Ъруин Шоу
Нощна работа (7)

7

Беше късно следобед, когато пристигнах във Вашингтон. Паметниците на президенти, генерали, съдии и адвокати, целият двусмислен дорийско — американски пантеон, бяха неясни в меката сумрачна южна мъглица. Скрантън трябва да беше в друга климатична зона, друга страна, отдалечена цивилизация. Улиците бяха почти пусти и редките минувачи се движеха в тихия здрач бавно и спокойно. Джереми Хейл беше казал, че Вашингтон е най-хубав през уикендите, когато мелниците на властта спираха. В столицата между петък следобед и понеделник сутрин можеше да се вярва в стойността и декора на демокрацията. Лениво се питах какво ли правеше през празниците русата дама, с която бях пътувал в едно такси.

На рецепцията в хотела нямаше бележка за мен и когато се качих в стаята, позвъних на Хейл вкъщи. Обади се дете с чист звънлив глас и внезапна, неочаквана ревност ме обхвана за момент заради това, че няма дете, което да вдига телефона вместо мен и да ми казва с неусложнена обич: — Тати, за теб е.

— Важи ли още поканата за покер? — попитах Хейл.

— Да — каза той. — Ти се върна. Ще те взема в осем.

Беше едва пет и аз прехвърлях в главата си идеята да позвъня на номера на Ивлин Коутс и да видя коя от дамите си е вкъщи. Но какво щях да кажа? „Виж какво, имам два часа свободни“? Не бях такъв тип човек и никога няма да бъда. Толкова по-зле за мен.

Избръснах се и дълго се къпах във ваната. Докато лежах там, луксозно обвит в пара, преброих придобивките си. Не бяха незначителни. „Петър през плет пръчка прескача“, казах високо аз сред облаците в банята. Не бях заекнал нито веднъж за пет дни и нощи. Беше почти като да можеш да си хвърлиш патериците и да прекрачиш потока в Лурд. После — парите в хранилището в Ню Йорк, разбира се. Улових се, че отново и отново мисля за тях, спретнати пачки банкноти, лежащи в стоманената камера, натоварени с безкрайно обещание. Двайсет и петте хиляди долара, които щях да дам на Хенк, бяха малка цена за освобождаването ми от чувството за вина към брат ми, което беше лежало някъде в подсъзнанието ми толкова много години. И Ивлин Коутс… Старче, помислих си аз, като си спомних провисналото тяло в коридора, ти не умря напразно.

Излязох от банята свеж и стегнат, облякох чисти дрехи, слязох долу и си устроих самотна бавна вечеря без алкохол. Не и преди партия покер.

Проверих дали сребърният долар е в джоба ми, когато Хейл дойде да ме вземе. Ако някога е имало играч, жив или мъртъв, който да не е суеверен, аз не съм чувал за него.

С или без сребърен долар, Хейл почти щеше да ни убие, когато караше към хотела в Джорджтаун, където щеше да се играе покерът. Той мина на червено, без да погледне и се чу див вой на спирачки, когато един понтиак рязко сви, за да ни избегне. От понтиака някой изпищя нечленоразделно: проклети негри!

Хейл в колежа беше внимателен шофьор.

— Съжалявам — каза той. — Хората карат като луди в събота вечер.

Ако играта направи това на мен, не бих играл, помислих си аз. Но не казах нищо.

В една от малките уединени стаи на хотелския ресторант имаше голяма кръгла маса, покрита със зелена покривка, редица бутилки, лед и чаши на страничния шкаф, всичко обляно в светлина. Много професионално. Очаквах вечерта с нетърпение. Вече имаше трима други мъже в стаята и една жена, която стоеше с гръб към вратата и си наливаше питие, когато ние влизахме. Хейл ме представи първо на мъжете. По-късно разбрах, че единият от тях е добре известен фейлетонист, другият конгресмен от Северен Ню Йорк, който приличаше на Уорън Гамълайл Хардинг, белокос, благ, фалшиво председателстван. Последният играч беше младичък адвокат на име Бенсън, който работеше във Военното министерство. Никога преди това не бях се срещал с фейлетонист и конгресмен. Качвах ли се или слизах по социалната стълба?

Когато жената се обърна да ни поздрави, видях, че е Ивлин Коутс. Някак не бях изненадан.

— Да — каза тя, когато Хейл започна да ни запознава, — познавам мистър Граймс. Мисля, че се срещнахме онази вечер на партито в твоя дом, Джери.

— Разбира се — каза Джери. — Трябва да съм започнал да оглупявам.

Той наистина изглеждаше разсеян. Забелязах, че непрекъснато разтриваше челюстта си с длан, сякаш изпитваше периодичен сърбеж там. Направих малък облог със себе си, че той ще завърши тази вечер със загуба. Ивлин Коутс беше обута в тъмносин панталон, не прекалено прилепнал, и свободен бежов пуловер. Работно облекло, помислих си. Или издокарване? Отхвърлих тази идея. Може би когато е била млада е била от тези момичета, които са играли тъч — футбол^[1] с момчетата от блока. Чудех се дали съквартирантката й е казала за мен.

Тя беше единствена в стаята, която имаше чаша в ръка, когато седнахме на масата и започнахме да си броим чиповете. Тя трупаше нейните майсторски, с дълги ловки ръце, бледи пръсти, бледи лакирани нокти.

— Ивлин — каза Бенсън, когато конгресменът започна да разбърква картите, — днес трябва да си безмилостна.

— Без страх или пристрастие — каза тя.

Забелязах, че адвокатът имаше специално, закачливо отношение към нея. Изхвърлих това от мислите си. Не харесвах и гласа му, плътен и самодоволен. И това изхвърлих от съзнанието си. Бях тук, за да играя карти.

Всички приемаха играта много сериозно и нямаше почти никакви разговори, с изключение на обикновените коментари между раздавания на картите. Хейл ми каза, че играта е умерена. Никой не е губил някога повече от хиляда долара, която и да е вечер. Ако не беше женен за богата жена се съмнявам, че щеше да я нарича умерена.

Ивлин Коутс беше хитър играч, непредсказуема и трудна. Тя спечели втората по големина печалба с чифт осмици. В други дни човек би казал, че играе като мъж. Изразът на лицето й беше един и същ и когато печелеше, и когато губеше — студен и делови. Трудно ми беше да си спомня, когато я виждах през масата, че някога въобще съм бил в леглото й.

Аз спечелих най-голямата печалба за вечерта с малка кента. Никога не съм имал зад себе си толкова пари да ме подпират в предишните ми игри, но, доколкото можех да съдя, играех както винаги съм играл. Моето ново състояние не беше отразено в залаганията ми. Приключвах рано през повечето време.

Вестникарският фейлетонист и конгресменът бяха двамата балами, които Хейл ми беше обещал. Те играеха от чиста надежда и оптимизъм и бяха накрая почти във всяка игра. Това ме накара да се съмнявам в тяхната мъдрост и в други области. Знаех, че от сега нататък ще чета фейлетониста с големи резерви, и се надявах, че конгресменът няма нищо общо с важни законодателни инициативи.

Играта беше приятелска и даже губещите бяха добродушни към лошия си късмет. С удоволствие отново играех покер след тригодишно прекъсване. Щеше да ми харесва още повече, ако Ивлин Коутс не беше там. Постоянно дебнех за намигване, тайна, конспираторска усмивка, но нищо такова не се появи. Не можех да попреча на надигащата се обида. Не я оставях да повлияе на играта ми, но почувствах малко допълнително удовлетворение, когато измъкнах парите изпод носа й.

Тя и аз бяхме единствените спечелили към два часа, когато свършихме. Когато конгресменът като банкер се наведе над сметките, пипнах сребърния долар в джоба си. Знакът за успех от Западен централен парк.

Един келнер донесе сандвичи и ги започнахме, докато конгресменът работеше на масата. Не можех да не мисля колко беше приятно всичко това — игра, която продължава в същата стая, със същите приятели, седмица след седмица, всеки знае телефона и адреса на останалите, техните маниери и шеги. Кого ще видя аз през следващата седмица, чии телефони ще набирам, каква игра ще играя? За момент бях на ръба да кажа, че ще бъда тук другата седмица, за да им дам шанс да си вземат парите обратно. Да се вкореня в тестето карти, в гнездото на властта. Колко бързо трябваше да бягам? Ако Ивлин Коутс само ми се беше усмихнала, вярвам, че щях да го кажа. Но тя даже поглед не хвърляше към мен.

За да й дам възможност да ми каже някоя дума далече от другите, отидох до прозореца в най-отдалечения ъгъл на стаята и го отворих, като се правех, че ми е горещо и ми пречи цигареният дим, но тя пак не направи движение към мен, изглеждаше даже сякаш не забелязва, че се преместих.

Кучка, помислих си аз, няма дори да й доставя удоволствието да й позвъня, като се върна в хотела. Представях си я в леглото й с гладкия млад адвокат с тлъсто лице, и телефонът звъни, и Ивлин Коутс казва „По дяволите, нека си звъни“ и знае кой е на другия край, и тайно се усмихва на себе си. Не бях свикнал с корави жени. С никакви жени, ако исках да бъда честен към себе си. Едно нещо, реших аз, като затворих прозореца с кратко остро хлопване, за да продължа да показвам присъствието си, едно нещо, което трябва да направя от сега нататък е да се науча как да се държа с жените.

Фейлетонистът и адвокатът започнаха дълга дискусия по това — какво става във Вашингтон. Фейлетонистът обвиняваше Президента в опит да разруши американската преса като вдига пощенските такси толкова високо, че да доведе вестниците и списанията до банкрут, като праща в затвора репортерите, загдето не разкриват източниците си, като заплашва да отнеме привилегиите на телевизионните станции, които разпространяват материали неугодни на администрацията, с една дума всичко, което бях чел във фейлетоните му, когато случайно ми попадаха. Даже аз, който едва поглеждах някой вестник, с изключение на Рейсинг Форм, бях преекспониран към всички възможни мнения. Чудех се как някой от тази стая, удрян с аргументи от всички посоки, успява въобще да гласува с „да“ или „не“ за каквото и да било. Конгресменът, трудещ се над издраскан бележник, с чело покрито с пот от усилието, дори не вдигна поглед. Той се показа като приветлив човек по време на играта и предполагам, че гласуваше както му наредят, като внимава винаги в партийните инструкции и следващите избори. Той не каза нищо, от което да се разбере дали е републиканец или демократ, или последовател на Мао.

Когато Ивлин Коутс вмъкна темата за Уотъргейт и каза, че тя ще донесе занапред големи неприятности на президента, фейлетонистът каза:

— Глупости. Той е прекалено хитър за това. Всичко това ще бъде ритнато под чергата. Запомнете ми думите. Ако към май попитате някого, ще ви кажат: Уотъргейт? Какво е това? Казвам ви — продължи фейлетонистът, чийто дълбок глас и педантична реч резонираха с увереността на човек, свикнал винаги да бъде слушан много внимателно — казвам ви, че сме свидетели на зараждане на фашистко движение.

Докато говореше, той дъвчеше сандвич със солено говеждо и го промиваше със скоч уиски.

— Голите глави подготвят почвата. Няма да се изненадам, ако ги повикат да направят цялото шоу. Една сутрин ще се събудим и танковете ще гърмят надолу по авеню Пенсилвания, а на всеки покрив ще има картечници. — Това го нямаше в никой от фейлетоните му, които бях чел. Ела вън Вашингтон и научи цялата истинска, автентична, ужасяваща информация.

Адвокатът не изглеждаше ни най-малко смутен от обвиненията. Той притежаваше спокойната, добродушна непроницаемост на гъвкав човек на компанията.

— Може би идеята не е чак толкова лоша — каза той. — Пресата е безотговорна. Тя ни загуби войната в Азия. Тя настройва публиката срещу президента, вицепрезидента, тя държи цялата власт на присмеха, става все по-невъзможно да се управлява страната. Може би ако поставят голите глави, както ги наричате, начело за няколко години, това ще бъде най-доброто, което се е случвало на тази страна след Алф Ландън.

— О, Джек — каза мисис Коутс, — истински правоверен. Гласът на Пентагона. Каква дивотия!

— Ако беше видяла какво минава през бюрото ми ден след ден — каза адвокатът, — нямаше да го наричаш дивотия.

— Мистър Граймс… — Тя се обърна към мен с лека студена усмивка на устните. — Вие не сте тук, в бъркотията на Вашингтон. Вие тази вечер представлявате тук чистата, неразвратена американска публика. Нека чуем простата мъдрост на масите…

— Ивлин — каза Хейл предупреждаващо.

Аз наполовина очаквах той да каже: „Не забравяй, че ни е гост“. Но той остави нещата до „Ивлин“.

Погледнах я ядосан, че ми се надсмива, но в същото време усещах, че това е някакъв неин тест с не съвсем невинна цел.

— Чистият, неразвратен представител на американската публика тук тази вечер мисли, че всичко това е лайно. — Спомних си речта, която ми дръпна гола, с чаша уиски в ръка, седнала на края на голямото меко легло в тъмната стая, за това, че всеки във Вашингтон е актьор. — Вие, хора, не сте сериозни. За вас всичко е игра. То не е игра за мен, чистият, неразвратен и т.н., то е живот и смърт, и данъци, и други дребни неща от този род — за мен, но за вас те са само състезателно знаменце. Вие зависите един от друг в притежаването на различно мнение — също както бейзболните тимове зависят от други тимове, за да имат униформа с друг, различен цвят. Или другояче казано, никой не би разбрал кой води лигата. Въпреки това в края на краищата вие всички играете една и съща игра. — Бях изненадан от себе си даже докато говорех. Дори не подозирах преди това, че съм мислел така. — Ако ви продадат на друг отбор, вие просто ще си свалите стария костюм и ще облечете нов, ще излезете на игрището и ще се опитате да си задържите твърдата средна цена, за да получите повишение следната година.

— Искам да ви попитам нещо, Граймс — каза адвокатът любезно. — Гласувахте ли през последните избори?

— Гласувах — казах аз, — оставих се да ме излъжат. Вестниците печатаха спортните новини на мястото на уводните статии. Не възнамерявам да гласувам отново. Това е недостойно занятие за порасъл човек. — Не им казах, че там, където смятам да бъда по времето на следващите избори, няма начин да мога да го направя.

— Простете ми, хора — каза Ивлин Коутс, — не подозирах, че ще въведа доморасъл политически философ сред нас.

— Аз не съм абсолютно против всичко, което каза той — заяви адвокатът. — Не виждам какво лошо има в това да си лоялен към отбора си. Ако отборът печели, разбира се. — Той меко се засмя на собствената си шега.

Конгресменът вдигна очи от сметките. Ако беше чул една дума от разговора или някакъв друг разговор през последните десет години, то не го показа.

— Окей — каза той, — всичко излиза точно. Ивлин, ти печелиш триста петдесет и пет долара и петдесет цента. Мистър Граймс, вие получавате хиляда двеста и седем долара. Всички останали да извадят чековите си книжки.

Докато загубилите изчисляваха по колко дължат, към Хейл се отправяха обичайните шеги, че им е довел един шмекер. Ивлин Коутс не се шегуваше. В начина, по който говореха другите, нямаше и намек за това, че току-що се беше разгоряло нещо като спор.

Опитах да изглеждам естествено, когато слагах чековете в портфейла си. За щастие всички се оказаха във вашингтонската банка на Хейл. Той ми го подписа и нямаше да имам никакви затруднения при получаването им.

Излязохме всички заедно и се чуха едновременни сбогувания, когато конгресменът и фейлетонистът влязоха заедно в едно такси. Адвокатът взе Ивлин за ръката и каза:

— Ти си в моята посока, Ивлин, ще те закарам.

Хейл беше в колата, търсейки кутия цигари, и за момент останах сам, като наблюдавах адвокатът и Ивлин да се отдалечават в тъмнината към паркинга. Чух ниския й смях за нещо, което той й беше казал, докато се загубиха.

* * *

Хейл караше известно време мълчаливо.

— Колко смяташ да останеш в града? — попита той, когато спряхме на един светофар.

— Само докато си получа паспорта. Понеделник, вторник…

— След това накъде?

— След това ще взема една карта. Някъде в Европа.

Той стартира колата с тласък, когато се смени светофара.

— Боже мой, бих искал да можех да дойда с теб. Където и да отиваш. — Емоционалността на гласа му беше смущаваща. Звучеше като на затворник, който говори с човек, когото предстои да освободят на другата сутрин. — Този град — каза той. — Абсолютно блато. — Той безразсъдно заобиколи един ъгъл и гумите изпищяха. — Това нещастно, загладено копеле Бенсън, дето лее сироп като приказва… Имаш късмет, че не си във властта.

— За какво говориш? — Аз бях наистина честно озадачен.

— Ако ти беше — във властта, имам предвид — до понеделник вечерта някой, стоящ над теб в твоя департамент щеше да намери малко отрова в ухото си за теб.

— Имаш предвид това, което казах за гласуването и смяната на униформите, така ли? — Опитвах се да не изглеждам недоверчив, като че ли наистина го вземах насериозно. — Фактически аз всъщност не мисля точно така. Аз се шегувах или почти се шегувах.

— В този град не трябва да се шегуваш, приятелю — каза Хейл мрачно. — Най-малко пред хора като него. От шест месеца се мъча да го измъкна от играта и никой не посмя да свърши работата. В това число и аз. Ти може и да си се шегувал, но той със сигурност не е.

— По някое време тази вечер ми идеше да кажа, че ще се мотая тук до другата събота.

— Недей. Издухвай се. Изпарявай се колкото можеш по-бързо. Адски ми се иска и аз да можех да го направя.

— Не знам как са нещата в твоя департамент — казах аз, — но не можеш ли да поискаш назначение някъде другаде?

— Мога да поискам — каза Хейл. — И това е най-многото, което може да стане. — Той запали цигара. — Те са ме заковали като ненадежден в службата и са се погрижили да ме държат под око двайсет и четири часа в денонощие…

— Ти? Ненадежден? — Това беше последното нещо, което някога бих си помислил, че някой може да каже за него.

— Бях две години в Тайланд. Изпратих ти писмо. Помниш ли?

— Не съм го получил. Аз често се местех…

— Написах един-два доклада, които не минаха стриктно през каналите. — Той се засмя горчиво. — Каналите! Канализация. Е добре, те ме избутаха — учтиво — и ми дадоха приятен кабинет с красива секретарка, повишиха ми заплатата и ми подхвърлиха да им премятам някакви писъмца, с които човек може и да си облепи стените. И единствената причина, поради която бяха толкова любезни с мен, е проклетият ми тъст. Но посланието беше ясно и аз го получих. Бъди добро момче, че иначе… Господи! — Той се засмя отново — рязък, грачещ звук. — Само като си помисля, че давах банкет, когато минах изпита за външните служби! И всичко е толкова безсмислено — онези доклади, дето ги писах… Сам се потупвах по гърба — безстрашен търсач на истината, малък смел глашатай на правдата. Исусе, нямаше по тези страници нищо, което не беше разпространено от който и да е вестник в страната след това. — Той яростно смачка цигарата си в пепелника на арматурното табло. — Ние живеем в епохата на Бенсъновците, тези загладени капкомери с отрова, които от рождение знаят, че пътят нагоре е през канализацията. Ще ти кажа нещо странно — физиологичен феномен — някой трябва да го опише в медицинско списание — имам дни, в които имам вкус на лайно в устата през целия ден. Мия си зъбите, жабуркам се, карам секретарката си да постави ваза с нарциси на бюрото ми — нищо не помага…

— Боже мой — казах аз, — мислех, че вървиш прекрасно.

— Заложих на артистизма си — каза Хейл безжизнено. — Бях принуден. Аз съм първокласен малък стар лъжец. Това е управление на лъжците и в него получаваш солидна практика. Щастлив държавен служител, щастлив съпруг, щастлив зет, щастлив баща на две деца… О боже, защо ти стоварвам всичко това? Предполагам, че си имаш достатъчно свои неприятности.

— Не в момента — казах аз. — Ако е толкова зле, защо не напуснеш? Да отидеш в нещо друго?

— В какво? Да продавам папийонки?

— Нещо ще трябва непременно да се обърне. — Не му казах, че може да се оваканти място за нощен служител в Ню Йорк. — Вземи си няколко месеца отпуска и се огледай наоколо и…

— С какво? — Той издаде ироничен звук. — Аз нямам и пени. Ти видя как живеем. Моята заплата покрива с мъка половината. Моят свещен тъст ни подхвърля останалото. Той почти получи апоплексия, когато ме върнаха вкъщи от Азия. Той ще запали къщата над главата ми, ако му кажа, че напускам. До два месеца ще прибере жена ми и децата ми в къщата си да живеят с него, ако прекрача прага… А, забрави това, забрави това, не знам защо внезапно така излязох от себе си. Тоя кучи син Бенсън. Виждам го умножен по хиляда всеки път, когато сутрин отивам на работа. Дявол да го вземе, не съм длъжен да играя повече в тая игра на покер. Така поне ще има един Бенсън, с когото няма да трябва да говоря. — Той меко се изсмя. — Може би ако бях спечелил днес, щях да ти разправям колко е прекрасен животът точно в тази минута в този елегантен малък стар град Вашингтон.

Той караше все по-бавно и по-бавно, сякаш не искаше да остане сам, да си отиде вкъщи и да застане срещу конкретните факти — жена, деца, кариера, тъст. Аз също не горях от желание да се прибера в хотелската стая. Не исках да запаля светлината и да погледна телефона на нощната масичка, като се боря с изкушението да вдигна слушалката и да поискам номера на Ивлин Коутс.

— Питам се дали би ми направил услуга, Дъг? — каза той, като приближихме хотела.

— Разбира се.

Но дори като го казах имах силни резерви. След разговора в колата никак не бях склонен да се забърквам повече, отколкото е необходимо, в живота и проблемите на моя стар приятел от колежа Джереми Хейл.

— Ела у нас на вечеря утре вечер — каза той — и някак завърти разговора към ските. Кажи, че смяташ да отидеш да покараш две седмици във Върмонт другия месец и защо не дойда с теб?

— Не мисля, че дори ще бъда в страната по това време — казах аз.

— Това няма никакво значение — каза той спокойно. — Само го кажи така, че жена ми да го чуе. Ще имам малко време и така ще мога да избягам.

— Искаш да кажеш, че трябва да даваш обяснения на жена си, ако искаш да…?

— Не всъщност — каза той, като въздъхна зад волана. — По-сложно е. Има едно момиче…

— О!

— Това е. — Той се засмя неловко. — И това не ми прилича, нали? — Той каза това заядливо, като че ли ме обвиняваше в нещо.

— Откровено казано, не ти прилича.

— Това не съм аз. Това е за пръв път, откакто съм женен… Никога не съм мислил, че може да ми се случи. Но то се случи и ме прави луд. Имали сме само няколко пъти… няколко минути, един час тук-там. Дебнейки наоколо. Това ни убива и двамата. В град като този, с хора, които си навират носа като хрътки при всекиго. Имаме нужда от малко време заедно — истинско време. Бог знае какво би направила жена ми, ако някой някога й каже нещо. Не исках да се случва, но се кълна в Бога, случи се. Чувствам се така, сякаш темето ми ще експлодира. Не мога да говоря с никого в този град. Това е като да живея с камък в гърдите, ден за ден. Никога не съм знаел, че мога да изпитвам нещо подобно към някоя жена… Ти може би даже знаеш коя е тя…

Чаках. Имах ужасното чувство, че името, което ще изрече ще бъде Ивлин Коутс.

— Това е момичето от кабинета ми — каза той шепнешком. — Мис Шварц. Мис Мелани Шварц. Господи, какво име!

— Хубаво, лошо — мога да те разбера. Тя е красива.

— Тя е много повече от това. Ще ти кажа нещо, Дъг — ако нещата вървят както досега, не знам какво съм способен да направя. Трябва да успеем да се махнем от този град заедно… седмица, две, една нощ… Но трябва да го направим… Не искам да се развеждам. Женен съм от десет години. Не искам… О, по дяволите, не знам, защо те въвличам във всичко това.

— Ще дойда на вечеря утре вечер — казах аз.

Хейл не каза нищо. Той спря пред хотела.

— Ще те очаквам около седем — каза тихо той, докато излизах от колата.

В асансьора нагоре към моя етаж си мислех, че Скрантън не е чак толкова далече от Вашингтон в края на краищата.

Докато се приготвях за лягане седях далече от телефона в стаята. Дълго не можах да заспя. Мисля, че чаках той да звънне. Но не звънна.

* * *

Не мога да кажа дали ме събуди телефонът или тъкмо бях отворил очи, преди да се позвъни. Сънувах лош, объркан сън, в който се криех, бягах от невидими и неизвестни преследвачи, през тъмна, гориста страна, след това внезапно под сияещо слънце между редици от разрушени къщи. Радвах се, че се събудих, и признателно посегнах към телефона.

Беше Хейл.

— Не те вдигнах, нали? — попита той.

— Не.

— Слушай — каза той. — Боя се, че трябва да отложа днешната вечеря. Жена ми каза, че сме поканени някъде. — Звучеше неподправено и несмутено.

— Всичко е наред — казах аз, като се опитвах да не показвам своето облекчение с тона си.

— Освен това — каза той — говорих с въпросната дама и… — Останалата част от изречението беше заглушена от плътен нарастващ шум.

— Какъв е този шум? — попитах аз. Спомних си, че ми беше казал, че телефоните във Вашингтон се подслушват.

— Това е рев на лъв — каза той. — Аз съм в зоопарка с децата. Искаш ли да се присъединиш?

— Някой друг път, Джери — казах аз. — Още съм в леглото.

След изблика в колата след покера не ме привличаше мисълта да гледам как изпълнява ролята на грижовен баща, който посвещава своята неделна сутрин на децата си. Никога не съм бил експерт по съучастничество и не ми харесваше да ме използват да мамя деца.

— Тогава ще се видим утре в кабинета ми. Не забравяй да донесеш кръщелното си свидетелство.

— Няма да забравя.

Лъвът изрева отново, когато затварях телефона.

Бях под душа, когато телефонът звънна отново. Сапунен и мокър, грабнах кърпа, за да си увия кръста, и взех слушалката.

— Здрасти — каза гласът. — Чаках толкова дълго, колкото можах. — Беше Ивлин Коутс. Гласът й беше половин октава по-висок по телефона. — Трябва да изляза. Мислех, че може да се изкушиш да ми позвъниш снощи след играта. Или тази сутрин. — Нейната самоувереност беше дразнеща.

— Не — казах аз, като се навеждах назад и се мъчех да не капя върху леглото. — Не се сетих — излъгах аз. — Във всеки случай изглеждаше свръхзаета.

— Какво ще правиш днес? — попита тя, игнорирайки моето недоволство.

— В момента вземам душ.

Усещах неудобство от старанието да изляза на глава с този нисък, заядлив глас, когато студени капки вода се стичат от мократа ми коса и очите започват да щипят от попаднал в тях сапун.

Тя се засмя.

— Не си ли любезен? — каза тя. — Излизаш от душа, за да отговориш на телефона. Знаеше, че съм аз, нали?

— Може да ми е минала такава мисъл.

— Може ли да те поканя на обяд?

Поколебах се, но не задълго. В края на краищата нямах предвид нищо по-добро за този следобед във Вашингтон.

— Много добре — казах аз.

— Ще се видим в Трейдър Вик — каза тя. — Това е полинезийската стая в Мейфлауър. Там е приятно и тъмно, така че няма да виждаш следпокерните сенки под очите ми. Един часа?

— Един часа — казах аз.

Кихнах. Чух смеха й.

— Връщай се под душа и след това се изсуши старателно като добро момче. Ние не искаме да разпространяваш простудна инфекция сред републиканците.

Кихнах отново, докато затварях. Добрах се пипнешком до банята със смъдящи от сапуна очи. Една тъмна стая ще е подходяща и за мен, защото знаех, че очите ми ще са кървясали през по-голямата част от следобеда. Някак започвах да усещам, че трябва да бъда във възможно най-добра форма физически и интелектуално, когато имам работа с Ивлин Коутс.

* * *

— Граймс — каза тя, когато довършвахме обяда си в мъждиво осветената стая и гледахме как китайския или малайския, или таитянския келнер налива пламтящ ром в кафето ни. — Правиш ми впечатление на човек, който крие нещо.

Това беше пълна изненада за мен. До този момент разговорът ни беше абсолютно безличен — за ястия, питиета (тя изпи три огромни буламача с ром без видим ефект) — за играта на покер предишната вечер, (тя ме похвали за начина ми на игра, а аз похвалих нея), за различните социални кръгове във Вашингтон и за местата на хората от снощи в тях — незначителен учтив разговор, с който любезна светска дама може да запълни един час, за да развлича далечен посетител, за когото е помолена да се погрижи от общ приятел. Беше облечена очарователно, в свободен костюм меланж и едноцветна синя блуза с висока яка, и тъмнорусата й коса беше прибрана назад и завързана по момичешки със синя панделка. Аз говорех малко и макар че се чудех защо си е направила труда да ми се обади, не го показвах. Не споменаваше нощта, която бяхме прекарали заедно, и аз бях решил, че няма пръв да засегна тази тема.

— Който крие нещо — повтори тя.

Въпросът ми към нея през нощта, когато бяхме заедно, очевидно не беше забравен. Беше картотекиран в острия, подозрителен ум за бъдеща справка.

— Не знам за какво говориш — казах аз. Но избягвах очите й.

— О, знаеш — каза тя. Гледаше келнера, който завършваше изпълнението си и поставяше чашите с горещо кафе, което миришеше на ром, портокал и канела пред нас. — Виждам те вече за трети път, и това, което не знам за теб е от къде си, къде отиваш, какво правиш в града, какво работиш, защо не ме повика снощи. — Тя отпи от питието си, като се усмихваше над ръба на чашата. — Всеки друг мъж, когото съм виждала три пъти за една седмица, ми е поднасял пълната си биография — как баща му не е общувал с него, колко е важен, какви чорапи си е купил, всички влиятелни хора, които познава в града, какви проблеми има с жена си…

— Не съм женен.

— Браво — каза тя. — Притежавам един факт. Запомни, че не ровя за сведения. Не съм чак толкова любопитна към теб. Просто внезапно ми хрумна, че може би криеш нещо. Моля те, не ми казвай какво е — тя направи жест с ръка, сякаш за да ми попречи да кажа нещо. — Може да се окаже, че си много по-безинтересен, отколкото си мисля. Има само едно нещо, което бих искала да те попитам, ако не възразяваш.

— Не възразявам. — Едва ли бих могъл да кажа по-малко.

— Ще останеш ли във Вашингтон?

— Не.

— Според Джери Хейл заминаваш за чужбина.

— Евентуално — казах аз.

— Какво значи това?

— Скоро. След около седмица.

— В Рим ли отиваш?

— Така си представям.

— Готов ли си да ми направиш услуга?

— Ако мога.

Тя ме погледна изучаващо, като почукваше разсеяно с нокът върху дървената повърхност на масата. Изглеждаше, че взема решение.

— В изпълнение на задълженията си — каза тя — попаднах на частни писма от значителен интерес. Позволих си да ги ксерографирам. Ксероксът е тайното оръжие на Вашингтон. Никой не е в безопасност, ако в учреждението има ксерокс. Случи се така, че притежавам малък набор от доклади за деликатни преговори, които някой ден може да се окажат много полезни за мен. И за един приятел, много добър приятел. Той дълго работеше с мен и аз бих искала да го протежирам. Той е в посолството в Рим. Искам да му предам някои документи — някои документи много важни за него и за мен — безопасно. Не вярвам на тукашните пощи. И положително не се доверявам на римските. Приятелят ми казва, че кореспонденцията му се проверява — както служебната, така и домашната. Не бъди така изненадан. Ако беше живял в този град толкова дълго, колкото аз… — Тя не завърши изречението. — Тук няма жива душа, на която да имам доверие. Хората говорят безспирно, оказва се натиск, пощата се отваря, телефоните се подслушват… Представям си твоя приятел Джереми Хейл, доближил се толкова много до теб.

— Той го направи. Мислиш, че можеш да ми имаш доверие?

— Така мисля. — Гласът й беше твърд, почти заплашителен. — Поне по една причина — няма да си във Вашингтон. И ако криеш нещо важно за самия себе си, както вярвам, че е… Отричаш ли?

— Да оставим това — казах аз. — За момента.

— Засега — кимна тя, като ми се усмихна приятно. — Както казах, ако криеш нещо важно за себе си, защо да не приемеш малка тайна поръчка на една приятелка? Нещо, което няма да ти отнеме повече от половин час, и за което трябва да мълчиш? — Тя отвори голямата кожена ръчна чанта, която стоеше на пода под масата, и извади дебел плик с размери за служебна кореспонденция, залепен с тиксо. Тя го шляпна на масата между нас. — Не заема много място, както виждаш.

— Не зная след колко време ще бъда в Рим. Може би след месеци.

— Не е спешно — каза тя и тласна на половин инч към мен плика с нокът. Беше жена, на която трудно се отказва. — Всяко време преди месец май ще свърши работа.

На плика нямаше име и адрес. Тя измъкна малък златен молив и бележник.

— Тук е адресът и телефонът на моя приятел — обади му се вкъщи. Не бих искала да предаваш това в посолството. Сигурна съм, че той ще ти хареса. Той познава всекиго в Рим и би могъл да срещнеш чрез него интересни хора. Ще ти бъда признателна, ако ми драснеш ред, след като го срещнеш, за да знам, че работата е свършена.

— Ще ти пиша — казах аз.

— Славно момче. — Тя бутна плика още по-близо до мен. — По всичко личи — каза тя с равен глас, — че ти би искал да ме виждаш от време на време. Права ли съм?

— Да, права си.

— Кой знае? — каза тя. — Ако знаех къде си и имах няколко седмици отпуска, бих могла просто да дойда…

Това беше чисто изнудване и двамата го знаехме. Но беше също и нещо повече. Отивах навън с намерение да се загубя. Бях казал на Хенк, че ще му се обаждам от време на време, но това беше друго. Той никога нямаше да знае къде съм. Гледайки през масата тази объркваща, желана жена, разбрах, че не искам да се загубя напълно, да скъсам всички връзки с Америка, да нямам в родната си страна никого, който при крайни обстоятелства да ми прати бележка, та била тя и само „Честит рожден ден“ или „Ще ми дадеш ли сто долара назаем?“.

— Ако се изкушаваш да отвориш това и да го прочетеш — тя докосна плика — направи го на всяка цена. Разбира се, предпочитам да не го правиш. Но те уверявам, че вътре няма нищо, което да представлява и най-малък интерес за теб.

Взех плика от масата и го сложих във вътрешния си джоб. Бях свързан с нея дори само да беше със спомена за една нощ и тя знаеше това. Колкото до това — колко дълбоко тя беше свързана с мен, то беше друг въпрос.

— Няма да го отварям.

— Сигурна съм, че мога да разчитам на теб, Граймс — каза тя.

— Използвай малкото ми име, когато се видим следващия път — казах аз.

— Ще го направя — каза тя. Погледна часовника си. — Ако си свършил с кафето си, ще платя и да си тръгваме. Имам среща във Вирджиния.

— О — казах аз, опитвайки се да прикрия разочарованието си. — Мислех, че бихме могли да прекараме заедно следобеда.

— Боя се, че не този път — каза тя. — Ако си самотен, мисля, че съквартирантката ми Бренда е свободна този следобед. Каза, че те намира много симпатичен. Би могъл да й се обадиш.

— Бих могъл — казах аз. Радвах се, че стаята е полуосветена. Бях сигурен, че съм се изчервил. Но бях жилнат от грубостта на предложението й. — Твоите любовници винаги ли вървят с апартамента?

Тя ме погледна равнодушно, невъзмутимо.

— Мисля, че ти казах, че не си ми любовник — каза тя.

След това повика келнера за сметката.

* * *

Не се обадих на съквартирантката на Ивлин. По някаква перверзна причина, която дори не се опитвах да разбера, реших, че няма да доставя на Ивлин това удоволствие. Прекарах следобеда в разглеждане на Вашингтон. Сега, когато знаех, поне отчасти, какво става зад тези високи колони, по дългите коридори, в тези масивни копия на гръцки храмове, вече не бях така удивен, както бих бил иначе. Рим, мислех си аз, тъкмо преди пристигането на готите. Мина ми през ума, че може би никога вече няма да гласувам, макар и да не бях опечален от това. Но за пръв път от три години се почувствах непоносимо самотен.

Когато влязох във фоайето на моя хотел, в здрача, реших да напусна Вашингтон тази нощ. Колкото по-скоро уредя да напусна страната, толкова по-добре. Докато си приготвях багажа си спомних за ски клуба на Джордж Уелс. Как се казваше? Ски клуб „Кристи“. „Никакви грижи за багажно разрешително, никакво безпокойство на швейцарската митница, всички безплатни напитки, които можеш да изпиеш.“ Нямах никакво намерение да пристигна икономично пиян на европейска земя, но с товара, който ще нося, да бъда прекаран през швейцарската митница с приветлива усмивка очевидно беше привлекателно. Освен това, ако някой търси служителя, който е офейкал от хотел „Свети Августин“ със сто хиляди долара в стодоларови банкноти, разсъждавах аз — гишето, където около триста и петдесет шумни жители на предградията се изсипват за зимна ваканция и ще се върнат вкупом след три седмици в Щатите, е последното място, за което биха помислили.

Тъкмо щях да затворя втория си сак, когато звънна телефонът. Не исках да говоря с никого и го оставих да си звъни. Но звънеше настойчиво и накрая вдигнах.

— Знам, че си там… — Беше гласът на Ивлин Коутс. — Аз съм във фоайето и попитах, дали си в стаята.

— Как беше Вирджиния? — попитах безизразно.

— Ще ти кажа като те видя. Може ли да се кача? — Звучеше колебливо, несигурно.

— Предполагам — казах аз.

Тя хихикна, малко тъжно, както си помислих.

— Не ме наказвай — каза тя и затвори.

Закопчах яката на ризата си, сложих връзката си на мястото й и си облякох сакото, готов за всякакви официалности.

* * *

— Отвратително — каза тя, когато влезе и огледа стаята ми. — Хромираната Америка.

Помогнах й да съблече палтото си, защото стоеше с протегнати ръце, сякаш очакваше това.

— Не смятам да прекарам тук остатъка от живота си — казах аз.

— Виждам — каза тя, хвърляйки поглед към опакованата чанта на кревата. — На път ли си?

— Мисля, че бях.

— Минало време.

— Аха.

Стояхме вдървено един срещу друг.

— А сега?

— Не бързам чак толкова. — Не направих нищо, за да й стане удобно. — Мисля, че каза, че си заета днес… Във Вирджиния.

— Бях — каза тя. — Но в течение на следобеда ми хрумна, че има една личност, която отчаяно искам да видя, и тя е във Вашингтон. Така че ето ме. — Тя се усмихна опитно. — Надявам се, че не се натрапвам.

— Влизай — казах аз.

— Ще ме поканиш ли да седна?

— Извинявай — казах аз. — Разбира се. Моля.

Тя седна с приятна, женствена грация, с примерно кръстосани глезени. Трябва да е ходила пеша във Вирджиния, защото цветът на бузите й беше станал по-ярък.

— Какво друго ти хрумна? — попитах аз, като още стоях, но на прилично разстояние от нея.

— Още няколко неща — каза тя. Носеше кафяви шофьорски ръкавици, смъкна ги и ги пусна в полата си. Дългите й пръсти, пъргави с картите, изкусни с мъжете, блестяха в светлината на лампата, която беше на бюрото зад нея. — Реших, че не ми харесва начинът, по който разговарях с теб по време на обеда.

— Чувал съм и по-лошо.

Тя поклати глава.

— Това беше чист, твърдо сварен вашингтонски език. Защитавай се през цялото време. Професионална деформация в говорните навици. Без всякаква причина да бъдат прилагани върху теб. Срещу теб човек не трябва да се защитава. Съжалявам.

Отидох към нея и целунах главата й. Косата и миришеше на зимен пейзаж.

— Няма защо да съжаляваш. Не съм чак толкова нежен.

— Може би си мисля, че си. Разбира се, не си звънял на Бренда.

— Разбира се, че не.

— Що за глупаво, покровителствено нещо изрекох — каза тя. — През уикендите трябва да се науча да си оставям оръжията вкъщи. — Тя ми се усмихна, лицето й беше меко и младо в бледата светлина на лампата. — Ще забравиш ли, че съм го казала?

— Щом искаш. Какво друго ти хрумна във Вирджиния?

— Хрумна ми, че единственият път, когато се любихме, и двамата пихме твърде много.

— Това беше от страх.

— Помислих, колко хубаво би било, ако се любим ледено трезви. Пил ли си нещо след обяда?

— Не.

— И аз не съм — каза тя, като стана и обви ръцете си около мен.

Този път тя ме остави да я съблека.

Някъде по средата на нощта тя ми пошепна:

— Трябва да напуснеш Вашингтон сутринта. Ако останеш още един ден, може би никога няма да ти позволя да заминеш. А не можем да си позволим това, нали?

Когато сутринта се събудих, тя беше си отишла. Беше оставила на бюрото бележка, написана с уверения й наклонен почерк. „Неделен блус. Сега е понеделник. Не приемай сериозно нищо от това, което дамата ти каза, моля те. И.“

Беше си сложила оръжията за дневната работа. Смачках хартията и я хвърлих в кошчето.