Сюзън Елизабет Филипс
Сладки мечти (23)

22

„О, боже, толкова бих искала да зная къде е отишъл и какво означава всичко това!“

Джорджет Хейър, „Коринтянинът“

До вечерта Уини и Райън настаниха Шугар Бет във „Френчманс Брайд“. Свършиха сами цялата работа, докато Шугар Бет кръстосваше из къщата и напразно звънеше на Колин. Тревогата й нарастваше с всяко позвъняване. Корав човек беше той. Ами ако имаше само една възможност и тя я бе провалила? Може би заминаването му бе своеобразен ритуал, за да я прогони завинаги от сърцето си.

Беше застанала на любимото си място, пред вратата на дрешника на Колин, и наблюдаваше суетенето на Уини. Доплака й се при вида на жалките си дрехи, окачени до скъпите костюми и спортните сака на Колин, които той бе оставил.

— След като си тръгнете, отново ще върна всичките си вещи в пристройката за карети — заяви тя.

— Не, няма да го направиш — сряза я Уини. — Ще се чувстваш по-добре, ако останеш тук. Това ще ти помогне да разбереш къде трябва да живееш.

— А ти откъде знаеш?

— Просто зная.

Шугар Бет се извърна. Гордън я последва на долния етаж, където Райън си почиваше на дивана в остъклената стая, пиеше бира и гледаше края на турнира по голф.

— Искам си жената обратно — промърмори той и изключи телевизора, когато тя влезе. — Зная, че си разстроена, и разбирам, че моментът не е подходящ, но искам тази вечер тя да се прибере у дома.

— Ти си я имал четиринайсет години. Не мога ли да бъда с нея само още няколко дни?

— Не. Тя ми е нужна сега.

— Мислиш, че съм егоистка, нали? Като я задържам при себе си?

Той се усмихна и остави бирата.

— Естествено.

Шугар Бет отиде до прозореца и погледна към купчината камъни, струпани край започнатата стена, и се помоли някой ден Колин да я довърши. Защо му трябваше да тръгва така внезапно? Трябваше да им даде повече време и когато най-после се свържеше с него, възнамеряваше да му го каже.

— Защо телефонът му е изключен?

— Защото не желае да говори с теб.

— Повече ми харесваше, когато беше мил и любезен.

— Ти не му даде много възможности за избор.

Гордън се потърка в глезена й. Тя се наведе и го погали, намирайки някаква утеха в позната му топлина.

— Спомняш ли си нашето „Винаги ще те обичам“?

— Тогава бяхме деца — усмихна се той. — И вечната любов ни се струваше напълно възможна.

— Кен и Барби съществуват по-лесно в измисления свят, отколкото в реалния живот.

Райън протегна крака.

— Струва ми се, че не съм ти благодарил, задето ме заряза.

— Няма защо да ми благодариш.

— Сега е лесно да се види, че двамата с теб никак не си подхождахме — отбеляза той. — Аз съм твърде скучен за теб, а твоята склонност към драматични изяви щеше да ме подлуди.

— Колин обича драмата. Всъщност така си вади хляба.

Той й се усмихна с милата усмивка на Кен.

Шугар Бет се отпусна на отоманката.

— Трябваше да съм по-отстъпчива с него.

— Жалко, че не достигна до това прозрение преди няколко дни.

— Аз съм кралицата на драмата — призна тя мрачно. — Винаги се научавам по трудния начин.

— Райън, мисля, че… — подхвана Уини с влизането си.

— Не — прекъсна я той и стана от дивана с внезапно помрачняло изражение. — Нито минута повече. Говоря сериозно, Уини. Или Шугар Бет е на първо място в живота ти, или аз. Избирай.

— Не се опитвай да ме шантажираш.

— Ти винаги искаш да става по твоему. Е, аз пък ти заявявам, че този път няма да се получи.

— Престани да се държиш като муле.

— Ако някой се държи като муле…

— О, я спрете и двамата! — намеси се Шугар Бет. — Изтрайте, докато останете сами, преди да започнете любовните игрички. — Надигна се от отоманката, пристъпи до средата на стаята и застина. — Джиджи!

Те се вторачиха смаяно в нея.

— Колин каза, че тази вечер ще се обади на Джиджи. Бързо! — Изхвръкна навън.

Райън, Уини и дори Гордън се затичаха след нея.

Шугар Бет нахлу в къщата на Галантайн тъкмо когато Джиджи слизаше от горния етаж. Беше зарязала готическите дрехи и сега бе облечена в три четвърти панталони и прозрачна блуза, чиито краища бяха завързани под гърдите. Вчера, когато Шугар Бет я попита за причината за тази промяна в облеклото, момичето я бе погледнало многозначително и бе заявило, че изследва сексуалността си. Въпреки разстроеното си емоционално състояние Шугар Бет разбра, че племенницата й я изпитва, и не се хвана на въдицата.

— Какво си направила с Колин? — извика Джиджи, като смъкна слушалките.

— За какво говориш?

— Той е заминал!

— А ти откъде знаеш?

— Той ми каза.

Шугар Бет се вцепени.

— Кога?

— Преди пет минути, по телефона.

Шугар Бет се свлече на долното стъпало и зарови лице в шепи.

— Вече си говорила с него?

— Звучеше доста потиснат — изгледа я обвинително Джиджи. — Зарязала си го, нали?

Шугар Бет не можа да измисли какво да отговори.

Едно беше да замине, но съвсем друго да преустанови всякаква връзка с нея и тя не възнамеряваше да се примирява с това. В понеделник сутринта първата й работа беше да позвъни на издателя му и да го помоли да я свърже с рекламната агентка на Колин. Когато жената се обади, Шугар Бет заговори с акцента на потомствен янки.

— Обажда се Франсес Гордън. От шоуто на Опра.

— Гордън? Името не ми е познато.

— Аз съм нова. Разбирам, че се обаждам в последната минута, но Опра иска да покани господин Бърн да участва в шоуто й тази седмица. Трябва спешно да се свържа с него още днес, за да уговорим подробностите. Стивън Кинг също напира да участва, а вие знаете колко настоятелен може да бъде той.

— Не мисля, че господин Бърн е свободен.

— Разбира се, че е свободен. Това е Опра!

— Мисля, че е по-добре да говоря с някой от сътрудниците на Опра, с които обикновено контактувам.

— За съжаление, тази сутрин тя претърпя инцидент. Нищо сериозно, но известно време ще отсъства от работа.

— Странно. Аз говорих с него преди по-малко от десет минути.

— Може би докато е чакал линейката.

Жената затвори телефона.

Уини отстъпи пред настояването на Райън и в неделя вечерта се прибра у дома. Но това още не означаваше, че смяташе да изостави Шугар Бет на неволите й. Реши сбирката на горгоните — десертът на помирението и опрощението — да се състои във „Френчманс Брайд“.

— Така ще бъде по-символично — увери тя сестра си.

В понеделник вечерта, докато плакнеше на мивката чинийките със следи от шоколада, Уини си каза, че трябва да е щастлива от развоя на събитията. Шугар Бет приличаше на навита пружина, така че от началото атмосферата беше малко напрегната, но горгоните бяха готови да й простят. Като добра християнка, Ейми се стараеше да опрощава греховете на околните, а отношението на Лий Ан към Шугар Бет вече се бе смекчило заради привързаността й към малкия Чарли. Хайди се разтопи в усмивки, след като Шугар Бет сподели възторга си от снимките на тригодишното й момченце. Само Мерилин отначало се дърпаше, като се предаде чак когато Шугар Бет я прегърна и й прошепна:

— Или ме убий, или ми прости.

А колкото до Колин… Всички дружно заявиха, че само Шугар Бет може така да подлуди един мъж, но не се нахвърлиха с упреци върху нея, така че тя леко се поотпусна. Когато изчезна и последното парче от двойната шоколадова торта на Уини, Шугар Бет отново беше горгона. Предводителката на горгоните.

Уини взе последната чиния и я пъхна под течащата вода. Петте жени се бяха събрали в остъклената веранда, кискаха се и споделяха спомени, от които Уини не беше част. Не биваше да се чувства, сякаш са я изоставили — тя беше настояла да разчисти масата и да измие чиниите — но й се струваше, че отново е на шестнайсет.

Грабна с отвращение кърпата за бърсане на съдове. Знаеше колко много липсват горгоните на Шугар Бет и би трябвало да е щастлива, че тя отново ги е събрала. Но те бяха и нейни приятелки и на Уини й харесваше да е тяхната водачка. До днес тъкмо тя имаше последната дума, когато се решаваше къде и кога да устроят поредната си сбирка и какво да се донесе. Тя бе тази, която утешаваше разстроените и изслушваше изповедите. И се справяше отлично. А сега всичко щеше да бъде различно.

Освен ако Шугар Бет не напусне Париш.

Мисълта отрезви Уини. Не искаше Шугар Бет да заминава. Сега, когато се бяха намерили, нямаше да се откаже от сестра си, дори това да означаваше края на лидерството й сред горгоните. Когато се присъедини към компанията, разговорът продължи без нейното участие.

— … помниш ли, когато упражнявахме „лунната походка“ в дневната на Хайди и счупихме лампата на майка й?

— … ами когато бащата на Ейми ни хвана да пушим?

— А онази нощ, когато бяхме на носа край езерото и колата на Райън отказа да запали?

— Помните ли как…

— Не, не помня! — за своя изненада викна Уини. — Тогава не бях горгона. И все още не съм. Ще ви бъда благодарна, ако проявите малко деликатност към чувствата ми и не прекараме остатъка от вечерта в разговори за отминали случки, от които аз не съм част.

В стаята се възцари неловко мълчание. Мерилин изтръска невидима прашинка от панталоните си. Хайди съсредоточено завъртя брачната си халка. Само Шугар Бет изглеждаше спокойна. Сви тънките си вежди в престорена изненада и огледа приятелките си.

— Искате да кажете, че не сте я посветили?

— Не ни е хрумвало да го направим — призна Лий Ан.

Мерилин подви крака под себе си.

— Ти винаги си ръководила ритуала по посвещаването.

— Вярно е — кимна Шугар Бет и се извърна към Уини, която ни най-малко не се впечатли от лукавото изражение на тези присвити сребристосини очи. — Уини, излез за малко, за да гласуваме.

— Да гласувате?

Шугар Бет я изгледа високомерно.

— Искаш ли да бъдеш член на „Горгоните“, или не?

Уини й отвърна с не по-малко надменен поглед.

— Не смятате ли, че сме малко стари за това?

Не, явно не смятаха.

Най-накрая Уини се предаде и престана да спори, отчасти защото нямаше полза и защото Шугар Бет най-после показваше нещо от предишния си дух. А освен това Уини наистина искаше да бъде една от горгоните.

Те я избутаха в гостната, където тя зачака.

Като че ли чакането нямаше край. Минутите се нижеха. Най-после й писна и тя нахлу в остъклената стая.

— Ще благоволите ли да ми обясните защо се бавите толкова много?

Мерилин посочи към Ейми, която се бе проснала на пода.

— О, ние гласувахме преди цяла вечност, но Ейми искаше да ни покаже едно от новите си упражнения и забравихме да те извикаме.

Думите й отново разстроиха Уини.

— Няма да ви позволя да ме забравите, ясно ли е? Само защото госпожица Велика претенция се навря отново под кожата ви, не означава, че можете да ме тъпчете.

— Ах, колко сме обидчиви! — сбърчи презрително нос Шугар Бет.

— Винаги е била — не остана по-назад Мерилин.

Лий Ан изгледа самодоволно Уини.

— По-добре внимавай как ни говориш. Още не си преминала церемонията по посвещаването, така че по всяко време можем да оттеглим поканата да се присъединиш към клуба.

Уини скръсти ръце пред гърдите си и раздразнено тропна с крак.

— Церемония по посвещаването?

И тогава се развихри оживен спор, защото никой не помнеше как точно се извършваше церемонията по посвещаването, но за едно бяха единодушни — трябваше им снимка на Джордж Майкъл.

— И за какво ни е? — с престорено търпение попита Уини.

Лий Ан подръпна презрамката на сутиена си.

— Трябва да се закълнеш, че вечно ще го обичаш.

— За нищо на света.

— Длъжна си — настоя Мерилин. — Това е ритуал на клуб „Горгоните“.

— Само дето нямаме снимка — изтъкна Хайди.

Ейми бръкна в чантата си и извади Библията.

— Хрумна ми нещо.

— Само не и снимка на Христос! — възкликна Мерилин.

Ейми изглеждаше разочарована, но покорно се подчини на всеобщия натиск. Спорът продължи, но не стигнаха доникъде. Най-сетне на Лий Ан й хрумна да разгледа колекцията от компактдискове на Колин.

— Вижте! Тук има новият албум на „Ю Ту“. Уини може да се закълне във вечна вярност на Боно.

Хайди огледа диска.

— Не ми се струва същото.

Шугар Бет подаде албума на Уини с искрена усмивка.

— Целуни снимката на Боно и му се закълни във вечна любов.

Уини я изгледа надменно.

— Добре, но само заради отдадеността му на добрите каузи.

За нещастие, това не беше краят на ритуала. Очевидно трябваше да последва някакво тайнствено приветствие, но никоя не го помнеше. Освен това трябваше да насядат в кръг и да си предават от ръка на ръка някаква „свещена“ огърлица, която обаче бе изгубена преди много години.

— Едно нещо помня със сигурност — каза Мерилин. — Трябва да кажеш кое момче харесваш.

— Боже, ще трябва доста да помисля — подхвърли Уини саркастично.

— Явно в нея не гори истинският дух на горгоните — изтъкна Хайди.

— Освен това трябва да ни споделиш една тайна — додаде Лий Ан.

— Сексуална тайна? — завъртя очи Уини. — Момичета, та тогава сте били на единайсет. Какви сексуални тайни сте имали?

— Доста. Мерилин бе открила сред вещите на майка си книгата „Радостта от секса“.

Уини вдигна ръце.

— Добре. Преди две нощи сънувах еротичен сън за Едуард Нортън^[1].

— Е, кой ли пък не го е сънувал? — махна пренебрежително с ръка Хайди. — Трябва да споделиш нещо по-интимно.

Най-голямата сексуална тайна на Уини — липсата на желание към собствения й съпруг — беше нещо, което не възнамеряваше да споделя с никого. Затова се престори на замислена.

— Какво ще кажете за това? Мерилин, спомняш ли си, когато ти гледа Джиджи, за да можем двамата с Райън да отидем на онази конференция в Маями?

— Ъхъ.

— Нямаше никаква конференция в Маями. Наехме стая в един хотел в Мемфис и прекарахме там целия уикенд в сексуална игра на роби и господари.

Това беше лъжа, но реакциите им бяха повече от задоволителни.

— Ах, ти, развратница такава.

— Сексигрички на роби и господари?

— Използвахте ли белезници и всякакви такива неща?

— Всичко — увери ги Уини.

Шугар Бет очевидно не й вярваше, но като предана сестра си премълча, което накара Уини за пореден път да осъзнае, че двете най-сетне се бяха помирили.

— В очите й има сълзи! — възкликна Мерилин. — Сигурно е бил невероятен уикенд.

— Незабравим — усмихна се Уини на Шугар Бет.

Шугар Бет й се усмихна в отговор.

— Дори аз не мога да издържа цял уикенд в сексигри на роби и господари.

Уини се размърда на дивана, преди да я връхлети нова вълна на сантименталност.

— Не е ли време да залагам ритуалната свещ на посвещаването?

— Не още. — Шугар Бет повдигна многозначително вежди. — Има още нещо…

Ейми скочи от стола.

— Не! Няма да направим това.

— Трябва да го направим — заяви твърдо Шугар Бет, — иначе Уини никога няма да бъде истинска горгона.

— О, господи… — Мерилин отметна глава и избухна в гръмогласен смях.

— Не биваше да ям толкова много — изпъшка Лий Ан.

— Ако го направим, никой не бива да узнава — предупреди ги Хайди. — Знаете колко ме мрази свекърва ми. Ако тя разбере, край с мен.

— Да направим какво? — попита Уини, макар да не бе сигурна, че иска да узнае.

Групичката се умълча за няколко минути. Жените се споглеждаха една друга. Накрая Ейми заговори с приглушен глас:

— Трябва да се съблечем голи и три пъти да обиколим тичешком „Френчманс Брайд“.

Не вярвайки на ушите си, Уини изгледа втрещено приятелките си.

— Измисляте си!

— Де да си измисляхме — изсумтя Лий Ан.

Ейми поклати глава.

— Вярно е. Винаги когато приемахме нов член на „Горгоните“…

— … което, за щастие, не ставаше много често… — вметна Мерилин.

— … трябваше да изчакаме нощта, когато Шугар Бет измолваше от Диди да ни позволи да нощуваме заедно във „Френчманс Брайд“.

— За предпочитане през лятото, за да можем да спим на верандата — поясни Хайди.

— След като Диди и Грифин си легнеха да спят — продължи Ейми, — ние се събличахме голи и обикаляхме тичешком къщата.

— Никога не съм чувала нито дума за това — промърмори все още смаяната Уини.

— Това беше най-голямата ни и най-хубава тайна.

— Единствената ни тайна — уточни Лий Ан сухо.

— Дори момчетата не знаеха.

— Но слънцето току-що залезе — възпротиви се Уини, — а навън е едва шестнайсет градуса.

— Тогава ще е по-добре да тичаме по-бързо — ухили й се Шугар Бет.

Последва спор за условията и подробностите, но в крайна сметка направиха само една отстъпка в името на зрелостта — решиха да не събуват обувките.

— Знаех си, че трябваше отдавна да изхвърля тези изпокъсани гащи — въздъхна Лий Ан няколко минути по-късно, докато сваляха дрехите си.

— Някой трябва да угаси всички светлини.

— Спестявам за липосукция, кълна се.

— Повече ми харесваше, когато мразехме Шугар Бет. Я погледнете краката й.

— Боже, вижте каква огромна смучка има Уини!

Голи и кискащи се, жените се скупчиха край задната врата.

— Готови ли сме? — попита Мерилин.

— Готови! — извикаха те.

Шугар Бет хвана дръжката на вратата и я натисна.

— „Горгоните“ завинаги! — провъзгласи тя.

И те хукнаха.

 

 

Незаплануваната вечерна разходка на Райън и Джиджи ги отведе до края на Мокингбърд Лейн. Когато наближиха алеята, водеща към „Френчманс Брайд“, двамата едновременно се заковаха на място като поразени от гръм.

Джиджи първа се окопити.

— Мислиш ли, че са откачили, или нещо такова?

— Определено са полудели.

Няколко секунди и двамата мълчаха, накрая Джиджи толкова се паникьоса, че не можа да издържи и избъбри ужасено:

— Не бива да гледаш!

— Скъпа, не бих пропуснал тази гледка за нищо на света.

До тях достигнаха пронизителни кискания, ругатни, шепнене. Жените изчезнаха от другата страна на къщата.

— Ако в училище се разчуе за това — процеди Джиджи, — няма да се върна вкъщи. Говоря сериозно.

— Заедно ще напуснем града.

— Нищо такова не се е случвало, преди да се появи Шугар Бет.

— А ако остане, нещата ще станат още по-лоши.

— Все пак не искам тя да си тръгва.

Райън стисна рамото й.

— Нито пък аз.

Джиджи ахна тихо, когато жените отново се появиха от другата страна на къщата, този път начело с майка й.

— Какъв позор!

— Най-тъжното е, че съм сигурен, че дори не са изпили и капка алкохол.

— А аз си мислех, че имам идеална майка.

— Тя не е виновна, скъпа. Южнячките се раждат с гена на лудостта.

— Не и аз.

— Рано или късно, и ти ще последваш техния пример — въздъхна баща й.

Автоматичните пръскачки се включиха с тихо съскане и жените дружно запищяха.

— Повече не издържам да гледам.

Райън притисна лицето на дъщеря си към гърдите си и се усмихна.

— Утре сутринта ще се престорим, че всичко е било само лош сън.

 

 

Шугар Бет изключи алармата на будилника. Беше вторник, денят, в който смяташе завинаги да напусне Париш. Зарови глава във възглавницата на Колин и вдъхна познатия аромат. Мислено се помоли той да се върне у дома, преди да се наложи да сменя чаршафите. Мъка стегна сърцето й. Но тя пропъди тъгата, спомняйки си за миналата нощ и горгоните. Усмихна се. Уини й беше направила безценен подарък.

Стана с усилие от леглото — напоследък доста трудна задача — и се облече, след което се запъти към книжарницата.

— Мислех, че вече събираш багажа си — рече Джуъл, когато Шугар Бет й подаде сладкиша с боровинки, на който смяташе сама да се наслади, но когато понечи да го хапне, й се догади.

— Временна промяна в плановете. Ще остана още малко.

Дребното лице на Джуъл засия.

— Наистина ли?

Шугар Бет кимна и разказа за последните събития, отнасящи се до Колин.

— Той си е тръгнал? Просто така?

— Просто така — отвърна Шугар Бет и сърцето й се стопли от възмутеното изражение на Джуъл.

— И какво смяташ да правиш сега?

— Ще продължа да се опитвам да се свържа с него.

Джуъл я погледна съчувствено.

— Съдейки по това, което ми каза, ще отнеме доста време. Явно той не желае да бъде намерен.

— Ще се обадя на редактора му. Някой трябва да знае къде е.

— По-добре да измислиш по-достоверна история от тази щуротия с Опра, за която ми разказа.

— Ще се постарая.

Редакторът на Колин вдигна при второто позвъняване.

— Нийл Къркпатрик.

— Лейди Франсес Пош-Уикет се обажда от Лондон.

— Кой?

— Аз съм секретар на кабинета на Ордена на Жартиерата на Нейно Величество. Кралицата има да съобщи доста вълнуваща новина, отнасяща се за един от вашите автори. Сър Колин Бърн. Ах, каква глупава крава съм. Той все още не е сър Колин. Именно заради това се налага да се свържа с него. Но той, изглежда, не отговаря на проклетия си телефон.

— Боя се, че нямам представа къде е той.

— Глупости, сър. Да не би да искате да кажете, че сте изгубили един от най-известните си автори?

— Моля?

— Може би вие ще предпочетете лично да съобщите на Нейно Величество за изчезването на сър Колин, защото аз не се наемам да го сторя.

— Кой се обажда?

— Настоявам не-за-бав-но да откриете сър Колин.

— Не зная коя сте вие, но аз имам доста работа.

— Ще трябва да я зарежете, докато не ми кажете къде е той, чекиджия такъв!

Последва продължително мълчание.

— Шугар Бет, ти ли си?

Този път тя беше тази, която затвори телефона.