Кристофър Паолини
Ерагон (52)

Славата на Тронхайм

Ерагон се събуди от силно ръмжене. Сапфира още спеше, но очите й мърдаха зад клепачите и тялото й се тресеше.

„Сигурно сънува“.

Погледа я няколко секунди и се измъкна изпод крилото й. В стаята беше хладно, но приятно. Муртаг лежеше в далечния ъгъл със затворени очи.

Щом Ерагон се изправи, Муртаг се размърда.

— Добро утро.

— Откога си буден?

— От известно време. Учудвам се, че Сапфира не те е събудила по-рано.

— Бях толкова изморен, че щях да спя и при гръмотевична буря. — Младежът приседна до спътника си. — Колко ли е часът?

— Не знам. Тук не може да се прецени.

— Някой идвал ли е да ни види?

— Все още не.

Двамата поседяха известно време, без да говорят. Ерагон се чувстваше странно обвързан с Муртаг.

„Нося бащиния му меч, който е трябвало да наследи. Много си приличаме, макар че външният ни вид и възпитанието ни са съвсем различни — помисли си за белега на Муртаг и изтръпна. — Що за човек би сторил такова нещо на дете?“

Сапфира се надигна и примигна с очи.

— Нещо интересно да е станало? Надявам се, че ще ми дадат повече храна от вчера. Бих могла да изям цяло стадо крави.

— Ще те нахранят, спокойно.

— Би трябвало.

Тя се премести до вратата и зачака, потупвайки с опашка по пода. Ерагон затвори очи, като се наслаждаваше на почивката. След известно време му доскуча и започна да крачи из помещението. Спря и започна да разглежда фенерите. Бяха направени от стъкло във формата на сълза и светеха с постоянна синя светлина.

Отвън се дочуха гласове. Вратата се отвори и десетина войници влязоха в стаята. Следваха ги Орик и плешивият мъж, който каза:

— Призовани сте от Аджихад, водача на Варден. Ако сте гладни, ще трябва да се храните по пътя.

— А къде са конете ни? — попита Ерагон. — Освен това искам да си получа меча и лъка обратно.

Плешивият го изгледа с презрение.

— Ще си получиш оръжията, ако Аджихад разреши. Конете ви чакат в тунела. Сега тръгвайте!

— А как е Аря?

— Не знам — поколеба се мъжът. — Още е при лечителите.

Той излезе от стаята заедно с Орик.

— Хайде — нареди един от войниците.

Ерагон тръгна, последван от Сапфира и Муртаг. Върнаха се по коридора, през който бяха минали предния ден, и излязоха в големия тунел. Там ги очакваха конете им.

— Ще яздите по един в центъра на тунела — нареди плешивият. — Ако се опитате да завиете, ще бъдете спрени. — Ерагон тръгна към дракона, но мъжът го спря. — Не! Ще яздиш коня си, докато не ти наредя друго.

Младежът сви рамене, взе поводите на Снежноплам и помоли Сапфира:

— Стой наблизо, в случай че имам нужда от помощ.

— Разбира се.

Муртаг яхна Торнак и застана зад Сапфира. Войниците се разделиха и ги обградиха. Плешивият ги огледа добре, след това излезе най-отпред и плесна с ръце. Процесията се насочи към сърцето на планината. Чаткането на конските подкови ехтеше в пустите тунели. Тук-там имаше врати, но те бяха затворени. Ерагон гледаше с възхищение изработката на проходите. Всичко бе издълбано с невероятна точност и голямо майсторство.

Докато пътуваха, младежът се замисли за Аджихад. Водачът на Варден беше тайнствена фигура. Той се появил преди двайсетина години и започнал ожесточена война срещу Галбаторикс. Никой не знаеше откъде е дошъл и как изглежда. Говореше се, че е невероятен воин и стратег. Ерагон се притесняваше как ли ще ги приеме човек с такава слава. Но все пак Бром бе вярвал достатъчно на Варден, за да им служи.

Като спря поглед на Орик, в главата му се породиха още въпроси. Тунелите очевидно бяха работа на джуджетата, никой не копаеше толкова добре като тях. Но дали те бяха част от Варден, или просто приютяваха хората? Кой ли беше загадъчният крал, за когото говореха — Аджихад или някой друг? И къде се криеха елфите?

Яздиха по тунела близо час, без да се отклоняват или да завиват.

„Може би сме изминали една левга. Сигурно ще прекосим цялата планина!“

Скоро забеляза бледо сияние в далечината. Напрегна очи и се опита да установи източника, но все още бе твърде далеч, за да различи подробности. Когато се приближиха, блясъкът се усили.

Сега вече се виждаха дебели мраморни колони, украсени със скъпоценни камъни. От колоните висяха множество фенери и осветяваха тунела. В основите на колоните имаше златни статуи, а на тавана бяха изсечени гарванови глави с отворени човки. В края на коридора се извисяваха две огромни черни врати, обковани със сребристи ленти, които образуваха корона. Плешивият спря, вдигна ръка и се обърна към Ерагон.

— Оттук ще яздиш дракона. Не се опитвай да отлетиш. Хората ще те гледат, така че не забравяй какъв си.

Младежът слезе от Снежноплам и се качи на Сапфира.

— Май искат да ни ползват за някакво представление — каза тя.

— Ще видим. Поне да ми бяха върнали Зар’рок.

— Може би е по-добре да не носиш меча на Морзан на първата си среща с Варден.

— Права си — съгласи се Ерагон и изрече: — Готов съм.

— Добре — отвърна плешивият. Той и Орик застанаха от двете страни на дракона. — Сега тръгни към вратите и като се отворят, следвай бавно пътя.

— Готова ли си?

— Разбира се.

Сапфира се приближи с отмерена крачка до вратите. Люспите й блестяха и отразяваха светлината на фенерите. Ерагон си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

Огромните врати започнаха да се разтварят навън без предупреждение. Когато отворът се разшири, от него проникнаха слънчеви лъчи. Те заслепиха за момент Ерагон и той примижа. Когато успя да погледне отново, дъхът му секна.

Намираха се във вътрешността на гигантски кратер. Стените се стесняваха и на около дванайсет мили височина завършваха с отвор. През него слънцето осветяваше центъра на кратера. Отсрещната стена на вулкана бе отдалечена на десетина мили. Ерагон знаеше, че дори Сапфира не може да се издигне до горния ръб.

Той свали поглед и забеляза павиран път, който водеше до центъра на кратера и свършваше в основата на снежнобяла, блестяща планина. Въпреки че беше многократно по-малка от вулкана, планината сигурно се извисяваше поне на една миля.

— Гледай добре, младежо, защото тук не е стъпвал Ездач повече от сто години. Върхът, под който се намираме, е Фардън Дур, открит преди хилядолетия от нашия праотец Корган. В центъра му се издига най-голямото ни постижение: Тронхайм, градът планина, построен от чист мрамор — обясни Орик.

„Град!“

Ерагон забеляза тълпата. Беше толкова погълнат от гледката, че бе пропуснал огромното множество, което се трупаше около изхода на тунела. Стотици… хиляди хора и джуджета го гледаха внимателно, напълно безмълвни.

Младежът стисна един от шиповете на Сапфира. Виждаше мърляви деца, сурови, отрудени мъже, жени с домашнотъкани рокли и набити, брадясали джуджета. Всичките имаха изражение на притиснато до стената животно. Една капка пот се стече по лицето му, но той не посмя да я обърше.

— Какво да правя?

— Усмихни се, вдигни ръка, каквото и да е.

Ерагон опита да усмихне, но устните му се изкривиха. Събра смелост, вдигна ръка и помаха леко. Когато нищо не се случи, сведе унило глава. Изведнъж някой нададе радостен възглас. Друг изръкопляска. Тълпата се поколеба за секунди, след което се развика щастливо.

— Много добре — каза плешивият. — Сега тръгвайте.

— Готова ли си?

Сапфира изви врат и пристъпи напред. Обърна се наляво и надясно и издиша малко черен пушек. Тълпата се смълча и отстъпи, след което продължи да ги приветства още по-възторжено.

— Стига си се перчила!

Сапфира размаха опашка и не му обърна внимание. Джуджетата бяха повече от хората и гледаха с леко съмнение. Някои дори се обръщаха с гръб и се отдалечаваха. Хората изглеждаха изтерзани. Всички носеха ножове, а мнозина бяха напълно въоръжени. По лицата на жените беше изписана загриженост. Децата гледаха Ерагон с широко отворени очи. Той усети, че тези хора са преживели многобройни неприятности и ще се защитават с всички сили.

Варден бяха открили съвършено убежище. Стените на Фардън Дур бяха твърде високи за дракон, а никоя армия не можеше да нахлуе изненадващо през тунелите.

Тълпата ги последва на почтително разстояние от Сапфира. Скоро възгласите престанаха, но Ерагон усещаше, че вниманието на всички е приковано върху него. Обърна се и видя Муртаг, който яздеше с пребледняло лице.

Градът планина беше от обработен бял мрамор. По стените му имаше множество прозорци, на всеки от които светеше цветен фенер. Нямаше кули и комини. В подножието две големи златни статуи на грифони охраняваха масивна дървена врата. Сапфира се спря, за да изчака указания от плешивия, но като видя, че той мълчи, продължи напред. По стените имаше много колони, а между тях статуи на странни животни.

Тежката врата започна да се отваря с грохот, разкривайки висок проход към центъра на Тронхайм. Безброй хора се подаваха от страничните тунели и гледаха с любопитство Ерагон и Сапфира. Наоколо висяха пъстри гоблени, изобразяващи героични бойни сцени. Когато драконът пристъпи вътре, тълпата пак избухна в радостни възгласи. Младежът отново вдигна ръка, но забеляза, че много от джуджетата не се включват в поздравите.

Дългият почти миля коридор завършваше с черна арка. Тя беше обградена със златни колони, които хвърляха отблясъци наоколо. Сапфира пристъпи, после спря, наклони глава и от гърдите й се чу бучене.

Намираха се в кръгло помещение, което се извисяваше до върха на Тронхайм. По стените се виждаха арки за различните нива на града. На пода беше издълбан герб като на шлема на Орик — чук и дванайсет звезди.

Стаята беше кръстопът на четири коридора, които разделяха града на равни части. Коридорите бяха еднакви, с изключение на откриващия се пред Ерагон. От двете му страни започваха две вити стълбища, които по нищо не се различаваха едно от друго.

Таванът представляваше огромен червен рубин. Скъпоценният камък беше шест метра широк и поне толкова дебел. Повърхността му бе обработена във формата на разцъфваща роза. Около него имаше множество фенери, които осветяваха помещението. Самият рубин сияеше като гигантско око отгоре им.

Ерагон стоеше, замръзнал от възхищение. Изглеждаше невъзможно Тронхайм да е строен от смъртни същества. Градът засрамваше всичко в Империята, дори Уру’баен.

— Оттук трябва да продължиш пеша — обади се плешивият. В тълпата се надигна лек ропот при думите му. Едно джудже отведе Торнак и Снежноплам. Ерагон слезе от Сапфира, но вървеше близо до нея, докато мъжът ги водеше по десния тунел.

Изминаха няколкостотин крачки и завиха по един малък коридор. Стражите останаха отзад. След няколко остри завоя спряха пред масивна кедрова врата. Плешивият я отвори и им махна да влизат.