Ъруин Шоу
Нощна работа (6)

6

— Може ли да говоря с мистър Граймс, моля? — казах на момичето на телефона. — Мистър Хенри Граймс.

— Кой го търси, моля?

Колебаех се. Придобивах все по-голямо нежелание да казвам името си, на когото и да е.

— Кажете му, че го търси брат му — казах в телефона. Тъй като бяхме трима братя в семейството, това би могло да остави поне малка ивица затъмнение.

Когато чух гласа на брат си по телефона, казах:

— Здравей, Хенк.

— Кой е? О, не мога да повярвам! Дъг! Къде си, по дяволите?

Отново почувствах същата мимолетна признателност, която ме заля в кабинета на Джереми Хейл, поради очевидната радост на някого да чуе гласа ми. Брат ми беше седем години по-голям и когато растяхме заедно гледаше на мен като на напаст. Откакто напуснах Скрантън се виждахме рядко, но нямаше съмнение в топлотата на поздрава му.

— Аз съм в града. В хотел Хилтън.

— Вземай си багажа и идвай вкъщи. Вече имам стая за гости. И децата няма да те будят в шест и половина сутрин. — Хенри се засмя на своята покана. Зад дълбокия познат глас се чуваше тракането на канцеларските машини. Хенри работеше във фирма на счетоводители и механичният шум от отбелязването на влизащи и излизащи пари беше музиката на неговия работен ден. — Ще се обадя на Мадж — казваше Хенри — и ще й кажа да те чака за вечеря.

— Задръж за момент, Хенк — казах аз. — Трябва да те помоля за нещо.

— Разбира се, момче. Какво е то?

— Вадя си паспорт — казах аз — и ми трябва кръщелното свидетелство. Ако напиша в Харисбърг ще ме забавят три седмици, а бързам…

— Къде отиваш?

— В чужбина.

— Къде в чужбина?

— Няма значение. Мислиш ли, че в нещата, които взе от мамината къща, би могло да се намери?

— Ела вкъщи за вечеря и ще го потърсим заедно.

— Бих предпочел Мадж да не знае, че съм в града, Хенк — казах аз.

— О! — Безпокойството настъпи незабавно.

— Мислиш ли, че би могъл да го потърсиш днес следобед и след това да дойдеш в Хилтън и да вечеряш с мен? Сам.

— Но защо…

— Ще ти обясня по-късно. Можеш ли да го уредиш?

— Ще бъда там в шест и петнайсет.

— В бара.

— Няма проблеми — засмя се Хенри. Беше хихикане на пияч.

— Тогава довиждане — казах и затворих.

Седях накрая на единично легло в безлична хотелска стая с ръка на телефона, като мислех дали нямаше да е по-добре да бях писал в Харисбърг и да бях чакал две седмици, без въобще да съм се връщал в Скрантън и да съм казвал нещо на брат си. Поклатих глава. Ако искаш да знаеш какво ще е бъдещето ти, трябва здраво да стискаш в шепа миналото си. А брат ми Хенри беше голяма част от моето минало.

Тъй като баща ни почина, когато Хенри беше на двайсет години, а всички други деца много по-малки, Хенри пое отговорността на мъж — глава на семейството автоматично, без суетене, и се научих да го уважавам и да завися от него. Беше лесно да зависиш от Хенри. Беше общително, прямо, умно момче, добър ученик (винаги пръв в класа, винаги го избираха за председател, и получи стипендия за Университета в Пенсилвания). Беше ловък в бизнеса и щедър към другите деца с парите, които печелеше след училище и през ваканциите. Както повтаряше майка ни, той беше едно от децата й, което е родено да бъде богато и да преуспее. Хенри беше, който се бореше с майка ми и преодоля възраженията й, когато реших, че искам да се науча да летя. Хенри също финансираше летателното училище. По това време той беше заклет експерт-счетоводител, който напредваше доста добре за възрастта си, и вече женен.

С годините бях върнал на Хенри парите, които беше ми заел, макар че нито веднъж не ми беше поискал и пени. Но не се виждахме често. Живеехме в различни части на света и Хенри бе погълнат от растящото си семейство и жена си Мадж. Поради скандала с моя по-млад брат Бърт малкото пъти, когато бяхме всички заедно, Мадж неловко беше се мъчила да разбере, защо още не съм женен.

Поради всичко това брат ми Хенри беше един от хората в живота ми, който някак си ме караше да се чувствам виновен, лишен от чувствителност. Знаех, че съм получил много повече, отколкото съм дал, и това неравновесие ме смущаваше. Вече се радвах, че бюрокрацията в Харисбърг ме беше накарала да дойда в родния си град и за пореден път да поискам услуга от брат ми.

* * *

Бях шокиран, когато го видях да влиза в бара. Не го бях виждал пет години и тогава Хенри беше мощно сложен, изправен, самоуверен мъж. Сега имаше вид на човек, когото петте години са опустошили. Изглеждаше смален, прегърбен. Косата му бе оредяла и каквото беше останало от нея бе сплъстено, жълтеникавосиво. Носеше дебели очила в златни рамки, които се забиваха дълбоко в носа му. Някога очите му бяха прекрасни, тъмни като на цялата фамилия, добре виждащи и очилата не му отиваха. Даже в полутъмния бар Хенри ми приличаше на малко неспокойно животно, надзърнало страхливо от дупката си и готово да се шмугне обратно при най-малка опасност.

— Насам, Хенк — казах аз, като станах.

Ръкувахме се безмълвно. Бях сигурен, че Хенри знае колко забележимо се е променил и че аз се опитвам да скрия своята реакция.

— Имаш късмет — каза Хенри. — Намерих го веднага.

Той бръкна в джоба си, измъкна жълт плик и ми го подаде. Извадих свидетелството. Ето го. Моята самоличност беше потвърдена: Дъглас Трейнър Граймс, роден в Америка, мъж, син на Маргарет Трейнър Граймс, наследник на континента.

Докато разглеждах крехкото късче остаряла хартия, Хенри припряно си свали палтото и го сгъна на стола. Беше протрито на маншетите и лактите.

— Какво да бъде, Хенк? — попитах аз прекалено сърдечно, фалшиво.

— Едно старомодно ще свърши работа. — Гласът му някак си беше останал същият, звучен и дълбок, като любима и излъскана от употреба останка от по-добри дни.

— Същото — казах на келнера, който стоеше до масата.

— Добре, момче, добре — каза Хенри. — Блудният син се завръща.

Ако затворех очи, гласът все още беше на брат ми.

— Не съвсем — казах аз. — По-скоро станция за зареждане, бих казал.

— Вече не летиш?

— Писах ти за това.

— Това е единственото нещо, което си ми писал — каза Хенри. — Не се оплаквам, нали разбираш. — Той разтвори ръце в омиротворителен жест. Забелязах, че те леко трепереха. Добри боже, помислих аз — та той е само четиридесетгодишен. — Светът е много заето място — каза Хенри. — Връзките са трудни. Времето минава. Братята вървят по различни пътища.

Чукнахме се, когато питиетата дойдоха. Хенри отпи лакомо, половин чаша на една глътка.

— След цял ден в канцеларията… — каза той, като улови погледа ми. — Дълги са дните в това учреждение.

— Представям си — казах аз.

— Кажи ми сега новините — каза Хенри.

— Ти ми кажи новините — казах аз. — Мадж, децата и т.н., и т.н.

Още две чаши дойдоха за Хенри, докато ми разказваше за Мадж и децата. Мадж беше прекрасна, малко преуморена от грижите си за всичко без ничия помощ, родителско-учителското дружество и воденето на стенографски курсове вечер. Трите дъщери бяха чудесни, най-голямата, четиринадесетгодишна, раздразнителна, създаваше леки проблеми, присъщи на възрастта й, и получаваше малка помощ от психиатър. От портфейла му се появиха снимки, семейството край езеро в Поукоунъс, всички жени загорели, яки, весели, и Хенри, в плувни гащета, които сякаш бяха прекалено големи за него, блед и разтревожен, като че ли му предстоеше да се удави. Новините за брат ни Бърт не бяха изненадващи.

— Той е педи радиоговорител в Сан Диего — каза Хенри. — Трябваше да усетим, че това ще се случи. Ти усети ли го?

— Не.

— Е, в тези дни не е толкова лошо, предполагам — каза Хенри с въздишка. — И все пак, в нашето семейство… Тати би се обърнал в гроба си. Той, Бърт, има добро сърце, винаги изпраща на децата коледни подаръци от Калифорния, но няма да знам какво да го правя, ако се покаже насам.

Сестра ни Клара, най-малката в семейството, се е омъжила в Чикаго, с две деца, знам ли това?

— Знам, че се е омъжила. Но не и за децата.

— И ние не я виждаме често — каза Хенри. — Семействата един вид се разпадат, нали? Предполагам, че след няколко години и нашите деца ще си отидат и ние с Мадж ще си седим вкъщи и ще гледаме заедно телевизия… — Той се засмя мрачно. — Щастливи мисли. Все пак има едно хубаво нещо. Копелетата никога няма да могат да замъкнат мой син и да го убият на една от проклетите си войни. Каква страна, в която благодариш на Бога, че нямаш син. Още щастливи мисли. — Той се разтърси, сякаш разговорът беше се отдалечил от него върху теми, които беше по-добре да си останат неразгледани. — Не мислиш ли, че е време за ново питие?

Аз още пиех първата си чаша, почти пълна пред мен, но той поръча още две. След малко щеше да е пиян. Може би това обясняваше всичко, макар и да знаех, че то никога не обяснява всичко.

— Клара е добре — казваше Хенри. — Когато пише. Мъжът й е важна клечка в една комисионерска фирма там. Имат лодка на езерото. Представи си — една Граймс с яхта. Окей, стига за нас. Какво става с теб?

— След вечерята — казах аз. Вече беше очевидно, че Хенри трябва да поеме някаква храна, и то бързо.

В ресторанта Хенри поръча много ядене.

— Какво ще кажеш за бутилка вино? — попита той, широко усмихнат, сякаш току-що беше измислил блестяща и оригинална идея.

— Ако искаш — казах аз.

Знаех, че виното ще му подейства още по-зле, но през цялото си детство и юношество бях свикнал да получавам нареждания от него, а не да му ги давам, и видях, че навикът си е останал.

По време на вечерята Хенри почти не поглеждаше храната, но отделяше голямо внимание на виното. Той имаше проблясъци на трезвеност, когато седеше много изправен, взираше се напрегнато в мен през масата, сякаш внезапно си спомняше положението си на глава на семейството.

— Хайде сега да започнем, синко — каза той през един такъв период. — Къде си бил, какво си правил, какво те носи насам? Мисля си, че имаш нужда от помощ. Нямам много, но мисля, че бих могъл да посъбера една-две…

— Нищо такова, Хенк — казах аз бързо. — Наистина. Парите не са ми проблем.

— Така си мислиш, братко, така си мислиш — Хенри се засмя горчиво.

— Слушай внимателно, Хенк — казах аз, като се наведох напред и говорех високо, за да се опитам да прикова вниманието му. — Аз заминавам.

— Заминаваш? Къде? — попита Хенри. — Ти си заминавал цял живот.

— Този път е друго. Може би за дълго. На първо време в Европа.

— Работа ли си намерил в Европа?

— Не съвсем.

— Нямаш работа?

— Моля те, не ми задавай въпроси, Хенк. Заминавам. Край. Не знам, кога ще мога да те видя отново. Може би никога. Исках да се докосна до нещо от основата, преди да потегля. И искам да ти благодаря за всичко, което винаги си правил за мен. Искам да ти кажа, че го оценявам и съм признателен за него. Бях гадно малко момче и ми се струва, че мислех признателността за женска черта, за деградираща, за небританска или нещо също толкова идиотско.

— О, млъкни, Дъг — каза Хенри. — Забрави това, чуваш ли?

— Няма да го забравя. Друго нещо: Тати умря, когато бях на тринайсет години…

— Той остави прилична малка застраховчица. — Хенри кимна одобрително. — Да, съър, много сладка застраховчица. Кой би могъл да очаква — човек, който работеше като старши майстор в машинен цех. Човек, който работеше с ръцете си. Мислите му бяха само за семейството. Къде щяхме всички ние да бъдем сега, ако не беше тази малка застраховчица?

— Не говоря за тази страна на въпроса.

— Говори за тази страна на въпроса. Слушай един счетоводител, когато става дума за смърт и застраховка.

— Какво си спомняш за него? За това искам да говоря. Аз бях само дете; струва ми се, че почти не съм го виждал; той просто беше някой, който си идваше главно около времето за ядене. Аз все още го сънувам, но никога не виждам ясно лицето му. Но ти беше на двайсет…

— Лицето му — каза Хенри. — Лицето му беше лице на честен грубоват човек, който никога не се е съмнявал в себе си. Беше лице от друг век. Дълг и чест бяха ясно изписани на тези прости черти. — Хенри се подиграваше на себе си, подиграваше се с паметта на баща ни. — И той ми даде лош съвет — каза Хенри, почти трезвен в момента. — Също от друг век. Той каза: „Ожени се рано, момче“. Знаеш как винаги четеше библията и ни караше да ходим на черква. „По-добре да се ожениш, отколкото да изгориш“, казваше той. Осмелявам се да не се съглася с добрия стар татко, застраховка — незастраховка, да изгориш, е по-добре.

— Ще спреш ли, за бога, да говориш за тая застраховка?

— Както кажеш, момче. Това е твоя вечеря. Мисля, че наистина е твоя?

— Разбира се.

— Забрави тати. Той е мъртъв. Забрави мама. Тя е мъртва. Те си изпотрошаваха ръцете от работа, тревожеха се ден и нощ, получиха старото кралско американско състояние и отгледаха семейство, единият е педи — говорител в радио Сан Диего, другият, който е счетоводител — пияница, си изпотрошава ръцете от работа, за да отгледа семейство, което на свой ред ще си изпотрошава ръцете от работа, за да си отгледа своите семейства. За баща ни ще кажа едно: той имаше религия. Клара има своята яхта. Бърт има своите гларуси. Аз имам бутилката си. — Той се усмихна, като късогледо примигваше. — Ти какво имаш, братко?

— Още не знам.

— Още не знаеш? — Хенри кривна съсипаната си безцветна глава настрана и направи гримаса. — Ти на колко си — трийсет и две, трийсет и три? И още не знаеш? Щастливец. Цялото бъдеще е пред теб. Аз имам и нещо, освен бутилката. Чифт очи, които не стават за нищо и постоянно се влошават.

— Какво?

— Ти чу какво. Чувал ли си за сляп счетоводител? След пет години ще бъда на улицата по гол задник.

— Господи — казах аз, потресен от съвпадението. — Заради това и аз бях свален. Очите ми започнаха да се развалят.

— Аха — каза Хенри. — Аз мислех, че си блъснал самолет в някоя планина или си начукал жената на шефа.

— Не. Само малък дефект на ретината. Нищо повече — казах аз горчиво. — Тъкмо колкото трябва.

— Май никой от нас никога не е виждал ясно — глупаво се засмя Хенри. — Фаталният недостатък на фамилията Граймс. — Той свали очилата си и избърса очите си, които бяха овлажнели. Следите от рамката върху носа бяха като малки дълбоки рани. Очите му без очила изглеждаха почти слепи. — Но ти каза, че се каниш да пътуваш, че отиваш в Европа. Какво си намерил — богата жена да те издържа?

— Не.

— Послушай съвета ми. Намери си някоя. — Хенри си сложи очилата. Те паснаха автоматично в улейчетата от двете страни на носа му. — Измисли си нещо без любов. Имам и още нещо. — Той отново заговори бомбастично. — Имам и жена, която ме презира.

— Е, хайде, стига, Хенк. — На снимката Мадж не приличаше на жена, която презира когото и да било, и в редките ми срещи с нея винаги е изглеждала добра, уравновесена жена, винаги загрижена за благополучието на мъжа си.

— Не казвай „хайде стига“, братко — каза Хенри. — Ти не знаеш. Аз знам. Тя ме презира. Знаеш ли защо? Защото по нейните високи американски стандарти аз съм се провалил. Тя не получава нови дрехи, когато приятелките й получават. Не мога да платя на психиатър за голямата дъщеря и да я изпратя в частно училище и тя се страхува, че черните в гимназията ще я изнасилят в промеждутъка между обяда и часа по гимнастика. Къщата не е боядисвана десет години. Изоставаме с вноските си за телевизора. Колата ни е на шест години. Не съм партньор във фирмата. Занимавам се с чужди пари. Знаеш ли какво е най-лошото нещо на света? Чуждите пари. Аз…

— Достатъчно, Хенк, моля те. — Не можех да понасям вълната от самоомраза на масата, въпреки че освен мен наблизо нямаше никой, който би могъл да чуе нещо.

— Позволи ми да продължа, братко — каза Хенри. — Зъбите ми са развалени и миришат, казва тя, защото не мога да си позволя да отида на зъболекар. Не мога да отида на зъболекар, защото и трите ми проклети деца ходят на зъболекар всяка седмица, за да им слага скоби и да ги докара така, че като пораснат да приличат на кинозвезди. И ме презира, защото от пет години не съм способен да я чукам.

— Защо?

— Импотентен съм — каза Хенри със смахната усмивка. — Имам всички причини да бъда импотентен и съм импотентен. Помниш ли, когато се върна вкъщи онази събота следобед и ме намери в леглото с онова момиче, как се казваше?

— Синтия.

— Точно така, Синтия. Синтия с големите цици. Тя нададе такъв писък, като те видя, че го чувам до ден-днешен. И ми удари шамар, защото се изсмях. Какво си помисли тогава за големия си брат?

— Нищо не си помислих. Не знаех какво правиш.

— Сега знаеш, нали?

— Да.

— Тогава не бях импотентен, нали?

— Откъде да знам, дявол го взел?

— Повярвай на думите на брат си. Радваш ли се, че се върна в Скрантън, Дъг?

— Слушай, Хенк. — Сграбчих двете му ръце и ги стиснах силно. — Трезвен ли си достатъчно, за да разбереш какво ти казвам?

— Приблизително, дете, приблизително. — Хенри хихикна, после се намръщи. — Пусни ми ръцете.

Оставих го да измъкне ръцете си. Извадих си портфейла и отброих десет банкноти.

— Това са хиляда долара, Хенк — казах аз. Наведох се напред и ги натъпках в горния джоб на брат ми. — Не забравяй къде ги слагам.

Хенри шумно издиша. Бръкна в джоба си, измъкна парите, изглади ги на масата.

— Чужди пари — каза той.

Звучеше дяволски трезво. Кимнах.

— Има още там, откъдето идват. Виж какво, утре заминавам. Извън страната. Не ти казвам къде, но от време на време ще ти се обаждам, и ако ти трябва още, ще получиш. Разбираш ли?

Хенри бавно сгъна парите и ги сложи в портфейла си. Рукнаха сълзи и се стичаха мълчаливо по бледите му бузи изпод очилата.

— За бога, Хенк, не плачи — молех го аз.

— Ти си в беда — каза Хенри.

— Може би — казах аз. — Във всеки случай трябва да бъда постоянно в движение. Ако някой някога дойде при теб и те пита знаеш ли къде съм, не знаеш нищо. Схвана ли?

— Схванах — кимна Хенри. — Нека ти задам един въпрос, Дъг. — Той беше трезвен сега, изтрезнял от парите. — Струва ли си? Това, което правиш?

— Още не знам. Ще ти кажа, когато разбера. Мисля, че можем да прескочим кафето, нали?

— Нямам нужда от кафе. Мога да го получа в моя щастлив дом от моята щастлива жена.

Станахме и помогнах на Хенри да облече палтото си. Тръгнахме заедно, след като платих на келнера. Хенри вървеше по права линия, приведена, възстара фигура, после спря за миг, докато отварях вратата.

— Точно преди да умре знаеш ли какво ми каза тати? Че от всичките си синове най-много е обичал теб. Каза, че ти си най-чистият. — Гласът му звучеше капризно, почти детски. — Защо ли човек на смъртното си легло ще казва на най-големия си син неща като това?

Той тръгна отново, и аз отворих вратата да минем като си мислех, че съм си отваряч на врати.

Навън беше студено, духаше нощен вятър. Хенри потрепери и потъна дълбоко в палтото си.

— Хубавият стар Скрантън, където живея и умирам — каза той.

Прегърнах го силно и го целунах по бузата, мокра от сълзите му. Настаних го в такси. Но преди шофьорът да потегли, той го потупа по рамото да спре и отвори прозореца към мен.

— Хей, Дъг — каза той, — забелязах, че има нещо особено около теб и цяла вечер не можах да го напипам. Ти вече не заекваш.

— Не заеквам.

— Как стана?

— Ходих при логопед — казах аз. Това обяснение беше добро колкото и всяко друго.

— Боже, това е чудесно, това е великолепно. Трябва да си щастлив човек.

— М-да, щастлив човек съм. Приятен сън, Хенк.

Той вдигна стъклото и колата тръгна. Гледах как стоповете се отдалечават и се скриват зад ъгъла, отнасяйки брат ми, за който майка ми казваше, че от децата й той е роден да бъде богат и преуспяващ.

Вдъхнах дълбоко ледения нощен въздух, потреперих, и си спомних топлите легла във Вашингтон. Влязох, взех асансьора до стаята си и гледах телевизия с часове. Рекламираха маса неща, които никога не бих си купил.

Спах лошо тази нощ, измъчван от мяркащи се образи на жени и погребения.

Звънът на телефона на нощната масичка сложи желан край на сънищата ми. Погледнах си часовника. Беше едва седем и половина.

— Дъг… — Беше Хенри. Не би могло да бъде друг. Никой в целия свят не знаеше къде съм. — Дъг… Трябва да те видя.

Въздъхнах. Струваше ми се, че бяхме се изчерпали взаимно предишната нощ и няма нужда да се срещаме през следващите пет години.

— Къде си? — попитах аз.

— Долу. Във фоайето. Закусвал ли си?

— Не.

— Ще те чакам в ресторанта.

Той затвори, преди да кажа да или не.

* * *

Той пиеше чаша черно кафе, сам в осветеното с неон помещение. Навън беше още тъмно. Хенри винаги ставаше рано. Това бе още една от добродетелите му, които родителите ми ценяха.

— Съжалявам, че те събудих — каза той. Седнах срещу него. — Исках да съм сигурен, че ще те хвана, преди да напуснеш града.

— Всичко е наред. — Като се спомних наполовина сънищата си, казах: — Не се наслаждавах особено на съня си.

Келнерката дойде при нас и поръчах закуска. Хенри поиска втора чаша кафе.

— Слушай, Дъг — каза той, когато тя си отиде. — Снощи ти каза нещо. Когато… Когато ми даде всичките тези пари. Не мисли, че не съм ти благодарен…

Махнах нетърпеливо с ръка.

— Забрави това. Да не говорим повече за тях.

— Ти каза… и аз не мога да забравя това… ти каза, че има още там, откъдето идват.

— Да, така казах.

— Наистина ли е така?

— Не бих го казал, ако не е така.

— Да нямаш предвид цели двайсет и пет хиляди долара? — Той се изчерви така, сякаш задаването на въпроса му беше струвало огромно усилие.

Поколебах се само за миг.

— Да — казах. — Това имах предвид. Ако ти трябват.

— Не искаш ли да ти кажа какво смятам да правя с тях?

— Само ако ти искаш. — Съжалявах, че не си заминах снощи.

— Искам да ти кажа. Не е само за мен, а за двама ни. Това е…

Той започна, после спря, когато келнерката дойде с моя сок, кафето и препечените филийки. Той я наблюдаваше напрегнато, докато наливаше второто му кафе. Когато свърши и се отдалечи, сръбна пълна уста от димящата течност. Видях, че се изпотява.

— Ето какво. Имам сметка, която поддържам в службата си. Малка нова компания. Две много умни млади момчета. Две деца от Масачузетския технологичен институт. Те са по следите на нещо. Нещо, което може да се окаже много голямо. Голямо, голямо! Те получиха патент за нова система на миниатюризация. За всички видове електронни системи. Но те са почти разорени. Трябват им около двайсет и пет хиляди, за да се оправят. Ходили са в банката и са им отказали. Познавам им положението, защото знам и външната им документация. И съм говорил с тях за това. Мога да се включа. С малък тласък от двайсет и пет хиляди, бих могъл да имам една трета от акциите. И мога да стана секретар на компанията, касиер, за да защитавам нашите интереси. Веднъж да започнат производството, те ще влязат в управителния съвет на Амекс…

— Какво е това Амекс?

— Америкън Ексчейндж. — Той ме погледна изумен. — Къде по дяволите си бил всичките тези години?

— Никъде — казах аз.

— Няма горна граница за акциите. Аз ще взема една трета от трийсет и трите процента, ти — две трети. Нечестно ли ти изглежда? — попита той изпитателно.

— Не. — Вече бях се сбогувал с двайсет и петте хиляди. Нито един от тях и без това не беше истински за мен. Пачки хартия в едно хранилище.

— Ти си благороден, Дъг, благороден. — Гласът на Хенри трепереше от вълнение.

— О, спри, Хенри — казах рязко аз. — Не се чувствам благороден. Можеш ли да бъдеш в сряда в Ню Йорк?

— Дадено.

— Ще приготвя парите. В брой. Ще ти се обадя в службата във вторник и ще ти кажа къде да ме намериш.

— В брой? — Хенри изглеждаше объркан. — Какво ще кажеш за чек? Мразя да нося в себе си толкова пари.

— Ще трябва да понесеш бремето — казах аз. — Не пиша чекове.

Виждах как лицето му работи. Той жестоко се нуждаеше от пари, но беше честен човек, не беше глупак и нямаше в главата му никакво съмнение, че каквито и да са парите, те не са честно спечелени.

— Дъг — каза той, — не искам да ти навличам неприятности. Ако това означава… — Той се насилваше и оценявах какво му струваше това. — Хубаво, по-добре да мина без тях.

— Остава ми моя край на въжето — рязко казах аз. — Ти си дръж твоя. Само си бъди в службата във вторник сутринта, когато ти се обадя.

Той въздъхна с обречената, уморена въздишка на старец. Честността е твърде трудна за поддържане позиция.

— Малкото ми братче — това беше всичко, което каза.

* * *

Радвам се, че напускам Скрантън и отново съм на заледения път към Вашингтон. На кормилото мислех за играта на покер тази вечер и докоснах сребърния долар в джоба си.

В Мериленд ме спряха за превишена скорост, защото ледът беше свършил, и подкупих полицая с петдесет долара. Мистър Ферис или каквото там е било името му пилееше пари по цялата американска икономика.