Кристофър Паолини
Ерагон (55)

Корен от мандрагора и език от тритон

Когато се събуди, Ерагон откри, че е изритал завивките си. Сапфира все още спеше на пода.

Младежът се чувстваше в безопасност за пръв път от много време. Беше му топло, имаше ядене и можеше да спи колкото си иска. Въпреки това обаче, дълбоко в себе си усещаше напрежение.

„Вече няма причини да се страхувам. Но какво ще стане с Муртаг?“

Ерагон чувстваше вина, понеже приятелят му беше затворен заради него. Трябваше да направи нещо по този въпрос. После се загледа в тавана и започна да мисли за Аря. Една голяма котка се промъкна до отвора на пещерата и го погледна с червените си очи.

— Солембум? — попита той невярващо.

— Очевидно.

Съществото се протегна и показа дългите си зъби. След това грациозно скочи на Исидар Митрим.

— Идваш ли?

Ерагон погледна към Сапфира, която се бе събудила.

— Върви, аз ще се оправя.

Солембум го очакваше пред арката, която водеше надолу към Тронхайм. Младежът излезе през нея и се озова в началото на Вол Турин, Безкрайната стълба. Бавно се спусна до следващото ниво. Озова се на балкон, който заобикаляше централното помещение на града. Стълбището продължаваше през безброй нива надолу, чак до основите на Тронхайм. До него се намираше улеят за спешни случаи. Вдясно имаше коридор, който водеше към помещенията на етажа. Солембум завъртя опашката си и тръгна по коридора.

— Чакай!

Ерагон зави зад ъгъла и видя Солембум да се шмугва през една врата. Младежът се спря и вдигна ръка да почука, но вратата се отвори сама. Той се поколеба за момент и пристъпи вътре.

Озова се в жилище с две стаи, което беше пълно с растения и книги. От стените и тавана висяха множество фенери. В центъра на по-голямата стая върху удобен кожен стол седеше вещицата Анджела и се усмихваше.

— Какво правиш тук?

— Седни на пода и ще ти кажа. Бих ти предложила стол, но нямам друг.

През главата на Ерагон преминаха цял куп въпроси, докато се настаняваше между две колби със зелена течност.

— Значи си Ездач! — възкликна Анджела. — Подозирах го, но не бях сигурна до вчера. Солембум знаеше, но не ми каза. Трябваше да се досетя още като спомена Бром. Сапфира… хубаво име за дракон, приляга й.

— Бром е мъртъв. Ра’зак го убиха.

Анджела се отпусна назад и се заигра с кичур от косата си.

— Съжалявам, наистина.

— Но не си изненадана, нали? Все пак ти предсказа, че това ще се случи.

— Не знаех кой ще умре, но не съм изненадана. Виждала съм Бром няколко пъти. Той не харесваше фриволното ми отношение към магията. Това го дразнеше.

— В Теирм ти каза, че сте се шегували със съдбата му. Какво имаше предвид?

— Това беше проява на лош вкус, макар че не знаех какво ще му се случи. Бром като че ли бе прокълнат. Съдбата му беше да се провали във всичките си начинания, освен в едно, въпреки че вината не бе негова. Беше избран за Ездач, но драконът му умря. Обичаше жена, но я погуби. Трябваше да те пази и да те обучава, но се провали и в това. Единственото нещо, което успя, бе да убие Морзан.

— Бром никога не ми е споменавал за жена.

— Знам го от много сигурно място. Но стига сме говорили за него! Животът продължава и не бива да занимаваме мъртвите с нашите грижи. — Тя вдигна няколко пергамента от пода и почна да ги подрежда.

— А ти защо си тук, а не в Теирм? — попита Ерагон.

— Най-сетне един добър въпрос. След като чух името на Бром от тебе, усетих, че става нещо интересно. Хората шепнеха, че Империята преследва нов Ездач. Досетих се, че яйцето на Варден се е излюпило, и дойдох тук.

— Значи си знаела за яйцето?

— Разбира се, аз не съм глупава. Обикалям наоколо много отдавна. Малко неща се случват, без да разбера. Както и да е, побързах и пристигнах тук преди около месец. Това място определено не ми е по вкуса. Всички във Фардън Дур са толкова благородни и сериозни. Най-вероятно ги очаква героична смърт. А джуджетата са суеверна сбирщина къртици. Единственото свястно нещо тук са гъбите, които растат наоколо.

— Тогава защо остана?

— Защото знам, че се задават интересни събития. А и ако бях останала в Теирм, Солембум щеше да тръгне сам. А сега ми кажи какво ти се случи, откакто се разделихме?

През следващия час Ерагон й разказваше събитията от последните месеци.

— Муртаг! — възкликна Анджела.

— Остави ме да свърша, преди да си правиш изводи — кимна младежът.

Когато разказът приключи, вещицата се отпусна на стола. Солембум скочи в скута й и загледа Ерагон.

— Удивително. Галбаторикс се съюзява с ургалите и Муртаг излиза на сцената… Предупреждавам те да внимаваш с него, но ти май сам си стигнал до такова заключение.

— Муртаг е мой приятел и надежден съюзник.

— Но все пак внимавай. А и тази Сянка, Дурза. Той май е най-голямата заплаха за Варден в момента. Ненавиждам Сенките, те практикуват най-злокобната магия след некромантството. Бих искала да изтръгна сърцето му и да го дам на прасетата.

— Не разбирам. Бром ми каза, че Сенките са магьосници, които използват духовете за своите заклинания, но защо това ги прави толкова зли?

— Не ги прави. Нормалните магьосници са нито подобри, нито по-лоши от обикновените хора. Те използват силите си, за да контролират духовете. Сенките от своя страна изгубват този контрол и духовете ги обсебват. За съжаление само най-злите духове ламтят за човешки тела. Щом се създаде Сянка, е много трудно да бъде убита. Доколкото знам, само елфът Лаетри и Ирнстад Ездача са успявали да го сторят.

— Чувал съм историите им. — Ерагон посочи стаята и попита: — Ти защо живееш толкова високо? Не ти ли е неприятно? И как пренесе целия багаж?

— Честно ли? — засмя се Анджела. — Крия се. Когато дойдох, тук беше спокойно, но после някой се разприказва коя съм и всички магьосници започнаха да ме убеждават да се присъединя към тайните им групички. Особено онези противни близнаци. Накрая заплаших, че ще ги превърна в крастави жаби, пардон, в обикновени водни жаби. Когато това не помогна, се пренесох тук. Не беше особено трудно за човек с моите умения.

— Проверяваха ли те, преди да те пуснат във Фардън Дур? Мене ме принудиха да им дам да преровят спомените ми.

Очите на Анджела се изпълниха със студен блясък.

— Близнаците не биха се осмелили, защото ги е страх от мене. Със сигурност им се иска, но знаят, че ще пострадат. Идвала съм тук много преди Варден да почне да проверява съзнанията на хората.

Тя погледна към другата стая и се изправи.

— Разговорът беше много приятен, но отварата ми от мандрагора и тритонски език започна да завира и трябва да се погрижа за нея. Ела пак, когато пожелаеш, но не казвай на никого, че съм тук, защото ще трябва пак да се местя. Това ще ме разгневи… а за тебе няма да е добре да ме виждаш разгневена.

— Ще запазя тайната ти — увери я Ерагон и стана.

— Добре!

Младежът се сбогува и излезе. Солембум го съпроводи до драконовата бърлога и изчезна нанякъде.