Ъруин Шоу
Нощна работа (1)

1

Беше нощ и аз бях сам зад заключената врата от непробиваемо за куршуми стъкло. Навън Ню Йорк беше в черната прегръдка на януари. През последните две години шест пъти седмично влизах един час преди полунощ и излизах в осем сутринта. Не бях нито доволен, нито недоволен. Стаята, в която работех, беше топла, работата неангажираща, необходимостта да се говори — рядка.

Задълженията ми оставяха време за собствени занимания, без някой да ми дава нареждания или да променя еднообразието на нощта. Аз прекарах един час над „Рейсинг форм“, готвейки залаганията си за другия ден. Беше жив вестник, написан ярко, с вяра в бъдещето, който подхранваше надеждата с всеки брой.

Като свършвах с изчисленията на времето, килограмите, слънцето и дъжда, започвах да чета. Грижех се винаги да имам под ръка достатъчно книги, които отговарят на вкуса ми. За недуховна храна имах сандвич и бутилка бира, които купувах по пътя към службата. Два пъти през нощта правех силови упражнения за ръцете, корема, краката. Въпреки заседналата ми работа, на тридесет и три бях по-силен и в по-добра форма, отколкото на двадесет. Висок съм почти шест фута и тежа сто осемдесет и пет фунта. Хората се изненадват, когато разберат, че тежа толкова много. Достатъчно съм суетен и това ми харесва. Но бих искал да съм по-висок. Няколко жени са ми казвали, че изглеждам като момче, което не вземам за комплимент. Никога не съм копнял за жена — майка. Като повечето мъже бих предпочел да приличам на този тип мъж, който се обявява по телевизията като капитан от морската пехота или безразсъден супермен.

Работех на калкулатор, като приготвях сметките за изтеклия ден на дневния щат. Машината издаваше шум като едро сърдито насекомо, когато натисках копчетата. Звукът, който в началото ме дразнеше, сега беше привичен и ритмичен, успокояващ. Зад стъклото фоайето на хотела беше тъмно. Управлението пестеше от електричеството, както и от всичко останало.

Бронираното стъкло беше поставено пред бюрото, след като последният нощен служител бе нападнат за втори път. Получи четиридесет и три шева. След това си смени професията.

Дължах поста си на факта, че по настояване на майка ми бях завършил едногодишен бизнес — курс в колежа. Тя все повтаряше, че трябва да науча поне едно полезно нещо, както се изразяваше, за тези четири години. Завърших колежа преди единадесет години и майка ми вече е покойница.

Името на хотела беше „Свети Августин“. Що за стремеж към Юга е представлявало името за първия собственик, или що за неясен религиозен каприз, е трудно да се каже. Нямаше никакви разпятия по стените и само четирите каучукови растения в саксии в овехтялото фоайе имаха някаква видима връзка с тропиците. Макар и да изглеждаше сравнително прилично отвън, хотелът бе виждал и по-добри времена. Както и неговата клиентела. Те плащаха скромно за своето пребиваване и очакваха малко в замяна. С изключение на двама-трима посетители, които надникваха напоследък, аз почти нямаше с кого да говоря. Не бях заел службата заради възможността да разговарям. Често целите нощи минаваха без нито една светлинка да се покаже на таблото.

Получавах сто двайсет и пет долара седмично. Живеех в стая с кухничка и баня на Източната Осемдесет и първа улица.

* * *

Тази вечер бях прекъснат само веднъж от проститутка, която слезе по стълбите малко след един часа и трябваше да й отворя централната врата. Беше дошла преди да постъпя на работа и нямах представя коя стая е посетила. До вратата имаше звънец, предназначен да я отваря автоматично, но от седмица беше повреден. Аз бързо вдъхнах студения нощен въздух, охотно затворих вратата и се върнах в стаята си.

„Рейсинг форм“ беше отворен на бюрото ми на утрешната програма на Хайълиа. Топлите ваканции на Юга. Бях направил избора си по-рано. Аск Глория на второто. Кобилката финишира извън печалбите през последните си три участия, но бе се проявила добре през есента на Север, и класата й падаше. Вероятният шанс беше петнайсет към едно.

Винаги съм бил играч. Бях употребил значителна част от средствата си за игра на покер в колежа и студентската организация. Докато работех във Върмонт участвах в седмична игра на покер и мисля, че бях с няколко хиляди долара печалба, когато напуснах. Оттогава не ми върви особено.

Всъщност точно моята привързаност към залагането ме доведе в хотела „Свети Августин“. Когато за пръв път попаднах в Ню Йорк, срещнах в един бар един букмейкър^[1]. Живееше в хотела и там се разплащаше. Той ми отпусна кредит и си разчиствахме сметките в края на седмицата. Хотелът беше евтин и подходящ, а и моето финансово положение не ми позволяваше да изисквам лукс. Когато навъртях петстотин долара дълг на букмейкъра, той ме отряза. За щастие, каза той, старият нощен служител напусна и управителят търси нов човек. Аз изглеждах и говорех като човек завършил колеж, каза букмейкърът, пък и знаеше, че мога да събирам и изваждам. Приех работата, но се преместих в самостоятелна квартира. Двадесет и четири часа непрекъснато в „Свети Августин“ беше повече, отколкото би могло да се понесе. Аз изплащах на букмейкъра ежеседмични вноски от заплатата си. Разчистих първоначалния си дълг към него и получих отново кредит. Бях вътре само със сто и петдесет долара тази нощ.

Както се бяхме уговорили в началото, аз трябваше да напиша своя избор за деня и да го пусна в плик в кутията на букмейкъра. Той никога не се събуждаше сутрин преди единайсет. Реших да заложа пет долара. Ако кобилата пристигне, това би намалило дълга ми наполовина.

Върху „Рейсинг форм“ лежеше една Гидеонова библия, отворена на Псалмите. Произлизам от религиозно семейство и съм отгледан с Библията. Моята вяра в Бога вече не беше като някога, но аз все още обичах да чета Библията. На бюрото бяха също „Отвратителни тела“ от Ивлин Уо и „Щуротията на Олмайер“ от Конрад. През двете години, в които работех зад бюрото, си дадох либерално образование по английска и американска литература.

Когато отново сядах зад сметачната машина, погледнах към Библията, отворена върху „Рейсинг форм“. Възхвалявайте го заради могъщите му действия, прочетох аз, възхвалявайте го според неговото чудесно величие, възхвалявайте го със звуците на тромпета, възхвалявайте го с псалтерий и арфа. Възхвалявайте го с дайре и танц; възхвалявайте го със струнни инструменти и орган.

Това добре за Ерусалим, си помислих. Но може ли дайре да се намери в Ню Йорк? Високо горе, пронизващ камък и стомана, се чуваше виещият шум на реактивен самолет, който пресичаше Ню Йорк. Слизащ от полюса, пътуващ към Карачи. Слушах, като мислех за спокойната писта на летището, мълчаливите хора при контрола, блещукането на циферблатите, радара, опипващ нощното небе. „Христосе“, казах гласно.

Като свърших със сметачната машина, дръпнах стола си назад, взех лист хартия, задържах го на бедрата си, погледнах право в календара на стената. След това придвижих листа нагоре малко по малко. Чак когато той достигна височината на гърдите ми, почти до брадата, влезе в полето на зрението ми. Никакво чудо не се случи тази нощ. „Христосе“, казах аз отново, смачках хартията и я хвърлих в кошчето.

Направих спретната купчинка от сметките, които бях приготвил, и започнах да ги подреждам по азбучен ред. Работех автоматично, мислейки за друго, и не обръщах никакво внимание на датите по сметките върху бюрото ми. И нещо ми щракна. Датата върху тях беше 15 януари. Годишнина. Нещо такова. Усмихнах се. Мъчително. Това се случи преди три години, точно на този ден.