Ъруин Шоу
Нощна работа (9)

9

През следващите два дни портиерът звъня на летището половин дузина пъти. Разговорът беше винаги еднакъв. Никой от ски клуба не беше съобщавал за разменен багаж.

Като крачех нагоре-надолу по мрачната стая с нерви, дрънчащи като пренатегнати струни на китара, спомних си старото поверие — нещастията идват по три. Ферис на пода, Дрюзак в болницата, сега това. Трябваше ли да съм бил по-бдителен? Знаех, че съм суеверен, и трябваше да покажа по-голямо уважение към суеверието. Хотелската стая, която на пръв поглед изглеждаше уютна и приветлива, сега само увеличаваше потиснатостта ми, и правех дълги безразборни разходки из града с надеждата да се изморя поне достатъчно, за да мога да спя през нощта. Климатът в Цюрих през зимата не предразполага към веселие. Под оловното небе даже езерото изглеждаше застинало в дупката си от векове.

На втория ден се признах за победен и най-накрая разопаковах чантата, която бях донесъл от Клотен. В нея нямаше нищо, което да идентифицира собственика й, нито тефтерче с адреси, нито чекови книжки, нито каквито и да било документи с или без име дори на хвърчащо листче, нито квитанции, снимки с или без надпис, нито монограми, просто нищо. Собственикът трябва да е бил извънредно здрав, защото в кожения сервиз с бръснарски принадлежности нямаше нито едно лекарство с име или етикет, само четка и паста за зъби, самобръсначка, флакон аспирин, талк за след бръснене и шише одеколон.

Започнах да се потя. Това беше отново стая 602. Винаги ли щях да бъда преследван от призраци, които се вмъкваха в живота ми за миг, променяха го и след това се измъкваха, вечно неидентифицирани?

Припомняйки си прочетените детективски романи, погледнах за шивашките маркови етикети на саката и костюмите. Макар и да бяха достатъчно представителни, всички дрехи изглежда идваха от големите фабрики за конфекция, които продаваха на магазини по целите Съединени щати. Имаше знаци на перални по някои от ризите. Може би при достатъчно време ФБР и да можеше да им открие следите, но не можех да се видя като търсещ помощ от ФБР.

Имаше пурпурен ски клин и лимоновожълто леко найлоново яке. Поклатих глава. Какво можех да очаквам от човек, който може да се появи на пистата, изглеждащ като знамето на малка гореща страна? Вървяха си със сакото с десен кучешки зъби. Трябва да си отварям очите за ярки цветни петна на склоновете.

Имаше само един ключ, ако изобщо можеше да се нарече така. Заедно с два костюма, фланелени панталони и кучешкото спортно сако имаше и смокинг. Това можеше да означава, че човекът е възнамерявал да прекарва поне част от времето си в някой лъскав хотел, където хората се обличат специално за вечеря. Единственото такова място, за което бях чувал, беше хотел „Палас“ в Сейнт Мориц, но вероятно имаше още дузина други. Но присъствието на смокинг би могло също да означава, че собственикът му възнамерява да отиде в Лондон, Париж или друг голям град, където официалното облекло е необходимо, докато е в Европа. Европа, дявол да го вземе, е просто прекалено голяма.

Мислех да позвъня в ски клуба в Ню Йорк като обясня, че е станало невинно объркване на летището в Цюрих и поискам да ми изпратят копие от списъка с имената и домашните адреси на пътниците в моя самолет. Известно време обмислях идеята да изпратя писма на всеки от над тристате пътници с моя разказ за грешката с багажа и да питам получателите дали не са изгубили своя, за да върна останалия в мен сак на неговия собственик. Но само след минута-две разбрах колко безнадежден е подобен план. След двата безплодни дни бях сигурен, че който и да е получил моя сак, няма да е склонен да го обяви.

Като се опитвах да си представя как приблизително изглежда крадецът (както вече го наричах в себе си), започнах да обличам някои от дрехите му. Сложих си една риза. Яката ми ставаше. Аз нося яка шестнайсет и половина инча. Ръкавите ми бяха къси приблизително с инч. Можех ли да си нося сантиметър и да измисля приемлива причина да меря шиите и ръцете на всички американци, дошли в Европа през зимата? Имаше два чифта хубави обувки, кафяви и черни, размер десет, „Уайт хаус & Харди“. Магазини в почти всеки голям град в Съединените щати. Никакъв отпечатък от крак в тях. Пробвах ги. Станаха ми идеално. Краката ми ще са сухи тази зима.

Кучешкозъбото сако също почти ми стана — беше малко широко в средата, но не прекалено. Не е някакво шкембе на средна възраст, а освен това човекът е скиор и вероятно в добра форма, независимо от възрастта. Панталоните ми бяха също малко къси. Така че човекът е малко по-нисък от мен, горе-долу пет фута и десет-единайсет инча. Поне няма да си губя времето с гиганти, шишковци или дребосъци.

Надявах се, че крадецът ще е също толкова пестелив, колкото аз възнамерявах да бъда, и ще носи моите дрехи, които досега без съмнение е намерил в сака ми, даже и да му стават малко приблизително, както и неговите на мен. Бях сигурен, че ако видя мой костюм да мине край мен, ще го позная. Разбирах, че се хващам за сламка — със седемдесет хиляди долара в джоба на него може би в момента му вземат мярка най-добрите шивачи в Европа. Изпитвах същото чувство на болка, което си представях, че изпитва всеки, който знае, че в този миг хубавата му жена е в леглото на друг мъж. Мъчително осъзнах, че съм женен за известен брой стодоларови банкноти. Не беше разумно. В края на краищата бях по-богат, отколкото само преди две седмици. Но то беше тук. Бях извън разума.

Междувременно имах в себе си около пет хиляди долара в брой. Аз имах пет хиляди долара струващо време, за да намеря човек с яка размер шестнайсет и половина инча, ръце трийсет и четири инча, обувки размер десет, и никакво намерение да върне седемдесет хиляди долара, които са му паднали от небето почти в буквалния смисъл.

Отново опаковах грижливо нещата, като оставих безвкусното сако отгоре, както го бях намерил, и си мислех, че имаше поне едно утешение — нямаше да има нужда да харча пари, за да заменя изгубения си гардероб с нов. Бог дарява и Бог отнема. Не знам какво бих правил, ако сакът беше пълен с женски неща.

* * *

Платих си сметката, взех такси до гарата и си купих билет първа класа до Сейнт Мориц. Единствените хора, с които бях говорил на идване в самолета, бяха двойката, която щеше да кара ски в Корвач в Сейнт Мориц. Те не ми казаха имената си, нито къде ще отседнат. Знаех, че шансът да са в състояние да дадат някаква полезна информация ако ги намеря, е безкрайно малък. Но трябваше да започна отнякъде. Цюрих нямаше повече чар за мен. Беше валяло и през двата дни, докато бях там.

В Чур, на час и половина път от Цюрих, трябваше да сменя влака с теснолинейка за Енгодине. Вървях покрай първокласния вагон, докато видях празно купе, влязох и оставих палтото си и двете чанти на мрежата над седалките.

Атмосферата в новия влак беше значително по-различна от тази в експреса от Цюрих, която беше делова и спокойна, със солидни, тежки типове, които четяха финансовите страници на „Цюрхер Цайтунг“. В приличащите на играчка вагончета на път за алпийските курорти имаше много млади хора, някои вече в скиорски костюми, и скъпо облечени хубави жени в кожи със съответен ескорт. Цареше ваканционна атмосфера, в която нямах настроение да се включа. Аз преследвах, исках да мисля и се надявах, че никой няма да дойде при мен да ми пречи. Недемократично затворих плъзгащата се врата на купето като пречка срещу нашествие. Но тъкмо преди да тръгне влакът, един мъж отвори вратата и запита на английски, доста учтиво:

— Извинете, господине, заети ли са тези места?

— Не мисля — казах колкото може по-неприветливо.

— Мила — повика мъжът някого в коридора, — ела тук.

Пухкава блондинка, забележимо по-млада от мъжа, в леопардово палто и съответстваща шапка, влезе в купето. Оплаквах горчиво всички хищни животни, застрашени от изтребване. Дамата носеше хубаво кожено куфарче за бижута и силно миришеше на мускусен парфюм. Огромен диамантен пръстен красеше пръста й над венчалната халка. Ако светът беше по-добре организиран, щеше да има размирици сред носачите и всички други работници в радиус десет блока от гарата. Немислимо в Швейцария.

Мъжът нямаше никакъв багаж, само няколко списания и „Интернешънъл Хералд Трибюн“ под мишница. Той ги пусна на седалката срещу мен и помогна на дамата да свали палтото си. Като го вдигаше нагоре, за да го сложи на мрежата, краят му ме забърса по лицето, като ме погъделичка и ме потопи в ухание.

— О — каза жената, — извинете, извинете.

Усмихнах се навъсено, като се сдържах да не си почеша лицето.

— Това е удоволствие.

Тя ме възнагради с усмивка. Не можеше да е на повече от двайсет и осем години, и досега очевидно е имала всички възможни причини да смята, че една нейна усмивка е наистина награда. Бях сигурен, че не е първата жена на мъжа, може би даже не втората. Обзе ме моментална неприязън към нея.

Мъжът свали яката от овча кожа, която носеше, и зелената мъхеста тиролска шапка с малко перо в панделката, и ги хвърли на мрежата. Около шията му беше завързан копринен шал, който той не свали. Когато седна, измъкна кутия с пури.

— Бил — каза жената недоволно.

— Аз съм във ваканция, скъпа. Остави ме да й се наслаждавам. — Бил отвори кутията.

— Надявам се, нямате нищо против, ако мъжът ми пуши — каза жената.

— Ни най-малко.

Поне ще убие малко от свръхмощния аромат на парфюма.

Мъжът побутна кутията към мен.

— Може ли да ви предложа една?

— Благодаря, не. Не пуша — излъгах аз.

Той измъкна малка блестяща ножичка и отряза края. Имаше дебели, брутални, гледани ръце, които отиваха на силно червеното му месесто лице, твърдите сини очи и челюсти. Не бих искал да работя за него или да съм му син. Прецених, че е над четиридесетгодишен.

— Чиста хаванска — каза той. — Почти невъзможно е да ги намериш у нас. Швейцарците са неутрални към Кастро, слава богу.

Той си послужи с фина златна запалка, за да запали пурата, и се облегна назад като пухтеше доволно. Аз мрачно гледах през прозореца снежния пейзаж. Бях си мислил също, че отивам на почивка. За пръв път ми мина през ума, че на следващата гара може би трябва да взема обратния влак и да се върна вкъщи. Само че къде е вкъщи? Помислих за Дрюзак, който не отиваше в Сейнт Мориц.

Влакът влезе в тунел и в купето стана абсолютно тъмно. Исках тунелът да продължи вечно. Със самосъжаление си спомнях нощите в „Свети Августин“ и си мислех, че тъмнината е моята стихия.

Малко след като излязохме от тунела се оказахме на слънце. Бяхме се изкатерили над сивия облак, който висеше над швейцарската равнина. Слънцето беше някак си обида за моята чувствителност. Мъжът сега дремеше с отметната назад глава и изгаснала пура в пепелника. Жена му държеше „Хералд Трибюн“ и четеше комиксите с унесено изражение. Изглеждаше глуповата, със закръглена уста, детски очи, ярки под леопардовата шапка. Това ли се надявах, че ще купя с парите си?

Тя усети, че я разглеждам, погледна ме също и кокетно хихикна.

— Падам си по комиксите — каза тя. — Винаги ме е страх, че Рип Кърби ще го убият в следващия брой.

Аз се усмихнах безсмислено, погледнах диаманта на пръста й, спечелен, бях сигурен в това, с честно съпружество. Тя ме изгледа косо. Мислех, че никого не е поглеждала направо.

— Виждала съм ви някъде по-рано — каза тя. — Не съм ли?

— Може би — казах аз.

— Не бяхте ли в самолета в сряда през нощта? Клубният самолет?

— Да, бях — казах аз.

— Бях сигурна, че ви познавам от още по-рано. Сън Вали може би?

— Никога не съм бил в Сън Вали.

— Това е чудесното при ските — каза тя, — срещаш едни и същи хора по целия свят.

Мъжът слабо изохка, събуден от нашите гласове. Излизайки от съня, той впери очи в мен с абсолютна враждебност. Имах чувството, че враждебността е негово естествено и основно състояние и че съм го изненадал, преди да се включи в нормалния трафик на обществото.

— Бил — каза жената, — този джентълмен беше с нас в самолета.

От начина, по който го каза, то прозвуча така, сякаш е огромно удоволствие за всички ни.

— Така ли? — каза Бил.

— Винаги смятам, че е късмет да пътуваш с американци — каза жената. — Езикът и всичко. Европейците те карат да се чувстваш такъв глупак. Мисля, че е дошло време за глът-глът. — Тя отвори куфарчето за скъпоценности, което държеше на седалката до себе си, и измъкна елегантна сребърна бутилка. Имаше и три малки хромови чашки една в друга върху запушалката, и тя даде една на мен, друга на мъжа си и остави третата за себе си. — Надявам се, че обичате коняк — каза тя, докато внимателно наливаше течността в чашите ни. Моята ръка трепереше и малко от коняка се изля върху нея. — О, толкова съжалявам — каза тя.

— Нищо — казах аз.

Причината да ми се разклати ръката беше, че мъжът си махаше копринения шал от шията и за пръв път видях каква връзка носи. Беше тъмночервена, вълнена. Това или беше връзката, която бях опаковал в чантата си, или друга точно като нея? Той кръстоса крака и аз погледнах обувките му. Не бяха нови. Имах точно същия чифт в багажа си.

— Това е за първия, който ще си счупи крака тази година — каза мъжът, като вдигна чашата си. Той се засмя грубо. Бях сигурен, че никога нищо не си е чупил. Беше точно типът човек, който никога не е бил болен дори ден през живота си и не носи нищо по-силно от аспирин със себе си, когато пътува.

Изпих коняка си на един залп. Имах нужда от това. И се зарадвах, когато дамата незабавно пак напълни чашата ми. Галантно вдигнах чаша към нея и се усмихнат широко и фалшиво, като се надявах, че влакът ще се блъсне, и тя с мъжа й ще бъдат смазани, така че да мога да претърся старателно тях и багажа им.

— Вие, хора, положително знаете как да пътувате — казах аз с преувеличено възхитено поклащане на глава.

— Бъди готов в чуждите страни — каза мъжът. — Това ни е мотото… Вижте… — Той протегна ръка. — Казвам се Бил. Бил Слоун. А малката лейди е Флора.

Аз стиснах ръката му и си казах името. Ръката му беше твърда и студена. Малката лейди (тегло сто двайсет и пет фунта, предполагам) се усмихна очарователно и наля още коняк.

Когато пристигнахме в Сейнт Мориц, бяхме вече уютна тройка. Научих, че живеят в Гринуич, Кънектикът, че мистър Слоун е голям майстор на голф, строителен предприемач, издигнал се сам, че, както предположих, Флора не е първата му жена, че той има син в Дийрфилд, който слава богу не ходи с дълга коса, че е гласувал за Никсън и два пъти е бил в Белия дом, че шумотевицата около Уотъргейт ще замре след месец и демократите ще съжаляват, че са я започнали, че това е третото им посещение в Сейнт Мориц, че са останали два дни в Цюрих, за да може Флора да пообиколи магазините, и че се канят да се настанят в хотел „Палас“ в Сейнт Мориц.

— Вие къде ще отседнете, Дъг? — попита Слоун.

— В „Палас“ — без колебание казах аз. Положително не можех да си го позволя, но не смятах да оставя извън погледа си новите си приятели на никаква цена. — Разбирам, че там е много забавно.

* * *

Когато пристигнахме в Сейнт Мориц, настоях да чакам с тях, докато багажът им пристигне с багажната кола. Никой от тях не си промени изражението, когато смъкнах голямата синя чанта от решетката.

— Знаете ли, че багажът ви е отворен? — попита Слоун.

— Ключалката е счупена — казах аз.

— Трябва да я дадете на поправка — каза той, докато напускахме купето. — Сейнт Мориц е пълен с италианци.

Неговият интерес можеше да означава нещо. Или нищо. Те двамата можеха да бъдат най-добрите актьори на света.

Те имаха осем сака, всичките чисто нови, нито един като моя. Това също можеше да не значи нищо. Трябваше да наемем допълнително такси за багажа, и то ни следваше нагоре по хълма през натоварените заснежени улици на града към хотела.

Хотелът имаше измъчваща с лъжливи надежди, слаба, неопределима миризма. Източникът й бяха парите. Спокойните пари. Фоайето беше като продължение на банковото хранилище в Ню Йорк. Гостите бяха третирани с помощта на нещо като мълчаливо благоговение, сякаш бяха икони с голяма възраст и стойност, крехки и заслужаващи боготворене. Имах чувството, че даже малките, изискано облечени деца с техните английски бавачки, които благоприлично се движеха по дебелите килими, знаеха, че не ми е мястото там.

Всички на рецепцията и в портиерната се ръкуваха с мистър Слоун и се покланяха на мисис Слоун. Очевидно бакшишите са били царски предишните години. Възможно ли е човек като Слоун, който може да си позволи жена като Флора и хотел като „Палас“, да избяга със седемдесет хиляди долара, които принадлежат на друг? И да носи на това отгоре обувките му? Отговорът, реших аз, вероятно е да. В края на краищата Слоун беше признал, че сам се е издигнал.

Когато казах на човека от рецепцията, че нямам резервация, лицето му прие дистанцираното изражение „няма-стаи-в-хана“ на хотелиерите през добрите сезони. Той проникна през маскировката ми моментално.

— Той е мой приятел — каза мистър Слоун, идвайки след мен. — Моля, настанете го.

Администраторът извърши важната малка работа да провери списъка и каза:

— Е добре, тук има една стая с две легла. Бих могъл…

— Много добре — казах аз.

— Колко ще останете, мистър Граймс? — попита чиновникът.

Поколебах се. Кой знае колко ще траят пет хиляди долара в такова място?

— Една седмица — казах аз. Ще прескачам портокаловия сок сутрин.

Всички се качихме с асансьора нагоре. Администраторът ме настани в стая съседна на семейство Слоун. Щеше да е добре, ако стените бяха по-тънки или бях трениран в електронната подслушвателна апаратура.

Стаята ми беше голяма, с широко двойно легло с розова покривка от атлас и великолепен изглед към езерото и планините зад него, чисти и прозрачни в светлината на късния следобед. В друга ситуация това щеше да е развеселяващо. Сега просто изглеждаше, че природата е безсърдечна и скъпа. Затворих щорите и в полумрака легнах с дрехите на мекото легло, а атласът шумолеше сладострастно под тежестта ми. Сякаш още усещах парфюма на Флора Слоун. Опитвах се да измисля начин бързо и сигурно да разбера дали Слоун е моят човек. Мозъкът ми беше вял и уморен. Двата дни в Цюрих ме бяха изтощили. Чувствах настъпваща слабост. Не можах да измисля нищо, освен да вися наоколо и да чакам. Но даже и да откриех, че той носи моята връзка и ходи наоколо с моите обувки, какво бих могъл да направя? Започваше да ме боли главата. Станах от леглото, бръкнах в кожения бръснарски несесер за флакончето с аспирин и глътнах две таблетки.

След това задрямвах на пресекулки и сънувах разпокъсани сънища. В тях се появяваше и изчезваше някакъв мъж, който можеше да бъде Слоун или Дрюзак и дрънчеше с връзка ключове.

* * *

Събудих се от звъна на телефона. Беше Флора Слоун, която ме канеше на вечеря. Направих се на ентусиазиран, когато приемах. Няма нужда да съм с вечерно облекло, ще вечеряме в града. Бил някак си е забравил да си опакова смокинга, и сега му е изпратен от Америка, но още не е пристигнал. Казах, че аз самият предпочитам да не се преобличам и взех студен душ.

За аперитива се срещнахме в бара на хотела. Слоун носеше тъмносив костюм. Не беше мой. Беше си сменил обувките. На масата имаше друга двойка от нашия самолет на пристигане, която също беше от Гринуич. Те бяха карали ски през деня и жената вече накуцваше.

— Не е ли чудесно? — каза тя. — Тъкмо мога да ходя всеки ден горе до клуб „Корвелия“ през следващите две седмици и да си лежа на слънце.

— Преди да се оженим — каза съпругът й, — тя непрекъснато ми разправяше колко много обича ските.

— Това беше преди да се оженим, скъпи — каза жената отстъпчиво.

Слоун поръча бутилка шампанско. Тя се свърши бързо и другият човек поръча нова. Ще трябва да напусна Сейнт Мориц, преди да дойде моят ред да се реванширам. Беше лесно да обичаш бедните в тази атмосфера.

Отидохме да вечеряме в ресторанта на една обикновена хижа наблизо и изпихме още много шампанско. Цените не бяха обикновени. По време на вечерята научих за Гринуич много повече, отколкото исках да знам: кой беше почти изхвърлен от голф клуба, коя дама какво е правила с кой гинеколог, колко струва новата пристройка на къщата на Пауълс, кой води смелата борба срещу докарването на черните деца в градските училища. Дори ако имах гаранция, че ще получа обратно своите седемдесет хиляди долара преди края на седмицата, не знам как бих могъл да понеса необходимите вечери.

След вечерята беше още по-лошо. Когато се върнахме в хотела, двамата мъже отидоха да играят бридж, а Флора ме помоли да я заведа да танцува в Кингс клуб долу. Куцащата жена дойде с нас да гледа. Когато заехме маса, Флора поиска шампанско, и този път то беше честно и истински за моя сметка.

Никога не съм обичал да танцувам, а Флора беше от тези жени, които така притискат партньора си, сякаш искат да му отрежат всяка възможност за бягство. В залата беше горещо и адски шумно, моят фланелен жакет прекалено тежък и прекалено тесен под ръцете на Флора и бях удавен в нейния парфюм. Освен това тя тананикаше влюбено в ухото ми, докато танцувахме.

— О, толкова се радвам, че те намерихме — прошепна тя. — Бил не можеш да го замъкнеш на танци. И се обзалагам, че си също и голям скиор. Движенията ти са като на такъв. — Сексът и всички други човешки дейности бяха явно неизкоренимо вплетени в съзнанието на мисис Слоун. — Ще караш ли утре ски с мен?

— С най-голямо удоволствие — казах аз.

Ако бях съставил списък на хората, които бих могъл да подозирам в открадването на моя сак, семейство Слоун щеше да бъде някъде много далече накрая.

Беше след полунощ, две бутилки шампанско изпити, когато най-после успях да кажа край. Подписах чека и изпратих двете дами до горе, където съпрузите им играеха бридж. Слоун губеше. Не знаех дали се радвам или съжалявам. Ако бяха моите пари, щях да ридая. Ако са негови, щях да викам ура. Встрани от неговия приятел от Гринуич на масата бяха хубав посивяващ мъж на около петдесет и възрастна дама, отрупана с бижута, с груб испански акцент, като мученето на крава. Красивите хора от международния комплект.

Докато ги наблюдавах, красивият посивяващ мъж направи малък шлем.

— Фабиан — каза Слоун, всяка година се виждам да ти пиша чек.

Човекът, когото Слоун нарече Фабиан, се усмихна меко. Имаше чаровна усмивка, почти женска по приветливост, с постоянни бръчици от смях около лазурните тъмни очи.

— Трябва да призная — каза той — че имам скромен, малък набег на късмет. — Имаше мек дрезгав глас и малко странен акцент. От говора му не можех да позная от къде е.

— Скромен! — каза Слоун. Той не беше приятен губещ.

— Аз отивам да спя — каза Флора. — Ще карам ски сутринта.

— Идвам веднага — каза Слоун. Той разбъркваше картите така, сякаш се готвеше да ги използва като оръжие…

Изпратих Флора до вратата й.

— Не е ли готино — каза тя, — ние сме един до друг. — Тя ме целуна по бузата за лека нощ, хихикна, каза: — Лека — лека! — и си влезе.

Не ми се спеше, седнах и почнах да чета. Чух стъпки след половин час и вратата на Слоун се отвори и затвори. Имаше някакво мърморене през стената, което не можах да разбера, и след това настъпи тишина.

Дадох на двойката още петнайсет минути, за да заспи, и след това тихо отворих вратата на стаята си. По целия коридор пред вратите бяха наредени чифтове обувки, мъжки и женски мокасини, джапанки, патентовани кожени, скиорски, във вечния сексуален ред. Два по два, вход в Ноевия ковчег. Но пред вратата на Слоун стояха само изящните кожени обувки, които Флора носеше във влака. По някаква причина нейният съпруг не беше оставил кафявите обувки с каучукови подметки, вероятно десети размер, да му ги лъснат. Безшумно затворих вратата си, за да обмисля какво означаваше това.