Кристофър Паолини
Ерагон (6)

Разбуждане

Драконът беше не по-дълъг от лакът, но излъчваше достойнство. Люспите му бяха сапфиреносини, като повърхността на камъка. Не камък, а яйце, осъзна младежът. Драконът разпери крилата си. Точно заради тях изглеждаше толкова изкривен. Те бяха няколко пъти по-дълги от тялото и завършваха с тънки нокти. Главата му бе с триъгълна форма. Два остри бели зъба стърчаха от горната му челюст. Ноктите на краката му също бяха бели като слонова кост и леко изкривени навътре. Линия от шипове преминаваше по гръбнака на съществото от главата до опашката. Там, където вратът и раменете му се събираха, между шиповете имаше малко по-голямо разстояние.

Ерагон помръдна леко и драконът завъртя глава към него, като го гледаше внимателно със сините си очи. Младежът замръзна. Съществото беше малко, но можеше да се окаже опасен противник.

Драконът скоро загуби интерес към Ерагон и започна да проучва стаята, пищейки всеки път, щом се удареше в нещо. Той замахна с крила, подскочи на леглото и се сви върху възглавниците. Устата му бе разтворена като на малко, гладно птиче, но разкриваше редица остри зъби. Ерагон внимателно седна на ръба на леглото. Драконът подуши ръката му и почна да гризе ръкава на ризата.

Младежът се усмихна, загледан в малкото същество. Той нежно протегна дясната си ръка и го докосна по хълбока. Болезнен, леден пулс пробяга нагоре по ръката му. Той изгаряше вените като течен огън. Момчето с писък падна назад. В съзнанието му избухна гневен вик. Всяка част от тялото го болеше неистово. Той се опита да помръдне, но не можа. Постепенно топлината се върна в крайниците му и Ерагон се изправи, като трепереше. Ръката му беше подута, а пръстите — парализирани. В средата на дланта му имаше бяло, блещукащо, кръгло петно. Мястото болеше като ухапване от паяк. Сърцето му туптеше бясно.

Ерагон примигна и се опита да разбере какво се беше случило. Нещо си проправяше път към съзнанието му — като пръст, плъзгащ се по кожа. Отново го усети, този път под формата на мисъл, изпълнена с любопитство. Сякаш беше изчезнала невидимата стена, която ограничаваше съзнанието му, и то можеше да излезе извън тялото. Младежът се уплаши, че без солидна опора духът му ще се откъсне и ще бъде обречен да се скита навеки. Той притеснено се опита да прекъсне контакта. Новото чувство изчезна, сякаш бе затворил очи. Ерагон се загледа с любопитство в неподвижния дракон.

Съществото протегна костеливия си крак и го докосна. Този път енергията, която го бе ударила, не се появи. Обърканият младеж погали дракона по главата с дясната си ръка. Създанието измърка и изви гърба си като котка. Ерагон прокара пръсти по крилото му. Кожата беше като стар пергамент, мека и топла, но леко влажна. Под нея пулсираха стотици малки венички.

Мисълта отново докосна съзнанието на Ерагон, но този път вместо любопитство носеше усещане за глад. Младежът се изправи и въздъхна. Това животно беше опасно, но изглеждаше толкова безобидно на леглото му, че се зачуди дали не би могъл да го задържи. Драконът изпищя и започна да се оглежда за храна. Ерагон го погали отново, за да замълчи, и излезе, като затвори внимателно вратата.

Когато се завърна с две парчета сушено месо, той завари дракона да седи на прозореца и да гледа луната. Младежът наряза месото и го предложи на животното. Драконът помириса парчето, изстреля главата си напред и глътна храната с едно движение, след което побутна ръката на Ерагон за още.

Той го нахрани внимателно, като пазеше пръстите си. Драконът се насити, изкачи се по ръката на младежа и се уви около врата му, а след това изпусна малко черен дим през ноздрите си.

Щом животното задряма, Ерагон внимателно го премести на възглавницата и легна до него, като се взираше в мрака.

Младежът беше изправен пред болезнен избор. Ако отгледаше дракона, можеше да стане Ездач. За тези герои се носеха стотици истории и ако успееше да стане един от тях, щеше да си осигури място в легендите. Но ако службите на Империята разберяха за него, щяха да погубят цялото му семейство, освен ако не минеше на страната на краля. Най-просто щеше да е да убие животното, но тази идея веднага беше отхвърлена. Драконите бяха твърде редки, за да се погубват така.

„Освен това кой може да ме издаде? Все пак живеем в доста затънтен край“.

Проблемът беше да убеди Роран и Гароу да му позволят да задържи животното. Те едва ли щяха да са особено щастливи да живеят с дракон.

„Мога да го отгледам тайно. След месец-два ще е доста голям и те няма да могат да ми попречат. Но дали ще успея да му осигуря достатъчно храна? Малък е като котка, а изяде две големи парчета. Предполагам, че ще може да ловува, но след колко време? И как ли ще му се отрази студът?“

Каквото и да станеше, беше твърдо решен да задържи животното, дори ако трябваше да се скара с чичо си. Изпълнен с решимост, Ерагон се отпусна и задряма.

На сутринта драконът стоеше на рамката на леглото като някакъв древен пазител. Младежът се възхити на синия му цвят. Люспите му блестяха като стотици скъпоценни камъчета. Ерагон забеляза, че белегът на дланта му бе добил сребрист оттенък. Трябваше да помисли как да го прикрие.

Той вдигна дракона и внимателно излезе от къщата, като пътьом грабна малко месо, няколко парчета кожа и парцали. Денят беше свеж и хладен. Тънък слой нов сняг покриваше фермата. Ерагон се засмя, докато съществото оглеждаше околността от пазвата му.

Младежът прекоси нивите и навлезе в гората, търсейки подходящо място. Най-накрая си хареса едно голямо дърво, растящо на малко хълмче, и постави дракона на земята. След това от кожата направи каишка и я върза около врата му. Кожата беше стара, но щеше да издържи. Ерагон погледа пълзящото животно и премести примката от врата на краката му, тъй като не искаше да се задуши. Следващата му работа бе да направи от съчки и парцали гнездо на един по-висок клон. Доволен от свършеното, той се дръпна назад да почине.

— Време е да ти покажа новия ти дом — каза младежът и вдигна дракона в клоните. Той изпищя и се опита да се освободи, но после се настани в гнездото и загриза парчето месо, оставено там. — Тук ще си в безопасност.

Драконът със сигурност не разбираше и Ерагон внимателно потърси съзнанието му. Неприятното усещане за пропадане се появи отново. Той призова силата си и се опита да внуши на животното идеята.

— Стой тук.

Драконът спря да се движи и обърна глава към него.

— Стой тук.

Нещо като потвърждение дойде откъм съществото, но Ерагон се зачуди дали наистина е разбрало.

„Все пак това е само едно животно“.

Той внимателно прекъсна контакта.

Младежът се отдалечи от дървото, като непрекъснато хвърляше погледи назад.

След като се прибра, побърза да скрие парчетата от счупеното яйце. Беше сигурен, че Гароу и Роран няма да забележат липсата му. И двамата бяха загубили интерес, когато разбраха, че е непродаваемо. Когато се събудиха, Роран спомена, че е чул някакъв шум през нощта, но за щастие не се опита да намери източника.

Ентусиазираният Ерагон не усети кога измина денят. Младежът бе успял да прикрие белега на ръката си добре и не се тревожеше поне за това. Не след дълго отново бързаше към дървото, носейки няколко наденици, откраднати от избата.

„Дали драконът ще оцелее навън през зимата?“

Страховете му бяха безпочвени. Драконът лежеше в гнездото си и дъвчеше нещо, но щом го забеляза, започна да писука. Ерагон беше доволен, че животното е останало на дървото, извън обсега на хищниците. Младежът започна да го храни и огледа убежището. Всичкото месо, което бе оставил, сега липсваше, а по пода се виждаха и няколко пера.

„Чудесно. Значи може да си лови храна и само“.

Сети се, че не знае дали драконът е мъжки или женски. Вдигна го въпреки недоволните писъци и започна да го оглежда, но не откри някакви очевидни белези.

Ерагон прекара доста време с животното. Отвърза го, постави го на рамото си и тръгна из гората, като му показваше всичко, което знаеше, без да се интересува дали драконът разбира. Важен беше самият акт на споделяне. Съществото го гледаше с големите си сини очи и сякаш попиваше думите. Ерагон се прибра чак привечер, изпълнен със съжаление от раздялата.

През нощта непрекъснато го спохождаха кошмари за нещата, които можеха да се случат на беззащитното създание. Сънищата му бяха изпълнени със свирепи бури и жестоки хищници, разкъсващи дракона.

Щом слънцето изгря, Ерагон грабна малко храна и още парцали; после изтича към гората. Драконът беше буден и здрав, наблюдаваше изгрева от върха на дървото. Младежът благодари горещо на всички богове. Животното се спусна на земята, скочи в ръцете му и се притисна към гърдите му. Студът не го бе наранил, но изглеждаше изплашено. От ноздрите му излизаше черен дим. Ерагон го подържа малко, докато се успокои, след това го нахрани и си поиграха известно време, но се наложи да се прибере в къщата, за да не предизвика подозрения.

Всяка сутрин Ерагон изтичваше до дървото, даваше храна на дракона и бързо се връщаше. През деня настървено се занимаваше със задълженията си, за да приключи по-бързо и отново да отиде в гората. Гароу и Роран забелязаха поведението му и се опитаха да зададат няколко въпроса, но той само сви рамене и почна да проверява дали не го следят, когато отива към дървото.

След първите дни спря да се тревожи, че някаква злополука би навредила на дракона. Животното растеше невероятно бързо и скоро щеше да може да се справи с повечето опасности. Само за първата седмица то удвои размера си. След още четири дни беше високо до коляното на Ерагон и се наложи да му построи ново убежище.

На втората седмица бе принуден да остави дракона отвързан, тъй като той се нуждаеше от повече храна. Първия път само усилията на волята му спряха животното да не тръгне с него към фермата. Ерагон прекара доста време, докато му внуши да избягва къщата и нейните обитатели.

Внуши му също и да ловува само в Гръбнака, където опасността някой да го види беше по-малка. Фермерите в долината щяха да се разтревожат, ако добитъкът им почнеше да изчезва. Отсъствията на дракона едновременно успокояваха и притесняваха младежа.

Телепатичната им връзка ставаше все по-силна. Въпреки че животното не разбираше думите, то общуваше чрез образи и емоции. Методът, разбира се, не беше прецизен и често се получаваха недоразумения. Разстоянието, от което двамата се свързваха мислено, се увеличаваше непрекъснато и скоро достигна почти три мили. Тези безсловесни разговори изпълваха времето на младежа. Една малка част от него беше винаги свързана с дракона — дори когато говореше с други хора.

Животното растеше и писъците му се превръщаха в рев, а мъркането — в ръмжене, но нито веднъж не издиша огън. Когато се разтревожеше, от ноздрите му излизаше черен пушек, но нямаше и следа от пламък.

В края на първия месец драконът стигаше до хълбока на Ерагон. За толкова кратък период той се бе превърнал от малко животно в могъщ звяр. Плочките му бяха здрави като плетена ризница, а зъбите — остри като кинжали.

Двамата се разхождаха всяка вечер, а понякога драконът летеше. Младежът обичаше да наблюдава тези полети и съжаляваше, че създанието е още малко и не става за яздене. Често сядаше на гърба на животното и разтриваше мощните му мускули.

Въпреки усилията на Ерагон, гората се напълни със следи от присъствието на дракона. Нямаше как да се скрият широките отпечатъци и големите купчини фъшкии. Животното често си остреше ноктите по изсъхнали дънери, оставяйки широки резки по тях. Ако Гароу и Роран се отдалечаха малко от фермата, щяха да го открият. За да избегне усложненията, Ерагон реши да им обясни всичко и да ги подготви за неизбежната среща.

Но първо трябваше да направи две неща: да кръсти създанието с подходящо име и да научи повече неща за драконите. За тази цел трябваше да говори с Бром, стария разказвач на легенди, който вероятно имаше познания по въпроса. Затова щом Роран реши да отиде до Карвахол, за да занесе няколко инструмента на поправка, Ерагон предложи да тръгне с него.

Вечерта преди да замине, младежът отиде на една поляна и призова дракона. След няколко минути забеляза фигурата му във въздуха. Драконът се гмурна надолу, забави ход, щом достигна дърветата, и се приземи с изящна спирала.

Ерагон докосна съзнанието му и с неудобство заяви, че трябва да замине. Животното изсумтя недоволно. Той се опита да го успокои, но драконът ядосано размаха опашка. Младежът положи ръка на гърдите му и се опита да внуши мир и спокойствие.

Една дума отекна силно в главата му.

— Ерагон.

Беше сериозно и тържествено, сякаш бе подпечатан един неразрушим пакт. Той се загледа в дракона и по ръката му премина студена тръпка.

— Ерагон.

Тежък възел се оформи в стомаха му, докато сапфирените очи отвръщаха на погледа му. За първи път не помисли за създанието като за животно. Беше нещо друго, нещо различно.

Той тръгна към дома, оставяйки дракона.

— Моят дракон.

— Ерагон.