Кристофър Паолини
Ерагон (27)

Вещицата и нейната котка

Ерагон се събуди късно на другата сутрин. Облече си дрехите, изми се и спря поглед на огледалото. Лицето му се беше променило за краткото време, откакто бяха напуснали Карвахол. От тежките преходи и тренировките скулите му бяха изпъкнали, а брадичката сякаш бе станала по-заострена. В очите му прехвърчаха искрици, които му придаваха див и неземен вид.

Малко обезпокоен, той преметна лъка и колчана на рамо и излезе от стаята. В коридора се натъкна на дебеличкия слуга.

— Господине, Нийл тръгна към замъка с моя господар. Заръча да правите каквото пожелаете, защото нямало да се върне до вечерта.

Ерагон благодари за съобщението и с нетърпение се зае да обикаля Теирм. Следващите няколко часа той прекара, като бродеше по улиците и се завираше във всеки магазин, който привлечеше вниманието му. Щом усети, че огладнява, младежът пое към дома на Джеод.

Когато достигна до улицата, на която живееше търговецът, Ерагон се спря пред магазина за билки. Повечето магазини бяха разположени покрай крепостната стена, а този бе сгушен в квартала на богаташите. Младежът се приближи да хвърли поглед през прозорците, но те бяха закрити от плътни завеси. Това възбуди любопитството му и той влезе вътре.

В началото не можа да види нищо, тъй като помещението бе доста тъмно, но постепенно очите му привикнаха с мътната светлина, която се процеждаше през прозорците. Една шарена птичка с дълга опашка и остър клюн го изгледа с интерес от клетката си. По стените се спускаха лози, а на пода имаше саксия с голямо жълто цвете. На масата лежаха различни хаванчета и купички, както и кристална топка за предсказване на бъдещето.

Ерагон се приближи към масата, като внимаваше да не настъпи разпилените по пода предмети.

Две червени очи просветнаха от тъмното и една огромна котка скочи върху масата. Тялото й беше здраво, а лапите — доста по-големи от обичайното. От устата й стърчаха бели зъби, а ушите й бяха покрити с гъсти черни косми. Въобще не приличаше на другите котки, които Ерагон бе виждал. Създанието го изгледа с притворени очи и размаха опашка. Младежът внимателно се пресегна, докосна котката със съзнанието си и се опита да обясни, че е приятел.

— Не е нужно да правиш това.

Ерагон се огледа стреснато. Животното не му обърна внимание и продължи да ближе лапите си.

— Сапфира? Къде си?

Никой не отговори. Младежът се наведе към масата и докосна нещо, което приличаше на дървен жезъл.

— Това не е много умно.

— Стига игрички, Сапфира!

Внезапно тялото му се разтърси и той падна на земята, разтреперан. Докато се бореше за глътка въздух, болката постепенно отмина. Котката скочи на пода и го погледна.

— Не си много умен за Драконов ездач. Предупредих те.

— Ти ли говориш?

— А кой друг?

— Но ти си просто обикновена котка!

Животното се качи на гърдите му и го изгледа с блестящи очи. Ерагон понечи да се изправи, но котката изръмжа и показа зъбите си.

— Приличам ли ти на останалите котки?

— Не…

— Тогава защо ме смяташ за една от тях? Явно образованието ти куца. Аз съм котколак^[1]. Малцина сме останали, но дори глупаво фермерче като тебе трябва да е чувало за нас.

— Не знаех, че съществувате.

Котколак! Ерагон трябваше да се смята за късметлия. Тези същества се срещаха в много истории и даваха полезни съвети. Според легендите те можели да използват магии, живеели по-дълго от хората и казвали по-малко, отколкото знаят.

— Знанието няма нищо общо със съществуването. И аз не знаех за тебе, преди да се домъкнеш и да развалиш дрямката ми. Но това не означава, че не си съществувал и преди това.

— Съжалявам, ако съм те обезпокоил.

— Така или иначе щях да ставам. — Котколакът се върна на масата и близна лапата си. — Ако бях на твое място, щях да оставя жезъла. След няколко секунди пак ще те тресне.

Ерагон бързо върна предмета на мястото му.

— Какво е това?

— Обикновен, скучен артефакт, за разлика от мене.

— А за какво служи?

— Преди малко сам разбра.

Котколакът свърши с почистването на крайниците си, върна се на мястото, където спеше, и затвори очи.

— Чакай — каза Ерагон. — Как се казваш?

— Имам много имена, но ако питаш за истинското ми име, ще трябва да го потърсиш другаде. Можеш да ме наричаш Солембум.

— Благодаря ти.

Вратата на магазина се отвори и влезе Анджела; тя носеше торба с билки. Очите й се насочиха с притеснение към Солембум.

— Казва, че си разговарял с него.

— И ти ли можеш да го разбираш?

— Разбира се, макар и невинаги. — Тя остави растенията на масата и се обърна към младежа: — Харесва те, а това е необичайно. По принцип не обича да се показва на клиентите. Твърди, че в тебе имало потенциал.

— Благодаря.

— Това, произнесено от него, е голям комплимент. Ти си третият човек, който е идвал тук и е говорил с него. Досега са успявали само една жена и един сляп просяк. Но аз не държа този магазин само за да си говоря с хората. Има ли нещо специално, което търсиш, или просто си дошъл да разгледаш?

— Само гледам — отвърна Ерагон, който продължаваше да мисли за котколака. — Не мисля, че имам нужда от някакви билки.

— Аз имам и други неща — засмя се Анджела. — Глупавите богаташи ми плащат за любовни отвари, макар да не давам гаранция, че ще подействат. Ти обаче едва ли имаш нужда от подобни глупости. Какво ще кажеш за предсказване на бъдещето? И в това ме бива доста.

— Не, не — засмя се Ерагон. — Боя се, че моето бъдеще не е никак лесно за разгадаване. Пък и нямам пари.

Анджела посочи към кристалната топка на масата.

— Това е само за ефект. Всъщност не върши никаква работа. Но имам нещо друго. Изчакай един момент.

Тя се насочи към задната част на магазина и се върна с една кожена торбичка.

— Тези не съм ги използвала от години. Бях забравила къде съм ги сложила. Сядай и да видим какво те чака.

Ерагон придърпа един стол и седна. Анджела извади парче плат и го разстла на масата, след което измъкна от торбата шепа кости, големи колкото пръст и покрити със странни руни.

— Това са кости от дракон. Не ме питай откъде ги имам. Така или иначе няма да ти кажа. За разлика от чаените листа, кристалните топки и картите, в костите наистина има сила. Те не лъжат, макар че тълкуването по тях е сложно. Ако искаш, ще ти гледам. Но да разбереш съдбата си, може да се окаже ужасно. Трябва да си сигурен, ако решиш.

Ерагон погледна косите и се ужаси за момент. Пред него лежеше някой от предците на Сапфира.

„Да знаеш съдбата си… Как да взема това решение, като нямам представа дали ще ми хареса това, което чуя? Хората правилно са казали — невежеството е блаженство“.

— Защо ми предлагаш това?

— Заради Солембум. Може и да е груб, но фактът, че е говорил с тебе, те прави специален. Все пак той е котколак. Предложих това и на предните двама, с които той говори. Само жената се съгласи. Името й беше Селена. Тя съжали за предсказанието. Бъдещето й бе болезнено и неприятно. Едва ли ми е повярвала, поне в началото.

Очите на Ерагон се насълзиха. Това беше името на майка му.

„Възможно ли е да е била тя? Нима съдбата й е била толкова ужасна, че е трябвало да ме изостави?“

— Помниш ли нещо от бъдещето й?

— Беше много отдавна. — Анджела въздъхна и поклати глава. — Паметта ми вече не е така силна, както едно време. Освен това, дори да знаех, нямаше да ти кажа. Предсказанието си беше само за нея. Много я натъжи. Още си спомням мъката на лицето й.

Ерагон стисна зъби, за да запази контрол над емоциите си.

— Защо се оплакваш от паметта си? Не изглеждаш толкова стара.

— Поласкана съм, но не се заблуждавай. Много по-стара съм, отколкото изглеждам. Младежкият ми вид се дължи на това, че се изхранвам предимно с билки, когато няма какво да се яде.

Ерагон се засмя и си пое дълбоко дъх.

„Ако това е била майка ми и е имала смелостта да научи бъдещето си, аз също ще мога“.

— Хвърли костите за мене.

Лицето на Анджела се смръщи, но тя затвори очи и започна да мърмори нещо. След това извика силно: Манин! Вирда! Хугин!, и хвърли костите върху плата.

Думите прозвучаха в ушите на Ерагон и той разпозна, че са на древния език. Явно Анджела беше вещица и това наистина щеше да е предсказване на бъдещето. Минутите се точеха бавно, докато тя разучаваше разпилените кости.

Най-накрая се изправи и въздъхна, след което измъкна една манерка отнякъде.

— Искаш ли?

Ерагон поклати глава.

— Това е най-трудното гадаене, което съм правила. Беше прав. Наистина е почти невъзможно да се предскаже бъдещето ти. Досега не съм виждала човек с толкова заплетена и облачна съдба. Все пак успях да разбера някои неща.

Солембум отново се качи на масата и ги изгледа. Анджела посочи една от костите:

— Ще започнем оттук, защото е най-лесно за разбиране.

Символът на костта беше дълга хоризонтална линия, оградена с кръг.

— Безкрайност или дълъг живот. За пръв път виждам да се падне в нечие бъдеще. По принцип се пада брястът, което означава, че човек ще живее доста дълго. Не знам дали това значи, че ще живееш вечно или просто необичайно дълго. Във всеки случай, очакват те още много години.

„Нищо изненадващо, нали съм Ездач“.

Дали Анджела щеше да му казва само неща, които вече знаеше?

— Сега става по-трудно за разчитане. Ето тези трите. Пътеката, светкавицата и корабът лежат заедно на купчина. Досега не съм виждала такава комбинация, а само съм чувала за нея. Пътеката показва, че много пъти ще бъдеш изправян пред избор, и то още отсега. Виждам, че ще участваш в множество битки. Виждам могъщи сили, които ще се борят, за да насочват съдбата ти. Пред тебе лежат безброй пътища, но само един ще ти донесе щастие и мир. Внимавай да не изгубиш пътя си, защото ти си един от малцината наистина свободни да определят сами участта си. Това е дар, но и отговорност, по-тежка от вериги.

Лицето й се натъжи.

— Светкавицата значи точно противоположното. Тя вещае гибел, макар да не виждам по какъв начин. Виждам смърт, която бързо приближава и ще ти донесе много мъка. Но пък краят на костта лежи върху кораба. Това е по-ясно. Ще ти се наложи да напуснеш тези земи завинаги. Не знам къде ще отидеш, но никога няма да се завърнеш в Алагезия. Няма измъкване от това.

Думите й уплашиха Ерагон.

„Още една смърт. Кого ли ще загубя сега? — Мислите му се насочиха към Роран и дома му. — Защо ли ще трябва да замина? И къде ще отида? Само елфите знаят дали има земи отвъд океана“.

— Следващата кост е по-лесна, пък и доста по-приятна.

Младежът се наведе и видя символа на роза, вплетена между сърповете на луни.

— Това вещае любов в бъдещето ти. Малко необикновена, понеже луната е магически символ, но ще е много дълбока. Не знам дали ще завърши добре, но любимата ти е от благороден произход. Тя е могъща, умна и несравнимо красива.

„Благородна? Как може да стане? Аз съм обикновен фермер“.

— Сега последните две кости, дървото и глогът, които се пресичат. Това означава само едно. Неприятности и предателство, което вероятно идва от собственото ти семейство.

— Роран не би сторил това! — възкликна Ерагон.

— Не знам. Но костите не лъжат.

Младежът се разколеба. Какви причини биха накарали Роран да се обърне срещу него? Анджела положи успокоително ръка на рамото му и отново предложи манерката. Този път Ерагон прие питието.

— След всичко това смъртта може да изглежда добре дошла — пошегува се той.

„Роран да ме предаде? Не е възможно! Няма начин!“

— Навярно — отвърна тъжно Анджела и се усмихна леко. — Но не бива да се тревожиш още. Единственият начин бъдещето да ни нарани е, като ни кара да се страхуваме. След малко ще се почувстваш по-добре.

— Сигурно — отвърна Ерагон. „За съжаление нищо от това, което тя каза, няма смисъл, докато не се случи. Ако въобще се случи“. — Ти използваше думи на древния език.

— Какво ли не бих дала, за да видя как ще се развие тази история по-нататък. Ти говориш с котколак, знаеш за древния език и бъдещето ти е невероятно интересно. Рядко се случва млади мъже с окъсани дрехи и без пари да бъдат обичани от благородничка. Кой си ти?

Ерагон осъзна, че Солембум не й беше казал, че е Ездач.

— Аз съм Ерагон.

— Това твоята същност ли е, или твоето име?

— И двете — усмихна се младежът, като мислеше за първия Ездач.

— Сега ми е още по-интересно да видя как ще свърши тази история. Кой беше парцаливият мъж с тебе вчера?

Ерагон реши, че още едно име няма да навреди.

— Казва се Бром.

Анджела потърка очи, отпи още една глътка и се намръщи.

— О, този ли? Нямах идея!

— Какво има?

— Нищо, не се разстройвай. Той е известен сред жените с моята професия. Често се шегуваме със съдбата му.

— Не го обиждай! Той е много добър човек!

— Спокойно, спокойно. Знам това. Ако се срещнем отново на подходящо място, ще ти обясня. Междувременно трябва… — тя спря, защото Солембум се намести между тях и се взря в Ерагон.

— Да?

— Слушай внимателно, ще ти кажа две неща. Когато дойде времето и имаш нужда от оръжие, потърси в корените на дървото Меноа. След това, когато всичко изглежда загубено и си привършил силите си, отиди при скалата Кутиан и изречи името си, за да отвориш Хранилището на душите.

Солембум се отдалечи грациозно, преди младежът да му зададе въпрос. Анджела отбеляза:

— Не знам какво ти е казал, а и не искам да знам. Думите му са предназначени само за тебе и не бива да ги споделяш с никого.

— Май е време да тръгвам.

— Както искаш — усмихна се Анджела. — Може да дойдеш пак, когато пожелаеш. Особено ако имаш нужда от някоя билка. А сега върви. Очевидно имаш доста да мислиш.

— Да — отвърна Ерагон и се насочи към вратата. — Благодаря ти за предсказанието.

— Няма защо.

Младежът излезе от магазина и се спря на улицата, като примижа, докато очите му свикнат с ярката светлина. Отне му няколко минути да се успокои и да осмисли наученото. В крайна сметка реши и с бързи крачки се насочи извън Теирм, към скривалището на Сапфира.

Достигна до скалата и я извика. Тя се спусна и бързо го пренесе до върха. Когато се увери, че са в безопасност, Ерагон й разказа за събитията от деня.

— Май Бром е прав. Имам талант да се набърквам в неприятности.

— Трябва да запомниш това, което ти е казал Солембум. Много е важно.

— Откъде знаеш?

— Не съм сигурна, но думите му ми звучат познато. В никакъв случай не бива да ги забравяме.

— Дали трябва да кажа на Бром?

— Това ще решиш ти, но не мисля, че той има право да знае бъдещето ти. А думите на Солембум само ще повдигнат въпроси, на които може да не искаш да отговаряш. Мислиш ли, че можеш да го излъжеш?

— Не. Май е по-добре да не казвам нищо. Притеснявам се, че е изключително важно да го крия.

Двамата си поговориха и изчакаха да се свечери. След това Ерагон се спусна към Теирм и скоро чукаше на вратата на Джеод.

— Нийл върна ли се?

— Да, господине. Мисля, че е в кабинета.

— Благодаря — отвърна Ерагон и се отправи към стаята.

Бром седеше на един стол и пушеше.

— Как мина?

— Ужасно! — изръмжа старецът.

— Значи си говорил с Бранд?

— Говорих, но нямаше полза. Този човек е от най-лошия вид бюрократи. Подчинява се на всички правила, а когато е в затруднение, измисля свои и си вярва, че го прави за добро.

— Значи няма да ни позволи да видим архива?

— Не. Не можах да го убедя по никакъв начин. Дори отказа подкуп! При това доста солиден. Досега не бях срещал благородник, който да не е корумпиран. А сега, когато видях, определено предпочитам да са алчни негодници.

— И какво ще правим? — попита Ерагон, когато Бром се успокои.

— Другата седмица ще те уча да четеш.

— А след това?

— След това ще направим на Бранд една малка изненада.

Ерагон се опита да узнае подробности, но старецът остана безмълвен.

Вечеряха в една малка трапезария. Джеод стоеше от едната страна на масата, а намръщената Хелън — от другата. Ерагон и Бром бяха разположени на дългата страна и покрай тях имаше няколко празни стола. Момчето нямаше нищо против празното пространство, което сякаш го пазеше от изпълнените с ненавист погледи на домакинята.

Храната беше поднесена и четиримата започнаха да вечерят мълчаливо.

„Присъствал съм на погребения, които са по-весели“.

И наистина си спомни за няколко погребения в Карвахол, които не бяха толкова студени. Направо можеше да почувства неприязънта, която извираше от Хелън по време на вечерята.