Ъруин Шоу
Нощна работа (20)

20

Когато се върнах в хотела, портиерът ми каза, че мистър Фабиан ме чака в стаята си. Беше късно следобед. Лили и аз бяхме изпили още по няколко брендита в мълчание, докато ресторантът бавно се изпразваше. Смъртта предразполага към дълги обеди.

Бях оставил Лили при фризьора.

— Няма смисъл — каза тя — да се пропилее целият следобед. — Бяхме взели седалковия лифт, от чувство за приличие. Приехме, че да се спуснем със ски след случилото се би изглеждало лекомислено. Никой от нас не говореше за Юнис. — Какво беше последното нещо, което каза на човека? — попита Лили, докато се люлеехме бавно към сенчестата долина.

— Да се измита — казах аз.

Тя кимна.

— Точно това си и мислех, че му каза. Здравей и довиждане. — Тя направи жест към далечните върхове, още блестящи на слънцето. Орелът, ако това беше орел, отново беше на пост, патрулирайки в неутралното швейцарско небе. — Има и по-лоши места за умиране — усмихна се тя. — И по-лоши последни думи. Ако изобщо има някаква справедливост, трябва да е задраскал ужасната си жена от завещанието си.

— Сигурен съм, че не е.

— Аз казах ако има справедливост.

— Мислиш ли, че твоят мъж те е задраскал от своето завещание?

— Не бъди чак такъв американец — каза тя.

Оставихме нещата така.

По пътя към хотела влязох в един магазин и си купих палто. Диди Уелс да си пази спомена. Цената не беше висока, за да си осигуря нейното отсъствие.

* * *

Фабиан опаковаше багажа си, когато влязох, в общия им куфар с Лили. Той не пътуваше с малко багаж. Имаше четири големи куфара, пръснати наоколо по двете стаи. Както винаги навсякъде имаше вестници, отворени на финансовите страници. Той опаковаше бързо и акуратно, обувките на едно място, ризите на друго на хрустящи съвършени купчинки.

— Ще придружа тялото до къщи — каза той. — Това е най-малкото, което мога да направя, не мислиш ли?

— Най-малкото — казах аз.

— Ти беше прав — каза той. — Разписката беше в левия джоб. Всички формалности ще бъдат изпълнени преди тази вечер. Швейцарците са много експедитивни, когато трябва да се изнесе мъртъв чужденец от страната. Той беше само на петдесет и две. Холеричен човек. Преждевременно разрушение. Урок за всички ни. Обадих се на жена му. Прие новината храбро. Тя ще ни посрещне, ковчега и мен, утре на „Кенеди“. Извършва необходимите ужасни неща. Знаеш ли къде е Лили?

— Прави си косата.

— Не си губи времето. Възхищавам й се за това. — Той вдигна слушалката и поиска фризьора. Докато чакаше да го свържат, каза: — Имаш ли нещо против да ни закараш утре до Женева?

— Ако полицията ми разреши да напусна града — казах аз. — Паспортът ми е още у тях.

— О — каза Фабиан, — почти бях забравил. Той извади паспорта ми от джоба си и го хлъзна по масата. — Ето го.

— Как го получи?

Като че не бях изненадан, че е в него. Отчасти против волята ми той бе се установил във въображението ми като покровителствена бащинска фигура, капризно могъща, разрешаваща всички проблеми и загадки, движеща хора и закони. Прелистих паспорта, за да видя дали има нещо прибавено или махнато. Не видях нищо, от което да се вижда, че ме бяха подозирали в престъпление.

— Помощник-управителят ми го даде, когато влизах — каза Фабиан безгрижно. — Намерили са огърлицата.

— Кой я е откраднал?

— Никой. Дамата я е напъхала в една скиорска обувка за по-сигурно и е забравила къде я е сложила. Мъжът й я е намерил този следобед. Помощник-управителят се изкриви от извинения. В стаята ти те чакат огромна бутилка шампанско и голям букет цветя в знак на хотелското смирение. Ало, ало — каза той в слушалката, — мога ли да говоря с лейди Абът, моля? — след това към мен: — Не възразяваш да те оставим за няколко дни сам, нали?

— Откровено казано — казах аз, — нищо не би могло да ми достави по-голямо удоволствие.

Той вдигна вежди.

— Ами… каза.

— Чувствам се така, като че ли съм бягал крос в продължение на седмици — казах аз. — Мога да използвам малка ваканция.

— Мислех, че ти харесва — каза той с нюанс на упрек в гласа.

— Всеки с мнението си — казах аз.

— Лили — каза Фабиан по телефона, — утре трябва да замина за Америка. Две или три седмици, на открито. Искаш ли да дойдеш с мен? — Той послуша за миг, после се усмихна. — Това се казва мое момиче — каза той. — По-добре идвай по-скоро и започвай да си събираш багажа. — Той затвори. — Тя обича Ню Йорк. Ще се настаним в „Сейнт Риджис“. В случай че искаш да се обадиш.

— Смъкваш класата, а?

Сви рамене и продължи опаковането.

— Подходящ е — каза той. — И му харесвам бара. Всъщност дори това да не се беше случило, трябваше след ден-два да летя нататък. Искам да привърша работите с хижата и просто всички, които ще ми трябват, са на източния бряг. Може да се наложи да отида и до Палм Бийч за седмица-две. След погребението.

— Сурова страна.

— Усещам известно негодувание от твоя страна, Дъглас. — Той сбърчи чело над един кашмиров пуловер, който сгъваше. — Не мисля, че това ще ми потрябва. Ти как мислиш?

— Не и в Палм Бийч.

— Звучи така, като че ли устройвам това пътуване за удоволствие — отново чух мек упрек. — Уверявам те, че бих предпочел да отида с теб в Италия. Бих искал да направиш нещо за мен, за нас, като отидеш в Рим. Бях в контакт с един очарователен италианец джентълмен. Името му е Куадрочели. Италианците имат голям късмет, когато се стигне до избор на имена, нали? Ще пратя на Dottore телеграма да те чака. Славно малко мероприятийце, което чака да си го загънеш.

— Какво е то?

— Не бъди толкова подозрителен.

— Трябва да признаеш, че последното ти мероприятие не беше огромен успех.

— Но накрая се обърна добре, нали? — весело каза той.

— Мисля, че не можем да се надяваме всичките ни партньори, с които имаме работа, да падат мъртви в деня, когато трябва да им плащаме.

Фабиан се засмя, като показа превъзходните си зъби под безупречните мустаци.

— Кой може да каже? Аз самият вече приближавам критичната възраст.

— Ще трябва брадва, за да те вкарат в нея, Фабиан — казах аз — и ти знаеш това.

Той отново се разсмя.

— Както и да е, можеш да обясниш обстоятелствата на Докторе Куадрочели. Защо не мога да отида лично. Ще го намериш в Порто Ерколе. Това е само на два часа път северно от Рим. Прелестно място. Надявах се да прекарам най-малко две седмици там. Има първокласен малък хотел с изглед към Средиземно море. Казва се „Пеликано“. Идеално място да се скриеш с момиче. — Той въздъхна, съжалявайки за първокласния малък хотел с изглед към Средиземно море. — Лили го обожава. По-късно през тази година може би ще отидем. Искай стаята с голямата тераса. Добрият Докторе има вила недалеч от там.

— Какво щеше да правиш там този път?

— Бих искал да не звучиш така сърдито, старче. Обичам доволните съдружници.

— Моите нерви не са така здрави като твоите.

— Предполагам, че не са. Вино.

— Какво?

— Попита ме какво ще правя там този път. Ще завъртя вино. При количествата, които светът изпива днес, да се занимаваш с вино е все едно да имаш разрешение да крадеш. Забелязвал ли си как се качват цените на всички видове вина? Особено в Америка.

— Не бих казал, че съм забелязал.

— Повярвай ми, качват се. Куадрочели има малък имот край Флоренция. Той произвежда великолепно кианти. Засега в твърде малко количество. Само за себе си и за приятели. Той е заобиколен от множество дребни фермери, които отглеждат грозде със същото качество. Миналото лято с него си поиграхме с идеята да направим контракти за изкупуване на продукцията на неговите съседи, да поръчаме красив етикет, да я бутилираме под негово име и да я продаваме в Щатите директно на веригите ресторанти. Като елиминираме всички посредници. Можеш да си представиш преимуществата.

— Фактически не мога — казах аз. — Никога в живота си не съм елиминирал посредници. Но предполагам, че е достатъчно, ако ти можеш.

— Повярвай ми — каза той. — Ще иска малко капитал, разбира се. Мистър Куадрочели няма необходимия, а миналото лято, както можеш да си представиш, и аз го нямах.

— А сега го имаш.

— Ние го имаме. Първо лице множествено число, старче. — Той потупа ръката ми с братски жест. — Завинаги и за ден. Свързах се с мистър Куадрочели и той разработва движението на цените. Ще бъде добре, ако ги прегледаш и ми се обадиш в Ню Йорк, за да обсъдим това заедно. Всъщност мисля, че ще е хубаво да ми се обаждаш всеки няколко дни, да кажем в десет часа нюйоркско време. Винаги по нещо се случва.

— Не е лъжа — казах аз.

— Поддържай кръвообращението — каза той безгрижно. — Кажи на мистър Куадрочели от мое име, че ще организирам ресторантите в Щатите. За щастие имам няколко скъпи приятели, които са в бизнеса. Много вътре в бизнеса. Фактически те искаха да отида при тях като вицепрезидент, отговарящ за връзките на веригата с клиенти и организации. Но това би означавало да ходя на работа всеки ден. Немислимо. Без значение колко плащат. Би означавало също непрекъснато да се усмихвам. Хич не е работа за мен. Но те поглъщаха много вино.

— Майлс — казах аз, — колко още други схеми има в главата ти, които си готов да ми изтърсваш една след друга?

Той се разсмя.

— Не искам да те тревожа с проектите, преди те да узреят, Добро сърце. Би трябвало да ми благодариш.

— Благодаря ти — казах аз.

— След вечеря ще ти дам адреса и телефона на Куадрочели. Също и адреса на моя шивач в Рим. Кажи му, че си ми приятел. Предлагам да си направиш пълен гардероб. Ще ти дам също и адреса на отличен производител на ризи. Предлагам също да изхвърлиш сегашния си гардероб. Той не допринася за нашия общ образ, ако ме разбираш правилно. Надявам се, че не те засягам.

— Напротив — казах аз. — Разбирам. До времето, когато ще ме видиш отново, ще съм се превърнал в твоя реклама.

— Така е по-добре — каза той. — Искаш ли телефоните на няколко приятни италиански момичета?

— Не. Благодаря. Това ще правя сам, ако не възразяваш.

— Просто мислех, че може да поискаш да спестим малко време.

— Не бързам.

— Накрая ще трябва да изкореним стария пуритан в теб — каза той. — Междувременно предполагам, че трябва да те приема какъвто си.

През цялото това време той влизаше и излизаше от спалнята, като донасяше различни дрехи и ги слагаше в един или друг куфар. Сега се появи с хубавото синьо тиролско сако.

— Това ще ти стои много добре, Дъглас — каза той. — Малко ми е голямо. Би ли го приел?

— Не, благодаря. Приключих със ските за тази година — казах аз.

Той кимна трезво.

— Разбирам. Това, което се случи днес, пооряза границите на алпийските радости.

— Никога не съм искал да дойда най-напред тук.

— Понякога човек трябва да прави неща за удоволствие на дамите — каза Фабиан. — Апропо по това. Искаш ли да ми кажеш, защо Юнис се оттегли?

— Не особено.

— Съжалявам, че не се оказа склонен да приемеш съвета ми — каза Фабиан. — Беше добър съвет.

— О, хайде, стига, Майлс! Което стига — стига. Тя ми каза всичко. — Някак си видът на този хубав, чудесно сложен мъж, с всеки косъм на мястото си, с панталони и ризи, които му стояха безупречно, с обувки със силен махагонов блясък, изкусно опаковащ своята маса куфари, съвършения пътешественик от ерата на авиолайнерите, внезапно ме вбеси. — Всичко за теб. Или поне достатъчно за теб.

— Нямам ни най-малка представа за какво говориш, старче. — Той акуратно напъха дузина чорапи в ъгъла на един куфар. — Какво би имала да ти каже за мен?

— Тя те обича.

— О, боже — каза той.

— Ти си имал връзка с нея. Не съм в бизнеса на битпазара.

— О, боже — каза отново той. — Тя каза това?

— И повече.

— Откакто съм те срещнал — каза той, — все се безпокоя заради твоята невинност. Много ти е нисък прага на шокиране. Хората имат връзки. Това е факт от живота. Хората, с които си свързан. Повече или по-малко постоянно. Боже мой, човече, бил ли си някога на сватба, на която булката да не е имала връзка с поне един от гостите?

— Би могъл да ми кажеш — казах аз като знаех, че звучи глупаво.

— Каква полза би имало от това? Бъди разумен. Предложих ти я с най-добрите намерения на света. И за теб, и за нея. Мога да поръчителствам за факта, че тя е чудесно момиче. В леглото и извън него, за да не уточняваме прекалено.

— Тя е искала да се ожени за теб.

— Преходен каприз. Най-малкото, аз съм прекалено стар за нея.

— Е, хайде стига, Майл. Петдесет съвсем не са чак толкова много.

— Не съм на петдесет. На много повече съм, ако трябва да знаеш.

Погледнах го невярващо. Ако не беше ми казал, когато го срещнах, че е на петдесет, щеше да ми е трудно да повярвам, че е много над четиридесет. Знаех, че му е лесно да лъже, но не виждах защо би се правил на по-стар, отколкото е.

— На колко повече? — попитах аз.

— През следващия месец навършвам шейсет, старче.

— Трябва да ми каже тайната си — казах аз. — Някой ден.

— Някой ден, да. — Той решително щракна ключалката на един куфар. — Жени като Юнис нямат никакво чувство за бъдещето. Те виждат човека, който са си измислили, и виждат само любовника, без възраст от страстта, но не виждат старецът в чехли, който ще седи пред камината само след няколко години. Разбира се, няма нужда да казваш на когото и да е друг това, което току-що научи.

— Лили знае ли?

— За нищо на света не бива да знае! — каза той бързо. — Така че, както виждаш, по-скоро мислех, че ви правя на двамата с Юнис добра услуга.

— Тя не е съвсем сговорлива — казах аз.

— Съжалявам за това.

Едва не му казах за Диди Уелс, лежаща гола на леглото ми, но осъзнах навреме, че това не би повишило забележимо оценката му за мен.

— Във всички случаи — казах аз, — мисля, че е по-добре за всички засегнати, че Юнис си отиде.

— Може би си прав — каза той. — Но никога няма да разберем дали е така, нали? Впрочем, има ли някой, на когото би искал да се обадя или да видя, докато съм в Америка? Някакво съобщение?

Замислих се за момент.

— Можеш да телефонираш на брат ми в Скрантън — казах аз. Написах адреса му. — Попитай го как е. И му кажи, че всичко е добре. Че съм си намерил приятел.

Фабиан се усмихна доволен.

— Наистина си намерил. Някой друг?

Колебаех се.

— Не — казах накрая.

— Ще чакам с нетърпение. — Фабиан пъхна листчето с адреса на Хенри в джоба си. — Сега, ако нямаш нищо против, ще направя малко йогийски упражнения преди вана. Предполагам, че ще се преоблечеш за вечеря?

Йога, мислех си аз, като напусках апартамента. Може би това е, което би трябвало да започна.

* * *

Гледах големият самолет да излита от Оантрен, летището на Женева, с Фабиан, Лили и ковчега в него. Небето беше сиво и ръмеше. Бях казал, че нищо няма да ми достави по-голямо удоволствие, отколкото да ме оставят сам за няколко дни, бях си мислил, че ще се почувствам облекчен, когато ги видя най-после да отпътуват, като ученик пред ваканция, но всъщност бях самотен и потиснат. Имах в портфейла си листче с адреса и телефона на мистър Куадрочели, адресите на шивача и майстора на ризи в Рим, и списък, който Фабиан беше ми направил на добри ресторанти и черкви, които не бива да пропусна по пътя си на юг. Но това беше всичко, което трябваше да ме предпази да не отида на гишето за билети и да си взема един за следващия полет към Ню Йорк. Когато самолетът изчезна на запад, почувствах се напуснат, изоставен, единственият непоканен на празника.

Какво ще стане, ако катастрофира самолетът? Не успях да си го помисля и то вече ми се струваше възможно. Иначе защо бях си го помислил? Като пилот винаги съм изпитвал зловещ професионален интерес към самолетните катастрофи. Знаех колко лесно нещата могат да тръгнат накриво. Запушен вентил, неочаквана турбулентност в прозрачен въздух, ято ластовици… Почти можех да видя Фабиан да пада спокойно през убийствения въздух, невъзмутимо потъващ, като може би в последния момент, преди да го погълне океана най-после съобщава на Лили истинската си възраст.

Вече бях замесен в два смъртни случая от началото на приключението ми — старецът в „Свети Августин“ и Слоун, който сега лети към гроба си. Ще има ли неизбежен трети? Дали това не е проклятието на парите, които бях откраднал? Трябваше ли да оставям Фабиан да замине? Какъв би бил остатъкът от живота ми без него? Ако имаше начин да направя това, бих върнал самолета и бих изтичал да го посрещна, зарязвайки всякаква сдържаност и разум, преди още да е спрял на пистата.

В сивия въздух Европа ми се стори внезапно враждебна и пълна с клопки. Докато крачех към паркирания ягуар си мислех, че Италия ще ме излекува. Но не бях пълен с надежда.