Кристофър Паолини
Ерагон (54)

Благослови детето, Аргетлам

Щом излезе в коридора, Ерагон се протегна. Беше се схванал от седенето на едно място.

— Съжалявам, че си навлече неприятности заради мене.

— Не се притеснявай — отвърна Орик. — Аджихад ми даде това, което исках.

— Какво имаш предвид? — учуди се младежът. — Не можеш да влезеш в бой, а трябва да стоиш и да ме пазиш. Нима това е желанието ти?

— Аджихад е добър водач. Той знае как да спазва закона и същевременно да остава справедлив. Не мога да се сражавам под негова команда, но аз съм поданик на Хротгар и това ми дава право да постъпя както искам.

Ерагон се сети, че е забравил за двойното подчинение на джуджетата.

— Значи всъщност Аджихад те постави в по-изгодна позиция от преди?

— Точно така. И сега Близнаците не могат да се оплакват. Това доста ще ги подразни. Хайде, приятелю, сигурен съм, че си гладен. А трябва да се погрижиш и за дракона си.

Сапфира изсъска.

— Името й е Сапфира — каза Ерагон.

— Извинявам се — поклони се Орик. Той взе един оранжев фенер от стената и тръгна по коридора.

— Има ли и други магьосници във Фардън Дур? — попита младежът, докато се опитваше да поддържа бързата крачка на джуджето. Ръката му грижливо прикриваше емблемата на Зар’рок.

— Неколцина. Повечето стават само за лекуване на драскотини. Те в момента се грижат за Аря.

— Ами Близнаците?

— Тя със сигурност би отказала помощта им, пък и тяхната сила не е в лекуването. Най-много ги бива да кроят заговори за надмощие. Дейнор, предшественикът на Аджихад, им позволи да се присъединят към Варден, защото имаше нужда от тяхната подкрепа. Човек не може да се противопостави на Империята без опитни магьосници, които знаят как да се оправят на бойното поле. Близнаците са доста неприятни, но определено има полза от тях.

Тримата навлязоха в един от главните тунели, разделящи Тронхайм на четири. Около тях преминаваха множество хора и джуджета. При вида на Сапфира разговорите мигновено секваха. Орик зави наляво и се насочи към вратите на града.

— Къде отиваме? — попита Ерагон.

— Извън тези стени. За да може Сапфира да долети до Исидар Митрим — Звездната роза. Драконовата бърлога няма покрив, точно като Фардън Дур. Там са отсядали Ездачите, когато са ни посещавали едно време.

— Няма ли да е студено и влажно без покрив?

— Не. Фардън Дур ни пази от лошото време. Тук никога не вали нито дъжд, нито сняг. Освен това в бърлогата има множество мраморни пещери. Единственото опасно нещо са падащите висулки.

— Всичко ще е наред — обади се Сапфира. — Това ще е най-безопасното място, на което съм отсядала от месеци.

— Може би… А дали Муртаг ще се оправи?

— Аджихад изглежда почтен човек. Едва ли ще наранят Муртаг, освен ако не се опита да избяга.

Ерагон беше замаян от развитието на събитията. Дългото препускане бе свършило, но тялото му не можеше да се отпусне.

— Къде са конете ни?

— В една конюшня извън града. Можем да ги посетим, на път са ни.

Излязоха от Тронхайм през същата порта, от която бяха дошли. Златните грифони блестяха, осветявани от множество фенери. По време на разговора с Аджихад слънцето бе залязло и кратерът на Фардън Дур беше тъмен. Единственото осветление идваше от блестящия Тронхайм.

Орик посочи към високия връх на града и се обърна към Сапфира:

— Горе те чакат прясно месо и студена вода. Избери си една пещера и никой няма да те безпокои.

— Мислех, че ще бъдем заедно — започна да протестира Ерагон. — Не искам да се отделям от нея.

— Ездачо, по-добре е Сапфира да остане в леговището. Тунелите до столовата не са достатъчно широки, за да дойде с нас.

— А защо не ми донесете храна горе?

— Защото я приготвят тук, а до драконовата бърлога има много път. Обаче ако желаеш, ще изпратя някой слуга. Ще отнеме доста време, но ще можете да се нахраните заедно.

„Той наистина е готов да го направи“.

Никой досега не беше полагал толкова грижи за Ерагон, но начинът, по който бяха произнесени тези думи, му загатна, че джуджето го изпитва.

— Аз ще се оправя — увери го Сапфира. — Това драконово леговище изглежда да е точно по вкуса ми. Върви да се наядеш и после ще се срещнем. Ще можем да си починем спокойно. Изкарахме твърде много дни в тежко преследване.

— Ще ям тук — заяви Ерагон на Орик. Джуджето се усмихна доволно. Младежът се приближи до Сапфира и й махна седлото.

— Ще вземеш ли Зар’рок с тебе?

— Да, но си задръж лъка. Трябва да се доверяваме на тези хора, но не прекалено много.

— Знам.

Сапфира подскочи и се издигна във въздуха.

— Ех, момче, наистина си благословен — въздъхна Орик, докато я гледаше. — Понякога и на мене ми се иска да се рея като ястреб във висините, но предпочитам да съм на земята и даже под нея… Забравям задълженията си като домакин. Знам, че не си хапвал от снощи, когато Близнаците ви дадоха онази мизерна вечеря. Ела да намерим готвачите и да видим какво ще ни предложат.

Ерагон последва джуджето обратно в Тронхайм. Дълго вървяха през плетеница от коридори, докато не се озоваха в голямо помещение с наредени маси и пейки.

Орик поговори с едно набито джудже, което им подаде две чинии, пълни с топли гъби и риба. Двамата се изкачиха до една ниша във външната стена на града и седнаха с кръстосани крака.

Когато се нахраниха, Орик въздъхна и извади дълга лула.

— Добро хапване, макар че заслужава малко медовина за прокарване.

— Тук имате ли ферми?

— Не, слънчевата светлина е достатъчна само за мъхове и гъби. Тронхайм не може да оцелее без доставки от околните долини. По тази причина много от нас живеят в различни части на планините.

— Значи има и други джуджешки градове?

— Не толкова много, колкото бихме искали. Тронхайм е най-величественият. Ти видя само най-долните нива, но голяма част от града е празна. Колкото по-нагоре се качваш, толкова по-малко жители има. Много джуджета предпочитат да живеят в околните галерии. Копали сме под планините Беор цели векове. Можеш да ги прекосиш, без да излизаш на повърхността.

— Изглежда жалко да има толкова неизползвано пространство в Тронхайм.

— Мнозина се оплакват, но в едно отношение градът е много важен.

— В кое?

— В случай на голяма беда може да ни приюти всичките. Досега се е случвало само три пъти, но ни е спасявал от сигурна гибел. Заради това поддържаме гарнизон и го държим в готовност.

— Досега не съм виждал толкова величествено нещо.

— Радвам се, че ти харесва. Били са нужни няколко поколения, за да го построим, а ние живеем много по-дълго от вас. За съжаление заради проклетата Империя твърде малко чуждоземци могат да му се насладят.

— Колко жители има?

— Джуджета или хора?

— Хора. Искам да знам колко са избягали от Империята.

— Някъде около четири хиляди. Но това не са всичките бегълци. Тук идват само хора, които искат да се бият. Останалите отиват в Сурда и търсят закрилата на крал Орин.

„Толкова малко?“

Кралската армия наброяваше около шестнайсет хиляди, без да се броят ургалите.

— А защо Орин не се бори срещу Империята?

— Защото ще го премажат, ако се стигне до открит сблъсък. Сега Галбаторикс не се занимава с него, защото не го смята за заплаха, което е грешка. Сурда ни снабдява с оръжие и продоволствия. Без тях нямаше да издържим дълго. Ти обаче не се отчайвай от броя на хората. Тук има и много джуджета, които могат да се бият. Орин също ни е обещал войници, а и елфите може да помогнат.

Ерагон се свърза със Сапфира и разбра, че тя се излежава и дъвче парче месо на спокойствие.

— Какво означават чукът и звездите на шлема ти? Видях този символ и на пода на Тронхайм.

— Това е гербът на моя род. Ние сме Ингетум, ковачи и миньори. Символът е издълбан на пода, защото това е била резиденцията на нашия праотец Корган, и означава един род да управлява, дванайсет да го подкрепят. Крал Хротгар е от Дургримст Ингетум и ни донесе много слава.

Когато върнаха чиниите на готвача, срещнаха едно джудже, което се поклони на Ерагон.

— Аргетлам.

Жестът го накара да се изчерви. Никой досега не му се беше кланял.

— Какво означава това?

— Елфическа дума, с която се обръщат към Ездачите. Означава сребърна ръка. — Ерагон примигна и погледна към белега на дланта си. — Искаш ли да се върнем при Сапфира?

— Има ли къде да се изкъпя преди това? Не съм се мил от много време. Ризата ми е разкъсана и мръсна. Бих искал нова, но нямам пари да си купя. Дали не бих могъл да я отработя?

— Да не искаш да обидиш гостоприемството на Хротгар? Докато си в Тронхайм, няма да плащаш за нищо. Ще ни се отплатиш по друг начин. Ела, ще ти покажа къде да се измиеш и ще ти потърсим нови дрехи.

Той отведе Ерагон по едно стълбище дълбоко под града. Тунелите бяха доста ниски и осветени с червени фенери.

— Така светлината не те заслепява, ако излезеш от тъмен проход — обясни Орик.

Влязоха в малка стая с врата в далечния край.

— Там са ваните, има сапун и кърпи. Остави си дрехите тук. Докато свършиш, ще ти намеря нови.

Ерагон му благодари и започна да се съблича. Беше потискащо да е сам под земята, особено в това помещение с нисък таван. Влезе в съседната тъмна стая и опипом намери басейн с топла вода, чиято дълбочина стигаше до кръста му. Намери сапун и се изтърка добре, а после се отпусна, като се наслаждаваше на топлината.

Когато излезе, откри приготвена кърпа и чудесни ленени дрехи, които му бяха по мярка. Облече се и излезе в тунела, където го чакаше Орик с лула в ръка. Изкачиха стълбите и отново излязоха от Тронхайм. Ерагон погледна нагоре и призова Сапфира.

— Как общувате с жителите от високите етажи?

— Това е проблем, който сме разрешили отдавна — засмя се джуджето. — Не си забелязал, но около централната зала има едно стълбище, което се изкачва чак до драконовото леговище над Исидар Митрим. Наричаме го Вол Турин — Безкрайната стълба. Тичането по него е доста уморително, затова си разменяме съобщения чрез светлината на фенери. Освен това в случай на нужда има издълбан един улей, който е като пързалка.

— Опасен ли е? — попита младежът с усмивка.

— Не си помисляй да го използваш. Той е правен за джуджета и е твърде тесен за тебе. Ако излетиш от него, ще се размажеш жестоко.

Сапфира се приземи наблизо, а люспите й блестяха. Докато очакваше Ерагон, около нея се събраха хора и джуджета и започнаха да я оглеждат с любопитство. Младежът се почувства неспокойно в тълпата.

— По-добре да тръгвате — каза Орик и го бутна напред. — Ще се видим утре сутринта пред тази порта.

— Как ще разбера, че е сутрин?

— Ще изпратя някой да те събуди. Сега тръгвай!

Без повече приказки Ерагон си проби път през тълпата и се метна на гърба на Сапфира. Преди да успеят да излетят, една старица пристъпи напред и го хвана за крака. Младежът опита да се отскубне, но тя го стискаше сякаш с желязна хватка. В другата си ръка жената държеше обемист вързоп.

— Какво искаш? — попита той.

Старицата повдигна вързопа, който се оказа повито бебе.

— Детето е сираче и няма кой да се грижи за него, а аз съм стара и слаба. Благослови я, Аргетлам. Благослови я!

Ерагон погледна към Орик за помощ, но джуджето мълчеше. Тълпата притихна в очакване на неговия отговор.

— Благослови я, Аргетлам, благослови я — продължаваше да настоява жената.

Младежът не беше благославял никого досега. В Алагезия това не ставаше лесно, защото пожеланието можеше да се превърне в проклятие, ако не бе произнесено с искреност.

„Осмелявам ли се да поема такава отговорност?“

— Благослови я, Аргетлам.

Той се замисли за подходящи думи. В началото не му хрумна нищо, но после изплуваха няколко думи на древния език. Това щеше да бъде истинска благословия, изречена с могъщи думи от могъщ човек. Ерагон свали ръкавицата си и допря длан до челото на детето.

— Атра гулай ун илиан таутр оно ун атра оно вайсе сколир фра ратутр. — Думите го изтощиха, сякаш бе ползвал магия. — Това е всичко, което мога да направя за нея.

— Благодаря ти, Аргетлам — прошепна жената и коленичи. Тя започна да повива бебето, но Сапфира се извъртя и се надвеси над нея. Старицата се притесни и замръзна. Сапфира докосна леко с муцуна челото на детето и се отдръпна. Тълпата възкликна от изненада, защото на челото на бебето се виждаше бял белег, подобен на белега на Ерагон.

Сапфира излетя с мощен замах на крилата си. Младежът се наведе и я прегърна през врата.

— Какво направи?

— Дадох й надежда. А ти и даде бъдеще.

Ерагон се почувства ужасяващо самотен. Всичко наоколо му беше много чуждо. За първи път осъзна колко далеч от дома се намира.

— В какво се превръщам? Само на шестнайсет години съм, а вече говорих с водача на Варден, пътувах със сина на Морзан и бях преследван от Империята. Вече започнаха да искат от мене и благословии! В състояние ли съм да дам на тези хора някаква мъдрост, до която те не са достигнали сами? Какво мога да постигна? Това е лудост! Трябваше да остана в Карвахол с Роран.

Сапфира изчака малко и отговори спокойно:

— Ти си едно новоизлюпено гущерче, което едва сега прохожда. Аз може да съм по-млада, но мисля по-разумно. Не се тревожи за тези неща. Примири се. Хората знаят какво да правят. Ти просто трябва да им посочиш пътя. Нито една армия не би постигнала това, което направи с тази благословия.

— Но то беше нищо. Просто няколко думи.

— Напротив. Ти току-що постави началото на нова легенда. Да не мислиш, че това дете ще стане ханджийка или фермерка с този белег и твоите думи? Подценяваш нашата сила и съдбата.

— Имам чувството, че живея в сън, в който всичко е възможно. Знам, че се случват странни неща — обаче на далечни места и в отдавна минало време. Но ето че намерих яйцето ти, бях обучаван от Ездач и се бих със Сянка. Това не са дела на едно фермерче, каквото бях. Нещо ме промени.

— Всяка епоха има нужда от герои — може би тази участ се е паднала на тебе. Фермерчетата не ги кръщават на първия Ездач без причина. Името ти е било началото, а ти си продължението или краят.

— Сякаш говориш с гатанки… Но ако всичко е предначертано, тогава какво значение има нашият избор? Трябва ли да се научим просто да приемаме съдбата?

— Ерагон, аз те избрах от яйцето си. Дадох ти шанс, за който мнозина биха умрели. Нима си нещастен? Изчисти съзнанието си от тези мисли. За тях не съществува отговор и те няма да те направят щастлив.

— Вярно е. Но въпреки това продължават да ме тормозят.

— Всичко е по-различно… откакто Бром умря. И аз съм неспокойна.

Вече бяха над Тронхайм. Ерагон погледна надолу и видя отвора във върха и пода на леговището — скъпоценния камък Исидар Митрим. Той знаеше, че отдолу се простира голямата зала на Тронхайм. Сапфира се спусна леко в бърлогата.

— Няма ли да го одраскаш?

— Не мисля. Това не е обикновен скъпоценен камък.

Ерагон слезе от гърба й и се огледа. Намираха се в кръгло помещение без покрив, в чиито стени бяха издълбани различни по големина пещери. До всяка от тях имаше стълба, за да са достъпни и за хората.

Младежът импулсивно легна на грамадния рубин под краката си и опита да погледне през него, но не видя нищо.

— Отделно от тебе ли ще спя?

— Не, в пещерата ми има легло. Ела да видиш.

Сапфира се обърна и подскочи на двайсетина стъпки към едно средно голямо леговище. Той се покатери след нея. Пещерата беше по-голяма, отколкото си мислеше. Грубо обработените стени я правеха да изглежда с естествен произход. Осветяваше се от един червен фенер с приглушена светлина.

— Харесва ми. Чувствам се в безопасност — каза Ерагон.

— И на мене.

Сапфира се сви на една постелка на пода, а Ерагон се излегна на леглото.

— Сапфира, не си казала нищо, откакто сме тук. Какво мислиш за Тронхайм и Аджихад?

— Ще видим… Изглежда, че тук се води друг тип война. Мечовете и ноктите са безполезни. Близнаците не ни харесват, трябва да внимаваме с тях. Джуджетата ни нямат доверие, а елфите не искат човек Ездач, така че и с тях ще имаме неприятности. Трябва да се ориентираме бързо в новата обстановка.

— Дали можем да останем независими от другите водачи?

— Аджихад подкрепя свободата ни, но рано или късно може да се наложи да вземем нечия страна. Ще разберем скоро.