Сюзън Елизабет Филипс
Сладки мечти (17)

16

„Вие си поиграхте най-безцеремонно с чувствата ми, мадам. Би трябвало да се надсмея на себе си, задето бях такъв глупак и приех всичко за истина. Би трябвало още от самото начало да съм наясно какво мога да очаквам от човек от вашето семейство.“

Джорджет Хейър, „Дяволският клуб“

Райън изчака помощничката на Уини да излезе за обяд, преди да се приближи към „Съкровища от вчера“. Звънчето над вратата звънна, когато той влезе вътре. Уини беше сама, застанала близо до щанда и подреждаше антикварни кукли в карета, изплетена от ракита. Като чу стъпките, тя вдигна глава с приветлива усмивка на уста, но щом видя кой е посетителят, усмивката й се стопи. Това така вбеси Райън, че той с рязко движение обърна табелата на вратата с надпис „Затворено“, превъртя ключа в ключалката и й хвърли унищожителен поглед.

Тя почти незабележимо отстъпи назад — първата проява на предпазливост от нейна страна. Чудесно. Беше му писнало само той да е изнервеният.

— Очаквам доставка — промълви тя.

— Толкова по-зле.

— Моментът не е подходящ, Райън. Ако искаш да обсъдим нещо, ще го направим по-късно.

— Да, действително искам да обсъдим нещо. И не желая да говорим по-късно.

Вкиснатото му настроение се дължеше на твърде многото кофеин и недостатъчно сън. Сега трябваше да е зад бюрото си и да яде сандвич с шунка от столовата, докато преглежда купчината финансови отчети за първото тримесечие на годината — нещо, което възнамеряваше да свърши още преди три дни. Ала така и не можа да се съсредоточи.

Бяха изминали почти четирийсет и осем часа, откакто се видя с Шугар Бет в ресторанта „Лейкхаус“, а Уини не беше споменала нито дума за това, макар че два пъти бяха говорили по телефона. Той знаеше със сигурност, че е чула новината. Дийк му се беше обадил, за да го осведоми, че във вторник вечерта горгоните са се събрали на спешна среща. Жалко, че не се отби в „Джемайма Букс“, за да налее още масло в огъня, но мина покрай книжарницата, съвсем забравил, че Шугар Бет е започнала работа там. В интерес на истината, от вторник вечерта почти не се бе сещал за някогашната си голяма любов. Цялото му същество бе погълнато от справедливото му негодувание към Уини.

Косата й изглеждаше по-дълга, откакто я помнеше, което беше налудничаво, тъй като тя бе напуснала дома им едва преди четири дни. Миниатюрна шнола, украсена със скъпоценни камъни, прибираше бретона й от едната страна. Изглеждаше почти на възрастта на Джиджи, но далеч не толкова наивна.

Той никога не бе обръщал особено внимание на дрехите й. Гардеробът й бе стилен, консервативен и на пръв поглед роклята й тип „прегърни ме“ с цвят на слонова кост беше точно такава. Сигурно я бе виждал на жена си и преди, но защо никога не бе забелязвал как прилепва към тялото й, подчертавайки всяка извивка? Тя винаги се оплакваше, че краката й са прекалено къси, но дори и без абсурдно високите секси сандали, те бяха достатъчно дълги за неговия вкус. Точно толкова дълги, колкото да се обвият около бедрата му.

Заля го вълна от похот, при това не познатата похот на съпруг към съпругата му, а нещо по-мръснишко, което навяваше мисли за долнопробни мотели и нарушени брачни клетви. Някога мислиш ли за нещо друго, освен за секс?!

Той се бе възмутил, когато му запрати в лицето това обвинение, но в момента щеше да му е доста трудно да го опровергае.

— Райън, наистина нямам време за разговори.

— А на мен наистина не ми пука.

Предпазливостта й се засили.

— Ако става дума за нещо конкретно…

— Какво ще кажеш за факта, че съпругата ми се изнесе, а дъщеря ми или се е залепила за мен като лепка, или отказва да си подаде носа от стаята, а аз през цялата седмица не съм свършил работа и за пет пари. Как ти се струва това?

— Съжалявам.

Със същия успех можеше да посъчувства и на някой непознат. Ниско в стомаха му сякаш го лизна огнен език. Той беше толкова сигурен, че вестта за вечерята му с Шугар Бет здравата ще я разтърси и ще я накара да осъзнае, че е крайно време да запретне ръкави и да започне да се бори за брака си, вместо да бяга. Да се бори за съпруга си. Целта му беше дотолкова да я изплаши, че поне да я накара да седне на масата за преговори. Не му бе хрумнало, че дотолкова може да й е все едно, та хич и да не се сеща за преговори.

Обля го порой от неприятни емоции — гняв, страх, вина и нещо примитивно, свързано с чувството на притежание. Съсредоточи се върху гнева си, за който имаше оправдание.

— За нищо не съжаляваш. Ако съжаляваше, щеше да оправиш тази каша.

Тя има наглостта да се засмее с мрачен, горчив смях.

— О, да, сър, само позволете да го направя, веднага, сър.

— Господи, колко мразя сарказма ти.

— Само защото не си свикнал с него.

— И какво очакваш от мен?

— Да бъдеш честен.

Райън усети, че губи битката, и стисна зъби.

— И какво, по дяволите, означава това? Кажи ми какво искаш от мен?

Уини сведе поглед и за миг му се стори, че се е смутила, но в следващия момент вдигна очи и в тях не се четеше никакъв смут.

— Искам сърцето ти, Райън.

Тихото й достойнство говореше за интелигентност и почтеност — качества, които го караха да се чувства виновен, нещо, което не заслужаваше. Затова ответният му удар беше безмилостен.

— Е, намерила си страхотен начин да го получиш.

Уини не трепна. Вместо това пристъпи към него. Изглеждаше млада, невинна и много красива.

— Искам сърцето ти и твоята прошка.

Думите й би трябвало да го умилостивят, но само разпалиха гнева му.

— Пълни дивотии.

Тя въздъхна уморено, сякаш той бе капризно дете.

— Връщай се на работа. Сега си твърде ядосан, за да разсъждаваш разумно.

Усещането за онеправданост го разяждаше от няколко дни. Не. Много по-дълго. Той имаше планове за живота си и нито един от тях не включваше на двайсет години да стане съпруг и баща. Тя бе откраднала мечтите му. Бе откраднала бъдещето му, но той бе преглътнал негодуванието си. Не на една голяма глътка — това щеше да го задави — но на малки глътки, от които му се гадеше. Толкова малки и редки глътки, че така и не бе успял да стигне до дъното на чашата.

— Ако искаш моята прошка — чу се да казва, — ще ти се наложи да чакаш дяволски дълго.

Тя рязко вдигна глава. Райън си каза, че трябва да спре, че безсънието му действаше зле, а освен това съзнаваше, че твърде много неща е приемал за даденост, в това число и нея. И тя беше права — през целия им съвместен живот той бе таял от жена си част от себе си — но сега никак не го беше грижа за справедливостта.

— Мразя това, което ми стори. Винаги съм го мразел, чуваш ли?

Лицето й стана бяло, като това на Джиджи преди две вечери, със същото потресено изражение. Така й се пада. Четиринайсет години той бе преглъщал обидата и яда си и заради какво? За да избяга тя и всичко да съсипе?

— Райън…

— Млъкни! — Думата изплющя като камшик. Обвиняваше я за всичко, което се бе натрупало в душата му. — Каза, че искаш да съм честен. Ето ти моята честност! Ти открадна целия ми живот! — Махна с ръка и с дланта си събори лавицата със стъклените украшения. Уини ахна, когато парчетата от счупеното се разлетяха, също като техния брак, но това не го спря. Райън продължи да изрежда признания, за които дори не смееше да мисли. — Ти ми отне шансовете за избор с решението си да забременееш. Не ти пукаше за моите желания. Интересуваше се само от това, което ти искаше. Мразя те заради това, което направи с мен, дяволите да те вземат. И не, по дяволите, няма да ти простя. Никога няма да ти простя.

Помежду им се възцари смазваща тишина. Лицето й бе пепелявосиво, устните й трепереха. Дробовете му се стегнаха и Райън имаше чувството, че се задушава. Навсякъде имаше счупени стъкла — глинени и водни чаши, кристални гарафи. Парчетата покриваха пода с безжизнена студенина, проблясващи останки от един разбит живот.

Той чакаше тя да се разпадне, искаше да се разпадне, както се разпадаше той. Ала тя срещна погледа му и в треперещия й глас той чу безкрайна печал, примесена с твърдост, която не очакваше.

— Добре — прошепна Уини. — Добре тогава.

Чак сега осъзна какво бе сторил. Не го искаше. Не искаше да разруши живота си. Искаше си обратно брака, съпругата, жената, която някога го гледаше така, сякаш той кара луната и звездите да греят по небето. Всичко, което каза, беше истина, но къде бе облекчението, което би трябвало най-сетне да изпита, отхвърляйки товара от гърдите си? Къде се дяна горчивината, трупана с годините? Искаше си я обратно. Имаше нужда да продължи да се опива от справедливия си гняв, за да оправдае разпиляното стъкло, разбития си брак.

Но той беше чакал четиринайсет години, за да й каже как се чувства, и някогашната горчивина бе изгубила вкуса си.

Гърдите й се повдигаха и спускаха под мекия плат на роклята. Тя му бе дала всичко, което искаше, за което бе мечтал, а вместо да го цени и пази, той го беше запратил в лицето й.

— Съжалявам — прошепна тя отново. Очите й бяха пълни със състрадание и разбиране, и болка, но не и с мъчителната агония, която разяждаше душата му. — Толкова много съжалявам.

Райън знаеше, че бе провалил всичко, и сега нямаше представа как да поправи стореното. Тайното му негодувание беше крайъгълният камък на техния брак, причината за нейния постоянен стремеж да му угоди, както и за неговата почти неуловима отчужденост, с която искаше да я накаже. Но сега негодуванието, избухнало в ярки пламъци, бе изгоряло, и той искаше да й признае, че я обича. Само че тя едва ли щеше да му повярва след жестоките думи, с които току-що я бе засипал.

Очите му пареха. Трябваше да се махне оттук. Отиде до вратата и пръстите му трескаво завъртяха ключа. Тя не каза нищо, за да го спре.

 

 

Когато излезе от задната стая в дъното на книжарницата, Шугар Бет видя малко момче, жадно приковало поглед в картонените фигурки на обитателите на „Гората на славея“, които бе закачила преди няколко часа като част от представянето на най-новата книга от поредицата „Зайчето Дафни“. Момчето беше на около пет, облечено в джинси и тениска на райета, с леко заоблена форма на лицето и бадемовидни очи, типични признаци за синдрома на Даун.

За цялата сутрин той бе първото дете, решило се да влезе в слабо осветената и неудобно разположена детска секция в книжарницата.

— Права си, трябваше да отделя също толкова внимание и на детската секция, както и на останалата част от книжарницата — призна Джуъл, когато тази сутрин Шугар Бет я попита защо детските книжки са толкова малко. — Но нямам желание да продавам детска литература. А и освен това не носи печалба.

— Нищо чудно. Това едва ли е най-приятната част от книжарницата.

Джуъл вирна малкия си нос във въздуха.

— Прекрасно. Щом се мислиш за толкова умна, от днес си новият мениджър на секцията за детски книги.

— Тук няма секция за детски книги.

— И не позволявай на длъжността да пречи на останалата ти работа.

Шугар Бет погледна надолу и се ухили на дребничката си работодателка.

— Едва трети ден съм на работа, а вече ме повишиха. Знаех си, че ще бъда звезда.

Джуъл изпръхтя възмутено и се отдалечи.

Шугар Бет едва се сдържа да не грабне телефона и да съобщи новината на Колин, но вече не можеше да си позволи подобно нещо. Фактът, че го бе зарязала, не му пречеше да й звъни. Обикновено Колин използваше Гордън като извинение — бе настоял за съвместно попечителство. Понякога й се обаждаше с някакъв въпрос. Спомняла ли си дали е подновила абонамента му за списанието „Атлантик Мънтли“? Дали е занесла в химическото двете спортни сака от туид, защото никъде не можел да ги намери? Той отчаяно й липсваше и понякога й се искаше да настоява да се видят и да я покани на вечеря, но изглежда, Колин не бързаше. Приличаше на гладен, тръгнал на лов вълк, който изчаква момента на слабост на жертвата, за да я нападне. Може би стратегията му сработваше, защото тази сутрин Шугар Бет едва се удържа да не изтича при него, за да закусят заедно, преди да тръгне на работа.

Но сега не беше моментът отново да се поддава на мрачни мисли, така че насочи вниманието си към малкия клиент. Беше сама в книжарницата и Джуъл щеше да очаква от нея първо да обслужи родителя, който придружаваше малкото момче, но вместо това Шугар Бет проследи погледа на малчугана, насочен към чудноватите фигурки от картон.

— Харесваш ли книжките за Дафни?

— Харесвам Бени! — широко се усмихна детето насреща й. Посочи към картонената фигура на лукавия язовец с големи слънчеви очила и авиаторски шал. — Бени е мой приятел. Прочети ми от книгата!

Шугар Бет се усмихна. Как би могла да устои на подобен ентусиазъм? Момчето грабна една от първите книги от поредицата, които току-що бе подредила, и й я подаде. Тя я взе от ръцете му.

— Как се казваш?

— Чарли.

— Тогава да вървим, Чарли.

Тя седна със скръстени крака на пода и в този момент реши, че трябва да добавят няколко малки стола или поне няколко възглавнички. Потупа приканващо по пода и Чарли се сгуши до нея.

— „Дафни се претъркулва“ от Моли Съмървил. — Може би се дължеше на влиянието на Колин, но нали от самото начало децата трябваше да се учат да познават заглавията и имената на авторите? — Зайчето Дафни се възхищаваше на ноктите си, току-що лакирани с блестящ ярковиолетов лак, когато язовецът Бени профуча с червения си планински велосипед и най-безцеремонно я събори…

— Обичам тази част. — Чарли се покатери в скута й и когато стигнаха до трета страница, уви кичур от косата й около пръста си.

— Бени продължаваше все по-бързо. На пътя пред себе си видя голяма локва.

Звънчето над входната врата иззвъня. Шугар Бет искрено се надяваше, че Джуъл се е върнала, за да може да обслужи другите клиенти, защото тя нямаше никакво желание да помръдва от мястото си. Чарли се пресегна и обърна страницата.

— Тази част наистина е много хубава.

— Бени се засмя и се престори, че локвата е океан. Самият океан! Пляссс!

— Пляс! — изимитира момчето.

Най-после дочетоха книгата и той вдигна лице и я дари с още една от безкрайно трогателните си усмивки.

— Четеш много добре.

— А ти слушаш много добре.

Шугар Бет по-скоро усети, отколкото чу някакво движение отдясно и вдигна глава. В другия край на стелажа с биографиите стоеше Лий Ан и ги наблюдаваше. Шугар Бет повдигна внимателно Чарли от скута си, пусна го на крачетата му и се изправи. Лий Ан носеше панталони и ниски обувки с коркови подметки — явно или отиваше в болницата, или се връщаше от дежурство.

— Мамо! — Чарли изтича към нея. — Обичам Бени и Дафни!

— Зная, тиквичке. — Макар че Лий Ан говореше на сина си, не откъсваше поглед от някогашната си приятелка.

— Искам книжка. Моля те, мамо.

— Но ти вече я имаш тази.

— Но нямам онази. — Той изтича до етажерката, грабна най-новата книга от поредицата и я занесе на майка си. — Какво пише тук?

— „Катерицата Виктория и досадният й брат ревльо“.

— Тази я нямам.

— Колко струва? — попита Лий Ан.

Шугар Бет беше толкова смутена, че в първия момент не намери етикета с цената.

Лий Ан помилва Чарли по главата.

— Ако ти купя нова книжка, няма да можем да купим играчка следващия път, когато отидем в „Уол Март“.

— Става.

— Добре, занеси я на касата. Ей сега идвам.

Момчето хукна към касата и маратонките му затопуркаха по килима.

Възцари се неловко мълчание. Лий Ан си играеше със закопчалката на чантата си.

— Чарли е по-малкият ми. Направиха ми амниоцентеза^[1], преди да се роди, така че знаехме, че ще има синдрома на Даун.

— Сигурно ти е било трудно.

— Да, имахме проблеми. Парите никога не са ни стигали. Моят бивш, Анди Пъркинс, не го познаваш, е от Тюпълоу. Както и да е, Анди ми постави ултиматум: или ще направя аборт, или ще ме напусне.

— И ти не му ли каза: „Изчезвай, без да се мотаеш, ще се радвам да ти видя гърба“.

Лий Ан вяло се усмихна.

— Мислих за това дълго и усилено. Не ми беше никак лесно.

— Сигурна съм, че не ти е било. Чарли е прекрасно дете. И много умен. Знае точно кога да обърне страницата.

— Струваше си да загубя съпруга си, за да родя Чарли. — Лий Ан прокара палец по ръба на рафта. — Не знаеше, че е мой син, нали?

— Не.

— Благодаря, че му почете.

— Винаги съм на разположение.

Лий Ан премести чантата в другата си ръка.

— Трябва да вървя.

— Сега ще ти дам касовата бележка.

— Джуъл ще го направи — махна с ръка Лий Ан, но не помръдна.

Шугар Бет не можа да издържи повече.

— Хайде, изплюй камъчето, Лий Ан. Кажи какво ти е на душата.

— Искам само да ти кажа, че ти нарани много хора и продължаваш да го правиш. Стой далеч от Райън.

Шугар Бет понечи да се защити, но Лий Ан вече се отдалечаваше към касата. Шугар Бет остави „Дафни се претъркулва“ на мястото й и погледна към картонените фигурки. Докато духаше леко към тях, изпита съжаление, че не живее в „Гората на славея“. Макар и за малко.

Остатъкът от следобеда отлетя неусетно и Шугар Бет нямаше възможност да продължи с реорганизацията на детската секция. Реши да го направи, след като затворят книжарницата. За съжаление, това означаваше, че се налагаше да се обади на Колин.

— Ще гледаш ли Гордън поне до девет? Ще работя до късно.

— Интересно върху какво? Книжарницата затваря в шест.

Тя знаеше, че той се опитва да я задържи по-дълго на телефона, но не можа да устои да не му сподели новината.

— Вече съм мениджър. Джуъл ме назначи да отговарям за детската секция.

— Защото не иска сама да се занимава с това, нали?

— Е, може и така да се каже.

— И какво знаеш за детската литература?

— Купища неща.

— Толкова ли е зле?

— За щастие, аз много бързо се уча.

— Добри новини, приятелче. — Гласът на Колин заглъхна, очевидно бе извърнал глава от слушалката. — Тази вечер мама ще закъснее. Ще бъдем само двамата, ние, мъжете, затова можем да обърнем по някоя чаша и да гледаме порно.

— Ха, ние, мъжете — изсумтя тя.

— Местоимение първо лице множествено число.

— Голям си позьор.

Тя затвори и се смъмри, задето отново бе влязла в словесна престрелка с него. Типично поведение на пристрастена личност.

Като погледна по диагонал към отсрещната страна на улицата, Шугар Бет забеляза, че Уини затваря магазина. През последните няколко дни тя я зърваше да влиза и излиза. Веднъж я видя да декорира витрината на антикварния магазин. Не можеше да отрече, че Уини притежаваше вкус на добър дизайнер.

Вчера Джиджи се бе отбила в книжарницата, за да се види с Шугар Бет, но беше някак си потисната и мълчалива. Не реагира дори когато Шугар Бет се възхити от новия й готически стил. Шугар Бет подозираше, че раздялата на родителите й доста й тежи. Около обяд предния ден бе видяла и Райън да влиза в „Съкровища от вчера“. Заради Джиджи тя се надяваше двамата да изгладят разногласията си, но сега, докато гледаше как светват светлините на апартамента над магазина, предположи, че това няма да е толкова просто.

* * *

Телефонното обаждане на Шугар Бет наруши концентрацията на Колин. Той посвири малко на пианото и докато прокарваше пръсти по клавишите, си измисли нова игра — убеждаваше се, че Шугар Бет повече не е обвита в тайнственост. Той бе видял всичките й тайни местенца, нали така? Беше ги докоснал и вкусил. Познаваше звуците, които тя издаваше, докато се люби, беше я опознал. Тя обичаше да бъде отгоре, но оргазмите й бяха много по-разтърсващи, когато лежеше под него. Обичаше, когато той извърта главата й настрани и я държи така, докато я изтезава с целувките си. Зърната й бяха чувствителни като цветни венчелистчета, а най-много се възбуждаше, когато хващаше в плен китките й.

Но с всяка разкрита тайна изникваха още хиляда неоткрити. А и имаше толкова много неща, които не бяха направили. Той никога не я беше обладавал в леглото си или под душа. Искаше я върху масата, с разтворени крака. Искаше я преметната по корем върху облегалката на стола. О, да, определено я желаеше така.

Колин се отдръпна от пианото. Тази вечер се нуждаеше от нещо по-въздействащо от Шопен, за да се разсее. Трябваше отново да се люби с нея.

В хола беше тъмно. Светна полилея, сетне пак го угаси. В неделя тя го смая, като му призна, че се влюбва в него, но сега имаше повече време за размисъл и идеята не му се струваше толкова плашеща. Както винаги, Шугар Бет прекалено драматизираше. Упоритостта й да прекрати връзката им го дразнеше. Как можеше да е толкова късогледа! Той не беше безразличен към скръбта й. Тя беше загубила съпруга си само преди четири месеца. Но Емът Хупър е бил в кома половин година преди смъртта си, а преди това е боледувал с месеци, така че едва ли някой можеше да я обвини в измяна към паметта му. Колин разбираше, че е изплашена — самият той не беше спокоен — но ако Шугар Бет обмислеше логично ситуацията, щеше да осъзнае, че това е период, който трябва да преживее.

Без нея къщата бе празна и това никак не му харесваше. А и писането не му спореше. Преди може би щеше да поговори с Уини за това, но сега тя си имаше достатъчно свои грижи. Освен това някогашната му любима ученичка беше твърде тактична. А Шугар Бет притежаваше изумителната способност да стига директно до същността и не се притесняваше прямо да излага мнението си.

Същата сутрин Колин се бе обадил на Джуъл под предлог да поръча поредната книга, но и да се поинтересува за новата продавачка.

— Шугар Бет е истинска златна мина — увери го Джуъл. — Обича да продава книги. Няма да повярваш колко е начетена.

Той го вярваше. Вече бе забелязал колко различни книги измъкваше тайно от библиотеката му.

— Значи тя се справя?

— По-добре, отколкото очаквах. През последните два дни всички в града си намират извинения, за да се отбият в книжарницата. И тъй като не искат да изглеждат като любопитни клюкари, всички си купуват по нещо. Аз се опитвам да обслужвам жените — те доста й вгорчават живота — но оставям мъжете на Шугар Бет. Тя може да продаде всякаква книга на всеки от мъжки пол, дори и на тези, за които бих могла да се закълна, че не умеят да четат.

— Радвам се да го чуя — бе промърморил той.

Сега се запъти към кухнята, за да приготви вечерята. Шугар Бет бе оставила фризера добре зареден и той измъкна първата му попаднала тавичка. Тя, разбира се, навярно бе толкова увлечена в подреждането на детската секция, че сигурно е забравила да яде. А ако се сетеше, щеше да грабне някое шоколадово блокче и да го обяви за вечеря. Диетичните й навици бяха под всякаква критика. Тя изобщо не обръщаше нужното внимание на здравето си и при все че не беше най-добрата готвачка в града, далеч не беше и най-лошата. Не би било зле да се грижи малко повече за себе си.

Колин пъхна тавичката в микровълновата и затръшна вратата, пренебрегвайки факта, че в момента се държеше точно като рицар, решен да убива дракони и спасява принцеси. Била скъсала с него, как ли пък не! Да не би да си въобразяваше, че толкова лесно ще се отърве от него?

Телефонът иззвъня и той го грабна, надявайки се, че отново се обажда тя и той ще може без задръжки да й каже мнението си за малодушните жени.

Но не беше Шугар Бет…

 

 

Някой тропаше на вратата. Книжарницата беше затворена от два часа и Шугар Бет се намръщи, докато преместваше последния стелаж. Като размести няколко стелажа, се освободи повече пространство за детската секция. За нещастие, трябваше да открадне малко от любимата на Джуъл секция за поезия, което означаваше, че утре щеше да се наложи да дава обяснения.

Изтупа дланите си и се насочи към вратата. Върху късата й плетена рокля пуловер в коралов цвят имаше мръсно петно. Надяваше се, че ще може да го почисти, защото гардеробът й и без това не беше голям, а работата в книжарницата не й позволяваше да го обновява.

— Идвам! — извика тя, когато вратата продължи да се тресе.

Мина през секцията за биографични книги и през витрината видя един мъж, застанал на тротоара. Висок, широкоплещест, облечен от главата до петите във „Версаче“, с буреносно изражение. Пулсът й се ускори като на тийнейджърка. С треперещи ръце превъртя непохватно ключа и отвори вратата.

— Ваша светлост?

Той нахлу покрай нея в книжарницата, оставяйки след себе си лека миризма на сяра.

— Коя е Дилайла?

Шугар Бет преглътна.

— Котката ми.

— Очарователно. Твоята котка иска да знае защо от два дни не си й се обаждала.

На Шугар Бет й се прииска да се срита. Беше оставила в клиниката телефонния номер на Колин като резервен, в случай че прекъснат мобилния й заради неплатена сметка, и бе забравила да го промени. Номерът беше само за спешни случаи, но Дилайла можеше да бъде много хитра и навярно го бе измъкнала от някой служител в администрацията.

— Да не си я изплашил? Кълна се, Колин, ако си казал нещо, което да я разстрои…

Той тръшна върху щанда увитата във фолио тавичка.

— И защо да я разстройвам, когато пазя енергията си, за да разстроя теб?

— И какво те засяга това?

— Тя те нарече „майче“.

— Мамче. Ти живееш в страната на червено-белия-син флаг, приятелче. Тук говорим американски.

Но не успя да го разсее. Той се подпря на щанда, скръсти ръце пред гърдите си и затропа с върха на идеално лъснатия си мокасин.

— Тя не звучеше като малко момиче. Приличаше на възрастна жена.

— Дилайла е моята заварена дъщеря. А сега ме чака работа, затова чао-чао.

— Тя ми каза, че е на четирийсет и една.

— Тя вечно бърка цифрите. Не е на толкова.

Погледът му беше много по-спокоен, отколкото ударите на сърцето й.

— Значи, тя е причината за онези прошепнати телефонни разговори, които понякога дочувах, нали?

— Не ставай глупак. Говорех с любовника си.

— Тя ми каза, че живее в някакво място, наречено „Брукдейл“. След като затворих, проведох малко разследване в интернет. Талантът ти да обвиваш всичко в тайнствен мрак не спира да ме изумява.

— От седмици живея на светло. От много мрак може да се ослепее.

Той повдигна високомерно вежди. Шугар Бет грабна тавичката, която той бе донесъл, и надигна края на фолиото. Нейната лазаня. Дори бе затъкнал вилица отгоре. През целия ден почти не беше хапвала и уханието на готвено би трябвало да напълни устата й със слюнка, но неизвестно защо, нямаше апетит.

— Не е кой знае каква тайна. Дилайла е дъщеря на Емът. Родила се е с някои умствени увреждания. И ако толкова държиш да знаеш, тя е на петдесет и една, а не на четирийсет и една и от години живее в „Брукдейл“. Там се чувства щастлива. Аз съм единственият близък човек, който има. Край на историята.

— „Брукдейл“ е скъпа частна клиника.

Шугар Бет отнесе лазанята, която не искаше да яде, в малката читателска ниша, където имаше маса и два стола. Седна и му подаде вилицата.

— Обикновено не позволяваме тук да се пие и яде, но за теб ще направим изключение.

Той се надвеси мрачно над нея.

— Сега започвам да те разбирам.

— Добре, и аз ще хапна. Но само защото умирам от глад.

Застави се да бодне с вилица лазанята.

— Зная, че си обичала последния си съпруг, но що за баща е бил той, след като не се е погрижил за болната си дъщеря?

Тя никога нямаше да предаде Емът, като го обвини в непредвидливост.

— Финансите му бяха доста объркани. — Насили се да поеме още една хапка. — Трябва да призная, че съм приготвила вкусна лазаня.

— Това ми обяснява защо си толкова настървена да намериш картината. Това е липсващото парче в пъзела. Ти не си имала намерение да се кичиш с диаманти. Трябваше сам да се досетя.

— Без майтап, това е най-доброто, което някога съм сготвяла. Той опря ръка на един от рафтовете.

— Нуждаеш се от пари, за да плащаш за престоя й в „Брукдейл“. Не се оказа зла блондинка и кучка, мислеща само за себе си. Ти си бедна, безкористна героиня, готова да пожертва всичко, за да помогне на нещастни създания.

— Питам те сериозно, не искаш ли една хапка?

— Защо не ми каза истината?

Повече нямаше как да отклонява въпросите. Отново захвърли вилицата в тавичката.

— Нямах причина да го направя.

— А това, че сме любовници, нищо ли не означава за теб?

Шугар Бет скочи от стола.

— Минало време. Правя всичко, което е нужно, за да се предпазя. Виждаш, че умея да се грижа за себе си.

— Като издигаш стена, толкова висока, че никой да не може да надзърне над нея? Така ли се грижиш за себе си?

— Хей, не аз прекарвам свободното си време, като издигам каменен зид в задния двор на „Френчманс Брайд“. Ако искаш да обсъдим примитивния ти символизъм…

— Понякога стената е само стена, Шугар Бет. Но в твоя случай издигането на бариери е постоянно занятие. Ти не живееш. Ти играеш. Играеш някаква роля.

— Чака ме много работа.

Тя се запъти към щанда, но той я последва.

— Създала си за пред другите тази измислена личност — жена, която е толкова безчувствена, че не я е грижа за това, което останалите си мислят за нея. Толкова корава жена, че гордо обявява всичките си недостатъци пред света, само дето — и отбележи, че точно тук е истинският ти талант — недостатъците, които демонстрираш пред всички, нямат нищо общо с истинската ти същност. Аплодисменти, аплодисменти.

Тя се зае да подрежда купчината книгоразделители.

— Това не е вярно.

— В такъв случай защо не ми каза истинската причина за трескавото търсене на картината? Защо скри това от мен?

— А защо да ти казвам? Какво щях да спечеля от това? Трябва ли да разголвам не само тялото, а и душата си, защото поредният мъж се е появил в живота ми? Поредният мъж, готов да унищожи крехкото ми спокойствие? Не, благодаря. А сега си върви.

Той я изгледа по такъв начин, сякаш се бе провалила на някой от изпитите му. Но тя винаги бе живяла живота си както можеше и ако това не го устройваше, толкова по-зле за него.

Колин пристъпи към нея и сведе поглед към лицето й. Нежност бе изместила обичайната му надменност.

— Ти си… — промълви тихо — най-необикновената жена на света.

Искаше й се да се притисне към него, като най-сетне завърнала се вкъщи жена. Но вместо това Шугар Бет изпъна рамене и притисна ръце към тялото си.

— Трябва да работя.

Той я пусна с въздишка и тръгна към вратата. Сложи ръка върху бравата, но се извърна и я изгледа властно:

— Между нас нищо не е приключило, скъпа моя. Каквото и да си мислиш.

Тя почака, докато той изчезна, спусна се към вратата и превъртя ключа. Гърдите й се стегнаха, но Шугар Бет отказваше да даде воля на сълзите си. Нямаше да плаче заради поредния мъж. Грабна тавичката и закрачи из книжарницата, като от време на време похапваше от лазанята. Липсваше й Дилайла, липсваше й Гордън, липсваше й мъжът, когото бе решила да прогони от сърцето си. Когато най-сетне отново се захвана за работа, удоволствието от направеното бе изчезнало и към десет часа тя започна да гаси лампите. Когато се приближи към вратата, нещо от другата страна на улицата привлече вниманието й. Отначало й се стори, че е някаква игра на светлините от уличните лампи, но щом се вгледа по-внимателно, от устните й се изтръгна тих вик.

От прозореца на втория етаж над антикварния магазин „Съкровища от вчера“ се издигаше струйка дим.