Кристофър Паолини
Ерагон (15)

Острието на Ездача

Тъгата връхлетя Ерагон веднага щом се събуди. Въпреки че държеше очите си затворени, не можа да спре напиращите сълзи.

„Не мога да живея с това“.

— Тогава недей — гласът на Сапфира завибрира в главата му.

— Гароу го няма и няма да се върне! Мене ме очаква същата съдба. Любов, семейство — накрая всичко изчезва. Какъв е смисълът?

— Смисълът е в постъпките ти. Имаш много възможности. Избери една и се посвети на нея. Това ще даде нова цел на съществуването ти.

— Но какво мога да направя?

— Послушай сърцето си. Нека то направлява действията ти.

Ерагон се замисли над нейните думи и се обърна към чувствата си. За негова изненада под тъгата се надигаше бурна ярост.

— Какво предлагаш, да преследваме непознатите?

— Да.

Искреният отговор го обърка. Той пое дълбоко дъх.

— Защо?

— Спомняш ли си какво ми каза в Гръбнака? Как ми напомни за дълга ми на дракон и аз те върнах въпреки инстинктите си? Така трябва да постъпиш и ти. Мислих доста през тези няколко дни и осъзнах какво значи да си дракон и Ездач. Нашата съдба е да опитваме невъзможни неща и да ги постигаме въпреки опасностите. Това е нашата бъдеща отговорност.

— Думите ти не ме интересуват. Това не може да е причина за съществуване.

— Има и други. Видели са следите ми и хората почват да се тревожат. Не след дълго ще ме открият. Тук вече няма нищо за тебе. Нито ферма, нито семейство…

— Роран не е мъртъв.

— Но ако останеш, ще се наложи да му обясниш какво всъщност се случи. Той има право да знае защо умря баща му. Какво ли ще стори, щом научи за мене?

Аргументите на Сапфира бяха сериозни, но Ерагон не искаше да напусне долината. Все пак мисълта за отмъщение беше доста примамлива.

— Дали ще успея да се справя?

— С моя помощ.

Обзеха го колебания. Преследването изглеждаше като импулсивна и отчаяна постъпка. Внезапно устните му се извиха в усмивка. Сапфира беше права. Важни бяха само действията му. Отмъщението щеше да му донесе покой. Усети в себе си прилив на енергия.

— Ще го направя.

Той прекъсна контакта със Сапфира и се претърколи от леглото.

„Няма нищо по-опасно от враг, който няма какво да губи. Точно като мене“.

Предишния ден беше изпитвал затруднения с придвижването, но сега напрегна волята си и закрачи стабилно, без да обръща внимание на болката.

Докато вървеше по коридора, дочу някакво мърморене. Спря и се заслуша с любопитство.

— Имаме място. Нека да остане. — Това беше гласът на Илейн.

Хорст отвърна нещо, което Ерагон не разбра.

— Да, горкото момче.

— Може би… — чуха се този път думите на ковача. — Мислих доста над това, което каза Ерагон. Имам чувството, че премълчава нещо.

— Какво имаш предвид? — попита загрижено Илейн.

— Когато тръгнахме към фермата, пътят беше изровен от дъската, с която Ерагон е влачил Гароу. Но после стигнахме до място, където следата свършваше и се появяваха същите стъпки на гигантско същество, както край фермата. Ами какво ще кажеш за краката му? Не мога да повярвам, че не е забелязал такива рани. Преди не исках да го притискам с въпроси, но сега ще се наложи.

— Може би това, което е видял, го е изплашило и сега не иска да говори за него. Видя колко притеснен беше.

— Това все пак не обяснява как е успял да довлече Гароу, без да остави следи.

„Сапфира е права. Време е да се махам. Твърде много въпроси, от твърде много хора. Рано или късно ще открият отговорите“.

Ерагон се измъкна от къщата, като трепереше при всяко изскърцване на пода.

В този ранен час на улицата нямаше много хора. Младежът се спря за момент и се съсредоточи.

„Нямам нужда от кон. Ще яздя Сапфира, но ще ми трябва седло. Тя ще ловува, така че няма да се притеснявам и за храна, но все пак не е зле да взема малко. Всичко останало мога да открия в развалините на къщата“.

Той се насочи към кожарската работилница на Гедрик, която се намираше в покрайнините на Карвахол. Острата миризма, която се носеше край нея, беше неприятна, но младежът я пренебрегна и се шмугна в склада, където се намираха готовите кожи. Отряза си три дълги парчета волска кожа и ги нави на руло.

„Това не е кражба. Някой ден ще платя на Гедрик“.

Ерагон занесе плячката си до едно дърво извън селото и я скри в клоните му, след което тръгна обратно към Карвахол.

„Сега да намеря малко храна“.

Той тръгна към таверната, но внезапно се усмихна и смени посоката. Щом щеше да краде, то по-добре бе да ощети Слоун. Предната врата на месарницата беше добре залостена, но задната бе заключена с тънка верига, която се счупи лесно. Младежът се шмугна в тъмната стая и пипнешком започна да пъха в ризата си пакетите с месо. Взе, колкото можеше да носи, и бързо се измъкна навън.

Женски глас извика името му наблизо. Ерагон запаса ризата си, за да не изтърве месото, и се шмугна зад ъгъла. Приведе се, когато Хорст премина по улицата на няколко метра от него, но той не го забеляза.

Ерагон го изчака да отмине и забърза към дървото, без да обръща внимание на болката в краката си. Стигна до мястото, където бе скрил кожата, доволен, че не го преследват, но откри, че тя е изчезнала.

— Отиваш ли някъде?

Младежът се завъртя. Бром го гледаше ядосано, а на главата му зееше грозна рана. Старецът беше препасал къс меч и държеше в ръце откраднатите кожи.

Ерагон присви очи. Не можеше да разбере как мъжът се е промъкнал до него, без да вдигне шум.

— Дай ми ги.

— Защо, за да избягаш още преди да са погребали Гароу?

— Не е твоя работа. Защо ме следиш?

— Не те следя — изръмжа Бром. — Чакам те. Къде си мислиш, че отиваш?

— Никъде — Ерагон се пресегна и дръпна кожите. Старецът не направи опит да го спре.

— Надявам се, че имаш достатъчно месо да нахраниш дракона.

— За какво говориш?

Бром скръсти ръце.

— Не можеш да ме заблудиш. Знам откъде имаш този белег на ръката. Нарича се Гедвей игнасия, „искряща длан“. Получава се, когато докоснеш новоизлюпен дракон. Знам защо дойде при мене и ми зададе всички онези въпроси. Знам, че отново има Ездачи.

Ерагон пусна месото и кожите.

„Най-накрая се случи. Трябва да се измъкна, но не мога да го надбягам с ранените си крака…“

— Сапфира!

Отговорът й се забави няколко секунди.

— Да.

— Разкриха ме. Имам нужда от тебе!

Той й изпрати образ на мястото, на което се намираха, и тя излетя незабавно. Сега трябваше да спечели малко време.

— Как разбра?

Бром погледна в далечината и размърда устни, сякаш говореше с някого.

— Навсякъде имаше следи и белези, просто трябваше да им обърна внимание. Всеки с нужното познание щеше да го направи. Как е твоят дракон?

— Тя е добре. Не бяхме при фермата, когато странниците са се появили.

— А краката ти? Вероятно сте летели?

„Откъде ли се досеща Бром? Може би странниците са го изпратили, за да разберат какво ще правя и да ми устроят засада. Къде ли се бави Сапфира?“

Той посегна със съзнанието си и я откри да лети високо над тях.

— Идвай!

— Няма. Ще погледам за малко.

— Защо?

— Заради клането при Дору Ареаба.

— Какво?

Бром се наведе напред и се усмихна.

— Поговорих с нея и тя реши да не се меси, докато не се споразумеем. Виждаш, че нямаш избор и трябва да отговориш на въпросите ми. Кажи ми какво възнамеряваш да правиш.

Ерагон се хвана за главата.

„Как е възможно Бром да говори със Сапфира?“

Замисли се какво да стори, но наистина нямаше избор.

— Смятах да намеря безопасно място и да остана там, докато се излекувам.

— А след това?

Този въпрос не можеше да бъде избегнат. Отдавна му се искаше да разкаже на някого събитията от последните месеци. Тайната му беше причинила смъртта на Гароу и това не му даваше мира. Той се предаде и каза развълнувано:

— Смятах да преследвам непознатите и да ги убия.

— Сериозна задача за толкова млад човек — отвърна Бром с равен глас, сякаш Ерагон бе предложил най-простото нещо. Той отиде до един храст и измъкна широк пакет от него. — Наистина добро начинание и ти имаш сили да го осъществиш, но малко помощ няма да ти е излишна. Нямам намерение да остана тук, докато някакво хлапе обикаля света с младия си дракон.

„Дали наистина ми предлага помощ, или това е капан? Но щом е успял да говори със Сапфира и да я убеди…“

Той реши да остави притесненията си настрана, поне засега.

— Нямам нужда от помощ, но щом настояваш, ела.

— Тогава да тръгваме. Мисля, че драконът отново ще говори с тебе.

— Сапфира?

— Да.

— Ще се срещнем при фермата.

— Добре. Значи постигнахте споразумение?

— Нещо такова.

Тя прекъсна връзката и отлетя. Ерагон погледна към Карвахол и видя, че хората обикалят от къща на къща.

— Май са започнали да ме търсят.

— Вероятно. Да тръгваме.

— Искаше ми се да оставя съобщение на Роран. Не е правилно да избягам, без да му обясня защо.

— Погрижих се за това. Оставих писмо при Гертруде, в което обяснявам няколко неща. Предупредих го да внимава. Това задоволява ли те?

Ерагон кимна. Той вдигна месото и кожата и двамата потеглиха, като внимаваха жителите на Карвахол да не ги забележат. Младежът вървеше, без да обръща внимание на болката в краката си, и размишляваше.

„Щом пристигнем във фермата, ще поискам Бром да отговори на няколко въпроса, инак няма да пътувам с него. Дано да може да каже нещо повече за Ездачите и противниците ми“.

При вида на разрушената ферма лицето на Бром се изкриви от гняв. От плевнята беше останала само купчина пепел.

Скоро във въздуха се разнесе звукът от крилете на Сапфира. Тя прелетя ниско над главите им, направи кръг и се приземи грациозно.

Бром пристъпи към нея, а изражението му беше едновременно тъжно и радостно. Очите му блестяха, а една сълза се спусна по бузата и изчезна в брадата му. Ерагон дочу, че старецът си мърмори нещо, и се приближи към него.

— Ето… започва се отново. Но как и къде ще завърши? Взорът ми е замъглен и не мога да кажа дали това ще е трагедия или радост, защото има по нещо и от двете. Но каквото и да стане, аз…

Старецът млъкна, тъй като Сапфира бавно се приближи към тях. Ерагон пристъпи към нея и я поздрави. Между тях вече съществуваше нещо по-различно. Сякаш се познаваха по-интимно, но все пак бяха непознати. Той я погали по врата и умовете им се свързаха.

— Не съм виждала други човеци, освен тебе и Гароу, а той беше много зле.

— Виждала си хора през моите очи.

— Не е същото.

Тя се приближи и завъртя глава, за да огледа Бром с едно от големите си сини очи.

— Наистина сте странни същества.

Бром стоеше неподвижно, докато тя душеше въздуха, а след това протегна ръка и я погали. Сапфира изсумтя и отстъпи назад, скривайки се зад Ерагон. Опашката й помръдваше нервно.

— Какво има?

Отговор не последва.

— Как се казва? — попита го Бром.

— Сапфира.

Старецът се намръщи и стисна тоягата си така силно, че пръстите му побеляха. Ерагон побърза да му обясни.

— От всички имена, които ми изброи, хареса само това. Мисля, че й приляга.

— Приляга й наистина.

В гласа на Бром имаше нещо, което младежът не можа да определи. Тъга, завист, болка? Не беше сигурен. Старецът изви ръката си в странен жест и се поклони.

— Поздрави, Сапфира. За мене е чест да се запознаем.

— Той ми харесва.

— Разбира се, че ти харесва. Всички обичат ласкателствата.

Ерагон я потупа по рамото и тръгна към останките от къщата. Сапфира и Бром останаха зад него. Старият мъж изглеждаше подмладен и енергичен.

Ерагон се насочи към стаята си или по-скоро към това, което бе останало от нея. Разчитайки на спомените си, той се порови и намери раницата си. Някои от дървените части бяха счупени, но можеше да се сменят лесно. Продължи да претърсва и попадна на лъка си, който лежеше непокътнат в калъфа от еленова кожа.

„Най-сетне малко късмет“.

Младежът сложи тетивата и го опъна за проба. Дървото се изви, без следи от драскотини и пукнатини. За съжаление много от стрелите му бяха счупени.

Отвърза тетивата и подаде лъка и колчана на Бром.

— Добро оръжие. Нужни са силни ръце, за да го опънат.

Ерагон прие комплимента мълчаливо и продължи да се рови за други полезни предмети, но накрая беше събрал съвсем незадоволителна купчина.

— Сега какво?

— Ще намерим безопасно място за нощуване.

— Имаш ли нещо предвид?

— Да — младежът събра вещите, завърза ги в един вързоп, метна го на гръб и потегли към гората. — Насам. Сапфира, следи ни от въздуха. Отпечатъците ти са твърде големи и лесно се проследяват.

— Добре.

Мястото беше наблизо, но Ерагон избра обиколен маршрут, за да затрудни евентуалните преследвачи. Повървяха около час и спряха в един закътан къпинак.

В средата имаше разчистено място, достатъчно голямо за тях двамата, дракона и за огъня, който щяха да запалят. Бром се подпря на една дебела лоза и огледа с интерес.

— Някой друг знае ли за това място?

— Не. Открих го, когато се преместихме тук. Трябваха ми почти две седмици, за да разчистя клоните.

Сапфира се приземи до тях и прибра крилата си, като внимаваше да не се нарани на тръните. Тя положи глава на земята и ги загледа с невероятните си очи.

Бром се подпря на тоягата си и отвърна на погледа й.

Ерагон ги остави, понеже усети, че е доста гладен. Той запали огън, напълни един съд със сняг и го остави да се разтопи. Щом водата се сгря, наряза няколко парчета месо и ги пусна вътре заедно с щипка сол.

„Не е кой знае какво ястие, но ще свърши работа. Вероятно през следващите дни ще се храним само с това, така че не е зле да свиквам“.

Задушеното закъкри на огъня, изпълвайки бивака с примамлив аромат. Щом месото омекна, Ерагон и Бром се нахраниха безмълвно. След това старецът извади лулата си и запуши.

— Защо искаш да пътуваш с мене? — попита Ерагон.

— В мой интерес е да ти помогна да оцелееш.

— Какво имаш предвид?

— Накратко казано, аз съм разказвач на истории и мисля, че от тебе ще излезе чудесна легенда. Ти си първият Ездач извън контрола на краля, който се появява от сто години. Какво ще се случи? Дали ще загинеш като мъченик? Или пък ще се присъединиш към Варден? А може би ще убиеш краля? Възнамерявам да присъствам на всяко събитие, свързано с тебе, независимо какво ще ми струва.

Стомахът на Ерагон се сви на буца. Не можеше да си представи себе си в някоя от тези роли, най-малко като мъченик.

„Искам отмъщение, но нямам никакви амбиции за останалото“.

— Не знам какво ще се случи, но кажи ми — как успя да говориш със Сапфира?

Бром сложи още тютюн в лулата си и дръпна няколко пъти.

— Щом искаш отговори, ще ги получиш, но те може да не ти харесат.

Той отиде до багажа си и извади един обемист пакет, дълъг около пет стъпки и доста тежък.

Старецът разви плата и извади един меч. Дръжката беше обвита със сребриста жичка, излъскана до блясък. Ножницата имаше виненочервен цвят и бе гравирана с някакъв странен символ. До меча лежеше кожен колан с широка катарама. Бром подаде оръжието на младежа.

Дръжката прилегна идеално в ръката на Ерагон. Той бавно изтегли меча, който излезе безшумно от ножницата. Острието също беше с червен цвят и отразяваше пламъците на огъня. От едната му страна бе гравиран черният символ, който красеше и ножницата. Балансът на оръжието беше съвършен и младежът го почувства като продължение на ръката си. За разлика от грубите земеделски сечива, с които бе свикнал, мечът бе създаден, за да отнема живот, но притежаваше някакъв вид ужасяваща красота.

— Някога това оръжие е принадлежало на Ездач — обясни Бром тъжно. — Когато някой Ездач завършвал обучението си, елфите му подарявали меч. Техните методи за обработка на метала винаги са се пазели в тайна. Обичаят е бил острието да е в цвета на дракона и на Ездача, но в твоя случай ще направим изключение. Този меч се нарича Зар’рок. Не знам какво означава, вероятно е било нещо, свързано с предишния му притежател.

— Откъде го имаш? — попита Ерагон. Той внимателно прибра острието в ножницата и го подаде на стареца.

— Няма значение, ще ти кажа само, че преживях доста неприятности, докато се сдобия с него. Смятай го за твой. Ти имаш по-голямо право да го носиш, а и смятам, че скоро ще ти бъде нужен.

— Това е кралски дар, благодаря ти — Ерагон беше неподготвен за този подарък и се почувства неловко. — А какъв е този символ?

— Това е личният герб на Ездача — отвърна Бром и смени темата. — Трябва да ти е известно, че всеки може да се научи да общува с дракон, ако има съответните познания. Аз знам повече неща за драконите и техните способности от всеки друг на света. Сигурно ще ти трябват години, за да откриеш това, на което мога да те науча. Предлагам ти моето познание, но условието ми е да не ме питаш откъде съм го получил.

Сапфира се помръдна и се доближи до Ерагон. Той извади меча и й го показа.

— Има някаква мощ в него.

Острието на оръжието заблестя в цветовете на дъгата, щом тя го докосна. Драконът се отдръпна с доволно изсумтяване и то възвърна първоначалния си цвят. Ерагон притеснено побърза да го прибере в ножницата.

— Ето, за това говорех — повдигна вежди Бром. — Драконите са изумителни същества. Около тях… се случват разни неща, тайнствени, загадъчни, невъзможни неща. Въпреки че Ездачите се занимавали с дракони няколко века, те никога не осъзнали пълните им възможности. Според някои дори самите дракони не знаят границите на способностите си. Те са свързани с тази земя и това им помага да преодоляват големи трудности. Всъщност искам да ти кажа, че все още не знаеш много неща.

— Така е — отвърна Ерагон, — но имам желание да се науча. А едно от най-важните неща в момента е да разбера колкото се може повече за странниците. Знаеш ли кои са те?

Бром си пое дълбоко дъх.

— Наричат се Ра’зак. Не е ясно дали това е името на расата им, или просто те са решили да се нарекат така. Никой обаче не знае дали имат собствени имена. Те се появили, когато Галбаторикс станал крал. Предполагам, че ги е намерил по време на скитанията си. Във всеки случай те не са хора. Когато огледах единия от тях, видях, че има нещо като човка и черни очи, големи колкото юмрука ми. Нямам представа как успяват да говорят на нашия език. Вероятно телата им са също толкова изкривени и затова през цялото време ходят облечени с дълги наметала. По-силни са от хората и могат да скачат невероятно високо, но не използват магии. За твое щастие, защото, ако го правеха, нямаше да се отървеш толкова лесно. Знам, че не обичат слънчевата светлина, но тя няма да ги спре, ако са си поставили някаква цел. Затова не ги подценявай, те са лукави и хитри.

— Колко са на брой? — попита Ерагон, като се чудеше откъде старецът знае толкова много.

— Само двамата, които видя. Може да има и повече, но никога не съм чувал за други. Вероятно са последните останки от изчезнала раса. Те са личните ловци на дракони на краля. Когато Галбаторикс чуе слух за дракон, той ги праща да проверят. Обикновено след тях остават трупове.

Бром пусна няколко димни кръгчета от лулата си. Младежът не им обърна внимание, докато не откри, че те променят цвета си и се преплитат. Старецът закачливо му намигна.

Ерагон беше сигурен, че никой не е виждал Сапфира, и се чудеше откъде Галбаторикс е могъл да научи за нея, затова попита Бром.

— Прав си, изглежда невероятно някой от Карвахол да е информирал краля. Разкажи ми откъде намери яйцето и как отгледа Сапфира; това може да ми даде някакви идеи.

Ерагон се поколеба, но се престраши и разказа събитията от последните месеци. Почувства се облекчен най-сетне да сподели с някого. Бром зададе един-два въпроса, но през повечето време слушаше внимателно. Слънцето клонеше към залез, когато младежът завърши историята си. Двамата мълчаха и гледаха розовите облаци в небето.

— Много ми се иска да узная откъде се появи яйцето — наруши тишината Ерагон. — Уви, Сапфира не помни.

— Не знам… Някои неща ми се изясниха. Убеден съм, че никой освен нас не е виждал Сапфира. Ра’зак вероятно са разполагали с информатор извън долината… Преживял си доста трудности и си се справил добре. Признавам, че съм впечатлен.

— Какво се е случило с главата ти? Изглежда, сякаш си се ударил в скала.

— Не точно, но нещо подобно. Промъквах се около лагера на съществата, за да науча повече за тях, и те ме изненадаха в тъмното. Беше добър капан, но ме подцениха и успях да ги отблъсна. Остана ми обаче този белег. Изпаднах в безсъзнание и се свестих чак на следващата сутрин. За съжаление те вече бяха стигнали до фермата ви. Нямаше как да ги спра, но ги последвах и се натъкнах на тебе.

„Що за човек е той, та си мисли, че ще се справи с Ра’зак сам? Нападнали са го в мрака и само са го зашеметили?“

— Когато видя белега на дланта ми, трябваше да ми кажеш кои са те — отвърна разгорещено Ерагон. — Щях да отида първо при Гароу и тримата щяхме да избягаме.

— Тогава не бях сигурен какво трябва да сторя — въздъхна Бром. — Смятах, че ще успея да ги отклоня от следите ти и чак тогава мислех да те питам за дракона. Уви, това се оказа грешка, за която дълбоко съжалявам и която ти донесе много мъка.

— Кой си ти? — настоя Ерагон с горчивина. — Откъде обикновен разказвач на истории има такъв меч? Откъде знаеш толкова за Ра’зак?

— Мисля, че се разбрахме да не ме питаш за това.

— Чичо ми е мъртъв. Мъртъв! — извика младежът и размаха лъка. — Доверих ти се, защото Сапфира те уважава, но ти не си човекът, за когото се представяше толкова години в Карвахол. Кой си?

Бром помълча известно време, пушейки със смръщено изражение.

— Вероятно никога не си мислил за това, въпреки че ти е известно — по-голямата част от живота ми мина извън долината. Само в Карвахол се представях за разказвач. Иначе в предишното си битие имах много професии. Точно за да избягам от миналото си, дойдох тук. Наистина не съм човекът, за когото ме мислиш.

— Ха, и кой си тогава?

— Аз съм онзи, който ще ти помогне — усмихна се Бром. — Не забравяй тези думи. Те са най-истинските, които съм изричал през живота си. Но няма да отговарям на въпросите ти. В момента не е нужно да знаеш моята история, а и не си заслужил това право. Приеми, че имам повече познания от Бром Разказвача и че няма да обсъждам живота си с всеки, който се интересува!

— Тогава отивам да спя — отвърна малко сърдито Ерагон и се отдалечи от огъня.

Бром не изглеждаше изненадан, но погледът му бе пълен с тъга. Той разпъна одеялото си близо до огъня, за разлика от младежа, който легна до Сапфира. Над лагера се възцари ледена тишина.