Кристофър Паолини
Ерагон (18)

Рев на гръмотевица и блясък на светкавица

На следващата сутрин Ерагон избягваше да си мисли за трагичните събития от изминалата седмица, тъй като му носеха твърде много болка. Вместо това се съсредоточи върху въпроса как да намери и убие Ра’зак. Реши да го направи с лък и си представи как стрелите му се забиват в закачулените фигури.

Мускулите го боляха от тренировките по фехтовка, а единият му пръст бе изкълчен. Когато се приготвиха за тръгване и яхнаха конете, младежът измърмори горчиво:

— Ако продължаваме така, ще ме разбиеш на парчета.

— Нямаше да те налагам толкова здраво, ако не смятах, че си достатъчно силен.

— За първи път в живота си бих искал да съм по-слаб.

Кадок пристъпяше нервно около Сапфира, която го гледаше с нещо като отвращение.

— В равнините няма къде да се крия, така че отсега нататък възнамерявам да летя над вас.

Драконът излетя, а Ерагон и Бром започнаха спускането. На места дирята изчезваше и те трябваше да си проправят път надолу. Няколко пъти им се наложи да слизат от конете и да ги водят за юздите, за да не паднат по склона. Хлъзгавите камъни по земята правеха придвижването още по-опасно. Въпреки студа двамата се изпотиха от тежкото спускане.

Около обед, щом достигнаха дъното, спряха да си починат. Река Анора завиваше наляво и се отправяше на север. Хладният вятър, който вееше над равнините, ги караше да треперят и вкарваше прахоляк в лицата им.

Ерагон се почувства изнервен от заобикалящата го равнина. Досега бе живял сред планините и без тях се чувстваше уязвим — като мишка, която се опитва да се скрие от острия взор на орел.

Пътеката се разделяше на три. Едното разклонение завиваше на север, към големия крайморски град Сеунон. Другото водеше на изток, право през равнините, а третото продължаваше на юг. Пътниците прегледаха местността за следите на Ра’зак и откриха, че са продължили направо през равнината.

— Вероятно са тръгнали към Язуак — каза Бром с въздишка.

— Къде се намира?

— На изток, на около четири дни път, ако всичко е наред. Това е малко селце на брега на река Нинор. — Той посочи към Анора, която завиваше на север. — Трябва да се запасим с вода, преди да прекосим равнините, понеже няма да намерим, докато не стигнем до Язуак.

Ерагон усети възбудата от предстоящия лов. След няколко дни, може би до седмица, щеше да използва стрелите си и да отмъсти за смъртта на Гароу. А после… в крайна сметка реши да не мисли какво ще прави след това.

Те се приближиха до реката, напоиха конете и напълниха манерките си. Сапфира също кацна и отпи няколко глътки. Доволни от подготовката, пътниците се обърнаха на изток и потеглиха през равнината.

Ерагон реши, че най-много го дразни вятърът. Всичките му страдания — напуканите устни, подутият език и подлютените очи, се дължаха на неприятната вихрушка, която ги следваше през целия ден, а вечер, вместо да намалее, се засилваше.

Нямаше къде да се подслонят и бяха принудени да лагеруват на открито. Ерагон откри някакви жилави храсталаци, единствените растения, които вирееха тук, и отсече няколко. Струпа ги на купчина и се опита да запали огън, но от клоните излизаше само пушек с неприятна миризма. Накрая се ядоса и подаде огнивото на Бром с думите:

— Не мога да запаля огън, особено при този проклет вятър. Виж дали ще успееш да направиш нещо, в противен случай вечерята ще е студена.

Бром коленичи около клонките и ги огледа с неприязън. Той намести купчинката и щракна с огнивото, изкарвайки няколко блестящи искри. Отново се появи дим, но пламъци така и не лумнаха. Старецът се намръщи и опита отново, но без да постигне нещо повече от Ерагон.

— Брисингр! — изруга той и отново щракна. Този път клоните се запалиха и Бром доволно отстъпи назад. — Готово.

Двамата се дуелираха с пръчки, докато стана вечерята, но умората ги накара да приключат бързо. След като се нахраниха, те се сгушиха до Сапфира, доволни, че могат да се подслонят зад масивното й тяло.

Същият студен вятър ги посрещна на сутринта, веейки над равнината. Устните на Ерагон се бяха напукали през нощта. Всеки път, щом проговореше или се усмихнеше, те се разкървавяваха. Ако ги оближеше, ставаше още по-лошо. По същия начин стояха нещата и при Бром. Двамата напоиха конете и после ги възседнаха. Остатъкът от деня премина в монотонна езда.

На третия ден Ерагон се събуди отпочинал. Това, в съчетание с факта, че вятърът беше спрял, предизвика доброто му настроение. Но ведростта му се прекърши, щом забеляза тъмните облаци, които се събираха в небето пред тях. Бром погледна облаците и се намръщи.

— Обикновено не бих се напъхал в такава буря, но тук тъй или иначе няма къде да се скрием, така че по-добре да изминем още малко разстояние.

Въздухът все още бе спокоен, когато достигнаха до фронта на бурята. Щом навлязоха в сянката й, Ерагон погледна нагоре. Облаците имаха странна форма. В представите на младежа те изглеждаха като величествена катедрала, с всичките колони, прозорци и озъбени гаргойли.

Ерагон сведе поглед и забеляза гигантска вълна, която се носеше към тях и превиваше тревата. След секунда осъзна, че това е необичайно силен порив на вятъра. Бром също го видя и двамата свиха рамене, приготвяйки се за връхлитащата буря. Вихърът почти бе достигнал до тях, когато Ерагон се смрази от една мисъл, обърна се на седлото и изкрещя едновременно наум и на глас:

— Сапфира! Кацни!

Лицето на Бром също пребледня. Драконът се гмурна към земята.

„Твърде бавна е, няма да успее навреме“ — мислеше с ужас момчето.

Сапфира зави и полетя назад, за да спечели малко време. Докато я наблюдаваха с отчаяние, вятърът яростно връхлетя върху тях, сякаш ги удари с чук. Ерагон си пое дъх и се вкопчи в седлото, докато вихрушката виеше яростно в ушите му. Кадок се разкрачи и зари копитата си в земята, а гривата му плющеше на вятъра. Наоколо потъмня от облаците и вдигнатия прах.

Ерагон присви очи и се огледа за Сапфира. Видя, че тя кацна, приклекна и заби ноктите си в земята. Вятърът я достигна точно когато се опитваше да свие крилата си. Вихрушката яростно я подхвърли нагоре, задържа я за момент във въздуха и я запрати по гръб на земята.

Ерагон изкрещя, обърна коня си и препусна по пътя, подкарвайки Кадок с пети.

— Сапфира! Стой на земята. Идвам!

Той усети слабо потвърждение, идващо от нея. Щом доближиха лежащия дракон, Кадок се наведе, младежът скочи от гърба му и изтича към нея.

Лъкът го удари по главата. Един силен повей наруши равновесието му и го събори по корем на земята. Младежът се претърколи, след което скочи на крака и продължи да тича, без да обръща внимание на драскотините по тялото си.

Сапфира лежеше на няколко метра от него, но той не можеше да я приближи заради крилата й, които се мятаха насам-натам. Тя се опитваше да ги свие, но силният вятър не й позволяваше. Ерагон се устреми към лявото й крило, но вятърът я превъртя и острите й гръбначни шипове се разминаха с главата му на косъм. Сапфира заби нокти в земята, опитвайки се да остане неподвижна.

Крилете й се повдигнаха отново, но този път не я завъртяха. Ерагон реши да опита с лявото. Крилото се присви и тя го притисна плътно към тялото си. Младежът прескочи гърба й и се захвана с дясното крило, което вятърът изненадващо повдигна. Ерагон падна на земята. Той се претърколи, подскочи и отново хвана крилото. Сапфира се опита да го сгъне, а той отново натисна с всичка сила. Вятърът им попречи за няколко секунди, но с едно последно усилие те го преодоляха.

Ерагон се наведе над дракона, дишайки тежко, и усети треперенето му.

— Добре ли си?

Сапфира се позабави с отговора си за момент.

— Така… така мисля. Нямам нищо счупено, но бях безпомощна. Не можех да направя нищо срещу вятъра.

— Не се притеснявай, сега си в безопасност.

Ерагон забеляза Кадок, който стоеше наблизо, обърнал гръб на вятъра. Младежът мислено му нареди да се върне при Бром. След това яхна Сапфира и тя запълзя напред през вихрушката.

— Тя добре ли е? — извика Бром, щом се добраха до него.

Ерагон кимна и слезе от дракона. Кадок се приближи до младежа и той погали коня по бузата, а Бром посочи към задаващата се дъждовна пелена.

— Какво ли още ще ни сполети? — изкрещя Ерагон и се уви в дрехите си секунди преди пороят да ги връхлети. Плющящият дъжд беше леденостуден и не след дълго двамата бяха подгизнали и зъзнеха.

Небето се озари от светкавици. Мълнии, дълги цяла миля, проблясваха за секунди, следвани от гръмотевичен рев, който разтърсваше земята. Беше красиво, но много опасно. Тук-там тревата се подпалваше, но дъждът я гасеше мигновено.

Природните стихии отшумяваха бавно и привечер силата им намаля дотолкова, че пътниците продължиха нататък. Залязващото слънце се показа отново и освети земята. Всичко наоколо придоби ярък контраст. Гледката беше толкова красива, че Ерагон се почувства така, сякаш е в картина, нарисувана от талантлив художник.

Освежената земя изпълваше въздуха с приятен мирис, който повдигна духа на пътниците. Сапфира се протегна, изпъна врата си и изрева щастливо. Конете се отдръпнаха уплашено, но Ерагон и Бром се усмихнаха на този изблик на чувства.

Преди да се стъмни, спряха в една падина. Бяха твърде уморени, за да се бият, и направо си легнаха.