Ъруин Шоу
Нощна работа (3)

3

Да помисля над живота си. Имах предостатъчно време за това. Като карах на юг по протежението на целия Източен бряг на Америка, бях сам, като отвързан кон, свободен от задължения, с нищо, което да ме разсейва, потопен в онази самота, която се смята за съществено условие за философски размишления. Трябваше да се разгледа случаят Пат Майнът и неговите последствия, без да се пренебрегва максимата, която ми бяха преподали по английска литература — че твоят характер е твоя съдба, че твоите награди и неуспехи са резултат на твоите грешки и добродетели. В „Лорд Джим“ — книга, която съм чел най-малко пет пъти в детството си, героят е убит заради свой недостатък, който го накарал да остави цял кораб бедни просяци да умрат. Своята страхливост той заплаща накрая със собствената си смърт. Винаги съм смятал това за справедливо и неизбежно. Зад волана на малкия фолксваген, летящ по магистралите край Вашингтон, Ричмънд и Савана, си спомнях за лорд Джим. Но той вече не ме убеждаваше. Положително не бях безгрешен, но, поне в собствените си очи, бях добър син, почтен приятел, съвестен в професията си, спазвах законите, грижливо избягвах жестокостта и злобата, не си създавах неприятели, бях индиферентен към властта, ненавиждах насилието. Никога не бях съблазнил жена или измамил бакалин, не бях удрял човешко същество след една битка в училищния двор, когато бях десетгодишен. Решително никого не съм оставял да умре. И въпреки това… Въпреки това съществуваше онази сутрин в кабинета на д-р Райън.

Ако характерът беше съдба, той ли беше причинил смъртта на трийсет милиона европейци през Втората световна война, характерът ли караше жителите на Калкута да падат по улиците от глад, характерът ли беше направил хиляди жители на Помпей да бъдат мумифицирани в потока от лава?

Управляващият закон е прост — случайността. Хвърлянето на зара, изтеглянето на картата. Отсега нататък ще играя и ще се доверявам на късмета си. Мислех си, че може би е в характера ми да бъда играч и съдбата акуратно е подредила нещата така, че да мога да играя предопределената ми роля. Може би кратката ми кариера на човек, пресичащ северното небе, беше само отклонение, обход и чак сега, обратно на земята, бях на прав път.

* * *

Когато пристигнах във Флорида, прекарвах дните си по състезанията. В началото ми вървеше: печелех достатъчно често, за да живея комфортно и да не се безпокоя за служба. Не можех да си представя такава работа, която бих приел. Странях от всички, не се сприятелявах с никого, не се доближавах до жена. Открих с лека изненада, че всички желания са ме напуснали. Дали това е временно или ще се окаже постоянно не ме занимаваше. Не исках никакви връзки.

С горчиво удоволствие се обърнах към себе си, доволен от дългите слънчеви следобеди на хиподрума, самотните обеди и вечерите, прекарани в изучаване поведението на чистокръвните коне и навиците на треньорите и жокеите. Сега имах време и да чета и безразборно поглъщах цели библиотеки от джобни книги. Както ме беше уверил д-р Райън, състоянието на очите не ми пречеше да чета. При все това в никоя от книгите не намерих нещо, което да ми помогне или да ме нарани.

Живеех в малки хотели, като се местех, когато някой от другите обитатели свикваше с присъствието ми и правеше опит да се сближим.

Бях с печалба от няколко хиляди долара, когато сезонът свърши и се преместих в Ню Йорк. Не ходех вече на хиподрума. Истинските състезания сега ме отегчаваха. Продължих да залагам, но при букмейкърите. Известно време често ходех на театър, на кино, забравяйки себе си за няколко часа в техните фантазии. Ню Йорк е подходящ град за човек, който предпочита да е сам. Това е най-лесният град на света за наслаждение от самотата.

Късметът започна да ми изневерява в Ню Йорк и в началото на зимата разбрах, че трябва да потърся някаква работа, ако искам да ям. Тогава нощният служител на „Свети Августин“ беше нападнат за втори път.

* * *

Поставих последната от сметките от 15 януари върху купчинката. Вече бяха минали три часа от 16 януари. Честита годишнина. Станах и се протегнах. Бях гладен и извадих сандвича и бутилката бира.

Развивах си сандвича, когато чук звука на вратата на аварийния изход, която се отваряше към фоайето, и бързи женски стъпки. Посегнах към ключа и фоайето се обля в ярка светлина. Млада жена бързаше, почти тичаше към стаята ми. Беше неестествено висока с тези дебели подметки и неимоверно високи токове, които правеха жените да изглеждат като толкова много преселени ватуси (африканско племе, отличаващо се с високия си ръст). Носеше бяло изкуствено кожено палто и руса перука, която не можеше да измами никого. Познах я. Беше проститутката, която влезе точно след полунощ при човека от 610. Погледнах си часовника. Тъкмо минаваше три часа. Занятието в 610 беше доста дълго и на жената й личеше. Тя изтича до главната врата, натисна безрезултатно повредения звънец, след това затрака към офиса ми.

Тя рязко почука на стъклото пред бюрото.

— Отворете вратата, господине — каза тя високо. — Искам да изляза от тук.

Аз взех ключа от чекмеджето под бюрото, където стоеше пистолетът, и минах през малката стая до офиса, където имаше голям стар шкаф с камери за съхраняване на ценности. Те бяха останка от по-богати дни. Нито един не се използваше сега. Отключих вратата и излязох във фоайето. Жената ме последва през фоайето до входната врата. Дишаше тежко. Професията й не я поддържаше във форма, достатъчно добра, за да слезе тичешком по шест етажа стълби посред нощ. Беше някъде около тридесетте и, съдейки по вида й, не са били леки години. Жените, които идваха и си отиваха от хотела, бяха убедителен аргумент в полза на ергенството.

— Защо не слязохте с асансьора? — попитах аз.

— Чаках асансьора — каза жената. — Но този побъркан гол старец изхвърча от вратата, издавайки всевъзможни странни звуци, грухтеше като животно и нещо ми махаше…

— Махаше ккккакво?

— Нещо. Приличаше на стик. Бейзболна бухалка. Тъмно е в онзи коридор. Вие, копелета, не харчите много пари за осветление в този хотел. — Гласът й беше пиянски груб, заченат сред градския бетон, непризнаващ нищо. — Нямах време да видя. Просто офейках. Като искаш да знаеш, качи се на шестия етаж и виж сам. Ще отвориш ли най-после тая проклета врата? Трябва да си ида.

Отключих голямата стъклена врата, укрепена с тежка чугунена решетка. За такъв очукан стар хотел като „Свети Августин“ управлението беше прекалено загрижено за безопасността. Жената нетърпеливо блъсна вратата и изтича по тъмната улица. Поех дълбоко студения нощен въздух, докато тракането на токовете замираше по посока на Лексингтън авеню. Постоях още малко на вратата, като гледах надолу по улицата с надежда, че някоя заблудена кола може да мине наблизо. Бих се чувствал по-добре с проверката какво е станало на шестия етаж, ако имаше някой с мен. Не ми плащаха за солов героизъм. Но улицата беше празна. Чух далечна сирена, вероятно на Парк авеню, но това не ме топлеше. Затворих и заключих вратата, тръгнах бавно през фоайето към офиса и се питах дали се каня да прекарам остатъка от живота си, въвеждайки и извеждайки курви в и от анонимни легла?

Възхвалявайте го със струнни инструменти и органи.

В офиса извадих ключовете от чекмеджето, за миг погледнах пистолета. Поклатих глава и затръшнах чекмеджето. Да имам пистолет горе не влизаше в плановете ми. Той не беше помогнал на предшественика ми, когато двамата наркомани са влезли и излезли с всичките налични пари, оставяйки нощния пазач в локва собствена кръв на пода, с цицина колкото пъпеш на главата.

Облякох си сакото, защото някак ми се стори, че да съм прилично облечен ще бъде по-авторитетно в ситуацията на шестия етаж, каквато и да е тя, и излязох във фоайето отново, като заключих вратата на офиса след себе си. Натиснах копчето на асансьора, чух виенето на кабелите и асансьорът тръгна надолу по шахтата.

Когато вратата изскърца и се отвори, се поколебах, преди да вляза. Може би, си помислих, просто трябваше да се върна в офиса, да си взема палтото, сандвича и бирата и да се махна от тук. На кого е притрябвала тази гадна работа? Но точно когато вратата започна да се затваря, влязох.

Пристигнах на шестия етаж, натиснах копчето, което държи вратата отворена и излязох в коридора. Светлина се лееше от вратата на стаята по диагонал от асансьора, номер 602. Върху износения килим на коридора, наполовина осветен, имаше гол човек, лежащ по очи, с глава и гърди в тъмното, а сбръчкания старчески задник и кльощавите крака бяха ярко, неприлично осветени. Лявата ръка беше протегната, пръстите свити, сякаш човекът се е опитвал да сграбчи нещо, когато е падал. Дясната му ръка беше под него. Лежеше абсолютно неподвижно. Даже когато се навеждах, за да го обърна, бях сигурен, че каквото и да направя и когото и да повикам, няма да има никаква полза. Човекът беше тежък, с голям увиснал корем, който контрастираше с тънките крака и задник, и аз мърморех, докато обръщах тялото по гръб. Тогава открих това, което проститутката беше видяла да размахва към нея човекът и което би могло да бъде стик. Не беше стик, а голям калъф за чертежи, плътно увит с кафява хартия, от типа на тези, които художниците и архитектите използват, за да носят скици и строителни планове. Ръката на човека все още го стискаше здраво. Не упреквах жената, че се беше изплашила. В слабата светлина на коридора и аз щях да се изплаша, ако гол човек внезапно изскочи и размахва заплашително това нещо към мен.

Изправих се, усещайки ледени тръпки по кожата, като събирах сили да докосна тялото още веднъж. Взирах се надолу в мъртвото лице. Очите бяха отворени, втренчени в мен, устата в последна измъчена гримаса. Грухтящи животински звуци, беше казала проститутката. Нямаше кръв, никаква следа от рана. Никога не бях виждал този човек, но това е обяснимо при моето работно време — идвам след постъпването на гостите и си отивам преди те да са слезли сутрин. Имаше кръгло, пълно старческо лице с голям месест нос и тъничка сива коса на оплешивяващия череп. Даже в бъркотията на смъртта лицето правеше впечатление на власт и величие.

Като се борех с гаденето, коленичих и допрях ухото си до тялото на човека. Гърдите му биха могли да бъдат и на стара жена, само с няколко разбъркани влажни бели косъмчета и зърна, които бяха почти зелени при оскъдната светлина. Излъчваше кисела, жива миризма на пот, но никакво движение, никакъв звук. Старче, мислех си аз, като се изправях, защо не направи това през нечие друго дежурство?

Наведох се отново, пъхнах ръце под мишниците му и го довлякох през отворената врата в стая 602. Не може да се остави голо тяло просто да си лежи в коридора. Достатъчно дълго бях в хотелския бизнес, за да знам, че смъртта е нещо, което трябва да се пази извън погледа на плащащите гости.

Докато влачех тялото по пода на малкото антре, което водеше в стаята, калъфът за чертежи се търкулна настрана. Домъкнах тялото в стаята до леглото, което беше кълбо от чаршафи и одеяла. Имаше размазано червило навсякъде по чаршафите и възглавниците. Може би на жената, която бях извел към един часа. Погледнах надолу с нещо като съжаление към голото старо тяло на изтъркания килим — провиснала мъртва плът, очертана от избелели цветя. Последна ерекция. Радост и после смърт.

Имаше средно голям, но изглеждащ скъп кожен куфар, отворен върху малкото бюро. Износен портфейл лежеше до него и златен кламер с няколко банкноти в него. В куфара имаше три чисти ризи, акуратно сгънати.

Върху бюрото бяха пръснати няколко монети от 25 и 10 цента. Преброих парите в кламера. Четири десетачки и три по един долар. Оставих кламера на бюрото и взех портфейла. В него имаше десет нови, шумящи стодоларови банкноти. Тихо подсвирнах. Каквото и да се беше случило на стареца тази нощ, той не беше ограбен. Поставих десетте банкноти обратно в портфейла и внимателно го върнах на бюрото. Изобщо не ми мина през ума да взема от парите. Такъв тип човек бях. Не кради! И не прави маса други неща.

Погледнах в отворения куфар. До трите ризи имаше два чифта старомодни шорти с копчета, раирана връзка, два чифта чорапи, някаква синя пижама. Който и да беше, номер 602 щеше да остане в Ню Йорк по-дълго, отколкото беше планирал.

Тялото на пода ме потискаше, предявяваше към мен неясни претенции. Взех одеялото от леглото и го прострях върху трупа, като покрих лицето, втренчените очи, нямо крещящите устни. Стана ми по-топло, смъртта сега беше само геометрична форма на пода.

Върнах се в антрето, за да взема картонения калъф. На него нямаше никакви етикети, адреси или какъвто и да е белег. Като го внесох в стаята видях, че дебелата кафява хартия беше неравно разкъсана отгоре. Канех се да го оставя на бюрото до другите неща на мъртвия, когато зърнах зелена хартия, частично излязла от отвора. Измъкнах я. Беше стодоларова банкнота. Не беше нова като банкнотите в портмонето, а стара и смачкана. Взех калъфа така, че да мога да погледна вътре. Доколкото можех да видя, беше натъпкан с банкноти. За момент останах неподвижен, после натъпках банкнотата, която бях извадил, обратно в калъфа и увих разкъсаната кафява хартия около края на калъфа колкото може по-внимателно.

Като държах калъфа под ръка, тръгнах към вратата, угасих светлината, излязох в коридора и завъртях ключа в ключалката на стая номер 602. Действията ми бяха отчетливи, почти автоматични, като че ли цял живот съм репетирал този момент, като че ли нямаше алтернатива.

* * *

Взех асансьора към фоайето, влязох в малката стая без прозорци до офиса, като използвах ключа. Над сейфа имаше шкаф, пълен с канцеларски принадлежности, стари сметки, парцаливи списания от предишни години, събрани по стаите. Снимки на заглъхнали политици, на голи момичета, които сега не би си струвало да се снимат, знаменити за момент мъртъвци, изключително желани жени, еднооки убийци, кинозвезди, грижливо позиращи автори — един миш-маш от неотдавнашна и отдавнашна американска сбирщина. Без колебание се протегнах и търкулнах калъфа назад до стената. Чух хлопването му върху шкафа, далеч от погледите и кучешките уши на свидетелите на скандали и наслаждения.

След това влязох в осветения офис и повиках линейка.

Сега вече седнах, доразвих си сандвича и отворих бутилката бира. Докато ядях и пиех, погледнах регистрационната книга. Номер 602 беше се записал едва предния следобед, казваше се, или се е казвал, Джон Ферис и беше посочил домашен адрес на Северна Мичиган авеню, Чикаго, Илинойс.

Допивах си бирата, когато се звънна и видях двамата мъже и линейката отвън. Единият от тях беше с бяла престилка и носеше сгъната носилка. Другият беше облечен в синя униформа и носеше черна чанта, но знаех, че не е доктор. В Манхатънските станции за бърза помощ не прахосват лекарите, но обличат един санитар, който е малко нещо фелдшер и е годен да даде първа помощ и на който обикновено може да се разчита да не убие пациента на място. Когато отварях вратата, патрулна полицейска кола паркира и един полицай излезе от нея.

— Какво има? — попита той. Беше тежък мъж с тъмни челюсти, с нездрави кръгове под очите.

— Един старец горе хвърли топа — казах аз.

— Аз ще отида горе с тях, Дейв — каза полицая на своя партньор зад волана. Чувах да бърбори радиото в колата, като разпращаше полицаите на произшествия, при бити жени, самоубийства, на улици, където подозрителни лица са забелязани да влизат в сгради.

Спокойно поведох групата през фоайето. Санитарят беше млад и непрекъснато се прозяваше, сякаш не беше спал със седмици. Всички, които работят нощем, изглеждат като наказани за неизвестен грях. Обувките на полицая тракаха по голия под, като че ли имаха оловни подметки. Нагоре в асансьора никой не говореше. Медицинска миризма изпълни кабината. Тези мъкнат болницата със себе си, си помислих. Бих предпочел полицейската кола да не беше се случила наблизо.

Когато стигнахме на шестия етаж, отворих вратата на 602 и ги въведох в стаята. Санитарят отхвърли одеялото от мъртвия, наведе се над него и постави стетоскопа си на гърдите му. Полицаят стоеше при долния край на леглото, очите му шареха по измазаните с червило чаршафи, куфара на бюрото, портфейла и кламера за пари до него.

— Кой си ти, Джек?

— Нощният служител.

— Как се казваш?

Начинът, по който ме попита, беше пълен с обвинение, сякаш беше сигурен, че каквото и име да кажа, то ще е фалшиво. Какво ли щеше да прави ако бях казал, че се казвам Озимандиас, Кинг или Кингс? Вероятно щеше да извади своя черен тефтер и да запише: „Свидетелят твърди, че се казва Озимандиас. Вероятно е съучастник“. Беше истински мощен полицай, обречен да обикаля тъмния град, който гъмжи навсякъде с врагове и засади.

— Казвам се Граймс.

— Къде е жената, която е била с него?

— Нямам представа. Изпратих една жена в един часа. Може да е била тя. — Бях изненадан, че не заеквах.

Санитарят се изправи и извади краищата на стетоскопа от ушите си. „Нм“, каза той безизразно.

Намерен мъртъв. Можех да кажа това и без да викам бърза помощ. Констатирах, че съществува много излишна шумотевица около смъртта в един голям град.

— Какво е това? — попита полицаят. — Някакви рани?

— Няма. Вероятно е коронарно.

— Нещо да се направи?

— Всъщност нищо — каза фелдшерът. — Изпълнете формалностите.

Той се наведе отново, повдигна клепачите и се вгледа във влажните очи. После опипа гърлото за пулс с меки опитни движения.

— Изглежда си разбираш от работата, приятелю — му казах. — Трябва да имаш голяма практика.

— Аз съм втора година медицина. Правя това тук за хляба си.

Полицаят прегледа бюрото и повдигна щипката за пари.

— Четиридесет и три кинта — каза той. — И в портмонето. — Той повдигна вежди, когато го провери. Извади парите и ги разлисти, за да ги преброи. — Кръгла хилядарка.

— Мили боже! — възкликнах аз. Опитът беше добър, но от погледа, който ми хвърли полицаят, разбрах, че не съм го минал.

— Колко имаше в него, когато го намери? — попита ме той. Не беше доброжелателно съседско ченге. Може би беше друг човек, когато беше дневна смяна.

— Нямам ни най-малка представа — отговорих аз. Незаекването беше триумф.

— Казваш, че не си погледнал?

— Не съм.

— Хм. Защо?

— Защо какво? — Това беше добър повод да изглеждам като дете.

— Защо не си погледнал?

— Не се сетих.

— Да-а — каза отново полицаят, но остави нещата така. — Всичко в стотачки. Ще си помислиш, че човек с толкова пара в джоба би могъл да си избере по-добро място да свърши от тази отвратителна дупка. — Той върна парите в портфейла. — По-добре да ги взема в полицията. Някой иска ли да ги преброи?

— Вярвам ви, офицер, каза фелдшерът. — Имаше много слаб оттенък на ирония в гласа му. Беше млад, но вече експерт по смъртта и грабежите.

Полицаят прегледа отделенията на портфейла. Имаше дебели космати пръсти като малки бухалки.

— Странно — каза той.

— Какво е странно? — попита фелдшерът.

— Няма никакви кредитни карти, бизнес карти, нито шофьорска книжка. Човек с над хиляда долара в банкноти. — Той поклати глава и бутна шапката си назад. — Не бихте казали, че това е нормално, нали? — Изглеждаше огорчен, сякаш мъртвецът не се беше държал така, както би трябвало да се държи достоен американски гражданин, който очаква от местната полиция да го защитава в живота и смъртта му. — Знаеш ли кой е? — попита ме той.

— Никога не съм го виждал. Името му е Ферис и е живял в Чикаго. Ще ви покажа регистрационната книга.

Полицаят сложи портфейла в джоба си, прерови бързо ризите, бельото и чорапите в куфара, след това отвори гардероба и пребърка джобовете на единствения тъмен костюм и на шлифера, които висяха вътре.

— Нищо — каза той. — Нито писма, нито тефтерче с адреси. Нищо. Човек с болно сърце. Някои хора нямат акъл и колкото кон. Чакайте, аз трябва да направя опис. В присъствието на свидетели. — Той извади бележника си и закрачи по стаята, изброявайки малкото притежавани и вече ничии неща на тялото на пода. Не трая дълго. — Тук — каза ми той — ти трябва да подпишеш това.

Погледнах списъка. Сто четиридесет и три долара. Куфар кафяв, незаключен, костюм и шлифер, сив, една шапка… Подписах под името на патрулния. Полицаят пъхна своя дебел черен тефтер в задния си джоб.

— Кой го зави с одеялото?

— Аз.

— Тук на пода ли го намери?

— Не. Беше навън в коридора.

— Ей такъв гол?

— Гол. Завлякох го вътре.

— За какъв дявол направи това? — Полицаят звучеше унило, тъй като се изправяше пред усложнение.

— Това е хотел. Трябва да се спазва приличие.

Полицаят ме погледна ядосано.

— Ти какво — на интересен ли ми се правиш?

— Не, офицер, не се правя на интересен. Ако бях го оставил, където беше и някой беше минал и го видял, управителят щеше да ми изръфа задника до костите.

— Следващия път, когато видиш тяло да лежи където и да е, го оставяш да си лежи до идването на закона. Запомни добре това!

— Да, сър — казах аз.

— Сам ли си в хотела през цялата нощ?

— Да.

— И работиш в офиса сам?

— Да.

— Как стана, че ти си дошъл тук? Той ти телефонира или какво?

— Не. Една жена си отиваше и каза, че има един побъркан гол старец на шестия етаж, който й е предлагал нещо.

Обективно, сякаш се слушах на магнетофонна лента, отбелязах, че не заекнах нито веднъж.

— Сексуално предложение?

— Тя намекна това.

— Жена? Що за жена?

— Мисля, че беше проститутка — казах аз.

— Виждал ли си я някога преди това?

— Не.

— Имате голямо движение на жени в този хотел, нали?

— Средно, бих казал.

Полицаят се втренчи надолу в изкривеното синкаво лице на пода.

— Откога мислиш, че е мъртъв, момче?

— Трудно е да се каже. Някъде между десет минути и половин час — отговори фелдшерът. Той ме погледна. — Вие веднага щом го видяхте ли позвънихте в болницата? Повикването дойде в три и петнайсет.

— Ами първо се опитах да чуя дали бие сърцето му, след това го домъкнах тук и го завих с одеялото, след това трябваше да сляза в офиса и да се обадя.

— Опитахте ли дишане уста в уста?

— Не.

— Защо не?

Фелдшерът не беше прекалено любознателен; беше твърде късно през нощта, и той беше прекалено уморен за това. Той просто изпълняваше рутинни задължения.

— Не ми мина през ума.

— Много неща не са ти минали през ума, господине — каза полицаят мрачно. Както и фелдшерът, той изпълняваше рутинно задължение. Но го правеше без желание и вече изглеждаше отегчен.

— Окей — каза фелдшерът, — хайде да го свалим долу. Няма смисъл да си губим времето. Когато разберете какво иска да прави семейството с тялото, обадете се в моргата — обърна се той към мен.

— Веднага ще пратя телеграма в Чикаго.

Двамата от бърза помощ качиха тялото на носилката.

— Това е тежичък стар кучи син — каза шофьорът, като остави трупа. — Бас ловя, че добре си е хапвал дъртият му пръч. Сексуални предложения. С един оклюман стар петел като тоя.

Той зави тялото с чаршаф, завърза лактите за краката на носилката, докато медикът завърза въже през гърдите. Асансьорът беше прекалено малък да побере тялото легнало и носилката трябваше да се изправи, за да се намести. Изнесоха тялото в хола, следвани от полицая. Огледах се за последен път наоколо и изгасих лампата, преди да затворя вратата.

— Имахте натоварена нощ, нали? — меко попитах фелдшера, когато асансьорът потегли надолу.

Бъди делничен, нормален, си казвах аз. Очевидно беше съвършено естествено за тези тримата да изнасят мъртъвци от хотели посред нощ и аз се опитвах да се вместя в техния стандарт на поведение.

— Това е четвъртото ми повикване, откакто постъпих — каза той. — Ще си сменя работата с твоята.

— Да — казах аз, — аз ще седя тук по цяла нощ над една сметачна машина, докато ти ще си прибираш плячката година след година. — Боже, помислих си, защо употребих думата „плячка“? — Четох във вестниците — добавих бързо, — че лекарите печелят най-много в тази страна.

— Бог да благослови Америка — каза фелдшерът, когато асансьорът спря и вратата се отвори.

Той и шофьорът хванаха носилката и аз ги преведох през фоайето. Отворих им вратата с моя ключ и ги гледах как поставят тялото в линейката. Полицаят зад волана на тяхната кола беше заспал и леко похъркваше, със свалена шапка и увиснала назад глава.

Фелдшерът влезе в линейката заедно с трупа и шофьорът затръшна вратата. Той заобиколи отпред и стартира мотора, като ускоряваше шумно. Включи сирената още докато беше на първа скорост.

— За къде по дяволите се е разбързал? — каза полицаят, който стоеше на страничната пътека с мен. — Та те не отиват никъде.

— Няма ли да събудиш другаря си? — попитах аз.

— Нее. Ще се събуди, ако ни повикат. Придобил е инстинкт на животно. Може би да го оставя да си поспи за хубост. Де да имах нервите му. — Полицаят въздъхна, притиснат от грижите, които собствените му нерви не бяха в състояние да понесат. — Нека погледнем регистрационната книга, господине.

Той ме последва обратно в хотела със стъпки тежки, под бремето на закона. Отключих вратата на офиса. Не поглеждах към шкафа над сейфа, където лежеше картоненият калъф, скрит зад кутии с канцеларски материали и купчини стари списания.

— Имам шише бърбън тук, ако искате капчица — казах аз, когато влязохме в главния офис.

Даже докато говорех се възхищавах на абсолютно делничния начин, по който се държах. Постоянно щраках компютъра, картите бяха перфорирани правилно. Данните въведени. Но ми струваше усилия да не гледам към шкафа.

— Ами аз съм дежурен, нали знаеш, но една малка глътчица…

Аз отворих регистрационната книга и посочих записа за стая 602. Полицаят бавно го преписа в своя черен бележник. Историята на град Ню Йорк, честно написана на двайсет хиляди ръкописни страници от завършилите полицейската академия. Интересно археологическо откритие.

Извадих бутилката и я отворих.

— Съжалявам, нямам чаша.

— Пил съм от бутилки и преди това — каза полицаят. Той вдигна бутилката. — Ами Лʼчаим — каза той и дръпна продължително.

— Евреин ли сте? — попитах полицая, когато ми даде бутилката.

— Не. Партньорът ми е. Научих го от него.

Лʼчаим. За живота, спомних си аз от песента в „Свирач на покрива“.

— Май ще ви направя компания — казах аз, като вдигнах бутилката. — Мога да пийна. Нощи като тази оставят човека малко разнебитен.

— Това е нищо — каза ченгето. — Трябва да видиш някои работи, на които налитаме.

— Представям си. — И отпих.

— Е — каза полицаят, — трябва да си тръгвам. Ще дойде инспектор сутринта. Дръж онази стая заключена, докато дойде, разбрано?

— Ще предам на дневния служител.

— Нощна смяна — каза полицаят. — Спиш ли добре през деня?

— Прекрасно.

— Не и аз. — Полицаят печално поклати глава. — Погледни сенките под очите ми.

Погледнах кръговете под очите на полицая.

— Бихте могли да се наспите добре през нощта — казах аз.

— Не ме будалкай. — Човекът яростно заби кокалчетата на пръстите си в очите си. Ако окото те обиди… — Е, поне няма извършено престъпление. Да сме благодарни и за малкото милосърдие — изненадващо каза той. Неподозирана дълбочина, речник, който включва думата „милосърдие“.

Придружих го до главната врата, отворих я вежливо.

— Приятен ден — каза полицаят.

— Благодаря, на вас също.

— Довиждане.

Гледах тежката, бавно подвижна фигура да се качва в колата и да буди партньора си. Колата бавно потегли надолу по тихата улица. Заключих вратата и се върнах в офиса. Вдигнах слушалката и позвъних. Трябваше да изчакам десетина сигнала, преди връзката да се осъществи. Тази страна е съвсем скапана, си мислех, докато чаках. Никой не помръдваше.

— Уестърн Юниън — каза гласът.

— Искам да изпратя телеграма в Чикаго — казах аз. Дадох времето и адреса, произнасяйки името Ферис бавно буква по буква. — Като колело (на английски ferris whell — виенско колело).

— Какво? — Гласът от Уестърн Юниън беше ядосан.

— Виенско колело. Увеселителните паркове.

— Какво е съобщението, моля?

— С прискърбие ви съобщавам, че Джон Ферис, на ваш адрес, почина тази сутрин в три и петнадесет. Моля незабавно се свържете с мен за наставления. Подпис: Н. М. Дрюзак, управител, хотел „Свети Августин“, Манхатън.

Когато пристигне отговорът, Дрюзак ще е дежурен, а аз ще бъда някъде другаде, настрана и в безопасност. Нямаше нужда семейството в Чикаго да знае името ми.

— Таксата, моля.

Операторът ми каза цената. Добрият стар Дрюзак ще я включи в сметката на Ферис. Познавах го добре.

Пийнах още малко уиски, след това се настаних във въртящия се стол и взех Библията. Реших, че мога да се задълбоча в Притчите преди човекът от дневната смяна да дойде и ме освободи.