Ъруин Шоу
Нощна работа (13)

13

Бяхме осем души в малката кинозала. Краката ме боляха от Лувъра. Стаята миришеше на двайсет години цигарен дим и пот. Зданието на Шанз-Елизе беше опърпано, със старомодни скърцащи асансьори. Отлепващите се афиши на бизнеса по етажите, край които минавахме, до един приличаха на обявления за концерни, които са във фалит, и леки отклонения от Наказателния кодекс. Коридорите бяха оскъдно осветени, сякаш хората, които посещаваха зданието, не желаеха да бъдат добре оглеждани като влизат и излизат. С Фабиан, Лили и мен бяха фабиановата приятна дама, чието име беше Надин Боньор; в конзолата отзад беше операторът на филма, уморен, посивял професионалист на около шейсет и пет, който носеше барета и от устната му постоянно висеше цигара. Изглеждаше прекалено стар за такъв вид работа и през цялото време държеше очите си почти напълно затворени, сякаш не искаше да му се напомня прекалено определено какво е съобщил във филма, който се канехме да видим.

Далече край прохода между столовете седяха заедно двете звезди на филма — строен тъмнокос млад човек, вероятно северноафриканец, с дълго печално лице, и нахалничко, хубавичко американско момиче на име Присила Дийн, с руса конска опашка, един анахроничен, със свежо лице реликт от едно по-ранно поколение на девици от Средния запад. Беше отлично облечена и изглеждаше толкова благовъзпитана, че приличаше на колосана дантелена престилка.

— Много ми е приятно, наистина — каза тя с чист айовски глас.

С другите бях запознат без церемонии, атмосферата беше делова. Бихме могли да сме се събрали на лекция за продаването на храна за закуска.

Брадат дългокос мъж, който седеше настрана, носеше мръсно дочено сако и изглеждаше така, като че ли току-що е изял нещо изключително гадно на вкус, просто изсумтя, когато му казах „Здравей“.

— Той е критик — пошепна ми Фабиан. — Принадлежи на Надин.

— Раам се да се запознаем — ми каза Надин Боньор, като вдигна очи от една клапа и протегна ръка. Ръката й беше копринена. Тя беше малка и слаба, но с вирната пълна гръд, половината от която се виждаше през дълбокото деколте на черната й рокля. Имаше хубав равен тен с кафяв оттенък. Представих си я легнала гола на плажа в Сен Тропе, заобиколена от също така разсъблечени безпътни млади мъже. — Виж к’во праи тоя задник киномеханика — каза тя на оператора. — Имаме залата само за трийс минути. — Нейният акцент беше от този тип, който звучи чаровно на американците.

Операторът извика нещо на френски по телефона на масата пред него и светлините угаснаха.

През следващите трийсет минути бях дълбоко благодарен, че залата беше тъмна. Изчервявах се толкова бясно, че усещах, въпреки че никой не ме вижда, как суровата животинска топлина на кръвта в лицето ми сигурно повишава температурата в залата като огромна инфрачервена лампа. Това, което ставаше на цветния екран, моят баща би описал като неописуемо. Имаше сношения от всякакви видове, всякакви положения, в разнообразна обстановка. Имаше тройки и четворки, животни, в това число черен лебед, лесбийски флиртове, и този вид ласки, които Плейбой ни учеше да наричаме минет и кунилингус. Имаше садизъм и мазохизъм, и поведение, за което аз не намирах название. Както беше казал Фабиан, имаше по нещо за всеки. Периодът изглеждаше да е някъде в средата на деветнайсети век, тъй като някои от мъжете носеха цилиндри и рединготи, а жените кринолини и дантели. Имаше хусарски униформи, ботуши и шпори, и случаен изстрел в един замък, със закръгленичко селско момиче, заведено зад храстите. Надин Боньор, оскъдно облечена, с нейното заблуждаващо неподкупно лице на ученичка, увенчано с дълга черна перука, играеше нещо като покровителка на гуляите във филма, подреждайки телата със студената грация на домакиня, която приготвя цветята в салона преди идването на гостите си. Фабиан беше ми казал, че сценарият е грамотен, но тъй като нямаше звук или диалог ми беше трудно да съдя доколко беше прав в оценката си. Филмът ще се озвучи по-късно, каза ми той. От време на време се мяркаше млад мъж с ангелско лице в дълга розова роба, гарнирана с кожа, който подрязваше живия плет. Понякога вперваше поглед отвъд екрана. Случваше се също да го видиш седнал в подобен на трон позлатен стол в каменен хол, осветен от свещици, да наблюдава различните комбинации на половете в мятанията на оргазма. Той никога не променяше израза на лицето си, макар че веднъж, когато действието достигна кулминацията си, апатично откъсна роза с дълга дръжка и я помириса.

За нейна чест, чух Лили, която седеше от другата страна на Фабиан, да потиска хихикане.

— Историята е проста — обясняваше ми Фабиан шепнешком. — Действието става някъде в Средна Европа. Младият мъж с робата и градинската ножица е принц. Между другото работното заглавие е „Спящият принц“. Той току-що е оженен за хубава чуждестранна принцеса. Баща му, кралят, иска наследник. Но момчето е девствено. То не се интересува от момичето. Единственият му интерес е градинарството.

— Това обяснява ножицата — казах аз, като се надявах, че фактът, че още мога да говоря, някак си ще направи да ми избледнее лицето.

— Естествено — каза Фабиан нетърпеливо. — Неговата леля, това е Надин, е натоварена от брат си, краля, да стимулира либидото му. Принцесата, неговата жена, го чака ридаеща в една от кулите на замъка, легнала в неизползваното легло, украсено с гирлянди от цветя. Но нищо — и, както виждаш, всички възможни атракции са опитани — не може да го вдигне. Той гледа с изцъклени очи. Всички са отчаяни. Накрая, като последно средство, неговата леля, Надин, танцува пред него в прозрачни одежди с червена роза в зъбите. Очите му губят стъклеността си. Той сяда. Изпуска си ножицата. Слиза от трона си. Взема леля си в ръцете. Танцува. Целува я. Падат на тревата заедно. Любят се. В замъка празнуват. Кралят обявява сватбата с принцесата за недействителна. Принцът се оженва за леля си. В замъка и в храстите се устройва тридневна оргия, за да се отпразнува събитието. След девет месеца се ражда син. Всяка година за отбелязване на събитието принцът и леля му повтарят танца в оригиналните си одежди, докато бият църковните камбани. То си е доста иранско, ако го разказваш така набързо, но има земен чар. Има и подлиния на сюжета, злодей, който заговорничи за трона, но няма да ти дотягам с това…

Светна отново. Направих се, че получавам атака от кашлица, за да обясня цвета на бузите си.

— Това е — каза Фабиан — в орехова черупка. То е вулгарно и не е вулгарно, ако разбирате какво искам да кажа. Ще спечелим както интелектуалците, така и всички останали.

— Майлс. — Надин Боньор, която плавно превключи от ролята на кръвосмесителна прелъстителка към тази на сериозна бизнесменка, се изправи от стола си два реда напред и се обърна към нас: — Е, харесва ви, а? Ще ги хвърли във въжетата, нали?

— Жизнерадостно е — каза Фабиан. — Много жизнерадостно. Ще трябва да паднат добри пари.

Избягвах да погледна когото и да било, когато вкупом се отправихме към асансьора. Особено се стараех да не зърна американското момиче, което релефно беше изобразило на екрана всички най-шокиращи сцени, и което бих познал даже с чувал на главата, на който и да е нудистки плаж на света. Лили, както забелязах, също показваше интензивен интерес към пода на асансьора.

Докато вървяхме надолу по Шанз-Елизе към една елзаска кръчмичка, за да се освежим, Надин взе ръката ми.

— Малкото момиче — каза тя. — Какво мислите за нея? Талантлива, а?

— Изключително.

— Тя прави това между другото. Така си плаща за учението в Сорбоната. Сравнителна литература. Американските момичета имат повече характер от европейските. Не мислите ли?

— Не съм голям експерт — казах аз. — В Европа съм съвсем отскоро.

— Мислити ли, че ще има голям успех в Америка? — Гласът й звучеше обезпокоено.

— Настроен съм много оптимистично — казах аз.

— Боя се само, че можи би имами прекалено от това, което се нарича ширпотреба.

— Не бих се безпокоял — казах аз.

— Майлс също — каза Надин. Тя стисна ръката ми с двусмислени мотиви. — Той е чудесен в компания. Усмивка за всеки. Вие също трябва да дойдете в компанията. Атмосферата е много хубава. Един за всички и всички за един. О, как работят! Свръхвреми, двойно свръхвреми, никога ни съ оплакват. Разбира се, заплатити са много малки, звездити са на процент и това помага. Ще дойдити ли утри? Ще имами сцена, където Присила е облечена като монахиня…

— Боя се, че съм в Париж по работа. Ужасно съм зает.

— Добре дошел сти по сяко времи. Ни се колебайти.

— Благодаря — казах аз.

— Мислите ли, чи щи мини цензурата в Америка? — Тя отново говореше неспокойно.

— Вярвам, че да. От това, което чувам, ще трябва да пускат вече всичко. Разбира се, винаги има възможност филмът да се сблъска с някой местен полицейски шеф, който може да затвори някое кино за известно време. — Още докато говорех това, осъзнах, че си създавам нещо друго, за което аз да се безпокоя. Ако аз бях местен полицейски шеф, щях да накарам да изгорят този филм, закон — незакон. Но не бях полицай. Бях, харесва ли ми или не, инвеститор. В размер на петнайсет хиляди долара. Опитах да бъда безгрижен. — Как е във Франция? — попитах аз. — Ще мине ли тук?

— Тук е ужасно. — Тя отново нелогично стисна ръката ми. — Тук никога не можеш да кажеш какво ще стане. Някой пръдлив стар епископ произнася реч в неделя и в понеделник залити на тиатрити са тъмни. Ако жената на президента или на някой министър мини наблизо и види някой афиш… нямати придстава колко ограничени са французите по изкуството. За щастии, винаги през другата седмица става нов скандал и снема наляганито. — Внезапно тя спря и пусна ръката ми. Отдалечи се на две крачки и ме погледна изследователски. — С просто око — каза тя — изглеждати много добре сложен. Ни съм ли права?

— Много съм карал ски — казах аз.

— Още не сме намерили артист за злодея — каза тя. — Той има две много интересни сцени. Една само с Присила и една с Присила и едно нубийско момичи. Може би би ви забавлявало.

— Тя ти предлага работа, Дъглас — каза Майлс. Гласът му сякаш заглуши шума на целия уличен трафик. — Защити си инвестицията.

— Много мило от ваша страна, мадам — казах на Надин, — но ако майка ми в Америка някога го види, боя се, че… — Срамувах се, че вмъкнах покойната си майка в тази афера, но в момента това изглеждаше най-бързия начин да приключа този разговор.

— И Присила има майка в Америка — каза Надин.

— В Америка има майки и майки. Аз съм единствен син — казах аз идиотски.

— О, приемете — каза Лили. — Аз ще следя вашите реплики от филма. И бихме могли да репетираме трудните места в хотела.

— Съжалявам — казах аз, като бързо я погледнах. — Наистина бих се радвал да го направя. Но всеки момент могат да ме извикат от Париж.

Надин сви рамене.

— Трудното в този бизнес е — каза тя, — че наоколо никога няма достатъчно нови лица. Винаги същият екип, същити оргазми. Някой друг път можи би. Вие имати нещо — един вид подземна сексуалност, като младо кюре… Права ли съм, Лили?

— Абсолютно — каза Лили.

— Би било изумително перверзно — каза Надин. — Невинно гнило. Ново измерение. Епископите ще скърцат със зъби.

— Някой друг път — казах твърдо аз.

— Аз щи работя над теб — усмихна се Надин със своята неподкупна ученическа усмивка.

* * *

Двете бири, които изпи една след друга в кръчмата, изглежда оживиха критика с брадата. Той започна да говори възбудено с Надин на френски.

— Филип — каза Надин, — говори английски. Имаме гости.

— Ние сме във Франция — каза Филип високо през брадата си. — Защо те не говорят френски?

— Защото ние сме тъпи англосаксонци, миличък — каза Лили, — и, както всеки французин знае, недообразовани.

— Той говори английски много добре — каза Надин. — Много добре. Той беше в Америка две години. Беше в Оливуд. Пиши критични статии за Кайе дю Синема.

— Хареса ли ви Холивуд? — попита Фабиан.

— Мразех го.

— Харесахте ли филмите?

— Мразех ги.

— Харесвате ли френските филми?

— Последният, който съм гледал, беше „Бездиханни“.

— Това беше преди десет години — каза Лили.

— Повече — каза Филип услужливо.

— Той е много особен — каза Надин. — Също и политически.

— Колко пъти… — ядосано се обърна той към нея, — колко пъти съм ти казвал, че двете неизменно вървят заедно?

— Прекалено много пъти. Не бъди emmerdeur^[1], Филип. Той обича Китай — ни обясни Надин.

— Обичате ли китайските филми? — попита Лили. Тя явно изпитваше удоволствие да му вади душата по нейния непринуден женски начин.

— Още не съм видял нито един — каза човекът. — Чакам. Пет години. Десет години.

Английският му беше с тежък акцент, но гладък. Беше от този тип хора, които биха спорили с удоволствие и на санскритски. Имах впечатлението, че ако някога влезе в разговор с някого, който е съгласен с него, ще скочи и ще изхвърчи от стаята.

— Кажи ми, старче — каза Фабиан сърдечно и приятелски, — какво мислиш за нашия малък опус до сега?

— Merde. Парче лайно.

— Наистина ли? — Лили изглеждаше изненадана.

— Филип — каза Надин предупреждаващо. — Присила разбира английски. Не искаш да омаловажиш изпълнението й, нали?

— Всичко е наред — каза Присила с нейния чист, отгледан с царевица ученически сопран — аз никога не вземам сериозно това, което казва един французин.

— Ние сме в града, в който Расин представи Федра, където умря Молиер — изрецитира критикът, — където Флобер отиде в съда да защити мадам Бовари, където хората бушуваха след първото представление на „Ернани“, където Хайне беше добре дошъл заради поезията си на един чужд език, и Тургенев намери свой дом. — Брадата на Филип беше наелектризирана от доводи, великите имена сладнееха на езика му. — По наше време, в същата среда, имаме в сметката си филми като „Голямата илюзия“, „Поал дьо Карот“, „Забранени игри“. А какво сме се събрали да обсъждаме днес? Комичен и отблъскващ опит да се събудят най-ниските ни чувства…

— Недей да се правиш, шери — каза спокойна Надин Боньор, — като че ли си прекалено изтънчен, за да чукаш. Мога да събера свидетели.

Критикът я погледна намръщено и махна за друга бира.

— Какво ми показахте? Разгонването на една празнолика американска poupèe^[2], и един марокански сводник, който…

— Шери — каза Надин вече по-остро, — спомни си, че винаги си подписвал петиции срещу расизма.

— Всичко е наред, Надин — каза Присила. Тя разбъркваше с лъжица огромна купа сладолед с течен шоколад. — Никога не вземам сериозно това, което казва един французин.

Мароканецът се усмихваше благодушно, английският му явно не се издигаше до такива сложни естетически наблюдения.

— Мейд ин Франс — каза критикът, — написано във Франция, нарисувано във Франция, ти си спомняш — той насочи обвиняващ пръст към Надин. — Помолих те да запомниш, какво означава всичко това. Слава. Привързаност към красотата, към изкуството, към най-високите претенции на човешката раса. Какво значи твоето Мейд ин Франс? Гъделичкане на топките, хлъзгавостта на вагината…

— Хайде, хайде — каза Лили.

— Английската лекота на характера — каза критикът, като се наведе напред през масата със свирепо насочена към Лили брада. — Империята си отиде. Сега ще издадем изцвилването на Бъкингамския дворец.

— Старче — каза Майлс приятелски, — ако мога така да се изразя, вие измествате въпроса.

— Ако мога така да се изразя, сър — каза Филип, — мисля, че нищо не измествам. Какъв е въпросът?

— От една страна, въпросът е да се спечели някой долар — каза Майлс. — Според чутото досега това не е напълно против френския характер.

— Това не е френският характер. Това е капитализмът във Франция. Две различни неща, мосю.

— Добре — каза Фабиан добродушно, — нека засега оставим парите настрана. Макар че, позволи ми да спомена между другото, най-голям брой порнографски филми и най… хм… подробните идват от Швеция и Дания, две социалистически страни, ако правилно съм осведомен.

— Скандинавци — каза критикът. Той изсумтя, отхвърляйки Севера. — Подигравка с думата социализъм. Пикая на такъв социализъм.

Фабиан въздъхна.

— Вие сте труден човек за бизнес, Филип.

— Аз си имам своите дефиниции — каза Филип. — Дефинирам социализма.

— Отново Китай — каза Надин. Тя издаде слаб стенещ звук.

— Не можем всички да живеем в Китай, нали? — говореше разумно Фабиан. — Харесва ли ни или не, живеем в свят, който има различна история, различни вкусове, различни нужди…

— Пикая на свят, който има нужда от merde, като това merde, което видяхме днес.

Филип поиска друга бира. Търбухът му щеше да стане колкото варел, докато достигне четиридесет години.

— Аз бях в Лувъра с моя млад приятел днес следобед — махна към мен Фабиан. Гласът му беше мек. — А вчера се посветих на посещение на Жьо дьо Пом, където са събрани импресионистите.

— Не се нуждая от описание на парижките музеи, мосю — каза Филип студено.

— Простете ми — каза Фабиан. — Кажете ми, господине, не одобрявате ли произведенията на изкуството в тези музеи?

— Не всички — каза Филип неохотно. — Не.

— Голите, прегърнатите тела, гърдестите мадони, богините, обещаващи всички видове плътски удоволствия на бедните смъртни долу, красивите момчета, облегнатите принцеси… Порицавате ли всичко това?

— Не мога да схвана накъде водите, мосю — каза Филип, като разливаше бира по брадата си.

— Това, което имам предвид — каза Фабиан, целият търпение и добродушие, — е, че през цялата история на цивилизацията ни артистите са представяли обекти на сексуални желания в една или друга форма, свещени, нечестиви, ниски, възвишени — въпрос на чувствена фантазия. Например вчера в Жьо дьо Пом видях с удоволствие, може би за десети път, голямото платно на Мане Le dejeuner sur lʼPerde^[3], тази с двете великолепни дами, излегнали се голи на тревата, с техните напълно облечени приятели — джентълмени, гледащи възхитено и…

— Познавам картината — каза Филип безизразно. — Продължавайте.

— Очевидно — каза Фабиан с наслаждение, — мосю Мане не е имал предвид зрителят да помисли, че нищо не се е случило преди този момент и нищо няма да се случи след него. Поне впечатлението, което аз получавам, е на чудесна интимност, с всичко, което тя загатва… Започвате ли да схващате?

— Аз разбирам — Филип сега беше враждебен, — аз не схващам.

— Може би — каза Фабиан, — ако Мане беше имал време, щеше да нарисува няколко сцени с това, което е ставало преди този мирен, висящ момент, и след него. И те може би нямаше да бъдат толкова ужасно различни от някои сцени, които видяхме тази вечер на екрана. Ще признаем ли, че скъпата Надин не е може би такъв велик художник като Мане и сладката малка Присила може да не е така привлекателна като дамите на картината, но по свой скромен начин филмът на Надин тръгва от същите основни мотиви като тези на маслото на Мане?

— Браво — каза Надин. — Той винаги си опитва да ме измъкне и да ме чука навън, на открито. Не го отричай, Филип. Спомни си Британи миналото лято. Всичко, което ми напесъчи задника.

— Не отричам нищо — каза Филип нещастно.

— Сексът, любовта или както там ги наричате — навиваше мелодично Фабиан, — никога не е само плът. Винаги присъства и елемент на фантазия. Всяка възраст търси своите артисти за фантазиите, които задълбочават или подобряват или даже правят възможен фактическия акт. Надин, отново по своя скромен начин, прости ми, скъпа… — Той се наведе и поглади ръката на Надин бащински. — Надин се опитва да обогати фантазията на нейните събратя — мъже и жени. В този тъмен, безрадостен, осакатен с не малко въображение век бих казал, че това трябва да се приветства, не да се критикува.

— До утре да му разправяш — каза Лили на чист кокни^[4], — тоя пак ще си критикува.

— Можеш да повториш това, сестро — казах аз, като си спомних какво Фабиан вече беше ми налял в главата в продължение само на един следобед. Внезапно ми хрумна, че може да е лишен от права адвокат. Лишен поради много съществена причина, без съмнение.

— Някой ден, мосю — каза Филип с достойнство, — бих искал да поговоря с вас на родния ми език. Аз съм в неизгодно положение на английски. — Той стана. — Утре трябва да ставам рано. Плати сметката, Надин, и нека потърсим такси.

— Всичко е наред, Надин — каза Фабиан, възпирайки я с ръка, въпреки че тя не беше направила никакво движение към чантата си. — Питиетата са от нас. — Множественото число не ми убягна. — И благодарим за приятната вечер.

Всички станахме и Надин целуна Фабиан по двете бузи. На мен само ми стисна ръката. Бях малко разочарован. Филмът си беше подействал, червя се, не червя се. Докосването на устните й би било свързващо. Чудех се как момчето от Мароко, което беше се развличало с нея като безспорно желан партньор най-малко в две дълги сцени, сега покорно стоеше настрана и я гледаше да си отива с друг мъж. Актьори, помислих си аз. Вероятно могат да се разпределят на купета.

— Наблизо ли живеете? — попита Фабиан мис Дийн.

— Не е далече.

— Може би бихте искали да ви изпратим до вкъщи?

— Не, благодаря, не си отивам вкъщи — каза Присила. — Имам среща с годеника си. — Тя протегна ръка към мен и аз я стиснах. — Довиждане, ще те видя в черквата — каза тя.

Усетих малка навита хартийка в дланта си. За пръв път я погледнах направо. Имаше малка резчица от шоколад в ъгъла на устата й, но очите й бяха тъмно морскосини, приливът настъпваше бързо, донасяйки несметни потопени съкровища.

— Довиждане — промърморих аз и стиснах късчето хартия, докато тя се отдалечаваше.

* * *

Навън, на улицата, в мекия влажен въздух на февруарската парижка нощ, след като се разделихме с Присила, мароканеца и кинооператора, бръкнах в джоба си, където бях пуснал хартийката. Развих я и под светлината на уличната лампа видях, че на нея имаше телефонен номер. Пуснах я обратно в джоба си и забързах след Фабиан и Лили, които вървяха пред мен.

— Радваш ли се, че дойде в Париж, Дъглас? — попита Фабиан.

— Беше много оживен ден — казах аз. — Високо образоващ.

— Това е само началото — каза Фабиан. — Пред теб има перспективи, перспективи.

— Вярваш ли във всичко, което изприказва тази вечер? — попитах аз. — За Надин, Мане и прочее?

Фабиан се разсмя.

— Не в началото може би — каза той. — Просто си проявих нормалната реакция, когато чувам французин да започне да ораторства за Расин, Молиер и Виктор Юго. Но към края, кълна се, почти се бях самоубедил, че съм покровител на изкуството. Това включва и теб, разбира се — прибави бързо той.

— Няма да сложиш името си — нашето име — под него, нали? — попитах аз разтревожен.

— Не. — Гласът на Фабиан прозвуча почти със съжаление. — Мисля, че това би ни завело твърде далече. Трябва да намерим име на компанията. Имаш ли някаква идея, Лили? Ти винаги си била умно момиче.

— Горни, Долни и Свръх продукции — каза Лили.

— Не бъди вулгарна, скъпа — каза Фабиан превзето. — Не забравяй, че искаме статия в „Таймс“. Всички трябва да се концентрираме върху това при спокойна дневна светлина. О, между другото, Дъглас, гледай да се наспиш добре тази нощ. Трябва да станем в пет часа. Ще шофираме до Шантийи за доработка.

— Каква доработка?

Нямах никаква представа, къде е Шантийи и за момент помислих, че е специално място, където актьорите от порнографските филми поддържат формата си. Съдейки по видяното тази вечер еднодневните снимки изискват толкова физическа енергия и от мъжете, и от жените, колкото десет бързи рунда със състезател от категория петел.

— Нашият кон — каза Фабиан. — Днес на рецепцията ме чакаше телеграма, когато се върнахме от Лувъра. Между впрочем, на теб Лувъра ти хареса, нали?

— Да. Какво за коня?

— Телеграмата беше от моя приятел в Кентъки. Някак е научил за шините. Не е готов да купи коня в момента…

— О, боже — казах аз.

— Не се тормози, скъпо момче — каза Фабиан. — Моят приятел в Кентъки иска животното да участва в едно достойно състезание, преди да вложи парите си. Не можеш да осъждаш човека, нали?

— Не. Но мога да осъдя теб.

— Боя се, че започваш нашите взаимоотношения от фалшива нота, Дъглас — каза Фабиан обидено. — Ние само трябва да обясним нещата на треньора. Той има голяма вяра в коня, голяма вяра. Всичко, което трябва да направи, е да се увери, че конят е във форма, и да намери подходящо състезание, за да го включи в него. Името на треньора е Кумс. Английско е, но семейството му живее в Шантийи от времето на императрица Жозефина. Той е магьосник в намирането на подходящи състезания, абсолютен магьосник. Печелил е състезания с коне, които са били на път да продадат, за да напълнят с тях боклукчийските коли. Във всички случаи, много ще харесаш Шантийи. Нито един любител на коне не бива да идва в Париж, без да види Шантийи.

— Аз не съм любител на коне — казах аз. — Изпитвам ужас от тях.

— А, Дъглас — каза Фабиан, като стигнахме в хотела, — имаш да изминеш дълъг път, дълъг, дълъг път. — Той ме потупа по рамото като стар другар, когато влязохме вътре. — Но ще го изминеш, гарантирам, че ще го изминеш.

* * *

Влязох в стаята си, погледнах леглото, приготвено за лягане, и се втренчих в телефона. Спомних си някои от сцените във филма, който бях гледал тази вечер и реших, че не ми се спи. Слязох в бара и си поръчах уиски със сода. Пиех бавно, след това измъкнах листчето хартия, което Присила Дийн беше сложила в ръката ми и го разгънах пред себе си на бара.

— Има ли телефон тук? — попитах бармана.

— Долу — каза той.

Слязох долу, дадох номера на дежурната телефонистка, влязох в кабината, която тя ми посочи, и вдигнах слушалката. Имаше миг тишина, след това сигнал заето. Слушах сигнала трийсет секунди, след това поставих слушалката обратно. Така да бъде, си казах.

Върнах се в бара, платих си сметката. След десет минути бях в леглото си. Сам.

* * *

Името на коня беше Reve de Minui^[5]. Лили, Фабиан и аз седяхме с Кумс, треньора, в сутрешната лека мъгла в началото на една алея в гората на Шантийи, като гледахме как жокеите галопират на двойки и тройки. Беше седем сутринта, студено. Обувките ми и маншетите на панталоните ми бяха кални и напълно мокри. Бях се прегърбил в моя стар, изцапан, зеленикав шлифер, същият, който носех, когато бях в „Свети Августин“, и се чувствах прекалено градски и не на място в мократа гора, с миризмата на мокри листа и димящи коне около мен. Фабиан, подготвен за всякакъв случай, носеше ботуши за брич и елегантна къса брезентова ловджийска винтяга върху сакото си на рибена кост и кадифения панталон. Ирландски каскет от туид стоеше добре на главата му и влага блестеше по мустаците му. Изглеждаше така, като че ли разсъмването беше любимата му част от деня и цял живот беше притежател на конюшня с чистокръвни коне. Който и да го видеше за пръв път щеше да е сигурен, че никакъв треньор не е в състояние да му изиграе какъвто и да било ловък треньорски номер.

Лили също беше облечена подходящо с високи кафяви ботуши и свободно препасано поло палто, като английската й фигура беше доведена до генетично съвършенство от усойната атмосфера на гората. Ако имах намерение да остана в тяхната компания, а иначе досега щях здравата да съм притиснат да измисля как да се разплета, трябваше да попълня гардероба си.

Кумс, с ботуши, червендалесто лице, лукав, дребен стар човек със скърцащ глас на живеещ на открито, ни показа нашия кон. На мен той ми се видя като всички други кафеникави коне, с диви въртящи се очи и както ми се стори опасно тънки крака.

— Кончето се оправя много добре, много добре — каза Кумс. След това всички трябваше да се шмугнем зад някакви дървета, тъй като един от конете затича заднешком към нас почти толкова бързо, колкото тичаше напред. — Те са малко нервнички в тези студени сутрини — каза Кумс извинително. — Това тук е само двегодишна мъничка кобилка. Играе им се още на тази възраст.

Жокеят накрая възстанови контрола си върху създанието и ние можахме да излезем от прикритието си.

— Как са шините, Джек? — попита Фабиан.

Познавачът на картини и скулптури, който ме беше водил из Лувъра, и който беше чел лекции върху Мане на критика предната вечер, беше си отишъл и беше заменен от знаещ коневъд, експерт по тесните места и мъглявите неразположения на конската раса.

— А, не бих се безпокоял, човече — каза Кумс. — Той се оправя просто великолепно.

— Кога ще е готов да се надбягва? — казах аз, и това бяха първите думи, които изцедих, откакто ме бяха запознали с треньора. — Имам предвид в редовно състезание?

— А, човече. — Кумс поклати глава неопределено. — А, човече, това е напълно различен въпрос, нали? Вие няма да искате да насилите кончето, нали? Вие виждате, че то не е закрепнало още съвсем, нали?

Той говореше по най-гадния ирландско-английски начин за човек, който е живял във Франция от времето на императрица Жозефина.

— Той наистина изглежда така, като че ли още две седмици грижи няма да му навредят — каза Фабиан.

— Май още накуцва малко с предния си крак — каза Лили.

— А, вие забелязахте, мадам. — Кумс засия към нея. — Това е повече психическо, отколкото друго, нали разбирате. След удара.

— Да — каза Лили. — Виждала съм го преди това.

— А, какво удоволствие е да не трябва да подаваш ръка на нетърпелив собственик. — Кумс грейна още повече.

— Можете ли да ни кажете приблизителен срок? — попитах заинатено, като си спомних шестте хиляди долара, вложени в Среднощната мечта. — Две седмици, три седмици, месец?

— А, човече — каза Кумс, като отново заклати глава. — Не обичам да ме притискат. Не ми е приятно да давам надежди на собственика и след това да разочаровам добрия човек.

— Все пак, можете да предположите — настоявах аз.

Кумс ме погледна твърдо, малките му сиви очи, монтирани сред хиляди бръчки, внезапно станаха зимно студени.

— Ддда, мога да предположа. Но няма да го направя. Той ще ми каже кога е готов да бяга. — Той се засмя приветливо, ледът в очите му се стопи мигновено. — Добре, видяхме достатъчно тази сутрин, не мислите ли? Нека идем сега малко да позакусим. Ма, ам… — Той галантно предложи ръката си на Лили и ни поведе през гората.

— Ще трябва да бъдеш внимателен с тези хора, Дъглас — каза Фабиан тихо, когато вървяхме по пътечката в гората. — Те могат да бъдат докачливи. Той е един от най-добрите в тоя бизнес. Късмет е, че го имаме. Трябва да оставяш тези стари момчета да направят крачката сами.

— Това е наш кон, нали? Наши шест хиляди кинта?

— Не бих говорил така на място, където би могъл да ме чуе, старче. А, задава се хубав ден. — Вече бяхме извън гората и слънцето пробиваше през мъглата, като блестеше по покривалата на конете, които вървяха на тънка нишка обратно към конюшните. — Това не ти ли пълни сърцето? — каза Фабиан, като широко разтвори ръце с експанзивен жест. — Тази стара, славна страна в свежото слънце, тези красиви, деликатни животни…

— Деликатни е точната дума — казах аз нелюбезно.

— Аз съм пълен с доверие — каза твърдо Фабиан. — И нещо повече, ще направя предсказание. Преди да свършим, ще оставим следа в този спорт. И не само с едно хвърляне на шест хиляди долара. Почакай, докато дойдеш в Шантийи и видиш, че двайсет коня тренират и знаеш, че всички са твои. Почакай, докато седнеш в кабината на собственик в Лонгшан и видиш своите цветове на парада преди състезанието… Почакай, докато…

— Ще почакам — казах аз кисело. — Щастливо.

Но макар и внимателно да се пазех да не го показвам, аз също почувствах привлекателността на мястото, на конете и на изкусния стар треньор. Не можех напълно да следвам фабиановия маниакален оптимизъм, но усетих силата на неговата мечта.

Ако спекулациите със злато, рискуването на огромни суми за безумни порнографски филми, написани от иранец и играни от нимфоманка от средния запад, студентка в Сорбоната по сравнителна литература, можеха в резултат да осигурят трийсет сутрини като тази годишно, аз бих следвал Фабиан с благодарност. В края на краищата парите, които бях откраднал, бяха допринесли конкретна полза. Дишах дълбоко в студения селски въздух, преди да вляза за закуска край дългата маса в столовата на Кумс, където шкафовете и стените бяха успокояващо покрити с купи и плакети, които конюшнята беше спечелила през годините. Старецът наля на всеки от нас щедра доза калвадос, преди да седнем на дългата маса с неговата закръглена розова жена и осем или девет жокея и трениращи момчета и момичета. Ароматът на кафе и бекон в стаята се смесваше с миризмата на препечен хляб и обувки. Това беше по-прост и по-сърдечен свят, отколкото бях си представял, че още съществува някъде по лицето на земята, и когато Кумс ми намигна през масата и каза: „Той ще ми каже кога иска да бяга, човече“, аз му намигнах също и в отговор вдигнах моята чаша с кафе за стария треньор.