Сюзън Елизабет Филипс
Сладки мечти (21)

20

„— А ако се съглася да се омъжа за вас, милорд? Ще ми позволите ли да вървя по своя път? И няма да ме приближавате, ако не пожелая? Няма да се гневите, няма се държите като тиранин?

— Кълна се — отвърна той.

Тя пристъпи към него. Очите й преливаха от нежност и смях.

— О, любов моя, познавам те по-добре, отколкото ти се познаваш.“

Джорджет Хейър, „Дяволският клуб“

Уини изчака да стигнат до града, преди да го заговори.

— Това няма да ти хареса.

— Скъпа, няма нито едно нещо, което можеш да кажеш тази вечер, и то да не ми хареса.

— Още не мога да се върна у дома.

Той удари спирачката.

— Добре. Намери едно нещо.

— Зная, че звучи налудничаво, но трябва да остана още известно време с Шугар Бет.

— Налудничаво е меко казано. — Райън отби от пътя, изключи мотора и постави ръка върху облегалката на седалката й. Тя извади едно сухо листо от косата му, малко над слепоочието. Той целуна пръстите й, но продължаваше да се мръщи. — Шугар Бет е отрова, Уини.

Тя прокара пръст по брадичката му.

— Шугар Бет се е променила.

— Така твърдят всички, но аз мога да те уверя, че грешиш.

Уини отпусна глава на рамото му.

— Ние постоянно се караме и за два дни аз й наговорих повече гадости, отколкото съм казвала на всички хора през целия си живот. Но тя скоро ще си замине и навярно това е единствената възможност да си изясним отношенията.

Той разтърка с палец тила й.

— Скъпа, тя не ти мисли доброто.

— Това не е съвсем вярно.

— Повярвай ми, така е. — Свали ръката си и потропа с пръсти по волана. — Нямах намерение да ти го казвам, но… Миналата вечер тя се опита да ме съблазни.

— Зная — усмихна се Уини. — Аз бях там.

— Какво?

— Двамата с Колин бяхме на стълбите и чухме всяка дума. Шугар Бет те изпитваше.

— Двамата с Колин сте стояли там и сте слушали как тя ми се предлага?

— Ние, като всички хора, имаме слабости. А и двамата бяхме заинтересувани от изхода.

— Направо не е за вярване. — Райън удари с длан волана. — Всичко е било номер?

— Тя е истински дявол, вярно е.

— Не ми харесва възхищението в гласа ти.

— Тя е агресивна, но не е коварна. Или поне не така, както някога. И двете с Джиджи се разбират чудесно. Искам да я опозная по-добре.

— За целта не е нужно да оставаш в пристройката за карети. Можеш да се срещаш с нея на обяд, за бога. Или заедно да пазарувате.

— Няма да е същото. Трябва да бъдем само двете с Шугар Бет, без никой друг наоколо. Или ще успеем, или ще се провалим. — Целуна го по ъгълчето на устата. — Трябва да го направя.

— И колко дълго ще продължи тази лудост? — попита той неохотно.

— Не съм сигурна.

— Ами ние? Нашият брак?

— Според мен нашият брак никога не е бил по-добър. — Тя захапа лекичко долната му устна. — Имаш ли нещо против, ако известно време се срещаме като гаджета?

— Като гаджета?

— За известно време.

— Искаш да ходим по срещи?

— Само за малко.

— По дяволите, имам нещо против.

— В такъв случай ще се скараме заради това, но колкото и идеята да ми се струва привлекателна, не може ли скандалът да почака до утре?

— Искаш да се караш с мен?

— О, да.

Той поклати глава.

— Сигурен съм, че някой ден може би ще те разбера, но в момента съм твърде омаломощен от опита да задоволя ненаситната ти страст.

— Свиквай с това.

Райън се засмя, запали колата и подкара към пристройката за карети, където я изпрати до вратата и я целуна за лека нощ като съвършен джентълмен южняк. И си тръгна, с чифт сини гащички в джоба.

 

 

Шугар Бет не се видя с Колин до сряда сутринта. Когато тръгваше за работа, го зърна да тика ръчната количка, натоварена с камъни, към редицата дървета зад „Френчманс Брайд“. Гордън изприпка при него, а Шугар Бет се намръщи. Колин трябваше да си седи у дома и да пише.

В обедната почивка тя пресече улицата и влезе в „Съкровища от вчера“ с пликче с чипс тако и кока-кола в ръка. Предишния ден магазинът отново беше отворен и оттогава потокът от клиенти не секваше, а в момента се радваше на вниманието и на целия автобус, пълен с възрастни туристи, които по-рано сутринта бяха нападнали книжарницата. Тя все още не беше свикнала с факта, че Париш се е превърнал в туристическа дестинация.

Поздрави Дона, продавачката на Уини, и се запъти към задната част на магазина, където откри сестра си, седнала зад бюрото, със сънено изражение и замечтани очи. Шугар Бет издърпа един стол, вдигна крак на бюрото и отвори пликчето с чипса.

— Отново те чух да се промъкваш посред нощ. Защо просто не се прибереш у дома?

— Още не съм те измъчила достатъчно. — Уини се прозина, после се усмихна. — Снощи с Райън се скарахме жестоко.

— А, ясно, това обяснява блажената ти физиономия.

— Преди никога не сме се карали. — Тя се протегна през бюрото и си взе няколко чипса. — Скандалите са страхотно преживяване.

— Щом казваш. Макар че вие двамата сте такива хрисими душици, че не мога да си представя, че ще се стигне до нещо опасно.

— Ние крещяхме — заоправдава се Уини. — Или поне той крещя. Настояваше да се прибера у дома. Опитва се да прояви разбиране, но търпението му се изчерпва.

— Не от липсата на секс, това със сигурност.

Уини се изкиска.

— Никога не съм си представяла, че сме толкова страстни.

— Ти си много по-откачена и от мен.

Двайсет минути по-късно, когато Шугар Бет се върна на работа, Джуъл й подаде един плик.

— Това пристигна за мадам, докато я нямаше.

Шугар Бет отвори плика и откри билет за отиване и връщане до Хюстън. Погледна датата. Билетът беше за утре, за почивния й ден. Щеше да тръгне със сутрешния полет и да се върне с вечерния. Отделно имаше и квитанция за автомобил под наем.

Тя прехапа долната си устна и погледна замислено към „Съкровища от вчера“. Възможно бе да е подарък от сестра й, но напоследък Уини бе прекалено заета със себе си, за да се сети за нея. Шугар Бет притисна плика към гърдите си. Колин.

 

 

По-малко от двайсет и четири часа по-късно Шугар Бет стоеше на прага на салона на втория етаж в клиниката „Брукдейл“ и гледаше Дилайла, която се бе навела съсредоточено над един пъзел. Грижливо подстриганата й сива коса стигаше малко под ушите. Широка панделка с щамповани божи кравички я придържаше назад, откривайки пълничкото й лице. Днес тя беше облечена в розовия пуловер, който Шугар Бет й бе купила преди няколко месеца, а под него с лилава тениска. За миг Шугар Бет остана така, взряна в нея, после изрече тихо.

— Здравей, скъпа.

Дилайла застина. Вдигна бавно глава, очите й се озариха от надежда.

— Моята Шугар Бет?

След миг двете се прегръщаха, а Дилайла отново и отново мълвеше името й.

През следващия половин час те не спряха да бъбрят.

— Не мислех, че някога отново ще дойдеш… Каза, че не си ми сърдита, но… Дадох на Хенри допълнителна кифла… Доктор Брент ми направи пломба… А Шърли знае, че е позволено да се пуши само навън… — Докато говореше, държеше ръката на Шугар Бет и не я пусна през цялата разходка из парка.

Избра да обядват в „Тако Бел“, а след това отидоха по магазините и изхарчиха остатъка от заплатата на Шугар Бет. Тя предпочиташе да не мисли, че оставаше само още месец и половина до следващата вноска за клиниката.

Дилайла отново стана неспокойна и поиска да се приберат в „Брукдейл“.

— Мийс се тревожи, когато отсъствам прекалено дълго.

Мийс Бейкър бе любимата медицинска сестра на Дилайла.

— Мисля, че на вас ви е по-трудно да се разделяте с Дилайла, отколкото на нея с вас — отбеляза по-късно Мийс, когато двете с Шугар Бет останаха насаме. — Липсвате й, но тук се чувства добре.

На сбогуване Шугар Бет погали косата на Дилайла.

— Ще ти се обадя в неделя. Всеки ден ще си мисля за теб.

— Зная, моя Шугар Бет. Защото ти много ме обичаш.

— Правилно, умнице — отвърна тя и Дилайла се изкиска.

По време на обратния полет Шугар Бет се взираше през прозореца и се опитваше да преглътне буцата, заседнала на гърлото й. Колко хора имаха щастието да бъдат обичани толкова безрезервно?

В мрака, в колата на път за къщи тя се опитваше да измисли как да благодари на Колин. Накрая избра метода на страхливците — написа му бележка. Първите три опита свършиха в кошчето за боклук, но четвъртата версия, която пусна в пощенската му кутия, когато в петък сутринта тръгна за книжарницата, щеше да свърши добра работа, без да е сантиментална.

„Скъпи Колин,

Вчера посетих Дилайла. Благодаря ти. Да бъда с нея, означава много за мен. Вземам си обратно почти всяка лоша дума, която съм казала за теб.

С благодарност: Шугар Бет

П. П. Моля те, не ми слагай оценка за правописа.“

* * *

Колин смачка бележката в юмрука си и я хвърли на земята до ръчната количка. Не желаеше благодарността й, по дяволите, искаше присъствието й, усмивките й. Искаше тялото й — не можеше да го отрече — но копнееше и за ексцентричните й мнения, онова цинично чувство за хумор, за погледите, които му хвърляше, докато си мислеше, че той не я гледа.

Ядосан, захвърли лопатата. Още от неделя се чувстваше напрегнат и раздразнен. Не можеше да пише и спеше лошо. Нищо чудно. Угризенията на съвестта бяха лош спътник. Крайно време бе да предприеме нещо по въпроса…

 

 

Телефонът иззвъня в три часа в събота следобед, един час преди края на работното време.

— „Джемайма Букс“ — рече Шугар Бет.

— Ако искаш отново да видиш кучето си живо, бъди в пет часа пред „Роуан Оук“. И ела сама.

— „Роуан Оук“?

— Ако се обадиш в полицията, кучето… ще стане на кучешко месо.

— Аз скъсах с теб!

Но той вече бе затворил.

Нямаше да отиде. Нямаше да му позволи да я манипулира. Но малко след като книжарницата затвори, тя вече пътуваше по магистралата на път за легендарния дом на Уилям Фокнър в Оксфорд. Колин й бе дал възможност да се види с Дилайла и тя му беше задължена. При все това й се искаше той да не усложнява толкова нещата.

Къщата и имението се затваряха за посетители в четири часа, но някой явно имаше влиятелни връзки, защото на паркинга се виждаше тъмночервеният лексус и дървените врати бяха отворени. Израснала в североизточната част на Мисисипи, Шугар Бет много пъти бе посещавала „Роуан Оут“ — с групата на момичетата скаути, с групи на църковната младеж, с горгоните, а през последната година от гимназията беше идвала с големия жълт автобус с класа, воден от учителя по английски господин Бърн. Уилям Фокнър купил почти порутения плантаторски дом в новогръцки стил в началото на трийсетте на миналия век. По онова време в къщата не е имало канализация, нито електричество и според слуховете съпругата на Фокнър по цели дни стояла на верандата и плачела, докато мъжът й се опитвал да направи дома им обитаем. До смъртта си през 1962-ра Фокнър бе живял тук, тук се бе напивал, тук бе плашил децата с историите за призрака, измислен от него, и бе написал романите, извоювали му накрая Нобеловата награда за литература. В началото на седемдесетте дъщеря му бе продала къщата и земите на университета на Мисисипи и оттогава посетители от цял свят идваха, за да разгледат най-прочутата литературна забележителност на щата.

Шугар Бет приближи двуетажната дървена къща, белееща се сред кедрите, посадени през деветнайсети век. Доста преди да стигне до края на старата тухлена стена, тя видя Колин облегнат на една от квадратните колони на къщата. Гордън лежеше в краката му.

— Пат Конрой^[1] е нарекъл Оксфорд „Ватикана на южняшката литература“ — рече той, докато слизаше от верандата.

— Не знаех, но харесвам книгите на Конрой. — Тя почеса Гордън по главата. — Доколкото виждам, кучето ми все още е живо.

— Аз съм милосърден човек.

Колин носеше бял пуловер и безупречни сиви панталони. Лицето му беше загоряло от работата на открито и тя отново бе поразена от контраста между грубата му мъжественост и елегантното облекло. Той беше кълбо от противоречия, надменен и циничен, но в същото време нежен и много по-сантиментален, отколкото признаваше. Самоубийството на съпругата му навярно го бе съсипало.

— За какво е всичко това? — попита Шугар Бет.

— Искам да ти подаря нещо.

— Ти вече ми подари достатъчно. Онзи самолетен билет…

— Фокнър винаги е бил любимият ми американски писател — прекъсна я Колин.

— Не се изненадвам. Споделяш възхищението му към същия литературен стил.

— Да, но нямаме едни и същи езикови средства. Той е бил гений.

— Предполагам.

— Да не си посмяла да изречеш нещо неуважително за Уилям Фокнър.

— Докато никой не ме принуждава да чета книгите му, обещавам да бъда много почтителна.

— Как можа да го кажеш? Фокнър е…

— Той е мъж, а аз не проявявам особено търпение към починалите бели писатели. Както и към живите, между другото. Ти и господин Конрой сте почетни изключения. Джейн Остин, Харпър Лий, Алис Уокър^[2] — това са писателките, които интересуват жените. — Тя продължи да бъбри оживено. — Маргарет Мичъл вече не е толкова популярна, но „Отнесени от вихъра“ е вълнуващ роман. Да не забравяме и Мери Стюарт, Дафни дьо Морие, Лавърл Спенсър, Джорджет Хейър и Хелън Фийлдинг^[3], но само първата книга за Бриджит Джоунс. Не, Фокнър не е любимият ми писател.

— Списъкът ти е твърде романтичен за моя вкус.

— Опитай да прекараш шест месеца край леглото на безнадеждно болен и тогава ще видим дали ще твърдиш, че една любовна история с щастлив край не е истински божи дар.

Той я целуна леко по челото и нежният жест едва не я разтопи.

— Да влезем вътре.

Отвори вратата и се отдръпна, за да й направи път. Двамата влязоха в празната къща и Шугар Бет огледа фоайето и стълбището, водещо към втория етаж.

— Може ли да ме заведеш и в къщата на Джордж Клуни?

— Някой друг път.

Те се разходиха из коридорите в дома на Фокнър, надникнаха във всяка една от стаите, но не влязоха в тях. Шугар Бет не устоя на изкушението да посочи към купчината булевардни романи с меки корици, подредени върху рафтовете с книги до леглото му, но Колин бе запленен от кабинета му. Спря се пред старата пишеща машина „Ъндъруд“ и поразмишлява на глас доколко днешните компютри биха повлияли върху творчеството на Фокнър. Шугар Бет преглътна забележката, че Майкрософт по никакъв начин няма да помогне на работата на Колин, който вече цяла седмица се правеше на зидар, вместо да пише.

Излязоха от къщата и поеха из градината. Свечеряваше се, но все още можеха да се видят разцъфналите форзиции и дивите сливи зад къщата. Скоро щеше да цъфне и кучешкият дрян. Гордън се клатушкаше до Колин, като от време на време спираше да изследва някой храст или да подуши туфа трева.

Докато се връщаха към къщата, Колин улови ръката й.

— Тази седмица много ми липсваше.

Тя усети твърдите мазоли по дланта му. Искаше й се пръстите й да останат вечно сплетени с неговите, но имаше ли смисъл да се измъчва?

— Просто си възбуден.

Той се спря, плъзна пръст по бузата й и се взря в очите й с такава нежност, че сърцето й пропусна един удар.

— Аз искам от теб много повече от секс, Шугар Бет.

На върха на езика й, като зареден пистолет, напираше подходящ отговор, но тя се колебаеше да натисне спусъка.

— Ти… знаеш, че не мия прозорци.

— Моля те, мила моя, престани.

Молбата му беше изречена с толкова нежен глас, а ласкавото обръщение, което в устата на всеки друг би звучало превзето, погали Шугар Бет като стелещи се черешови цветчета.

Тя махна от ръкава си измислен бръмбар, за да има извинение да се отдръпне с няколко крачки.

— Какво искаш?

— Искам да ни дадеш време. Толкова много ли искам?

— Време за какво? Три пъти съм се проваляла. Или четири, ако се брои и Райън. — Опита се да прозвучи безгрижно, но в гласа й се прокрадна тъжна нотка. — Аз се храня с мъжете. Омайвам ги със сексуалните си трикове, след което им откъсвам главите, докато спят.

— За такава ли те е мислил Емът?

— Той беше изключение, което само потвърждава правилото.

— Не се тревожа дали ще бъда преждевременно обезглавен, затова не разбирам какво те безпокои.

— Добре, най-после разбрах защо си толкова настойчив. Искаш да се влюбя в теб така отчаяно, че да не мога да мисля за нищо друго. И когато се превърна в голяма купа картофено пюре и започна да моля за трохите от твоето внимание, ти ще се изсмееш в лицето ми и гордо ще си тръгнеш. Това ли планираше от самото начало? Да ми отмъстиш жестоко за това, което ти причиних в гимназията?

— Шугар Бет — въздъхна той, — романтичните книги ти се отразяват зле…

— Е, това няма да се случи, приятелче, защото съм прекарала твърде много време в школата за безпощадни бойни изкуства. И отдавна преодолях натрапчивото желание да посвещавам живота си на поредния сочен стек.

— Колкото и високо да оценявам метафорите ти, мисля, че просто те е страх.

Нещо в нея се пречупи.

— Разбира се, че ме е страх! Нищо добро не съм видяла от мъжете! — Той се накани да отвърне нещо, но болката бе продължила твърде дълго и тя не желаеше да чува нищо повече. — Знаеш ли какво искам? Искам спокойствие. И добра работа, и нормално жилище. Искам да чета книги, да слушам музика, да разполагам с време да си намеря приятелка за цял живот. Искам сутрин като се събудя, да зная, че още имам надежда да съм щастлива. И най-тъжното е, че преди да те срещна, почти бях постигнала целта си.

Лицето му буквално се вкамени. Тя знаеше, че му бе причинила болка, но по-добре внезапна, остра болка, отколкото тъпа болка, която никога няма да престане.

— Писна ми от всичко това — насили се да продължи Шугар Бет. — Казах ти, че не искам повече да те виждам, но ти не желаеш да ме чуеш. Е, сега е време да ми обърнеш внимание. Уморих се от преследването ти. Разбери го най-накрая и ме остави на мира.

Колин пребледня, очите му застинаха безжизнени.

— Моля да ме извиниш. Нямах намерение да те преследвам. — Издърпа иззад една колона голям хартиен плик и го пъхна в ръката й. — Зная, че това търсеше. Сега имаш свой екземпляр.

Тя гледаше как се отдалечава, горд и надменен, прекосяващ с енергична и уверена крачка моравата на Фокнър.

— Гордън! Върни се! — извика тя.

Но кучето й си имаше нов господар и не й обърна внимание.

Разнесе се рев на автомобилен двигател, последван от свистене на гуми. Шугар Бет дълго остана неподвижна. Най-сетне сведе поглед към плика и извади съдържанието му.

Екземпляр от „Отражения“.

* * *

Колин се беше отдалечил на петдесетина километра от Оксфорд, преди да чуе сирените. Погледна скоростомера и видя, че бе вдигнал към сто и трийсет километра в час. Прекрасно. Намали скоростта и спря колата. Седящият до него Гордън настръхна. Идеален завършек на един гаден ден.

Преследвач. За такъв ли го мислеше?

Докато подаваше шофьорската си книжка на пътния полицай, той се замисли за осуетените планове за вечерта. Струваше му се добра идея да изведе Шугар Бет от Париш, а „Роуан Оук“ беше подходящ избор. Възнамеряваше да я разведе из дома на Фокнър. Според него съчетанието от романтична обстановка и личния му чар щяха да я размекнат достатъчно и той щеше да може да отвори дума за „Отражения“ и да й обясни. Но беше забравил, че чарът никога не е бил най-силното му качество. Несъмнено Шугар Бет беше придобила имунитет срещу романтични обстановки още преди двайсет и първия си рожден ден. Но определено не беше планирал да тикне книгата в ръцете й. Тъкмо обратното. Смяташе да подходи постепенно към темата, да й обясни какво е чувствал, когато я е писал, като наблегне на това, че я бе завършил много преди Шугар Бет да се върне в Париш. И най-вече искаше да я предупреди. А след това щеше да й признае за картината.

— Вие сте писателят! — извика полицаят, като видя шофьорската книжка на Колин. — Същият, който написа онази книга за Париш.

Колин кимна, но не поведе разговор. Не беше особено достойно по този начин да се опитва да избегне глобата, която заслужаваше. Ала жената на патрулния беше запалена читателка, а и у дома го чакаше басет, затова Колин се размина само с предупреждение.

Скоро стигна до покрайнините на града, но вместо да се насочи направо към „Френчманс Брайд“, той подкара безцелно из притихналите улици. Тази вечер у Шугар Бет имаше някаква отчаяна ожесточеност, която го беше изплашила. Не играеше игри. Не се шегуваше. А той се беше влюбил в нея.

Усещането беше старо и познато, сякаш от много отдавна е било част от него. С неговото хапливо чувство за хумор, това би трябвало да му се струва забавно, ала някак си не му беше до смях. Сгреши в преценката си, не игра по правилата и се държа недостойно. И междувременно беше изгубил нещо безкрайно ценно.

* * *

Шугар Бет искаше да бъде сама, докато чете „Отражения“, затова отклони поканата на Уини да я придружи до църквата в неделя сутринта. Щом колата на сестра й потегли, тя навлече джинсите, грабна едно старо одеяло и се отправи към езерото. С удоволствие би взела Гордън да й прави компания, но кучето не се беше върнало. Изглежда, никога нямаше да се върне.

Разстла одеялото върху слънчева полянка недалече от изоставения пристан за лодки и се взря в корицата на книгата. Имаше надпис „Редакторски екземпляр. Не е за продажба“, което означаваше, че той й бе дал екземпляр, предназначен за рецензентите и книготърговците, преди книгата да се появи следващия месец по щандовете. Прокара ръка по корицата и се подготви за това, което щеше да прочете за майка си. Диди може и да беше своеволна и властна жена, но в същото време се смяташе и за своеобразен източник на прогреса в града и ако Колин не го беше отразил в романа си, тя никога нямаше да му го прости.

В далечината се чу камбанен звън.

Шугар Бет отвори първата страница.

„Дойдох в Париш два пъти. Първият път, за да напиша велик роман. Вторият — повече от десет години по-късно — защото исках да се върна у дома.“

Той бе описал себе си в книгата. В началото това я смути и обърка. „Последната гара“ нямаше автобиографични елементи. Тя изчете на един дъх първата глава, в която се разказваше за първите дни след пристигането му в Париш. Във втората Колин описваше срещата си с Талула: Косата ти е твърде дълга, млади човече, дори за чужденец. След което се връщаше към края на шейсетте, когато градът е започнал да запада икономически. Разказът му за фабриката за прозорци, която едва не бе банкрутирала, се четеше на един дъх, напрежението се покачваше със забавни случки от градския фолклор, като например за великото съперничество на картофените салати в църквата „Христос Спасителя“. Когато стигна до седемдесетте, той умело бе описал социалната цена на расовата политика в града, давайки за пример семейството на Арън Лиъри. И както подозираше, Колин беше писал за Диди и Грифин. Шугар Бет не се интересуваше особено от образа на баща си, но страните й пламнаха от гняв, докато четеше как надменната й красива майка се носела из града, оставяйки зад себе си цигарена пепел и високомерно снизхождение. При все че той не беше подценил достойнствата и постиженията й, обрисуваният портрет беше унищожителен.

Оставаха й още около стотина страници, но Шугар Бет затвори книгата и с бавни крачки се отправи към водата. Предполагаше, че историята завършва през 1982 година, когато фабриката за прозорци бе отново отворена, но беше сгрешила. Имаше още три глави и някакво болезнено предчувствие се загнезди в стомаха й. Може би Диди не беше единствената, за която трябваше да се тревожи.

Върна се при одеялото, седна, разтвори книгата и зачете следващата глава.

„През 1986 аз бях на двайсет и две години и Париш се превърна в моята нирвана. Жителите приеха моите странности, стряскащата липса на преподавателски опит, чуждестранния акцент и необосновано високите ми претенции. Аз пишех роман, а в Мисисипи писателите бяха на особена почит. За пръв път в живота си се чувствах сред приятели. Бях напълно, блажено щастлив… докато моят южен Едем не бе разрушен от момиче на име Валънтайн.

На осемнайсет, тя беше най-красивото създание в Париш. Да я наблюдава човек как пристъпва царствено по тротоара към входната врата на гимназията, беше все едно да гледа самото въплъщение на артистичната чувственост…“

Шугар Бет дочете страницата, прегледа набързо следващата и продължи да чете, задъхана, с пламтящи и зачервени от гняв страни. Тя беше Валънтайн. Той беше променил името, както и имената на останалите тийнейджъри от онова време, но с това нито за миг нямаше да заблуди никого.

„Валънтайн беше тийнейджърка вампир, която след училище пиеше кръвта на невинните жертви, докато замезваше с панирани пилешки хапки. Но на мен не ми се струваше истински опасна, докато не реши, че кръвта на момчетата, нейни връстници, не й стига, и не започна да се озърта за по-възрастна плячка.

За мен.“

Слънцето се бе спуснало ниско над езерото и въздухът захладня. Когато стигна до края на книгата, Шугар Бет трепереше. Остави я настрани, сви колене, обгърна ги с ръце и подпря брадичка върху тях. Нейната история заемаше по-малко от една глава, но тя имаше чувството, че всяка дума е жигосана върху кожата й, като татуировките, които момчетата рисуваха върху китките си с химикалка, когато им беше скучно в час. Там беше всичко — нейният егоизъм, интригите, лъжите й — всичко бе изложено на показ, пред людския съд. Срамът я изгаряше отвътре. Както и гневът. Той го е знаел от самото начало. Когато са се смеели, целували, любили, той е знаел какво е написал за нея. Знаел е, че тя ще го прочете някой ден, но не я беше предупредил.

Остана край езерото, докато окончателно се стъмни, загърната в одеялото, притиснала колене към гърдите. Когато се прибра, пристройката за карети я посрещна празна и потискаща. Уини беше оставила бележка върху масата, но Шугар Бет я подмина, без да я прочете. Не беше яла през целия ден, но само при мисълта за храна й се повдигаше. Качи се горе, изми лицето си и си легна. Таванът, в който Талула бе гледала четирийсет години, й приличаше на капак на ковчег. Целият живот на леля й беше погребална песен, мъка и жал по изгубената любов.

Шугар Бет усети, че се задушава. Стана и слезе долу, но дори тук всичко бе пропито с горчивината на Талула. Вехтите мебели, избелелите тапети, пожълтелите завеси — всичко бе белязано от гнева на една жена, превърнала погубената си любов във фикс идея, опустошила живота й. Главата й запулсира. Това не беше дом, а мавзолей и ателието беше неговият олтар. Грабна ключа и излезе в нощта. Ръцете й трепереха, докато в мрака се опитваше да уцели ключалката. Най-сетне ключът прищрака, тя отвори вратата и светна единствената крушка на тавана. Докато оглеждаше жалкия мемориал на погребаната любов, тя си представи оправданията и обясненията на Колин. Книгата бе написана много преди ти да се върнеш. Какъв смисъл щеше да има, ако ти бях казал по-рано?

Какъв наистина?

Шугар Бет пристъпи в хаотичната сърцевина на мрачния дух на Талула и започна да повдига мръсния найлон. Нямаше да живее по този начин. Никога вече. Нямаше да бъде пленница на собствените си желания и копнежи. Щеше да драсне кибритена клечка и цялата тази безумна енергия от бои, пропилени надежди и оплакани загуби щеше да изчезне в пламъците.

Пред очите й се завъртя многоцветна вихрушка. Сърцето й запрепуска. Нахвърлените в яростен екстаз мазки и петна избухнаха пред очите й. И тогава я видя.

Картината, която Линкълн Аш бе оставил на Талула.