Ъруин Шоу
Нощна работа (16)

16

След като приключихме работата си в Лугано, на следната сутрин седнахме в новия тъмносин ягуар и потеглихме за Гщаад. Този път карах аз и се наслаждавах на послушанието на мъркащата машина по пътя ни обратно през планините, след които полетяхме под зимното слънце покрай полегатите хълмове между Цюрих и Берн. Фабиан седеше до мен и доволно си тананикаше мотив, който бяхме слушали преди няколко вечери на концерта с произведения на Брамс. От време на време се подсмихваше. Предполагам, че си представяше хер Щойбел в затвора на Лугано.

Градчетата, през които минавахме, бяха чисти и подредени, нивите геометрично правилни, къщите, с техните обширни обори и стремителни, силно наклонени покриви, говореха за солиден, състоятелен, мирен живот, здраво вкоренен в благополучното минало. Беше ландшафт на мир и вечност, и човек не можеше да си представи армии, стрелящи срещу него, бегълци, които да се спасяват тук, кредитори и шерифи, ровещи наоколо. Аз твърдо изхвърлих от главата си мисълта, че ако случайно полицаите, покрай които минавахме и които любезно ни насочваха през безупречните улици, знаеха истинската история на двамата джентълмени в блестящия автомобил, незабавно биха ни арестували и завели до най-близката граница.

Тъй като не съществуваше начин Фабиан отново да рискува парите ни по време на пътя, бях освободен, поне за деня, от странната нервност, от това скачане между трепетна надежда и напрегнато безпокойство, които ме връхлитаха всеки път, когато знаех, че Фабиан е близо до телефон или банка. Тази сутрин не беше ставало нужда да пия Алка-Зелцер и мислех, че към обяд ще бъда приятно гладен. Както винаги, Фабиан знаеше за хубав ресторант в Берн и ми обеща обяд, който ще се помни.

Хлъзгащото се, равно движение на колата, както става толкова често, събуди приятни сексуални потоци в кръвта ми и докато карах си повтарях най-приятните моменти от моята нощ във Флоренция с Лили и си припомнях с удоволствие мекия глас на Юнис, която ме чакаше в края на дневното пътешествие, детските лунички около нейния чип английски нос, стройната й шия и бюста й като от картина от деветнайсети век. Ако в този момент тя беше до мен вместо Фабиан, бях сигурен, че нямаше да се поколебая да вляза в двора на някой от прелестните дървени ханове, покрай които постоянно минавахме, с имена като „Гастхаус Льовен“ и „Хиршен“ или хотел „Тримата крале“, и да взема стая за следобеда. Добре, успокоявах се аз, отложеното удоволствие е увеличено удоволствие, и натиснах малко по-силно педала на газта.

Когато зървах снега високо над пътя, разбрах, че даже отново с нетърпение очаквам карането на ски. Дните в тежката атмосфера на Цюрих и разговорите с адвокати и банкери бяха ме накарали да закопнея за чист планински въздух и интензивни физически упражнения.

— Карал ли си някога ски в Гщаад? — ме попита Фабиан.

Видът на снега очевидно беше насочил мислите му по същата следа като моите.

— Не — казах аз. — Само във Върмонт и Сейнт Мориц. Но съм чувал, че пистите му са много леки.

— И там могат да те убият — каза той. — Точно както и навсякъде другаде.

— Как карат момичетата?

— Като англичанки — каза той. — „Отново в дупката, скъпи приятели…“ — Той се засмя. — Те ще те държат в движение. Не са като мисис Слоун.

— Не ми напомняй за нея.

— Не се получи, нали?

— Може да се каже и така.

— Чудех се, защо се занимаваш с нея. Трябва да ти кажа, че преди да те познавам изобщо, знаех, че тя не е твой тип.

— Не е. Фактически — казах аз, — причината си ти.

Фабиан изглеждаше изненадан.

— Как така?

— Мислех, че Слоун си ти.

— Какво?

— Мислех, че той е взел чантата ми.

Разказах му за кафявите обувки и червената вълнена връзка във влака от Чур.

— О, горкият ти — каза Фабиан. — Една седмица от живота ти с мисис Слоун. Сега наистина се чувствам виновен. Пъхаше ли си езика в ухото ти?

— Повече или по-малко.

— И аз също имах три такива вечери — каза той. — Миналата година. Как откри, че не е Слоун?

— По-добре да не казвам.

Колкото се отнасяше до мен, историята за това как Слоун ме намери в стаята си с гипс върху съвършено здравия ми крак, като се опитвах да навра моя крак в неговата обувка номер осем, и за хвърлянето на моята обувка и часовника на мисис Слоун навън в алпийската нощ, щеше да умре заедно с мен.

— По-добре да не казваш. — Гласът му звучеше обидено. — Не забравяй, че сме партньори.

— Не забравям. Някой друг път — казах аз. — Може би. Когато и двамата имаме нужда от здрав смях.

— Допускам, че такъв момент ще настъпи — каза той меко.

Известно време мълчеше. Летяхме напред през великолепно запазените швейцарски борови гори.

— Искам да те попитам нещо, Дъглас — каза той накрая. — Имаш ли някакви връзки с Америка?

Не отговорих веднага. Мислех си за Пат Майнът, за Ивлин Коутс, брат си Хенк, езерото Чамплейн, планините на Върмонт, стая 602. Също за Джереми Хейл и мис Шварц.

— Не всъщност — отговорих аз. — Защо питаш?

— Откровено казано, заради Юнис.

— Какво има около нея? Казвала ли е нещо?

— Не. Но трябва да признаеш, за да се изразя най-меко, че ти беше изключително сдържан.

— Оплаквала ли се е?

— Не на мен във всеки случай — каза той. — Но Лили намекна, че тя е озадачена. В края на краищата, тя измина целия път от Англия… — Той сви рамене. — Знаеш какво имам предвид.

— Знам какво имаш предвид. — Започвах да се чувствам неудобно.

— Ти обичаш ли момичетата, Дъглас?

— О, хайде, стига.

Помислих си за брат си в Сан Диего и взех един завой на пътя по-рязко, отколкото трябваше.

— Само питам. В това време човек никога не знае. Тя е привлекателно момиче, не мислиш ли?

— Мисля. Слушай, Майлс — казах аз по-горещо, отколкото бих искал. — Доколкото разбирам, нашето партньорство не включва задължението да служа за разплод.

— Доста грубо казано. — За моя изненада той изхихика. — Макар че, трябва да призная, в моя собствен живот не съм имал нищо против това от време на време.

— Господи, Майлс — казах аз, — та аз познавам момичето едва от няколко дни. — Още докато го казвах негодувах срещу лицемерието, към което той ме тласкаше. Бях познавал Лили само няколко часа, когато отидох в стаята й във Флоренция. Колкото до Ивлин Коутс… — Ако искаш да знаеш — казах аз, — не харесвам ролята на обществен чукач. — Най-после се приближавах до истината. — Предполагам, че съм възпитан различно от теб.

— Хайде, хайде — каза Фабиан. — Лоуъл, Масачузетс, не се различава чак толкова от Скрантън.

— Кого будалкаш, Майлс? — изхриптях аз. — В теб няма да се намери и следа от Лоуълс дори ако се търси със свредел.

— Ще се изненадаш — каза меко той. — Наистина ще се изненадаш. Дъглас — попита той — вярваш ли ми, когато ти казвам, че все повече се привързвам към теб, че пазя в сърцето си най-добрите ти интереси?

— Отчасти — казах аз.

— Да го кажа по-цинично — каза той, — особено, когато те съвпадат с моите най-добри интереси?

— Ще помисля над това — казах аз. — Това е част от пътя. Към какво водиш нататък?

— Мисля, че трябва да те покажем на сватбения пазар.

Тонът му беше безизразен, сякаш това беше решение, над което бе работил дълго и го е взел след упорито обмисляне.

— Изпускаш много от хубавия пейзаж — казах аз.

— Говоря сериозно. Слушай ме внимателно. Ти си на трийсет и три, прав ли съм?

— Прав си.

— Така или иначе в близките една-две години ще трябва да се ожениш.

— Защо?

— Защото всички го правят. Защото изглеждаш много добре. Защото си на път да изглеждаш като богат млад човек. Защото някое момиче ще поиска да му станеш съпруг и ще избере правилния момент да го покаже. Защото, както ми каза, ти е писнало да бъдеш самотен. Защото в края на краищата ще поискаш деца. Всичко това звучи ли разумно?

Мъчително си спомних чувството на ограбеност, ревност, загуба, което изпитах, когато позвъних в дома на Джереми Хейл и чух чистото гласче на дъщеря му, която го повика: „Тати, това е за теб“.

— Доста разумно — признах аз.

— Всичко, което предлагам, е да не оставяш това на слепия случай, както правят повечето идиоти. Контролирай го.

— Какво се прави за целта? Ще излезеш и да ми намериш подходяща партньорка и да подпишеш брачен договор? По този начин ли се прави това в кметството на Лоуъл напоследък?

— Подигравай се, щом искаш — каза Фабиан безгрижно. — Знам, че те от неудобство си губят разсъдъка, и им прощавам.

— Не бъди толкова дяволски самонадеян, Майлс — предупредих аз.

— Ключовата дума, повтарям, е контрол.

Той подмина моето леко избухване.

— Ти си се оженил заради парите, ако си спомням правилно — казах аз, — и май не е излязло толкова „ужасно чудесно, хубаво“.

— Бях млад и алчен — каза той, — и нямах до себе си мъдър по-стар човек, за да ме напътства. Ожених се за скандалджийка и глупачка, защото беше богата и достъпна. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да не ти позволя да извършиш същата грешка. Светът е пълен с хубави любвеобилни момичета с богати, снизходителни бащи, които не искат от живота нищо по-добро от това да се омъжат за хубав, с добри маниери, образован млад човек, който е очевидно достатъчно богат, за да не тича след парите им. С една дума — ти. Боже мой, Дъглас, ти знаеш старата поговорка, че да се обича богато момиче е точно толкова лесно, колкото и бедно.

— Аз съм на път да стана богат, както казваш — настоявах аз. — За какъв дявол да се тревожа за цялата тая работа?

— Застраховка — каза Фабиан. — Аз не съм безпогрешен. Вярно е, че в момента имаме значителна сума, с която да си играем. Но в очите на хора с истинско богатство ние сме парии. Парии, Дъглас, които играят покер при залог пени за точка.

— Аз имам вяра в теб — казах аз със съвсем малко ирония. — Ти ще ни предпазваш и двамата от бедняшкия приют.

— Искрено го желая — каза той. — Но няма никакви гаранции. Парите идват и си отиват. Живеем във време на разместване на пластовете. Само по времето на моя живот… — Оглеждайки живота си в бързата кола, той тъжно поклати глава. — Ние сме хванати в цикли от катастрофи. Може би точно сега сме пред надигаща се буря. По-добре е да се вземат някои малки достъпни предпазни мерки. И без желанието да говориш за грозни неща ти си по-уязвим от повечето други. Няма начин да бъдеш сигурен, че ще си останеш за вечни времена неразпознат. Всеки момент някой изключително неприятен тип може да ти предяви сметка за сто хиляди долара. Би било по-сигурно да можеш да ги платиш бързо, нали?

— По-уютно ще е.

— Една богата, хубава съпруга от добро семейство ще бъде великолепна маскировка. Би се искало огромно въображение от страна на когото и да било, за да помисли, че добре възпитан млад човек, плуващ сред каймака на международното общество и женен за солидни стари английски пари ще е започнал с това, че свил пакет със стодоларови банкноти от мъртвец в долнопробен хотел в Ню Йорк. Имам ли право?

— Имаш право — казах аз неохотно. — И все пак, ти говориш за взаимни интереси. Какво те грее теб всичко това? Не очакваш да ти платя комисионна като на агент от въображаемата зестра на жена ми, нали?

— Нищо толкова тъпо като това, старче — каза Фабиан. — Всичко, което бих очаквал, е да оставим съдружничеството ни да прекъсне. Най-естественото нещо на света би било твоята жена да се зарадва, че ще я освободиш от бремето да управлява парите си. И ако аз познавам жените, а мисля, че е така, тя непременно ще предпочете ти да вършиш това, вместо обикновената тълпа брокери, доверени лица и банкери с безмилостни очи, от които съпругите обикновено зависят.

— До тук ли искаше да стигнеш?

— Точно така. — Той засия сякаш току-що беше ми направил подарък с голяма стойност. — Нашето сътрудничество ще продължава както и преди. Какъвто и нов капитал да внесеш, той ще бъде запазен за теб. Печалбата ще делим. Толкова просто и справедливо. Надявам се, че за твое удовлетворение ти показах, че от мен има известна полза в областта на инвестициите.

— Даже няма да коментирам това — казах аз.

— Трудовият човек си заслужава парите — каза той назидателно.

— Не мисля, че ще ти е трудно да обясниш това на жена си.

— Зависи от жената.

— Ще зависи от теб, Дъглас. Бих очаквал от теб да избереш мъдро момиче, което ти вярва, обича те и гори от желание да ти даде съществено доказателство за своята привързаност към теб.

Отново си спомних моя опит с жените.

— Майлс — казах аз, — мисля, че имаш преувеличена оценка за моя чар.

— Както вече ти казах веднъж, старче, ти си прекалено скромен. Опасно скромен.

— Веднъж излизах в продължение на три месеца с една хубава келнерка в Кълъмбъс, Охайо — казах аз, — и най-многото, което ми позволи, беше да държа ръката й в кината.

— Ти се придвижваш в по-висока класа сега, Дъглас — каза Фабиан. — Жените, които ще срещаш отсега нататък, се привличат от богатите, така че неизбежно са заобиколени с по-възрастни мъже, които са заети почти двайсет и четири часа в денонощието с големи афери и имат много малко време за жени. Заедно с тях вървят мъже, които имат време за жени, но чиято мъжественост много често е съмнителна, меко казано. Или чиито интереси са прозрачно користни. Твоята келнерка от Кълъмбъс дори не би влязла в кино с някого от тях. В кръговете, в които ще се движиш отсега нататък, всеки мъж под четиридесет с видимо състояние и най-малки признаци на мъжественост и който има свободно време да прекара три часа на обяд с една дама, ще бъде приветстван с жалка признателност. Повярвай ми, старче, само ако си бъдеш самия себе си — нормален и изглеждащ като момче, ще имаш главозамайващ успех. Не най-малкото от благоволенията, които смятам да излея върху теб, е нова представа за собствената ти стойност. Вярвам, че ще ме поканиш да ти бъда кум на сватбата.

— Ти си едно пресметливо копеле, нали? — казах аз.

— Аз пресмятам — каза той спокойно, — и възнамерявам да науча и теб да пресмяташ. Абсурдно е, че един съвършено добър глагол, какъвто е пресмятам, има лоша репутация в съвременния свят. Ученичките и войниците се валят в романтизъм, Дъглас. Ти пресмяташ.

— Всичко това изглежда толкова… толкова неморално — казах аз.

— Надявах се, че никога няма да употребиш тази дума — каза той. — Беше ли морално да се укриеш с всичките онези пари от хотел „Свети Августин“?

— Не.

— Беше ли морално от моя страна да задържа сака ти, когато видях какво има вътре?

— Бих казал, че не.

— Моралът е неделим, моето момче. Не можеш да избереш няколко резенчета от него, сякаш е торта, която чака на масата да бъде нарязана и поднесена. Нека застанем лице срещу лице с това, Дъглас, ти и аз вече не можем да си позволим лукса да бъдем морални. Нека се разбираме един друг, Дъглас; не моралът те накара да избягаш от хер Щойбел — това беше огромното нежелание да разделиш килията с него.

— Имаш сбъркани аргументи за всичко!

— Радвам се, че мислиш така — каза той с усмивка. — Нека ти представя още няколко аргумента. Извини ме, че се повтарям като те уверявам, че това, което ти предлагам, е в твой най-голям интерес. Не скрих от теб, че най-големите ти интереси са и мои най-големи интереси. Мисля си за качеството на живота, който ти и аз евентуално ще водим. Съгласен си, предполагам, че каквото и да правим, трябва да го правим заедно, че трябва винаги да бъдем близо един до друг. Точно както партньорите от всяко предприятие ние ще трябва да поддържаме постоянна връзка. Практически всекидневно. Съгласен ли си?

— Да.

— В момента, с изключение на малкото разногласие в Лугано, досега беше твърде приятно да скитаме наоколо, както правехме с теб.

— Твърде приятно. — Не му казах за изпитите количества Алка-Зелцер и стягането на панталона около талията ми.

— Въпреки това, то евентуално ще започне да избледнява. Ходенето от хотел на хотел, та дори и най-добрите в света, и живеенето на куфари в крайна сметка е ужасно. Пътуването е забавно само ако имаш дом, в който да се върнеш. Даже на твоята възраст…

— Моля те, не говори с мен така, като че ли съм на десет години.

Той са засмя.

— Не бъди толкова чувствителен. Естествено, за мен ти изглеждаш завидно млад. — Стана по-сериозен. — Всъщност разликата във възрастта ни е преимущество. Съмнявам се, че бихме могли да продължим дълго, ако и двамата бяхме на петдесет или на трийсет и три. Щеше да се развие съперничество, щяха да се надигнат разликите в темперамента. А така, ти можеш да бъдеш нетърпелив към мен, а аз — търпелив към теб. Постигаме полезно работно равновесие.

— Аз не съм нетърпелив към теб — казах аз. — Само леко изплашен от време на време.

Той отново се засмя.

— Приемам това като комплимент. Впрочем, питали ли са те Лили или Юнис от какви доходи живееш?

— Не.

— Добри момичета — каза той. — Истински лейди. Питал ли те е въобще някой? Имам предвид, след случката в хотела.

— Една дама. Във Вашингтон. Добрата стара Ивлин Коутс.

— Ти какво отговори?

— Казах, че семейството ми има пари.

— Не е лошо. Поне за момента. Ако въпросът се повдигне в Гщаад, предполагам да разказваш същата история. По-късно можем да измислим друга. Може би да казваш, че си консултант на мениджъри. Това покрива множество тъмни дейности. Това е любимото прикритие на агентите на ЦРУ в Европа. Няма ни най-малко да ти навреди, ако хората мислят така. Имаш толкова честно лице, че никой няма да е склонен да се усъмни в каквото и да кажеш.

— А какво ще кажеш за своето лице? — попитах аз. — В крайна сметка хората ще ни виждат непрекъснато заедно. В резултат ще бъдем взаимно отговорни за лицата си.

— Моето лице — каза той замислено. — Много често с часове го изучавам пред огледалото. Не от суетност. Уверявам те. От любопитство. Честно казано, не съм съвсем сигурен, че знам как изглеждам. Умерено честен, може би. Какво е твоето мнение?

— Остаряващ плейбой, може би — казах аз жестоко.

Той въздъхна.

— Понякога, Дъглас, откровеността не е такава добродетел, за каквато е провъзгласена.

— Ти ме попита.

— Да, направих го — каза той. — Ще запомня, че не трябва да те питам повече. — Мълча известно време. — Години наред съм правил съзнателни усилия в едно направление.

— Какво направление?

— Опитвах се да постигна да изглеждам като полуоттеглил се английски джентълмен фермер. Очевидно, поне що се отнася до теб, не съм успял.

— Не познавам нито един полуоттеглил се английски джентълмен фермер. Имахме твърде малко от тях в хотел „Свети Августин“.

— И все пак ти не си помисли, че съм американец по рождение?

— Не.

— Стъпка в нужна посока. — Той нежно поглади мустака си. — Мислил ли си някога да живееш в Англия?

— Не. Всъщност не съм мислил да живея където и да е. Ако не ми се бяха повредили очите, предполагам, че щастливо щях да си стоя във Върмонт. Защо Англия?

— Много американци я намират привлекателна. Особено извънградската й част, на около километър от Лондон. Любезна, невзискателна човешка раса. Никаква суетня и блъсканица. Гостоприемни към ексцентричните. Първокласен театър. Ако обичаш коне или лов на сьомга…

— Да, обичам коне. Особено след Reve de Minuit.

— Славно животно. Макар че не мислех точно за това. Бащата на Юнис, например, ходи на лов с кон и кучета три пъти седмично.

— Е, и?

— Той има хубаво имение, което случайно е точно на един час от Лондон…

— Започвам да схващам — казах аз дръпнато.

— Юнис е съвсем самостоятелна в правата си.

— Каква изненада.

— Според мен — каза той, — тя е изключително хубава. И когато не е под доминиращото влияние на сестра си, е живо и интелигентно момиче…

— Тя едва ли ме е погледнала, откакто е дошла.

— Ще те погледне — каза той. — Не се бой.

Не му казах за похотливите мисли, които ме бяха споходили за Юнис, докато бяхме пътували спокойно през красивите места.

— Значи — казах аз, — ти затова попита Лили дали сестра й би се присъединила към нас?

— Идеята може да се е мярнала в подсъзнанието ми — каза той. — По онова време.

— А сега?

— А сега те съветвам да я обмислиш — каза той. — Няма за къде да се бърза. Можеш да претеглиш всички за и против.

— Какво би казала Лили на това?

— От всичко, което е споменавала тук-там, мисля, че като цяло ще реагира положително. — Той оживено плесна с ръце. Приближавахме околностите на Берн. — Да не говорим повече за това. Поне засега. Нека кажем, че ще оставим нещата да вървят по естествения си път. — Той се протегна напред, извади пътната карта и я изучава известно време, въпреки че изглежда познаваше всеки завой на пътя и всеки ъгъл на улица, където и да отидехме. — О, между другото — каза той жизнерадостно — и на теб ли Присила Дийн ти плъзна телефона си онази вечер?

— Какво имаш предвид под също? — Аз почти заеквах.

— Тя го даде на мен. Не съм толкова суетен, че да предположа, че ме е избрала. В края на краищата тя е американка. Винаги демократична.

— Да, даде ми го — признах аз.

— Използва ли го?

Спомних си сигнала „заето“.

— Не — казах аз, — не го използвах.

— Щастливец — каза Фабиан. — Тя зарази мароканеца с трипер. Завий надясно на следващия ъгъл. Ще бъдем в ресторанта след пет минути. Имат превъзходно мартини. Мисля, че можеш да си позволиш едно-две. И да пиеш вино на обяд. Аз ще карам през остатъка от следобеда.