Кристофър Паолини
Ерагон (46)

Пустинята Хадарак

Дюните стигаха до хоризонта и приличаха на развълнуван океан. Вятърът вдигаше червеникавозлатистите песъчинки във въздуха. Тук-там растяха жилави храсталаци. В далечината се виждаше редица високи скали. Единствените живи същества наоколо бяха птиците, които се рееха в небето.

— Сигурен ли си, че ще има достатъчно храна за конете? — попита Ерагон с пресъхнало гърло.

— Виждаш ли скалите? Около тях расте трева. Жилава е, но трябва да им стигне.

— Дано да си прав. Нека да починем малко. Едва издържам.

Развързаха елфката от Сапфира, хапнаха и полегнаха в сянката на една дюна.

— Това е прекрасно място. Бих могла да прекарам тук години.

— Да, сигурно ще е красиво да се лети наоколо.

— Не е само това. Чувствам се, сякаш съм създадена да живея тук. Има обширно пространство, планини, в които да се прибирам да спя, и достатъчно плячка, за да прекарвам дните си в лов. И топлината! Студът не ме притеснява, но горещината ме кара да се чувствам пълна с живот и сила.

— Толкова ли ти харесва?

— Да.

— Тогава може би някой ден ще се завърнем… — рече Ерагон и бавно се унесе в сън.

Беше четвъртият ден, откакто бяха напуснали Гил’еад, и вече бяха изминали трийсет и пет левги.

Когато се събудиха, конете бяха отпочинали. В далечината не се виждаха преследвачи, но решиха да поддържат темпото. Знаеха, че войниците няма да се откажат толкова лесно.

— Вероятно Галбаторикс вече е научил за нашето бягство и е изпратил Ра’зак — каза Ерагон. — Няма да ни настигнат лесно дори с летене, но трябва да сме готови за неприятности.

— Този път няма да ме оковат толкова лесно.

— Надявам се, че ще загубят следите ни след Булридж — каза Муртаг. — Начинът, по който пресякохме Рамр, може да ги заблуди.

— Възможно е, но точно сега не искам да разчитаме само на късмет.

По залез-слънце достигнаха скалите и спряха под сенките им. Изтощеният Ерагон слезе от Снежноплам и стъпи върху напуканата земя. Вратът и лицето му бяха изгорели и го боляха. Вързаха конете на място, където имаше оскъдна паша, а след това Муртаг запали огън.

— Колко ли сме изминали? — попита Ерагон, докато развързваше елфката от Сапфира.

— Не знам! — изсумтя Муртаг. — Водата ни свършва. Трябва да напоим конете.

Ерагон също беше изнервен от горещината, но сподави гнева си. Сапфира изкопа дупка с ноктите си и младежът изрече заклинанието. Въпреки че почвата беше суха, в нея имаше достатъчно влага за растенията и той успя да напълни дупката няколко пъти.

Напълниха манерките си и напоиха конете. Животните бяха много жадни и се наложи Ерагон да извлича вода от по-голяма дълбочина, което изцеди силата му. Сапфира отпи само две големи глътки и се отдръпна.

Младежът утоли жаждата си последен. Намирането на вода се бе оказало по-трудно, отколкото предполагаше, но поне беше по силите му. Спомни си, че в началото не можеше да повдигне и едно камъче, и се засмя.

Когато се събудиха, откриха, че е доста студено. На зазоряване пясъкът беше придобил розов оттенък. Настроението на Муртаг бе все така лошо, а и Ерагон не беше твърде радостен. Докато закусваха, той попита:

— Дали ще прекосим пустинята скоро?

— Все пак минаваме през един по-малък участък, така че до два-три дни трябва да успеем.

— Но вече изминахме доста път.

— Значи може и по-скоро! Важното е да се махнем оттук. Това преследване е достатъчно изтощително и без да трябва непрекъснато да си чистя очите от пясък.

Когато се нахраниха, Ерагон отиде при тяхната спътница.

— Къде ли се крие твоята рана? — прошепна той и отмести един кичур коса от лицето й. — Как оцеляваш в това състояние?

Приготви я за път, след което оседла Снежноплам и го яхна. Докато напускаха лагера, забелязаха някакви тъмни очертания на хоризонта. Муртаг мислеше, че това са хълмове, но Ерагон не беше сигурен.

Жената елф изпълваше мислите му по време на пътуването. Беше убеден, че трябва да направи нещо, с което да й помогне. Поговори със Сапфира, но не им хрумна нищо подходящо.

На обед спряха за кратка почивка. Когато възобновиха ездата, Ерагон забеляза, че очертанията са добили по-ясни форми. Вече се виждаха обраслите с гори склонове. Въздухът над тях беше бял, с някакъв странен отблясък. Младежът примигна, мислейки, че това е мираж, но белотата остана. Реши да го обсъди с Муртаг и Сапфира, но внезапно осъзна какво вижда.

Хълмовете всъщност бяха основите на гигантски планини. С изключение на горите в долната част, планините бяха покрити със сняг и лед. Това беше подлъгало Ерагон. Той вдигна поглед и потърси върховете, но не можа да ги види. Планините се извисяваха към небето и потъваха в облаците.

„Те са безкрайни!“

И преди бе чувал разкази за планините Беор, но винаги беше смятал, че са преувеличени. Сега разбираше колко верни са били.

Сапфира усети възхищението му и също се загледа.

— Чувствам се като гущерче. В сравнение с тях съм толкова малка!

— Сигурно сме близо до края на пустинята, щом вече виждаме планините!

— Като гледам размерите им, може и да сме на петдесет левги от тях. Трудно е да се прецени разстоянието. Изглеждат като добро скривалище за елфите и Варден.

— Цели народи биха могли да се крият там. Как ли се живее на такова място?

Ерагон се приближи до Муртаг и му посочи хоризонта с усмивка.

— Какво?

— Погледни по-внимателно.

— Нищо не… — той застина с отворена от учудване уста. — Това е невъзможно! Знаех, че планините са огромни, но чак път толкова!

— Дано животните там да не са с подобни размери — засмя се Ерагон.

— С удоволствие ще си намеря една сянка и ще почина няколко дни. Това преследване ми омръзна.

— И аз съм уморен, но не искам да спирам, докато жената не се оправи… или не умре.

— Не знам как ще й помогнеш — възрази Муртаг, — като пътуваш постоянно. Едно легло ще й се отрази по-добре, отколкото висенето под Сапфира.

— Вероятно си прав. Когато стигнем планините, може да я заведа в Сурда. Там сигурно ще има лечител, който да знае какво й е.

— Ще мислим за това после. Първата ни цел е да достигнем Беор. Там поне няма да се притесняваме от преследвачи.

В края на деня местността започна да се променя. Пясъкът отстъпи и се появи напукана земя, обрасла с червеникава трева. Във въздуха се носеше хладен, свеж ветрец. Конете усетиха промяната и се понесоха напред нетърпеливо.

Когато слънцето залезе, планинските склонове бяха само на няколко левги. В полята подскачаха стада газели, които привличаха гладния поглед на Сапфира. Пътниците спряха и си направиха лагер до едно поточе, доволни, че са прекосили суровата пустиня Хадарак.