавала. Защо сега, когато бе по-възрастен и помъдрял, не можеше да се отърси от връхлитащите го видения на голата и палава Шугар Бет в леглото му?

Трябваше да бъде по-разумен. Болезненият опит го беше научил да не се забърква в сложни отношения с жените, но понякога все още му се налагаше да се бори с инстинктите си, които го тласкаха към необикновените колоритни жени. Този случай беше точно такъв. При все това с годините бе овладял изкуството да контролира старата си слабост и сега нямаше да й позволи отново да го завладее.

От майка си Колин бе наследил глупавия романтизъм. Когато беше момче, твърде често си фантазираше как убива дракони и спасява принцеси, с което предизвикваше гнева на баща си. След няколко побоя той разбра, че е по-добре да ограничава тази част от себе си до историите, които мислено съчиняваше. Трябваше да преживее петгодишен опустошителен брак с една безнадеждно неврастенична американска поетеса с гарвановочерна коса, млечнобяла кожа и изтерзани очи, за да разбере, че никога повече нямаше да може да прояви тази тайна част от себе си някъде другаде, освен върху хартията. Отчаяно обичаше Лара, но на този свят нямаше достатъчно чувства, които да задоволят нуждата й от любов. В една дъждовна нюорлианска нощ преди девет години тя се блъсна с колата в бетонна колона под един мост, слагайки край на собствения си живот и на нероденото им дете. Това бе най-тежкият период от живота му, черен ад, погълнал го за близо две години. Тогава се закле никога повече да не преживява такъв ужас.

Още веднъж се усъмни в разумността на решението си да наеме такава изключително непредвидима и емоционална жена да работи в дома му, но желанието да отмъсти бе твърде сладко, за да му устои. Но нямаше да й позволи отново да отвлича мислите му. От сега нататък щеше да насочи всяка частица от енергията си към това, което бе смисълът на живота му — новия му роман.

От кухнята се чу тихият звук на течаща вода. Миналата вечер почти цял час съставяше списък с днешните й задачи. От месец подготвяше вечерята, и появата на Шугар Бет в дома му се превърна в истинска находка за отмъщението му. Той се усмихна и попита съвестта си дали трябва да се срамува, но романтичното момче, което някога мечтаеше да убива дракони и да спасява принцеси, отдавна се бе превърнало в циник и съвестта му мълчеше.

 

 

Шугар Бет бутна настрани списъка на Колин, без да го прочете до края, и се съсредоточи само върху основното. Както очакваше, фризерът му беше наблъскан със съдове с най-различни манджи, донесени от добрите жени на Париш, но останалата част от хладилника му беше празна като нейния. Той беше захвърлил върху дивана купчина дрехи, които трябваше да се отнесат на химическо чистене, и един пакет, адресиран до литературната агенция в Ню Йорк, който следваше да се пусне в пощата. Взискателният й работодател бе отбелязал и да вземе поръчаните книги от книжарницата. Ако успееше да свърши всичко това, може би щеше да й остане време да започне с претърсването на къщата.

Допи кафето си, остави купата с овесената каша в мивката и грабна ключовете на неговия лексус. Нямаше да хаби от своя бензин за неговите поръчки. Но се досети да остави на масата ключовете от своето волво, за всеки случай, ако му се наложеше спешно да излезе. Кой можеше да я упрекне, че не е предвидлива?

 

 

В лексуса му миришеше на скъп одеколон и охолен живот. Тя остави чантата си на съседната седалка. Вътре бе пликът със сто долара на дребни банкноти, които той й бе оставил за покупките, заедно с бележка, че ще й иска сметка за всеки цент. Подозрително копеле.

Като излезе от химическото чистене, Шугар Бет срещна бившата си съученичка Шери Уилкс, която я спря на ъгъла на улицата и я затрупа с подробно описание на всичките си здравословни проблеми, включващи киселини в стомаха, екзема и ендометриоза в начален стадий. Шугар Бет си каза, че трябва да е благодарна, задето някоя от жените в този град е благоволила да говори с нея, но срещата само я накара да се замисли колко много й липсваха горгоните. Досега не бе срещнала нито една от тях, но това нямаше да продължи дълго. Боеше се от презрението на жените, от чието приятелство се бе отказала с такава лекота.

Откри новата градска книжарница на ъгъла срещу антикварния магазин на Уини. Отстрани витрината беше украсена с африкански животни, а по средата бяха изложени последните бестселъри, биографии и богата колекция от творбите на афроамерикански писатели. Детско влакче обикаляше подредените, подписани от автора екземпляри на „Последната гара“ — умел ход за привличане вниманието на туристите. В средата на витрината с големи кафяви букви с черен кант бе изписано името на книжарницата „Джемайма Букс“. Под него, с по-малък шрифт, се виждаше надписът: Тук са добре дошли всички хора с открити сърца. Единственото, което Шугар Бет помнеше от предишната книжарница, беше надписът, че вътре не се допускат клиенти с храна или сладолед.

Когато влезе, я посрещнаха звуците на „Вариации на Голдбърг“ на Бах, в изпълнение на Глен Гулд. Две възрастни жени си бъбреха до рафта с готварските книги, млада майка с бебе прелистваше книги за отглеждане на деца, а до нея една продавачка с къдрава руса коса й даваше съвети. Някога Шугар Бет бе смятала, че нищо не ухае по-добре от рафтовете с парфюми в един магазин, но това беше, преди да открие компанията на книгите. Сега с удоволствие вдъхваше мириса на книжарницата.

Към нея се приближи слаба жена с избръсната коса, разкриваща изящната форма на черепа й. Беше облечена в прилепнало жълто горнище с дълги ръкави и дълга до средата на прасеца тясна пола от кенте^[1], а около шията й висеше наниз от дървени мъниста. Дребничкото й тяло бе гъвкаво и изящно като на танцьорка. Усмихна се и се плъзна зад касата.

— С какво мога да…? Виж ти… — Жената повдигна вежди. — Виж ти, виж ти, виж ти.

Двете навярно бяха връстнички, така че сигурно бяха ходили заедно на училище, но Шугар Бет не я позна. Белите и черните деца не общуваха много помежду си, макар че би трябвало да се разбират добре благодарение на политиката на баща й да назначава чернокожи на работа във фабриката за прозорци. Въпреки че в много отношения Грифин Кеъри беше привърженик на традициите на Юга, в същото време имаше доста либерални възгледи и използваше икономическото си влияние за подобряване на отношенията между двете раси. Съвременният Париш със сравнително проспериращата афроамериканска общност и четирийсет и пет годишната история на сътрудничество между двете раси бе награда за неуморните му усилия.

Шугар Бет се приготви за най-лошото.

— Боя се, че не си спомням коя сте.

— Не се учудвам. Аз съм Джуъл Майърс.

— Джуъл? — Не можеше да повярва, че тази красива жена бе Джуъл Майърс, мърлявата мъжкарана, дъщерята на Ели, икономката на Диди. — Аз… ъ… не те познах.

— Пораснах, докато те нямаше — засмя се жената. — Станах радикална феминистка лесбийка.

— Сериозно? Интересно поприще за една девойка от Мисисипи.

Една клиентка попита нещо Джуъл, давайки възможност на Шугар Бет да се окопити и ориентира, преди Джуъл да се обърне отново към нея. Дълго оглежда Шугар Бет от главата до петите.

— Някога се обличах с твоите стари дрехи. Мама ги преправяше, за да ми станат.

— Не си спомням.

— Ти никога не каза и дума за това. Година след година ходех на училище в старите ти рокли, но ти никога не ми се подигра.

— Не бях пълна гаднярка.

— Скъпа, ти беше най-голямата кучка в училище. Ако представлявах заплаха за теб като Уини, навярно щеше здравата да ми вгорчиш живота. Макар че, справедливостта изисква да призная, че рядко тормозеше черните момичета. Само ако се държаха нагло. С какво мога да ви помогна, госпожице Шугар Бет Кеъри?

Шугар Бет се огледа и когато заговори, не успя да прикрие мечтателната нотка в гласа си.

— Би могла да ме назначиш на работа. Обичам книжарниците.

— Боя се, че нямам нужда от помощник. Освен това назначавам само лесбийки и членове на други преследвани и тормозени малцинства. — Ухили се и огледа преценяващо дантелената блуза на Шугар Бет. — Не си лесбийка, нали?

— Досега не съм била. Което не означава, че не бих преосмислила сексуалната си ориентация, ако ми се предостави изгодна възможност за работа.

Джуъл прихна — доста гръмък смях за една толкова дребничка жена.

— Значи търсиш работа?

— Формално, не. Но настоящият ми работодател е безсърдечно копеле и съм готова да му духна под опашката в мига, в който изскочи нещо по-добро.

— Тук всички харесват Колин.

— Новините бързо се разнасят.

— Мнозина едва не се пръснаха от смях. Дори аз, напълно справедлива и безпристрастна личност, която няма причина да те мрази, го намирам за забавно. Знаеш ли, че тъкмо Колин ми помогна да получа стипендия за колежа? Членовете на училищния съвет не си мръднаха и пръста.

— Добре де, той е истински светец. — Шугар Бет отново се озърна тъжно. — Трябва да взема книгите, които е поръчал. Каза да ги запишеш на сметката му. Добави и няколко викториански романа на Джорджет Хейър.

— Колин обикновено не чете подобна литература.

— Разширява кръгозора си.

Шугар Бет последва Джуъл, която се насочи към рафтовете с бестселъри. Книжарница „Джемайма Букс“ беше уютна и добре заредена с разнообразни и интересни книги. От рафтовете висяха индексни указатели — картончета, върху които Джуъл ръчно бе написала кратка рецензия за конкретната книга. Удобните кресла подканваха клиентите да поседнат и разгледат някоя книга. Само разделът за детските книги беше занемарен.

— Книжарницата е страхотна.

— Имам късмет. Въпреки туристите, които постоянно идват. Париш е твърде малък, за да привлече вниманието на големите вериги.

— Откъде идва името „Джемайма Букс“?

— „Джуъл“ също като „джем“ означава скъпоценност, бижу.

— Да, но Джемайма^[2]?

— Обичам да се заигравам с имената на прочути жени афроамериканки. Първоначално смятах да нарека книжарницата „При мами“, но майка ми едва не получи удар. Между другото, благодаря за съболезнователната картичка, когато тя почина.

Двете поговориха още малко за книги. Джуъл предпочиташе романи със социална насоченост, но не се ограничаваше само с тях и Шугар Бет можеше цял ден да я слуша и да ходи по петите й. В книжарницата влязоха още клиенти. Джуъл поздравяваше всички по име, с изключение на туристите. Посочи една книга от испански автор, която препоръча на Шугар Бет да прочете, както и наскоро излязъл дамски роман, който се харчеше като топъл хляб и явно щеше да стане бестселър. Шугар Бет се чувстваше толкова добре да е с някого, който не се отнасяше враждебно с нея, че едва устоя на желанието да се хвърли на шията на Джуъл и да я умолява да й стане приятелка. Което за пореден път доказваше докъде може да те доведе самотата.

Джуъл издаде касова бележка и смигна дяволито на Шугар Бет, когато й връчи пакета с книгите.

— Кажи на Колин, че му пожелавам да се наслади на романите на Джорджет Хейър.

— Непременно ще му кажа. — Шугар Бет си играеше с дръжката на чантата, после премести пакета от едната ръка в другата и когато заговори, се опита тонът й да прозвучи небрежно: — Ако някой път ти стане скучно и искаш да пийнеш чаша кафе, обади ми се.

— Добре — отвърна Джуъл без особен ентусиазъм, но не беше и враждебна.

Шугар Бет бе чувала, че стават чудеса, макар че на нея досега не й се бяха случвали.

Погледна часовника си и се качи в колата. Имаше да направи още покупки, но се бе задържала в книжарницата по-дълго, отколкото трябваше, така че по-добре бе да ги остави за утре.

Както се оказа, доста мъдро решение, защото неприятностите я дебнеха в имението на Херцога. Негова светлост явно беше станал много неспокоен и нервен, докато чакаше завръщането на смирената си икономка…