Кристофър Паолини
Ерагон (49)

Полет над долината

На сутринта Сапфира отлетя с Ерагон и Аря. Младежът искаше да се махне за малко от Муртаг. Сапфира се издигаше нагоре и той се разтрепери от студ.

— За какво мислиш? — попита го тя.

— Това вчера си беше убийство. Няма друга дума.

Планините се извисяваха над тях, въпреки че Сапфира летеше много нависоко.

— Наистина беше прибързано, но Муртаг се опита да направи това, което е правилно. Търговците на роби заслужават смърт. Ако не бързахме, щях да ги подгоня и да ги разкъсам всичките.

— Да, но Торкенбранд беше беззащитен. Дори да е искал да се предаде, Муртаг не му даде такава възможност. Поне да можеше да се защити.

— Ерагон, ако Торкенбранд се беше съпротивлявал, резултатът щеше да е същият. Знаеш, че малцина могат да се мерят с тебе и Муртаг. Не виждам кой знае каква чест да умреш в неравностоен дуел.

— И аз вече не знам кое е правилно. Не мога да открия смислени отговори.

— Понякога няма отговори. Вече познаваш Муртаг. Прости му. А ако не можеш да му простиш, не забравяй, че той ти мисли доброто. Все пак ти спаси живота. И то неведнъж.

Ерагон се намръщи и се размърда на седлото. Наведе се над рамото на Сапфира, за да провери къде е Муртаг. Вниманието му беше привлечено от движение в далечината.

Ургалите си правеха лагер до един поток, покрай който бяха преминали вчера. Как бе възможно: съществата пътуваха пеша и ги настигаха! Сапфира също забеляза ургалите и побърза да се снижи.

— Надявам се, че не са ни видели.

Ерагон не хранеше илюзии. Той отбеляза:

— Вождът им ги пришпорва здраво.

— Да, може би всичките ще умрат скоро от изтощение.

— Какво става? — попита Муртаг, когато се приземиха край него.

— Ургалите ни настигат — отвърна младежът и посочи дима от лагера им.

— Колко още трябва да пътуваме?

— Предполагам, че нормално биха ни трябвали пет дни. Но със скоростта, с която се движим — само три. Обаче ако не стигнем до утре, ще ни догонят, пък и Аря вероятно ще умре.

— Може да издържи още няколко дни.

— Да не разчитаме на това. Единственият начин да стигнем навреме е да не спираме въобще, дори за сън.

— И как очакваш да стане това? — засмя се горчиво Муртаг. — Вече препускаме от дни без почивка. Освен ако Ездачите нямат свръхестествена сила, сигурно и ти си смъртно уморен. Конете също са капнали, ако не си го забелязал. Още един такъв ден и може всички да загинем.

— Така да бъде — сви рамене Ерагон. — Нямаме друг избор.

— Може да се разделим и ти да излетиш напред със Сапфира… Това ще принуди ургалите също да се разделят и така ще имаш по-голям шанс да достигнеш Варден.

— Това е самоубийство. По някакъв начин тези ургали се движат по-бързо от конник. Ще те преследват като елен. Единственият начин да се спасим е да потърсим подслон при бунтовниците. — Въпреки думите си, не беше много сигурен, че иска Муртаг да остане с тях.

„Харесвам го, но не съм сигурен, че мога да му се доверя напълно“.

— Ще се разделим по-късно — каза Муртаг. — Когато отидем при Варден, ще поема по някоя странична долина и ще избягам в Сурда.

— Значи оставаш?

— Със или без сън, ще яздя с тебе, докато намериш Варден.

Вечерта ургалите бяха стопили почти половината им преднина. През нощта Ерагон и Муртаг се редуваха, като единият спеше, а другият водеше конете. Младежът разчиташе на спомените на Аря, но няколко пъти обърка пътя и загубиха ценно време. Полунощ отмина, без да са стигнали долината.

Когато слънцето изгря, ургалите бяха поизостанали.

— Това е последният ден — каза Ерагон, докато се прозяваше. — Ако до пладне не сме пристигнали, ще отлетя напред с Аря. Ти ще си свободен да правиш каквото искаш, но трябва да вземеш Снежноплам с тебе.

— Все още можем да стигнем навреме — отвърна Муртаг и потърка дръжката на меча си.

— Можем — сви рамене младежът и отиде при Аря. Челото й беше изпотено и горещо. Очите й се движеха диво под клепачите. Ерагон я охлади с един мокър парцал, съжалявайки, че не може да помогне с друго.

Малко преди обед, когато заобиколиха един широк хребет, Ерагон видя входа на тясна долина. Оттам извираше реката, която Аря беше споменала. Младежът се усмихна. Това бе мястото, което търсеха.

Ургалите бяха стопили преднината им до една левга и продължаваха да напредват бързо.

— Ако успеем да влезем в долината незабелязано, може да се заблудят — каза Ерагон.

— Струва си да опитаме, но досега нямаха трудности с проследяването ни.

Скоро навлязоха в гората. Дърветата бяха високи, с напукана черна кора и тъмни иглички. По земята имаше шишарки с големината на конска глава. Наоколо подскачаха катерички и други горски животни.

Косата на Ерагон настръхна. Във въздуха се усещаше някаква враждебност.

— Дърветата са стари — отбеляза драконът.

— Да, но не са настроени приятелски.

Гората ставаше все по-гъста, колкото по-навътре навлизаха. Сапфира се вдигна във въздуха, защото вече й стана трудно да се провира. Липсата на път или поне някаква сносна пътека забавяше придвижването на Ерагон и Муртаг. Наоколо се чуваше шумът от течаща вода, вероятно от река Беъртуут. Един връх закриваше слънцето и гората беше потънала в здрач.

Когато достигнаха входа на долината, Ерагон видя, че тя е не по-малка от долините в Гръбнака. Беше се заблудил заради гигантската височина на околните хребети. От земята се издигаше плътна мъгла, която превръщаше дъха им на пара. Тук-там растяха папрати, мъхове и диви ягоди, а по изгнилите пънове имаше отровни гъби.

В гората цареше неестествена тишина, която бе нарушена от приземяването на Сапфира.

— Току-що видях едни черно-зелени птици, с червени пера по крилата. Досега не бях виждала такива.

— Всичко в тези планини изглежда странно. Имаш ли нещо против да полетим? Искам да хвърля едно око на ургалите.

— Хайде.

Ерагон се обърна към Муртаг:

— Варден се крият в края на тази долина. Ако побързаме, ще стигнем, преди да се свечери.

— А аз как ще се измъкна оттам? Не виждам никакви странични клисури, а ургалите скоро ще ни настигнат. Трябва ми път за оттегляне.

— Не се притеснявай. Долината е дълга и сигурно има изход от другата страна. — Младежът отвърза Аря и я премести на седлото на Снежноплам. — Наглеждай я. Аз ще полетя малко със Сапфира. Ще се видим по-късно.

— Внимавай — отвърна смръщеният Муртаг и подкара конете.

— Можем ли да се издигнем до някой от върховете? Така ще забележим дали има изход за Муртаг. Не искам да ми мърмори през целия път.

— Ще опитаме, но там е много студено.

— Затова съм се облякъл дебело.

— Дръж се тогава!

Сапфира стремително започна да набира височина. Долината се превърна в зелена линия под тях и скоро навлязоха в облаците. Ерагон се надяваше, че няма да се блъснат в нещо. Той вдигна ръка и я размаха във въздуха. Веднага се образуваха капчици вода и ръкавът му се намокри.

Нещо сиво премина покрай него и той забеляза един гълъб, който бясно размахваше крилата си. Около едното му краче имаше бяла връвчица. Сапфира щракна със зъби, но гълъбът се отърва на косъм и потъна в облаците. Когато се издигнаха над тях, люспите на Сапфира също бяха покрити с вода и хвърляха отблясъци. Ерагон се опита да изцеди дрехите си и потрепери от студ.

Дърветата бяха отстъпили на огромни ледници. Блясъкът им принуди младежа да затвори очи. Опита се да погледне след минута, но светлината беше толкова дразнеща, че се наложи да сложи длан на лицето си.

— Как успяваш да издържиш? — попита той.

— Моите очи са по-силни.

Беше много студено. Водата в косата на Ерагон започна да замръзва. Никога преди не бяха летели толкова високо, а планините продължаваха още нагоре. Скоростта на Сапфира намаля, а дишането й стана по-трудно. Ерагон също усети, че не му достига въздух.

— Трябва… да се махаме оттук. — Пред очите му започнаха да плуват червени точки. — Не мога… да дишам…

Сапфира явно не го чу. Младежът се наведе напред и изкрещя с всичка сила:

— Спусни се надолу!

Усилието замая главата му и той се отпусна на седлото.

Свести се, когато излизаха от облаците.

— Какво стана?

— Ти припадна.

— Знам, но ти защо не ми отговаряше?

— Бях объркана. Думите ти сякаш нямаха смисъл, но усетих, че нещо не е наред, и се снижих.

— Добре че и ти не припадна. За жалост няма как да достигнем до тези върхове. Това означава, че можем да излезем от долината само оттам, откъдето дойдохме. Защо ни свърши въздухът?

— Не знам, но повече няма да се издигам толкова. Това, което научихме, може да се окаже полезно, ако се наложи да се бием с друг Ездач.

— Дано не се налага. Нека останем на тази височина. Днес не искам да поемам повече рискове.

Сапфира започна да се рее; скоро Ерагон забеляза ургалите, които напредваха към входа на долината, и попита:

— Как успяват да поддържат такава скорост?

— Сега, като сме по-близо, виждам, че тези са по-големи от всички, които сме срещали. По-високи са от хората поне с две глави. Не знам откъде идват, но сигурно е някое сурово място, за да роди такива зверове.

— Ако продължават с тази скорост, ще настигнат Муртаг, преди да намерим Варден.

— Не се отчайвай. Възможно е да се забавят в гората. Можеш ли да ги спреш с магия?

— Да ги спра, не. — Ерагон поклати глава, но след това се сети за мъглата и се усмихна. — Но бих могъл да ги забавя малко.

Младежът затвори очи и си припомни необходимите думи.

— Гот ун рейса ду ракр!

Отдолу настъпи суматоха. Мъглата пред ургалите се надигна и стана гъста като стена. Съществата се поколебаха, но продължиха напред.

Ерагон усети как силата му се изчерпва. Пое си дъх и затвори очи. Извика и освободи магията, като прекъсна контакта. Стената от мъгла рухна и се разсея. Ургалите продължиха необезпокоявано.

Младежът се приведе над Сапфира и си спомни думите на Бром: „Магията зависи от разстоянието, досущ като стрелите и копията. Ако се опиташ да повдигнеш нещо отдалечено на миля, ще ти е необходима много повече енергия, отколкото ако си до него“.

— Ще трябва да го запомня.

— Изобщо не трябваше да го забравяш. Първо пръстта в Гил’еад, сега и това… Въобще ли не си обръщал внимание на уроците? Някой път ще се убиеш от глупост!

— Внимавах, но мина доста време, а не се бях замислял за това. Досега не бях използвал магия от разстояние. Откъде да знам, че ще е трудно?

— Сигурно скоро ще опиташ и да възкресиш някого. Не забравяй какво ти каза Бром.

— Няма.

Сапфира се спусна към земята, оглеждайки се за Муртаг. Приземиха се на една поляна и видяха, че мъжът е слязъл от коня си и клечи на земята. Когато забеляза, че Ерагон не слиза от гърба й, Муртаг се изправи и отиде при тях.

— Какво става?

— Направих грешка. Ургалите влязоха в долината. Опитах се да ги объркам, но забравих едно от правилата на магията и пострадах.

— Току-що намерих вълчи следи, широки две педи. Животните тук може да са опасни дори за Сапфира. Няма да е зле да летите около мене, в противен случай може да свърша като нечия вечеря.

— Чувството ти за хумор се е завърнало — засмя се Ерагон.

— Само то ми остана — Муртаг потърка очите си с ръце. — Не мога да повярвам, че тези ургали ни преследват толкова време.

— Сапфира каза, че са много по-големи от онези, които сме виждали.

— Сега разбирам! Ако Сапфира е права, това са Кул, най-страшните бойци на ургалите. Трябваше да се досетя. Не яздят, защото няма кон, който да понесе тежестта им. Високи са по осем стъпки и могат да тичат дни наред. Необходими са пет души, за да бъде убит един от тях. Кул не излизат от пещерите си, освен когато има война, така че сигурно ни очаква голямо клане.

— Ще успеем ли да ги изпреварим?

— Не знам. Те са силни и многобройни. Може да се стигне до схватка. Дано Варден да имат достатъчно мъже и да ни помогнат. Тримата няма да удържим дълго.

— Дай ми нещо за ядене. — Муртаг измъкна един сухар и му го подаде. Хлябът беше твърд, но Ерагон го сдъвка с наслада. Спътникът му се огледа наоколо притеснено. Младежът знаеше какво търси. — Спокойно, по-нататък ще има.

— Разбира се — отвърна Муртаг с пресилен оптимизъм. — Да тръгваме.

— Как е Аря?

— Треската й се влошава. Трябва да я отнесеш до Варден, преди да е умряла.

— Няма да те изоставя. Не и с толкова ургали по петите ти.

— Както искаш, но те предупреждавам, че тя може и да не оцелее, ако останеш с мене.

— Не говори така. Все още можем да я спасим. Смятай го за плащане на дълг. Нейният живот срещу живота на Торкенбранд.

— Това не е мой дълг. Ти… — той спря, чувайки роговете, които тръбяха зад тях. — Ще говорим за това по-късно.

Ерагон затвори очи, докато Сапфира набираше височина. Искаше му се да легне в меко легло и да забрави тревогите си.

— Сапфира, може би трябва да заведем Аря при Варден и да се върнем да помогнем на Муртаг.

— Те няма да ти позволят. Ще решат, че искаш да ги издадеш на ургалите. Като се има предвид при какви обстоятелства пристигаме, едва ли ще ни се доверят. Ще искат да знаят защо сме им докарали цяла ургалска армия.

— Ще им кажем истината и да се надяваме, че ще ни повярват.

— Ами ако Кул нападнат Муртаг?

— Ще се бием, разбира се! Няма да им позволя да заловят него и Аря.

— Колко благородно. Ще повалим мнозина. Ти с магия, а аз с нокти и зъби, но накрая ще ни убият. Твърде много са… Не можем да ги победим.

— И тогава какво? Няма да изоставя приятеля си.

— Не те карам. Но ако нападнем първи, ще имаме предимство.

— Да не си полудяла? Те… те няма да могат да ни сторят нищо.

— Именно. Можем да причиним доста щети от безопасна височина.

— Да пускаме камъни отгоре им? Това ще ги забави.

— Стига черепите им да не са твърде дебели.

Сапфира се наклони и се спусна над реката. Сграбчи една скала с нокти, а Ерагон се въоръжи с по-малки камъни. След това се понесоха към ургалите. Двамата изсипаха товара си и с удоволствие дочуха звук от чупещи се клони; последваха крясъци. Ерагон се усмихна, доволен от резултата.

— Хайде да вземем още!

Сапфира изръмжа и се насочи отново към реката. Не беше лесно, но успяха да забавят придвижването на чудовищата. Докато Сапфира отиваше за още камъни, ургалите напредваха, но все пак Муртаг успя да увеличи малко преднината.

Скоро взе да се свечерява и стана доста студено. Нощните животни започнаха да излизат от пещерите и скривалищата си и да наблюдават с интерес нашествениците.

Ерагон често поглеждаше напред, търсейки водопада, където щеше да бъде краят на пътуването им. Притесняваше се, че шансовете на елфката намаляват с всяка изминала минута, и затова предложи:

— Нека направим почивка, за да проверим как е Аря. Боя се, че й остават само часове, а може би дори минути.

— Животът й е в ръцете на съдбата. Ти направи избор да останеш с Муртаг и е твърде късно да го промениш, така че стига си мрънкал… Най-доброто, което можем да направим, е да бавим ургалите.

Ерагон знаеше, че е права, но безпокойството му се усилваше.

Скоро започна да се смрачава и не можеха да виждат ургалите в гъстата гора, а луната още не бе изгряла. Сапфира направи завой и прелетя покрай един хребет. Ерагон забеляза някаква бледа линия напред и каза:

— Сигурно това е водопадът. Краят на долината е наблизо! Дали Варден знаят, че пристигаме? Може би са изпратили хора да ни помогнат.

— Съмнявам се, че ще ни помогнат, преди да разберат кои сме. Да се връщаме при Муртаг. Вече не виждам ургалите и може да го изненадат.

Ерагон разхлаби Зар’рок. Чудеше се дали е достатъчно силен, за да се бие. Сапфира се приземи на брега на реката и приклекна.

— Той идва.

Муртаг излезе от гората, като водеше конете зад себе си. Видя спътниците си, но не намали скоростта, с която се движеше. Ерагон скочи на земята и тръгна към него. Още преди младежът да започне да разказва, Муртаг каза:

— Видях, че хвърляте камъни върху ургалите. Имаше ли полза?

— Все още са зад нас. Но пък и ние почти стигнахме. Как е Аря?

— Още е жива — Муртаг дишаше накъсано. Следващите думи произнесе с ужасяващо спокоен тон. — Има ли някаква странична долина или проход, където да се скрия?

— Беше тъмно, но доколкото успях да видя, няма.

Муртаг изруга и спря.

— Искаш да ми кажеш, че трябва да отида при Варден?

— Да. Не спирай. Ургалите са зад нас!

— Не! Предупредих те, че не искам да ходя при Варден, но ти продължи и ме натика между чука и наковалнята! Нали знаеше спомените на Аря? Защо не ми каза, че няма изход?

— Знаех само къде трябва да отидем, а не какво има наоколо. Не ме обвинявай, ти сам избра да дойдеш.

Муртаг изсъска през зъби и се обърна, като притискаше слепоочията си с ръце. Сапфира притеснено попита:

— Защо спряхте?

— Остави ме сега — отвърна Ерагон и се обърна към Муртаг: — Какво се е случило между тебе и Варден? Едва ли е нещо толкова ужасно, че да не те приютят при сегашните обстоятелства. Нима предпочиташ да загинеш, отколкото да ми кажеш? Кога най-сетне ще ми се довериш?

Мъжът мълчеше. Сапфира разтревожено напомни:

— Ургалите!

— Знам. Но трябва да разрешим това.

— Побързайте.

— Муртаг, освен ако не си решил да умреш, трябва да отидем при Варден. Не ме карай да ходя при тях, без да знам как ще реагират на появата ти. И без това ще е достатъчно опасно.

Муртаг се обърна към Ерагон. Дишането му беше тежко и учестено, като на вълк, хванат в капан.

— Да, имаш право да знаеш… Аз… Аз съм син на Морзан, водача на клетвопрестъпниците.