Ъруин Шоу
Нощна работа (17)

17

Пристигнахме в Гщаад при ранен здрач. Беше започнало да вали сняг. В хижите, разпръснати по склоновете на планината, тъкмо запалваха светлините и зад пердетата на прозорците те изглеждаха уютни и топли в сумрака. При такова време и в тези часове градът изглежда омагьосан. Изпитах моментна носталгия по суровите склонове на Върмонт, по надписите над магазините на английски, а не на немски език. Питах се какво ли прави Пат в този момент.

Фабиан не се върна отново към темата за Юнис по пътя след Берн, и му бях благодарен за това. Беше проблем, с който още не бях готов да се срещна. Обядът в Берн беше толкова добър, колкото беше обещал, бях изпил две мартини и половин бутилка вино и чувствах, че защитните ми сили са отслабени и щеше да е прекалено лесно да ме убедят да предприема действия, за които после бих могъл да съжалявам.

По главната улица трябваше да намалим заради група момчета и момичета, всички в джинси и ярки якета, които се изсипаха от една сладкарница и смехът им ехтеше като звънчета в ледения въздух. Беше лесно да си представи човек купищата от шоколадов кейк и планините сметанов крем, които току-що бяха погълнали в очакване на вечерята.

— Това му е хубавото на този град — каза Фабиан, докато маневрираше между тях. — Децата. Тук има три или четири международни училища. Един скиорски курорт има нужда от млади хора. Това придава на спорта атмосфера на невинност. Дизайнът на дрехите е за млади тела, климатът — за юношески цвят на лицата. Ще ги видиш утре навсякъде по пистите и ще съжалиш, че е трябвало да ходиш на училище в Скрантън.

Колата се катереше по нагънат хълм, като колелата се въртяха бясно по пресния сняг. На върха на планината, доминирайки над града, се издигаше огромният фалшив замък на хотела. Отвън и отвътре той не създаваше впечатление на невинност.

— Стандартната шега тук е — каза Фабиан, — че Гщаад се мъчи да бъде Сейнт Мориц и никога няма да го постигне.

— Това за мене е добре дошло — казах аз. Нямах никакво желание да видя отново Сейнт Мориц.

Регистрирахме се. Както обикновено, всички на рецепцията и в портиерната познаваха Фабиан и изглеждаха силно зарадвани, че го виждат отново. Той минаваше от място на място и приемаше поздравите за добре дошъл.

— Дамите — каза служителят, — оставиха бележка. Те са долу в бара.

— Каква изненада — каза Фабиан.

Барът беше голяма тъмна стая, но не толкова тъмна, че да не мога да видя Лили и Юнис на другия край. Бяха още в скиорски костюми и седяха на маса с петима мъже. На масата имаше огромна бутилка шампанско и Лили разказваше нещо, което не можех да чуя, но което завърши с такъв взрив от смях, че всички други в бара се обърнаха към тях.

Спрях на вратата. Струваше ми се, че нито Фабиан, нито аз ще бъдем поздравени с удоволствие.

— Не си губят времето, нали? — казах аз.

— Не съм и помислил, че ще го губят.

Той беше необезпокоен както винаги.

— Мисля да отида в стаята си и да се изкъпя — казах аз. — Повикай ме, когато се приготвиш за вечеря.

Фабиан леко се усмихна.

— Страхливец — каза той.

— „Ура“ за теб — казах аз и си тръгнах.

Зад гърба ми се чу нова експлозия на мъжки смях. Фабиан се отправи към масата.

Когато се изкачих до рецепцията, група младежи влезе в хола от една врата, която водеше към зала за боулинг. Беше смесен букет от момичета и момчета, последните с дълги коси, някои с бради, макар че най-възрастните едва ли бяха на повече от седемнайсет години. Носеше се гръмко бърборене на френски и английски. Спомних си какво беше казал току-що Фабиан за ходенето на училище в Скрантън. Почувствах се на неподходяща възраст и в неподходящо място. Едно от момичетата, най-хубавото от всички, се втренчи в мен. Имаше дълга, небоядисвана руса коса, която почти скриваше мъничко розово лице, и носеше прилепнали джинси с цветя в пастелни тонове, бродирани върху бебешки пълните бедра. Тя отметна назад от очите си своята коса с нежно женствено движение. Имаше зелен грим около очите, но не и червило. Погледът й ме накара да се почувствам неловко и се обърнах с гръб, за да си поискам ключа.

— Мистър Граймс… — Гласът беше колеблив, висок, детски.

Огледах се. Беше оставила другите от групата й да излязат и бе сама.

— Вие сте Дъглас Граймс, нали? — каза тя.

— Да.

— Вие сте пилотът.

— Да.

Не виждах нужда да поправя времето.

— Не ме помните, предполагам?

— Боя се, че не, госпожице.

— Аз съм Диди Уелс. Доротея. Разбира се, това беше много отдавна. Три години. Имах издадени зъби и носех скоби, които си поставях нощем. — Тя поклати глава и дългата руса коса покри лицето й. — Не бих очаквала. Никой не си спомня тринайсетгодишно хлапе. — Тя отхвърли косата си назад и се усмихна, като показа, че вече няма нужда от скоби. Зъбите й бяха хубави, бели, зъби на млада американка. — Страхотно — каза тя. — Вие понякога карахте ски с майка ми и баща ми.

— Разбира се — казах аз, припомняйки си това. — Как са те? Майка ти и баща ти?

— Те се разведоха — каза тя. Разбира се, помислих аз, бих могъл да се обзаложа за това. — Майка ми оправя разбитото си сърце в Палм Бийч. С един тенисист. — Момичето се засмя. — И аз съм запратена тук.

— Не прилича на много тежко изпитание — казах аз.

— Ако само знаехте — каза тя. — Обичах да ви гледам, когато карате ски. Никога не се перчихте като всички други момчета.

Момче, помислих аз. Майлс Фабиан беше единственият от останалите хора, който ме беше наричал момче след двайсетата ми година.

— Бих могла да ви позная — продължи момичето, — и от една миля разстояние на пистата. Някога карахте ски с много мила хубава дама. Тя тук ли е?

— Не — казах аз. — Ти четеше „Стенещи висоти“, когато те видях за последен път.

— Детска работа — каза тя. — Вие веднъж спуснахте с мен Шеста писта на самоубийците в снежна виелица. Помните ли?

— Разбира се — излъгах аз.

— Много мило от ваша страна е да кажете това, дори ако не си спомняте. Това беше моето изпълнение на годината. Сега ли пристигате?

— Да.

Тя беше първата личност, която ме беше познала, след като бях пристигнал в Европа, и, надявах се, последната.

— Дълго ли ще останете? — Приличаше на малко дете, което се бои да остане само в тъмното, когато родителите му излизат.

— Няколко дни.

— Познавате ли Гщаад?

— За пръв път съм тук.

— Може би аз ще мога да ви водя този път — отново последва нежният жест на отмятане на косата.

— Много мило от твоя страна, Диди — казах аз.

— Ако не сте зает с нещо друго — каза тя официално.

Момче с брада се върна на вратата и извика:

— Диди, цяла нощ ли ще бърбориш тук?

Тя направи нетърпеливо движение с ръка.

— Говоря със стар приятел на нашето семейство. Изчезвай. — Тя меко ми се усмихна. — Тези днешни момчета — каза тя. — Мислят си, че притежават тялото и душата ти. Космати животни. Никога не сте виждали толкова разглезена тълпа деца. Боя се за света, когато те най-после пораснат.

Опитах се да не се усмихна.

— Мислите, че съм особена, нали?

Това беше обвинение, рязко и ясно.

— Ни най-малко.

— Трябваше да ги видите, когато пристигнаха в Женева след ваканцията — каза тя. — В частния самолет на бащите им. Или като идват на училище с ролс-ройси. Царски карнавал на корупцията.

Този път не можах да скрия усмивката си.

— Мислите, че говоря странно. — Тя сви рамене. — Аз много чета.

— Знам.

— Аз съм единствено дете и родителите ми винаги бяха някъде другаде.

— Ходила ли си на психоаналитик?

— Всъщност не. — Тя отново сви рамене. — Разбира се, те опитаха. Аз не ги обичах достатъчно и те решиха, че съм невротичка. Faut pis за тях. Говорите ли френски?

— Не — казах аз. — Но мисля, че мога да се досетя, какво значи faut pis.

— Това е един надценяван език — каза тя. — Всичко се римува с всичко друго. Добре, беше ми много приятно да си поговоря малко с вас. Когато пиша вкъщи, кого да поздравя от вас, майка си или баща си?

— И двамата — казах аз.

— И двамата — повтори тя. — Това е смешно. Няма двама. Продължението следва. Добре дошли в страната Никога — Никога, мистър Граймс.

Протегна ръка и аз я стиснах. Беше малка, мека и суха. Тя излезе през вратата, а бродираните на пълничкия й задник цветя ми помахваха.

Поклатих глава. Изпитвах съжаление към майка й и баща й и си мислех, че в крайна сметка ходенето на училище в Скрантън не е чак толкова лошо. Взех асансьора, качих се горе и напълних ваната с гореща вода. Докато лежах в нея обмислях идеята да напиша къса бележка на Фабиан и спокойно да се кача на първия влак, заминаващ от Гщаад.

* * *

На вечерята бяхме само четиримата — Лили, Юнис, Фабиан и аз. Колкото е възможно по-незабелязано изучавах Юнис, като се мъчех да си представя как би изглеждало да я виждам на закуска пред себе си следващите десет години, двайсет години. Да си представя изпиването на бутилката порто с баща й, който ходи на лов три пъти седмично. Стоенето пред баптисткия купел с нея, когато кръщават децата ни. Майлс Фабиан като кръстник? Да посещавам сина ни — къде… в Итън? Всичко, което знаех за английските закрити училища, идваше от книгите на мъже като Киплинг, Уо, Оруел, Конъли. Решението ми беше против Итън.

Няколкодневното каране на ски беше придало на лицето на Юнис доста ярки, летни цветове. Носеше пъстра копринена рокля, която прилепваше към тялото й. Пълничка сега, ще стане ли внушителна после? Старата поговорка гласи, както напомня Фабиан, че да се обича богато момиче е толкова лесно, колкото и бедно. Но дали беше лесно?

Картината и звуците с нея и Лили, заобиколени от налитащи арогантни млади мъже (поне такива ми се струваха) на масата с огромната бутилка шампанско ме накара да излетя от бара. Не можеше да се отрече, че тя беше хубаво момиче и че млади мъже от същия калибър и класа винаги ще се въртят около нея. Как бих приел това, ако тя беше моя жена? Фактически никога не бях мислил към каква класа принадлежа или към каква мислят другите хора, че принадлежа. Майлс Фабиан е могъл да остави Лоуъл, Масачузетс зад себе си, като се преструва на английски земевладелец. Съмнявах се, че аз ще мога някога да се отърва от Скрантън, Пенсилвания и да се преструвам на нещо друго, освен това, което бях — уволнен пилот, човек, подготвен за нещо като висш техник, който зависи от платежната ведомост. Какво биха си шепнели гостите на сватбата за мен, докато стоях до олтара на някоя английска селска черква и чаках булката да мине през прохода между седалките? Бих ли могъл да поканя брат си Хенк и неговото семейство на сватбата си? Или брат си от Сан Диего?

Фабиан би могъл да ме инструктира до известна степен, но съществуват граници, независимо от това признава ли ги той или не.

Колкото до секса… Още под влиянието на моите мечти от следобеда зад волана, бях сигурен, че той би бил най-малкото, приятен. Но страстното желание, за което не можех да не вярвам, че е единствената истинска основа на всеки брак… бих ли могъл някога да бъда доведен до нещо поне приблизително такова от това спокойно, чуждо, затворено момче? А какво да се каже за семейните връзки? Лили като балдъза с нейния спомен за нощта във Флоренция като постоянен призрак при всяко събиране? В същия този миг разбрах, че бих искал стаята да се изпразни и да ни оставят с Лили сами, без да ни пречат. Бях ли обречен винаги да се въртя наблизо до това, което искам, но никога точно където искам?

— Това наистина се оказва една страхотна ваканция — каза Юнис, като намазваше с масло третото хлебче. Като сестра си, и тя имаше превъзходен апетит. Каквото и друго да се случеше с децата, ще бъдат родени поне с половин шанс да имат отлично храносмилане. — Когато си помисля за горките хора там в мрачния Лондон — каза тя, — мога да си оправя настроението. Имам чудна идея… — Тя се огледа около масата със своите невинни сини детски очи. — Защо не останем тук на това хубаво слънце, докато всичко се стопи?

— Портиерът каза, че утре пак ще вали сняг — казах аз.

— Това е само начин на говорене, Добро сърце — каза Юнис. Тя започна да ме нарича Добро сърце на втория ден в Цюрих. Още не бях разбрал какво значеше това. — Даже когато тук вали сняг ти се струва, че блести слънце, ако разбираш какво искам да кажа. В Лондон през зимата постоянно изглежда, че слънцето се е запиляло някъде другаде.

Питах се дали толкова би искала да продължи престоя на четворката със старото Добро сърце и неговите приятели, ако беше подслушвала хладнокръвния разговор за своето бъдеще, който беше проведен в колата по пътя за Берн.

— Изглежда такова прахосничество да се забързаме към претъпкания, шумен Рим, когато прекарваме толкова хубаво тук — каза Юнис, след като грижливо намаза хлебчето. — В края на краищата всички сме били в Рим.

— Аз не съм бил — казах аз.

— Ще бъдем там тъкмо през пролетта — каза тя. — Не си ли съгласна, Лили?

— Предложението е добро — каза Лили.

Тя ядеше спагети. Беше може би единствената от жените, които бях срещал, която можеше да изглежда грациозно, когато яде спагети. Сестрите влязоха в живота ми не по реда, по който бих искал.

— Майлс — каза Юнис, — безумно ли искаш да отидеш в Рим?

— Не всъщност — каза Фабиан. — И без това има едно-две неща, които искам да погледна тук.

— Що за неща? — попитах аз. — Мислех, че тук сме на почивка.

— На почивка сме — каза той. — Но има всякакви видове почивка, нали? Не се безпокой, няма да преча на ските ти.

Докато свършихме вечерята бяхме решили, че ще останем в Гщаад най-малко още една седмица. Казах, че имам нужда от малко въздух и попитах Юнис дали иска да се поразходи с мен, като мислех, че може би ако сме сами най-после бихме могли да направим някакво открито движение един към друг, но тя се прозина и каза, че ските и студеният въздух през деня са я изтощили и тя просто трябва да се пъхне в леглото. Изпратих я до асансьора, целунах я по бузата и й казах „лека нощ“. Не се върнах в трапезарията, а си взех палтото и се разходих сам сред въртящите се наоколо снежинки в черната нощ.

* * *

Портиерът не позна. На сутринта не валеше сняг, а беше ясно, синьо и студено. Взех под наем ски и обувки, и направих няколко щури спускания по планината с Лили и Юнис, които караха с обречено британско безразсъдство, което почти сигурно щеше да ги заведе в болницата. Фабиан не беше с нас. Каза, че трябвало да проведе няколко телефонни разговора. Не ми каза с кого и по какъв въпрос, но знаех, че доста скоро ще науча и полагах всички усилия да не гадая точно каква част от общото ни състояние ще се включи в рисковани сделки, преди да се срещнем за обяд. Беше ни казал, че ще ни чака в един и половина в Ийгъл Клъб, на една планина, наречена Васенграт, така че да можем да обядваме заедно. Беше изключителен клуб, с правила за членуване, но Фабиан естествено беше уредил да ни приемат като гости по време на престоя ни в Гщаад.

Беше чудесна сутрин, въздухът искрящ, снегът отличен, момичетата грациозни и щастливи на слънцето, скоростта опияняваща. Сама по себе си, помислих си за момент, тя правеше всичко, което ми се беше случило след нощта в хотел „Свети Августин“, почти да си заслужава цената. Имаше само едно леко досадно обстоятелство. Млад американец, навесен с фотоапарати, ни снимаше непрекъснато като се качвахме в лифтовете, затягахме ските си, смеехме се заедно, тръгвахме надолу по пистата.

— Познавате ли този тип? — попитах момичетата. Не познах в него някого от тези, които бяха с тях на масата предната вечер в бара.

— Никога не съм го виждала — каза Лили.

— Това е внимание към нашата красота — каза Юнис. — И на трима ни.

— Нямам нужда от никакво внимание към моята красота — казах аз.

По едно време, когато Юнис беше паднала и аз се катерех нагоре, за да й помогна и да закрепя ските й отново, мъжът се появи и започна да прави снимки от всички ракурси. Колкото е възможно по-любезно му казах:

— Хей, приятелю, не ти ли е достатъчно вече?

— Никога не е достатъчно — каза мъжът.

Беше мършав, приказлив млад човек в провиснали стари дрехи, който продължаваше да щрака.

— Там във вестника искат да имат голям избор.

— Вестника? — попитах аз. — Какъв вестник?

— „Уиминс уеър дейли“. Пиша репортаж за Гщаад. Вие сте точно това, което ми трябва. Шикарни и фотогенични, със събрани ски. Щастливи хора, на върха на модата, с нито една грижа на света.

— Вие си мислите — казах аз кисело. — Наоколо е пълно с хора, които отговарят на това описание. Защо не работите там?

Не си падах по идеята снимката ми да се окаже на цяла страница на вестник в Ню Йорк в тираж може би стотици хиляди. Кой знае какъв вестник четат сутрин двамата мъже, които бяха посетили Дрюзак?

— Ако дамите възразяват — каза човекът любезно, — ще спра, разбира се.

— Не възразяваме — каза Лили. — Ако ни пратите копия. Обожавам собствените си снимки. Ако са ласкаещи.

— Могат да бъдат само ласкаещи — каза галантно младият човек.

Предполагам, че е правил снимки на хиляди хубави жени в своята кариера и бях сигурен, че не се е стеснявал да я започне. С една дума му завиждах.

Но той се отдалечи на ските си, отпуснат и безгрижен за бабуните, и не го видяхме отново, преди да отидем на терасата на клуба, където пиехме Блъди Мери и чакахме да се появи Фабиан.

По това време възникна ново усложнение. По обяд забелязах малка фигурка, която ни следеше от разстояние. Беше Диди Уелс. Не приближи на повече от петдесет ярда, но където и да отидехме, тя беше там, караше по нашите следи, спираше, когато спирахме, тръгваше, когато тръгвахме. Караше добре, леко и уверено, и даже когато засилих много, при което Лили и Юнис полетяха по склона напълно без контрол върху скоростта, за да не ме изгубят от поглед, тази малка фигурка винаги вярно вървеше по следите ни, сякаш завързана за нас с дълго невидимо въже.

При последното спускане, точно преди обяд, нарочно почаках на долната станция на лифта, като оставих Лили и Юнис да се качат заедно на една двойна седалка. Диди дойде в зданието на лифта. Дългата й руса коса беше завързана на тила с панделка и падаше по гърба й. Още носеше сините дънки на цветя и късо, обемисто оранжево яке.

— Нека вземем тази седалка нагоре заедно, Диди — казах аз, когато столчето се залюля до нас и тя се покатери на него с тежките си обувки.

— Нямам нищо против — каза тя.

Седеше мълчаливо, докато с клатушкане се измъквахме към откритото слънце. Седалката тихо мъркаше и видяхме целия град, прострян наоколо в слънчевата светлина. Назъбените остри върхове, протегнали се към небето навсякъде, приличаха на бели катедрали в далечината.

— Имате ли нещо против, ако запуша? — каза тя, като започна да вади от джоба си пакет цигари.

— Да — казах аз.

— Окей, тати — каза тя. После се засмя. — Хубав ден, нали? — попита тя.

— Прекрасен.

— Вие не карате така добре, както някога. С повече усилия.

Знаех, че това беше вярно, но не ми беше приятно да го чуя.

— Малко съм ръждясал — казах с достойнство. — Бях много зает.

— Личи си — каза тя прозаично. — И тези две дами с вас — тя издаде слаб особен звук. — Те ще се пребият някой ден.

— Същото им казах и аз.

— Обзалагам се, че когато при тях няма мъже, ако изобщо отиват някъде без мъж, те се спускат на рало до долу. Обаче имат страшни екипи. Видях ги в деня, когато пристигнаха, в магазините, купуваха всичко, което им се изпречи пред погледа.

— Те са хубави жени — казах аз отбранително — и обичат да изглеждат възможно най-добре.

— Ако клиновете им са само с инч по-тесни, ще се задушат до смърт.

— И твоят панталон не е по-свободен.

— Това е моята възрастова група, това е всичко.

— Струва ми се, че ми каза, че ще ме разведеш из Гщаад.

— Ако не сте зает — каза тя. — Но вие със сигурност сте зает.

— Все пак, ти би могла да се присъединиш към нас — казах аз. — Дамите ще се зарадват.

— Няма да се присъединя — каза тя безизразно. — Обзалагам се, че всички отивате да обядвате в Ийгъл Клъб.

— Как позна?

— Отивате, нали?

— Случайно да.

— Знаех си. — Имаше нотка на презрителен триумф в гласа й. — Жените, които се обличат така, винаги обядват там.

— Ти даже не ги познаваш.

— Това ми е втора зима в Гщаад. Спазвам категориите.

— Искаш ли да дойдеш с нас за вечеря?

— Благодаря, не. Това не е за мен. Не обичам разговора. Особено жените. Глозгането на репутации. Крадене на чужди съпрузи. Малко съм разочарована от вас, мистър Граймс.

— Така ли? Защо?

— От пребиваването ви на място като това. С жени като тези.

— Те са съвършено мили дами — казах аз. — Не бъди толкова строга. Не са оглозгали още нито една репутация.

— Аз трябва да бъда тук — продължи тя упорито. — Това е идея на майка ми за това, къде трябва да бъде една добре възпитана дама, когато целта е нейното образование. Образование. Ха! Как да пораснеш безполезна на три езика. И скъпа.

Горчивината в гласа й беше смущаващо възрастна. Това не бе разговор, който може да се очаква да водиш с хубаво, сочно, малко шестнайсетгодишно американско момиче, докато бавно се изкачваш на слънцето над приказния пейзаж на зимните Алпи.

— Добре — казах аз, като знаех, че звучи неубедително — сигурен съм, че ти няма да пораснеш безполезна. На колкото и да са езици.

— Не и ако това ме убива.

— Имаш ли някакви планове?

— Ще стана археолог — каза тя. — Ще се ровя в развалините на стари цивилизации. Колкото по-стари, толкова по-добре. Искам да се отдалеча колкото е възможно повече от цивилизацията на двайсети век. Поне от версията на майка ми и баща ми за тази цивилизация.

— Мисля, че си малко сурова към тях — казах аз. Предполагам, че защитавах и себе си заедно с нейните родители. В края на краищата и те принадлежаха почти към моето поколение.

— По-добре да не говоря за родителите си, ако нямате нищо против — каза тя. — По-добре да говоря за вас. Женен ли сте вече?

— Не.

— Аз също не планирам да се омъжвам. — Тя ме погледна предизвикателно, сякаш ме призоваваше да коментирам това.

— Чувам, че това малко излиза от мода — казах аз.

— Не без причина — каза тя. Приближавахме края и се готвехме да слезем. — Ако някога поискате да покарате ски с мен сам… — тя натърти тази дума, — оставете ми бележка във вашата кутия в хотела. Аз ще минавам от там. — Ние слязохме от седалката и си свалихме ските. — Макар че ако бях на ваше място — каза тя, като излизахме от заслона на слънце, — не бих стояла тук много дълго. Това не е естественото ви местообитание.

— Кое според теб е естественото ми местообитание?

— Бих казала Върмонт. — Тя се наведе и започна да си слага ските, пъргава и компетентна. — Малък град във Върмонт, където хората работят, за да си изкарат хляба.

Сложих ските си на рамо. Клубът беше само на петдесет ярда, на нивото на лифтовата станция, и до входа му имаше разчистена пътека в снега.

— Моля, не ми се сърдете — каза тя, като се изправяше. — Неотдавна взех решение да говоря каквото мисля във всички случаи.

По някакъв импулс, който сам не разбрах, се наклоних и целунах бузата й, студена и румена.

— О, това е много мило — каза тя. — Благодаря. Пожелавам ви страхотен обяд.

Тя вероятно беше подслушала разговорите на Юнис и Лили. След това се отдалечи, като се пързаляше майсторски на ските си, към долния край на влека, който водеше по-нагоре в планината. Поклатих глава, докато гледах издутата, малка, ярко оцветена фигурка да пресича меко склона. След това, като носех ските си, тръгнах към масивното каменно здание, където се намираше клубът.

* * *

Фабиан се появи, когато Юнис, Лили и аз пиехме втората си Блъди Мери на терасата на клуба. Той не беше облечен за ски, но изглеждаше много елегантен в пуловера си с висока поло яка и синьото тиролско сако от пресукана вълна, изгладен кадифен панталон с еленов цвят и високи велурени апрески. Аз бях със скиорския си костюм, който бях купил на сергия в Сейнт Мориц, защото нямаше нищо по-евтино, и до него се чувствах безвкусно облечен. Панталонът вече се издуваше патетично на коленете и на задника. Бях сигурен, че другите елегантни хора на терасата си шушукаха за нас и се чудеха, какво може да прави някой, изглеждащ и облечен като мен, при група като тази. Забележката на Диди Уелс за моето естествено местообитание беше оказала своето въздействие.

Високо горе, в блестящото синьо небе, голяма птица планираше на неподвижните си крила. Може би беше орел. Чудех се от каква ли плячка би могъл да живее в тази ледена долина.

— Хубава ли ти беше сутринта? — попитах Фабиан, когато целуна момичетата и си поръча Блъди Мери.

— Само времето ще покаже — каза той. Той обичаше своите малки мистерии, Фабиан.

Опитах се да не показвам безпокойството си.

— Надявам се, че нямаш нищо против, Дъглас — каза той. — Уговорих среща в града за нас след обяда.

— Ако дамите ми разрешат — казах аз.

— Сигурен съм, че ще намерят някой друг млад човек, за да карат ски с него — каза Фабиан.

— Не се съмнявам — казах аз.

— Има голямо парти тази вечер — каза Лили. — Ние във всички случаи трябва да отидем на фризьор…

— Аз поканен ли съм? — попитах.

— Разбира се — каза тя. — Аз разгласих, че сме неразделни.

— Умно от твоя страна — казах аз.

Тя ме погледна остро.

— Боя се, че старото Добро сърце не прекарва времето си така добре, както би трябвало. — Сега и тя ме наричаше Добро сърце. — Може би той предпочита компанията на по-млади дами.

Тя не беше казала нищо, но пътуването ми на лифта с Диди Уелс не беше минало незабелязано.

— Тя е дъщеря на стари приятели от моя край — казах аз с достойнство.

— Зряла е за опустошаване — каза Лили. — Хайде да отидем да обядваме. Тук е студено.

* * *

Срещата, която Фабиан беше уговорил, беше с агент по недвижимо имущество с малка кантора на главната улица на града. Преди да влезем той обясни, че сутринта е гледал парчетата земя, които се продават.

— Това би могла да бъде интересна инвестиция за нас — каза той. — Както вече си доловил, моята философия е проста. Живеем в свят, в който някои първични елементи стават все по-оскъдни и по-оскъдни. Соя, злато, захар, петрол и прочее. Икономиката на планетата страда от пренаселеност, страх, войни, нечиста съвест, и свръхизобилие на достъпни пари. Като се събират тези неща умерено, умният и обикновено песимистично настроен човек знае, че оскъдицата може само да става все по-голяма, и купува съответно на това. Швейцария е малка страна със стабилно управление и практически никаква възможност да бъде въвлечена във военни авантюри. Скоро тук ще продават земята на изплашените пари почти на унции. Сред собствените ми приятели и познати има дузини, които биха желали да притежават даже най-малките парченца от нея. В момента поради швейцарските закони те нямат право да купуват. Но ние имаме швейцарска компания, или лихтенщайнска, което е същото, и няма нищо, което да ни попречи да купим една опция за шест месеца, да кажем, на едно парче от тази хубава земя и да обявим, че смятаме да построим луксозна хижа с прилични размери, с известен брой луксозни апартаменти, и да ги дадем под наем предварително за двайсет и пет години напред. Със заема, който бихме могли да измъкнем от някоя банка, можем да станем собственици на много доходна недвижима собственост, която накрая няма да ни струва нищо и където бихме могли в края на краищата да имаме едно малко pied-a-ferre^[1] без пари за нашите собствени ваканции. Звучи ли ти разумно?

— Както обикновено — казах аз.

Всъщност звучеше по-разумно от обикновено. Бях видял как главозамайващо подскочиха цените на малки парченца изоставени ферми във Върмонт, когато там започнаха да строят ски лифтове.

— Скъпи съдружнико — каза Фабиан, като се усмихваше — старо Добро сърце.

Към края на следобеда направихме предложение за шестмесечна опция на планинско парче земя далеч от пътя, на около пет мили от Гщаад. Агентът ни каза, че ще отнеме малко време да се уредят формалностите и да се състави договорът, но той беше сигурен, че няма да се срещнат значителни пречки по пътя ни.

Никога не бях притежавал каквото и да е, с изключение на дрехите на гърба си, но докато се върнем в хотела за чай аз бях практически уверен, или поне Фабиан каза така, че съм полусобственик на здание, което след една година ще струва над половин милион долара. Кокалчетата на ръцете ми побеляха от напрежение докато карах ягуара из града, който сега разглеждах с нов собственически интерес. Фабиан просто изглеждаше спокойно доволен от дневната работа.

— Ние едва започваме, Добро сърце — само каза той, когато паркирах колата на участъка пред хотела.

Обличах се за вечерта, когато звънна телефонът. Беше Фабиан.

— Нещо се случи — каза той. — Не мога да дойда с вас. Имаш ли нещо против да заведеш момичетата?

— Какво има?

— Току-що срещнах Бил Слоун във фоайето.

— О! Само това ми трябваше.

Усетих настръхване по врата си. Бил Слоун не беше допринесъл нищо към най-хубавите ми часове в Европа.

— Някой ден трябва да ми кажеш какво точно се е случило между вас двамата.

— Някой ден — казах аз.

— Той е сам. Изпратил е жена си обратно в Америка.

— Това е най-умното нещо, което е направил през цялата година. И все пак какво общо има той с неидването ти с нас тази вечер?

— Той иска днес да трае карти. Като започне незабавно.

— Мисля, че се беше отказал от бриджа до края на живота си?

Сега, когато Фабиан ме беше въвел в науката за високите финанси, играта на бридж изглеждаше излишно рискована. Тесте карти не е като слитък злато, или соеното бъдеще, или акър земя в Швейцария.

— Той не иска да играе бридж — каза Фабиан. — Схванал е нещата за бриджа, както казва.

— Какво иска да играе?

— Покер лице срещу лице — каза Фабиан. — В неговата стая.

— О, господи, Майлс! Не можа ли да му кажеш, че си зает тази вечер?

— Събрал съм толкова плячка от него, и чувствам, че му дължа една вечер. И чувствам също, че дължа нещо на репутацията си на джентълмен.

— Не и на мен.

— Имай доверие в мен, Добро сърце — каза Фабиан.

— Що за играч на покер си?

— Не се тревожи толкова. Мога да се погрижа за себе си. Особено с Бил Слоун.

— Славни последни думи — казах аз. — Всеки може да има късмет за една вечер.

— Ако толкова те е страх, можеш да дойдеш и да гледаш.

— Нервите ми не са толкова здрави — казах аз. — И освен това се съмнявам, дали мистър Слоун ще бъде очарован от моето присъствие.

— Все пак, обясни на момичетата. Ще го направиш, нали?

— Ще им обясня — казах аз без любезност.

— Това е то мил човек. Слушай, Дъглас, ако толкова те е страх, ще го направя само за себе си. Ще заложа сам.

Поколебах се при това изкушение, след това се засрамих.

— Забрави това — казах аз. — Аз съм наполовина, в печалба или загуба.

— Страхотно — каза той.

— Да-а — казах аз.

Когато затворих, знаех, че партито тази вечер ще бъде едно от най-големите светски събития на годината, ако можеше да ми достави удоволствие.