Кристофър Паолини
Ерагон (23)

През драконови очи

На следващата сутрин Ерагон се събуди с лилави синини по вдървените си крайници. Забеляза Бром, който се занимаваше със седлото на Сапфира, и се опита да потисне безпокойството си. Младежът привърши набързо със закуската и се приближи до дракона.

— Запомни, дръж колената си свити, направлявай я с мисли и стой спокойно на гърба й. Нищо лошо няма да се случи, ако не се паникьосаш — успокои го Бром.

Ерагон кимна, прибра лъка си в една торба, окачена на седлото, и с помощта на стареца възседна дракона.

Сапфира търпеливо го изчака, докато си нагласи стремената.

— Готов ли си?

Той пое дълбока глътка от свежия сутрешен въздух.

— Не, но нека да започнем!

Тя направи няколко мощни замаха с криле и двамата се издигнаха в небето.

За разлика от последния полет, сега Сапфира летеше сигурно и без усилия. Ерагон обви ръце около врата й, щом се доближиха до облаците. Когато спряха да се изкачват, реката изглеждаше като криволичеща сива линия, а дърветата приличаха на клечки. Въздухът беше рядък и хладен.

— Прекрасно е… — Ерагон не можа да довърши, защото Сапфира се завъртя в ужасяващ лупинг. — Недей така, непрекъснато си мисля, че ще падна.

— Трябва да свикнеш. В случай че ме атакуват от въздуха, това ще е една от първите маневри, които ще използвам.

Той не можа да измисли отговор и насочи усилията си към това да не му прилошее. Сапфира се гмурна надолу и бавно се приближи към земята.

Въпреки че стомахът му протестираше при всяко по-рязко движение, Ерагон започна да се наслаждава на полета. Той отслаби хватката на ръцете си и изправи глава, за да огледа наоколо.

— Искаш ли да ти покажа какво е летенето за мене?

— Как?

— Отпусни се и не се притеснявай.

Съзнанието й се обви около неговото и го издърпа от тялото му. Ерагон се противопостави за момент, но след секунда се предаде. Зрението му се замъгли и той откри, че вижда през очите на Сапфира. Всичко беше разкривено. Сините цветове изглеждаха по-ярки, а червеното и зеленото бледнееха. Той се опита да помръдне, но не можа. Чувстваше се като призрак, вмъкнал се в чуждо тяло.

От Сапфира струеше чиста радост. Тя обичаше летенето, което й даваше свобода. В един момент обърна глава към Ерагон и той зърна тялото си, висящо с празен поглед на гърба на дракона. Младежът усещаше въздушните потоци около Сапфира. Мускулите й сякаш бяха негови. Той почувства опашката, която служеше като гигантски рул и имаше важна роля при полета.

Връзката им ставаше все по-силна, докато накрая съзнанията им не се сляха напълно. Те размахваха заедно крила и се спускаха надолу като копие, запратено от небесата. Мисълта за падане не минаваше през главата на Ерагон, който бе погълнат от въодушевлението на Сапфира.

Дори когато се устремиха към земята, нямаше следа от страх. Те разпериха криле в точния момент, спряха спускането и се отправиха отново нагоре.

Скоро съзнанията им започнаха да се разделят. За една секунда Ерагон почувства едновременно своето тяло и тялото на Сапфира. След това погледът му се замъгли и той откри, че седи на седлото й. Отне му известно време, докато нормализира дишането и пулса си.

— Беше невероятно! Как въобще кацаш, щом летенето ти носи такава радост?

— Трябва да се храня от време на време. Но се радвам, че и на тебе ти хареса.

— Беше неописуемо. Съжалявам, че не сме летели по-често. Не съм си представял, че е толкова хубаво. Винаги ли виждаш всичко със син оттенък?

— Да. Ще летим ли по-често отсега нататък?

— При всеки удобен случай.

— Чудесно.

Двамата размениха множество мисли и разговаряха така, както не бяха говорили от седмици. Сапфира показа на Ерагон как използва хълмовете и дърветата за прикритие. Те огледаха пътя за Бром, но това се оказа по-трудно, отколкото младежът предполагаше. Сапфира трябваше да се снижи, но по този начин рискуваше да я видят.

Около обед Ерагон усети странен шум и някакъв натиск върху съзнанието си. Той поклати глава, но напрежението ставаше все по-осезаемо. Спомни си думите на Бром за проникването в чуждо съзнание и панически се опита да прочисти мислите си. Съсредоточи цялото си внимание върху една плочка на гърба на Сапфира и забрави всичко останало. Натискът отслабна за момент и се завърна с още по-голяма сила. Един внезапен порив на вятъра разтърси Сапфира и наруши концентрацията на Ерагон. Преди да успее да издигне нова преграда, той усети чуждо присъствие.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? Кацайте веднага! Открих нещо важно.

— Бром?

— Че кой друг? А сега накарай големия гущер да се приземи. Аз съм тук…

Старецът изпрати образ на мястото, където се намираше. Ерагон предаде картината на Сапфира и тя се снижи към реката. Междувременно той сложи тетива на лъка си и извади няколко стрели.

— Ако има някаква неприятност, ще бъда готов да я посрещна.

— Аз също.

Двамата забелязаха Бром, който стоеше на една поляна и махаше с ръце. Сапфира се приземи и Ерагон скочи от нея, като се оглеждаше за евентуална опасност.

— Какво става?

— Никога повече не ме блокирай. Достатъчно ми е трудно да те достигам, че да трябва и да се боря, за да бъда чут.

— Съжалявам.

— Бях подминал това място, но забелязах, че следите на Ра’зак изчезват. Върнах се назад и открих, че свършват тук. Огледай земята и ми кажи какво виждаш.

Ерагон коленичи и огледа смачканата трева. От съществата имаше множество следи, които според него бяха на няколко дни. Тук-там се виждаха дълбоки вдлъбнатини, които му изглеждаха странно познати.

Той се изправи и поклати глава.

— Нямам идея… — погледът му попадна върху Сапфира и той осъзна какво беше направило вдлъбнатините. Всеки път, когато тя излиташе, ноктите й се забиваха в земята и я изравяха по същия начин. — Не ми се струва много смислено, но единственото, за което се сещам, е Ра’зак да са отлетели на дракони. Или на някакви гигантски птици. Кажи ми ти, сигурно имаш по-добро обяснение.

— Чувал съм, че те се придвижвали от едно място на друго с невероятна скорост, но това е първото доказателство. Ще е невъзможно да ги открием, ако използват летящи същества. Поне знам със сигурност, че това не са дракони. Един дракон никога не би ги оставил да се качат на гърба му.

— Какво ще правим? Сапфира не може да ги проследи във въздуха. Дори да може, ще се наложи да те оставим.

— На този въпрос няма готов отговор. Нека да хапнем и да помислим. Може пък да ми хрумне нещо.

Ерагон отиде до дисагите си и извади храна. Двамата се наядоха мълчаливо, като гледаха небето.

Младежът си спомни за дома си и се зачуди как ли се справя Роран. Гледката на изгорената ферма изплува пред очите му и го изпълни с мъка.

„Какво ще правя, ако не успеем да проследим Ра’зак? Дали мога да се завърна в Карвахол, или е по-добре да остана с Бром и да довърша обучението си?“

Ерагон се загледа към просторната равнина, потънал в мисли.

Бром свърши с яденето и се изправи.

— Обмислих всеки начин, който знам, всяка дума, но не виждам как да продължим преследването. Сапфира би могла да се покаже в някой град, но това ще е твърде рисковано. Ще привлече вниманието на Ра’зак, заедно с тях ще дойде и войска, а може би и кралят, което със сигурност ще е фатално за нас.

— Тогава какво? — попита отчаяно Ерагон. — Сапфира, ти имаш ли някакви идеи?

— Не.

— От тебе зависи. Отмъщението си е твое.

Ерагон стисна зъби и се отдалечи от поляната. Преди да навлезе между дърветата, кракът му се закачи в нещо твърдо. На земята лежеше метална манерка с кожена каишка и символ, какъвто имаха Ра’зак.

Той вдигна манерката и отвинти капачката й. Във въздуха се разнесе неприятна миризма. Същата, която се носеше около Гароу, когато го откри в останките на фермата. Ерагон наклони манерката и изля малка капка върху пръста си. Мигновено усети силна болка, сякаш беше бръкнал в разпален огън. Започна да търка ръката си в земята; скоро болката премина и остана само една неприятна раничка. Той се върна при Бром със смръщено лице.

— Виж какво намерих.

Старецът взе манерката, помириса я и внимателно капна малко от течността върху шепата си. Ерагон побърза да го предупреди:

— Внимавай, ще ти изгори…

— … кожата, да, знам. Предполагам, че ти си я излял върху ръката си. Само пръста? Поне си проявил малко разум да не пиеш. Инак щеше да умреш.

— Какво е това?

— Масло от цветовете на растението Сеитр, което вирее на един малък остров в северните морета. В естественото си състояние маслото се използва за обработка на перли. Но ако над него се произнесат специални думи и се добави кръв от жертвоприношение, получава свойството да разяжда плът. Разбира се, има много киселини с това свойство, но разликата е, че маслото не вреди на другите материи. Можеш да потопиш в него всичко и да го извадиш незасегнато, ако не е от животински произход. Това го прави много предпочитан инструмент за мъчения и убийства. Може да го съхраняваш в дървени съдове, да го намажеш на оръжие или да го излееш върху нечии чаршафи, така че, когато човекът си легне, да изгори. Има стотици начини за употреба. Всяка рана, причинена от него, зараства изключително трудно. Затова е много скъпо и се намира рядко.

Ерагон си спомни за изгарянията на чичо си.

„Значи това са използвали върху него“.

— Чудя се защо са оставили нещо толкова ценно.

— Вероятно е паднало, докато са излитали.

— А защо не са се върнали да го приберат? Кралят едва ли ще е доволен.

— Няма — отвърна Бром. — Но ще е по-ядосан, ако се забавят с вестите за тебе. Ако са достигнали до краля, той вече знае твоето име. Ще се наложи да сме по-внимателни в градовете. Вероятно ще има обяви за издирване из цялата Империя.

— Това масло колко често се намира?

— Колкото диаманти в кочина — каза Бром. — Всъщност в нормално състояние се използва от бижутерите или поне от тези, които могат да си го позволят.

— Значи има хора, които търгуват с него.

— Вероятно има неколцина.

— Добре. Предполагам, че градовете по крайбрежието поддържат някакъв архив на превозваните стоки.

— Разбира се — заблестяха очите на Бром. — Ако успеем да се доберем до тези записки, ще разберем кой го изкупува.

— И ще научим къде живеят Ра’зак! — заключи Ерагон. — Не знам колко хора могат да си позволят това масло, но едва ли ще е трудно да намерим нашия човек.

— Гениално! — възкликна Бром. — Де да се бях сетил за това преди години. Щях да си спестя много неприятности. По крайбрежието има множество градове. Предлагам да започнем от Теирм, оттам минава голяма част от търговията. Доколкото си спомням, там живее старият ми приятел Джеод. Не сме се виждали от години, но може би ще иска да помогне. Още повече че той е търговец и може би има достъп до архивите.

— Как ще стигнем до Теирм?

— Трябва да завием на югозапад, докато достигнем един проход в Гръбнака. Прекосяваме го и оттам ще се насочим покрай брега.

— Ще се доберем ли до прохода за седмица?

— Разбира се. Ако оставим Нинор и завием надясно, ще видим планините още утре вечер.

— Тогава ще се видим на вечеря — каза Ерагон и възседна Сапфира. — Утре ще яздя Кадок. Преди да възразиш, ще ти кажа, че го правя, защото искам да говоря с Бром.

— Разбира се. Трябва да яздиш всеки ден с него. Така ще можеш да се обучаваш, а аз ще имам време за лов.

— Значи не ти е неприятно?

— Така трябва.

Когато се приземиха, младежът с удоволствие забеляза, че краката не го болят. Седлото го беше защитило добре от твърдите плочки на Сапфира.

Вечерта Ерагон и Бром се дуелираха, но без голямо усърдие, тъй като мислите им бяха заети от събитията през деня. Когато свършиха, ръцете на Ерагон бяха натежали от Зар’рок.