Ъруин Шоу
Нощна работа (4)

4

Взех такси за вкъщи, след като разказах на колегата какво се беше случило или по-точно по-голямата част на случилото се. Оставих плика за приятеля ми букмейкър, както обикновено с бележка вътре, в която го уведомявах, че залагам пет долара за Аск Глория в Хайълиа на второто. За колкото е възможно по-дълго беше важно да правя да изглежда сякаш днешният ден е като всички други.

Даже в района на Източните Осемдесети улици, където живеех, нападенията в гърба по всяко време не бяха рядкост. Таксито беше лукс, но не беше ден за нападения. Свалих калъфа от шкафа, когато колегата ми беше зает в предния офис. Във фоайето нямаше никой, когато излизах, но дори да имаше нямаше нищо особено в човек с картонен калъф, увит в кафява хартия, и при пълна дневна светлина.

Главата ми беше в ред и ни най-малко не ми се спеше. Обикновено когато времето беше хубаво вървях пеша покрай трийсет и няколкото блока до моя апартамент, спирах за закуска в едно кафене на Второ авеню, преди да се пъхна в леглото и да спя до два следобед. Но днес знаех, че не мога да спя, няма нужда да спя.

Когато отворих вратата на едностайния апартамент със сиви прозорци в студената северна светлина, отидох до хладилника в кухничката и отворих бутилка бира. Дори не си свалих шлифера. Успях с нож да разрежа калъфа по дължината му. Беше натъпкан от горе до долу със стодоларови банкноти.

Извадих банкнотите една по една, изгладих ги и ги наредих на купчинки по десет върху кухненската маса. Когато свърших, купчинките бяха десет. Сто хиляди долара. Те покриваха масата.

Взирах се мълчаливо в банкнотите, разстлани върху масата. Допих си бирата. Не забелязвах да изпитвам някакво чувство, страх, оживление, или съжаление. Погледнах си часовника. Беше точно осем и четиридесет. Банките няма да се отварят поне още двайсет минути.

Извадих от шкафа малка чанта и наредих парите в нея. Никой друг нямаше ключ от апартамента, но нямаше смисъл да изпитвам съдбата. С чантата в ръка слязох долу и закрачих по улицата. В съседния блок имаше магазин за канцеларски стоки и купих пакет ластичета и три здрави плика от най-големите.

Върнах се в апартамента, заключих вратата, свалих си шлифера и сакото и методично започнах да надявам ластичетата на всяка пачка банкноти, преди да я пъхна в един от пликовете. Запазих хиляда долара в портмонето си за незабавни нужди.

Запечатах пликовете, като се мръщех от вкуса на лепилото, докато облизвах капаците. Извадих друга бутилка бира от хладилника, налях си чаша и попийвах от нея, седнал пред масата, пред спретнатата купчинка от дебели кафяви пликове.

Бях наел апартамента мебелиран и само книгите в стаята бяха мои. И не бяха много. Когато прочитах книга обикновено я хвърлях. Никога не беше достатъчно топло и когато сядах на единствения оръфан фотьойл да чета, обикновено обличах дебелото си скиорско яке, което висеше на една кука на входната врата. Тази сутрин, макар че беше студено както винаги и въпреки че бях по риза, се чувствах съвсем добре.

Знаех, че трябва да се преместя. И да напусна работата си. Нямах по-далечни планове, но знаех, че рано или късно ще се появи някой, който ще търси сто хиляди долара.

* * *

В банката трябваше да оставя два образеца на подписа си върху две различни карти. Ръката ми беше абсолютно твърда. Запечатаните кафяви пликове с парите бяха на масата, на която седях пред младия чиновник, който ме обслужваше. Имаше приятното безполово лице на семинарист. Разговорът ни беше кратък и делови. Бях избръснат и спретнато облечен. Още имах един-два прилични костюма, останали от старото време, и днес бях в тъмносиво спокойно каре със синя оксфордска риза и плътна синя връзка. Исках да направя впечатление на солиден гражданин, може би не богат, положително не богат, но скромно преуспяващ, грижлив, работлив човек, който би могъл да има някакви облигации и някакви законни документи, които са прекалено ценни, за да стоят вкъщи.

— Вашият адрес, моля, господин Граймс — попита чиновникът.

Дадох адреса на „Свети Августин“. Ако някой се добере при издирването ми чак до банката, което при всички случаи е малко вероятно, няма да намери полезна информация.

— Вие ли ще бъдете единственото лице, което ще има достъп до сейфа с вашия депозит?

Съвсем сигурно, братко, помислих си аз. Но казах само „да“.

— Ще ви струва двайсет и три долара годишно. В брой ли желаете да платите или с чек?

— В брой.

Подадох му стодоларова банкнота. Изражението му не се промени. Очевидно ме приемаше като човек, който би могъл да носи спокойно в джоба си такава банкнота. За мен това беше добър знак. Момчето грижливо изглади банкнотата, с църковен жест, и отиде на гишето на касата да я развали.

Седях отпуснато на масата, като докосвах един от пликовете с върха на пръстите си. Не бях заекнал нито веднъж през цялата сутрин.

Чиновникът се върна, подаде ми рестото и написа квитанция. Сгънах я грижливо и я прибрах в портмонето си. След това го последвах надолу към хранилището. Хигиенично, почти религиозно шумолене се носеше там, което те караше да говориш шепнешком. Прозорци с цветни стъклописи не биха били неуместни тук. Притчата за талантите (талант — древна монета). Пазачът на хранилището ми даде ключ и ме поведе надолу по мълчаливия храм на парите.

С трите дебели плика подмишница не можех да не се запитам как ли са събирани всичките съкровища, намиращи се в тези заключени камери — каймета, акции, облигации, скъпоценности, колко пот е пролята, колко ли престъпления са извършени, през чии ръце са минали всички тези камъни и луксозно напечатана хартия, преди да дойдат на отдих в тази свещена студена стоманена пещера. Погледнах лицето на пазача, докато използваше два ключа — своя и моя — и изваждаше една камера за мен. Беше възрастен човек, бледен от подземното си съществувание. Не изглеждаше някога да е размишлявал над каквото и да било. Може би такива хора се подбират поради липсата на любопитство у тях. Един любопитен човек тук би полудял. Последвах пазача обратно до малка кабинка със завеси и маса в нея и той ме остави там с моята камера, уважавайки интимността на богатството.

Разкъсах кафявите пликове и наредих пачките с банкноти в камерата. Разглеждах внимателно подредените хартийки, като безуспешно се опитвах да предвидя какво в края на краищата те ще означават за мен. Сякаш разглеждах огромна машина, сега неподвижна, но способна на внезапна, брутална сила. Затворих камерата с решително слабо щракване. Хвърлих пликовете в кошчето и тръгнах обратно между редиците от сейфове с пазача, като гледах как хлъзва камерата в мое собствено отделение. Той заключи сейфа с двата ключа. Пуснах моя в джоба си, казах на човека „Благодаря, приятен ден“ — учтив като всеки полицай.

— Довиждане — каза човекът. Той не беше имал приятен ден от дванадесетгодишен.

Изкачих стълбите и излязох на слънчевата, студена улица. Окей за днес, помислих си. Кемикъл Банк енд Тръст, всичките си земни блага ти оставям.

Бързо се върнах вкъщи и си събрах багажа. Освен малката чанта, с която занесох парите, имах самолетен сак и всичките ми вещи се събраха в тях свободно. Оставих старото си яке в шкафа. Който и да дойде след мен ще се нуждае от него повече от мен. След това оставих на хазайката си бележка, че напускам апартамента. Нямах договор и бях с месечен ангажимент, така че нямаше да има никакви усложнения. Сгънах бележката, пъхнах я в плик заедно с ключа и ги пуснах долу в нейната пощенска кутия. С двете чанти в ръце напуснах сградата, без да се обръщам. Не трябваше вече даже да се грижа да ми е топло точно на този адрес.

Наех такси и казах на шофьора името на хотел в Сентрал Парк Уест. Беше район, в който никога не бях живял и само рядко бях посещавал. Даже при моята нощна работа и отшелническия ми живот в стария ми район в Ийст Сайд ще се намерят хора, които биха ме познали — букмейкърът, барманът в заведението на ъгъла, в което се отбивах понякога, сервитьорката в близкия италиански ресторант, някои други, които биха могли да ме посочат, ако някой дойде и разпитва за мен. Знаех, че рано или късно ще трябва да оставя много по-голямо разстояние след себе си, но засега прекосяването на Сентрал Парк ще свърши работа. Но не исках да бягам сляпо. Знаех, че ми трябва поне един ден, за да обмисля някакъв план.

Хотелът беше натоварен, но от средна класа, и търговски, не от тип, в който внезапно забогатял човек ще отиде да празнува.

Поисках самостоятелна стая с баня, регистрирах се под името Тиадър Браун, посочих като домашен адрес Камдън, Ню Джърси — град, който никога не бях посещавал, и последвах пиколото с чантите си в асансьора. По пътя нагоре изучавах навъсеното тясно лице на човека. Беше млад, но нямаше следа от невинност в бдителните очи, в плътно стиснатите устни. Беше лице, специално създадено от природата за корупция. Какви чудеса би могъл да извърши човек с такова лице със сто хиляди долара.

В стаята, която гледаше към парка, пиколото остави сака на стол, запали лампата в банята, като подчертано се стараеше за бакшиша си.

— Дали бихте ми направили една услуга — попитах аз, като извадих петдоларова банкнота.

Пиколото погледна банкнотата.

— Зависи от услугата — каза той. — Управата не иска курви да се мотаят нагоре-надолу.

— Нищо подобно. Бих искал да заложа на конни състезания, но съм нов в града и…

Навлизах в нов живот, но носех известен багаж със себе си. Аск Глория препускаше към мен от конюшните на моето минало.

Пиколото показа зъбите си с нещо, което според него вероятно беше любезна усмивка.

— Ние имаме свой букмейкър — каза той. — Мога да го доведа след петнайсет минути.

— Благодаря.

Дадох му петте долара.

— Много сте добър, сър — каза пиколото. Банкнотата изчезна. — Имате ли нещо против да ми кажете как ще играете?

— Аск Глория на второто. В Хайълиа.

— Залогът е петнайсет към едно — каза той. Беше студент по спорт.

— Така е — казах аз.

— Интересно — каза той. Нямаше никакво съмнение какво ще направи с моите пет долара. Нечестен какъвто беше, щеше да живее и умре беден.

Когато излезе от стаята, разхлабих връзката си и легнах на леглото, въпреки че още не бях уморен. Опитай парите, мислех си усмихнат от това изтощаващо усещане, това отпускане в късната сутрин. Все повече и повече мисленето тези дни заприличва на телевизионна реклама.

Местният букмейкър се появи навреме. Беше огромен дебел човек с измачкан костюм, с три химикалки, стърчащи от горния джоб на сакото му. Дишаше тежко като вървеше и говореше с висок, почти сопранов глас, изненадващ за такава маса.

— Здрасти, момче — каза той, като влезе в стаята. Той бързо я огледа, попивайки всичко. Беше човек, подготвен за клопка. Въпреки че работеше на дневна светлина, живееше в същия свят като ченгето от патрулната кола. — Морис каза, че търсите малко съдействие.

— Да, малко. Искам Аск Глория… — Поколебах се за миг. — За триста да спечели на второто в Хайълиа. Сутринта вървеше петнайсет към едно. — Имах особено чувство на безгрижие, като че ли бях в открит самолет без кислород и внезапно се издигам от кабината на двайсет хиляди фута.

Дебеланът извади омачкан лист хартия от джоба си, разгъна го, прекара пръст по него.

— Мога да ви дам дванайсет към едно — каза той.

— Окей — казах аз и му дадох три банкноти.

Букмейкърът взе парите, изследва ги внимателно, стрелна ме с поглед. Прочетох респект, известна деликатна внимателност.

— Името ми е… — започнах аз.

— Знам името ви, мистър Браун. Морис ми го каза. — Той си отбеляза нещо с една от химикалките върху листа хартия. — Плащам в шест долу в бара.

— Ще се видим в шест — казах аз.

— Надявате се — каза той без усмивка. Той нави банкнотите, които бях му дал, върху ролка от други банкноти, и ги стегна с ластиче. Имаше малки, тлъсти, пъргави ръце. — Морис винаги знае къде да ме намери, господин Браун — каза той на излизане.

След това започнах да разопаковам багажа си и да си изваждам дрехите. Като си вадех четката за зъби и бръснарските принадлежности от сервиза, бръсначката ми падна на пода и се хлъзна под скрина. Коленичих да я измъкна и прекарах ръка отдолу. Заедно със самобръсначката и куп прах измъкнах монета. Беше сребърен долар. Издухах праха от него и го пуснах в джоба си. Не чистят много щателно в този хотел, си помислих. Много добре. Днес аз решително водех в играта.

Погледнах си часовника. Вдигнах телефона и дадох номера на „Свети Августин“ на оператора. Както винаги, минаха почти трийсет секунди, преди да отговорят. Клара, телефонистката, гледаше на всички обаждания като на безпричинно вмешателство в личния й живот, който, доколкото можех да съдя, се състоеше в четене на списания по астрология. Тя използваше забавянето като средство за протест и наказание за електронните досадници, които пречеха на нейното търсене на съвършен хороскоп, богатство, слава, млад и красив богат чужденец.

— Ало, Клара, там ли е господин Дрюзак?

— Положително — каза Клара. — Цяла сутрин ми вися на шията, за да ти се обади. Какъв ти е телефонът, дявол да те вземе? Никъде не можах да го намеря. Звънихме в хотела, който си дал за адрес, и от там казаха, че не са чували за теб.

— Той е отпреди две години. Преместих се.

Всъщност се местя четири пъти от тогава. Типичен американец, непрекъснато се движех към нови граници, винаги все по-далече на север. Богатството на Юкон по пътя към Източните Осемдесети улици, Харлем, Ривърдейл — тази замръзнала тундра.

— Нямам номер, Клара.

— Какво искаш да кажеш с това „нямам номер“?

— Нямам телефон.

— Ти си щастлив човек, господин Граймс.

— Повтори това, Клара. И ме свържи с господин Дрюзак.

— Господи, Граймс — каза Дрюзак, когато дойде на телефона, — ти наистина си ми оставил една каша. По-добре ела веднага тук и ми помогни да я оправим.

— Много съжалявам, господин Дрюзак — казах аз, като се стараех да изглеждам наистина огорчен. — Днес съм зает. Каква е работата?

— Каква е работата? — Дрюзак вече крещеше. — Ще ти кажа каква е работата. Проклетият Уестърн Юниън се обади в десет часа. Няма никакъв Джон Ферис на адреса, който си им дал, такава е работата.

— Това е адресът, на който се е регистрирал.

— Ела и кажи това на полицията. Те бяха тук цял час тази сутрин. И идваха два типа и питаха за него, и ако не мъкнат скрито оръжие аз съм Мис Рейнголд от 1983 г. Те говориха с мен така, сякаш аз съм скрил кучия син или нещо такова. Питаха ме дали човекът е оставил бележка за тях. Оставял ли е бележка?

— Поне аз не знам за такава.

— Добре, те искат да говорят с теб.

— Защо с мен? — попитах аз, макар и да знаех защо.

— Казах им, че човекът от нощната смяна е намерил тялото. Казах им, че ще бъдеш тук довечера в единайсет, но отговориха, че не могат да чакат толкова дълго и искаха адреса ти. Граймс, знаеш ли, че никой в този проклет хотел не знае къде живееш? Разбира се, тези два чукача не повярваха това. Казаха, че ще дойдат отново в три и за мен ще е дяволски по-добре да съм те докарал. Страховито. Не бяха дребни хулигани. Къса коса, облечени като борсови агенти. Спокойни. Като шпионите по филмите. Не се будалкаха. Така че бъди тук. Защото аз ще бъда навън за много, много дълъг обяд.

— Точно за това исках да говоря с теб, господин Дрюзак — казах меко аз, като за пръв път се наслаждавах на разговор с управителя, откакто започнах да работя за него. — Обадих ви се, за да ви кажа довиждане.

— Какво имаш предвид под довиждане? — Дрюзак наистина крещеше вече. — Довиждане, довиждане, кой казва довиждане по този начин?

— Аз казвам, господин Дрюзак. Миналата нощ разбрах, че не харесвам начина, по който управлявате хотела си. Напускам… Напуснах.

— Напуснал! Никой не напуска така. За бога, едва вторник е. Имаш неща тук. Половин бутилка бърбън, проклетата ти библия, ти…

— Подарявам я на хотелската библиотека.

— Граймс — изрева Дрюзак, не можеш да ми направиш такъв номер. Ще накарам полицията да те доведе. Ще…

Тихо поставих слушалката във вилката. След това отидох да обядвам. Отидох в добър рибарски ресторант около Линкълн Сентър и поръчах голям омар на скара за осем долара и две бутилки Хайнекен.

Докато седях в топлия ресторант, ядях хубава храна и пиех вносна бира, осъзнах, че това е първият миг откакто проститутката изтича долу от шестия етаж на хотела, в който имах време да мисля за това, което правя. Всичко до сега беше почти механично, действието следваше действие непоколебимо, движенията ми бяха подредени и прецизни сякаш изпълнявах програма, научена и усвоена преди много време. Сега трябва да вземам решения, да обмислям възможности, да опипвам хоризонта за опасности. Даже докато мислех това, установих, че нещо подсъзнателно ме е накарало да избера маса, на която да седна с гръб към стената и да виждам безпрепятствено входа на ресторанта и всеки, който влиза. Бях развеселен от това наблюдение. Дай му половин шанс, и всеки човек става герой на собствената си детективска история.

Забавно или не, беше дошло време да направя инвентаризация, да помисля над положението си. Не можех повече да завися от прости рефлекси или от нещо в миналото ми, което да ме води към бъдещето. Винаги абсолютно съм съблюдавал законите. Никога не съм правил нищо, което да ми спечели врагове. Особено пък врагове като двамата, които бяха изплашили Дрюзак тази сутрин. Естествено, мислех си аз, хора, които са дошли в хотел, където очаквали да получат сто хиляди долара в брой от някой, който най-вероятно се е регистрирал с фалшиво име и сигурно с фалшив адрес, много е възможно да носят оръжие или най-малко да изглеждат като хора, които имат навика да ходят с оръжие. Дрюзак може и да беше малко истеричен тази сутрин, но не беше глупак, беше отдавна в хотелския бизнес и усеща кой означава неприятности, когато застане пред регистрацията, и кой не. Дрюзак всъщност не знаеше само каква точно неприятност двамата ще му донесат и по всяка вероятност никога няма да узнае.

Едно нещо беше сигурно или почти сигурно — полицията няма да бъде въвлечена, макар че някой отделен изметнат полицай тук или там може да попадне вътре. Така че за това не трябва да се безпокоя. Не е възможно човекът, регистриран под името Джон Ферис, и двамата, които бяха дошли да се срещнат с него, да са били заети със законни сделки. Трябва да е било някакъв тип подкуп, разчистване на сметки, изнудване. Това беше по времето, когато скандалите на втората администрация на Никсън тъкмо започваха да изплуват, когато всички ние открихме, че съвършено уважавани хора, стълбове на обществото, бяха развили навика да носят огромни суми в дипломатически куфарчета и да тъпчат стотици хиляди долари в бюрата на учрежденията, така че не ми хрумна, както това би станало по-късно, че може да съм объркал някоя аматьорска и сравнително безопасна политическа афера. Това, с което трябваше да си имам работа, сигурен бях, беше неумолим професионализъм, хора, които убиват за пари. Като шпиони в киното, беше казал Дрюзак. Отхвърлих това. Бях видял тялото.

Гангстери, реших аз. Мафията. Въпреки филмите и статиите за подземния свят, които бях гледал и чел от време на време, както и повечето хора имах само много мъглява представа за това — какво се разбира под Мафия, и може би преувеличено уважение към нейното всемогъщество, нейната система за събиране на информация, силата й да издирва и разрушава, разстоянието, което е готова да измине до точното отмъщение.

В едно бях сигурен. Аз бях сега от нейната страна на оградата, каквато и да се окажеше тя, и трябваше да играя по нейните правила. В един момент накрая на студена зимна нощ бях станал престъпник, който може да разчита само на себе си за своята безопасност.

Правило първо беше просто. Не трябва да се застоявам. Трябва непрекъснато да се движа, да изчезвам. Ню Йорк е голям град и в него без съмнение има хиляди хора, които се укриват успешно с години, но хората, които може би вече са по следите ми ще имат името ми, възрастта ми, описание на външността ми, и ще могат без особени затруднения и ловкост да открият къде съм завършил колеж, къде съм работил преди, какви са семейните ми връзки. Какъв късмет, мислех си аз, че не съм женен, нямам деца, нито братята ми, нито сестра ми имат най-малка представа къде съм. И все пак в Ню Йорк винаги съществува възможността случайно да се натъкна на някой познат, който някак би могъл да бъде подслушан, когато казва каквото не трябва, на когото не трябва.

И още тази сутрин вече се появи пиколото. Тук бях направил първата си грешка. Той ще ме запомни. От пръв поглед се вижда, че е готов да продаде сестра си за двайсет долара. И букмейкъра на хотела. Грешка номер две. Лесно мога да си представя що за връзки има точно той.

Не знаех какво евентуално ще правя в парите, които сега лежаха в шумоленето на хранилището, но положително възнамерявах да им се наслаждавам. А не бих могъл да го направя в Ню Йорк. Винаги съм искал да пътувам и сега пътешествията щяха да са не само удоволствие, а и необходимост.

Разточително запалих пура, облегнах се на стола си и се замислих за местата, които бих искал да видя. Думите Лондон, Париж, Рим звъняха приятно в съзнанието ми.

Но преди да прекося океана имах да свърша неща и да видя хора по-близо до къщи. Първо трябва да получа паспорт. Никога преди не ми е трябвал, но сега ще имам нужда от него. Знаех, че мога да го получа в Държавния департамент в Ню Йорк, но който ме търси, е много лесно да съобрази, че това е първото място, където ще отида, и би могъл да ме чака там. Вероятността за това е нищожна, но не бях склонен дори на толкова малък риск.

Утре, реших аз, ще отида във Вашингтон. С автобус.

Погледнах си часовника. Беше почти три часа. Двамата мъже, които бяха се срещнали с Дрюзак тази сутрин, вече приближават „Свети Августин“, нетърпеливи да задават въпроси и без съмнение по начин, който ще осигури отговори. Изтърсих пепелта от края на пурата си и се усмихнах кротко. Какво пък, това беше най-хубавият ден, който съм имал от години.

* * *

Платих си сметката и излязох от ресторанта, намерих малко фото и позирах за паспортни снимки. Фотографът каза, че ще са готови в пет и половина и аз прекарах времето, като гледах френски филм. Трябва вече да почна да свиквам със звученето на езика, мислех си аз, като се настанявах удобно на стола и се възхищавах на гледката с мостовете на Сена.

Когато се върнах в хотела със снимките в джоба (изглеждах като момче), беше почти шест. Не забравях букмейкъра и го потърсих в бара. Беше в ъгъла сам и пиеше мляко.

— Как съм? — попитах аз.

— Будалкаш ли ме?

— Не. Честна дума.

— Печелиш — каза букмейкъра. — Сребърният долар беше истински талисман. Говори отново, Оракуле: Моят дълг към човека от „Свети Августин“ беше намалял с шейсет долара. Всичко на всичко полезна следобедна работа. Букмейкърът не изглеждаше щастлив. — Пристигна с дължина и половина. Следващият път ми кажи от къде получаваш информацията си. И това малко лайно, Морис. Трябва да си го забъркал в тази работа. Наричам това прибавяне на издевателство към оскърбление.

— Аз съм приятел на работещия човек — казах аз.

— Работещ човек — изсумтя букмейкърът. — Нека ти дам един съвет, братко, относно точно този работещ човек. Не си оставяй кесията там, където той би могъл да я зърне. Или даже фалшивите си ченета. — Той измъкна няколко плика от джоба си, разрови ги, подаде ми един и пъхна останалите обратно. — Трийсет и шест стотачки. Преброй ги.

Отместих плика.

— Няма нужда. Изглеждаш честен човек.

— Да-а — той сръбна от млякото си.

— Може ли да те почерпя едно питие?

— Мога да издържа само това мляко. — Той се оригна.

— Не ти е подходяща работата за човек с болен стомах — казах аз.

— Приказвай си. Искаш ли да заложиш на хокейните състезания довечера?

— Не мисля. Всъщност не съм играч. Довиждане, приятел.

Букмейкърът не каза нищо.

Отидох до стойката и си поръчах скоч уиски със сода, после излязох във фоайето. Морис, пиколото, стоеше до рецепцията.

— Чух, че сте направили голям удар — каза той.

— Не чак толкова голям — казах весело аз. — Ти заложи ли моя бакшиш?

— Не — каза пиколото. Беше човек, който лъжеше просто заради едното удоволствие от лъжата. — Бях прекалено зает по етажите.

— Много лошо — казах аз. — Пожелавам ги повече късмет следващия път.

Вечерях бифтек в хотела, с пура, кафе и бренди, след това отидох в стаята и си легнах с дрехите. Спах без сънища дванайсет часа и се събудих от слънчевите лъчи. Не съм спал така добре от малко момче.