Ъруин Шоу
Нощна работа (18)

18

Имаше петдесет гости на партито с маси, подредени за шест и осем души в огромната трапезария на хижата, която беше обзаведена като вила и беше уютна въпреки огромните си размери. За вечеря имаше пресни омари, долетели същия следобед от Дания. Два Реноара и един Матис, не като за вила, висяха на стените. Светлините не бяха силни, за да ласкаят дамите, но не толкова мъждиви, че да те карат да мислиш, че се обръщаш към сянка, когато говориш на партньора си. Дамите не се нуждаеха от ласкателства. Те всички изглеждаха така, като че ли в някой от дните са били снимани от нашия приятел фотографа от „Уиминс Уеър Дейли“. Акустиката на залата трябва да е била планирана от експерти, защото даже когато изглеждаше, че говорят всички едновременно, общият шум не надвиши границите на любезно и приятно бръмчене.

Домакинът, висок човек с посивяла коса, който приличаше на ястреб, бил както ми казаха, банкер в оставка от Атланта. Мека, приятна южна мелодичност струеше в говора му и както той, така и младата му жена, една ослепителна шведка, изглеждаха неподправено щастливи, че съм бил в състояние да посетя тяхното парти. Оказа се, че празнуват петнайсетата годишнина от сватбата си. Ако Диди Уелс беше поканена, може би щеше да преразгледа своите идеи за брака.

Цареше обща атмосфера на загоряло здраве и непринудено доброжелателство между гостите, и през цялата вечер, когато слушах голям брой случайни разговори, не чух нито един да глозга нечия репутация. Докато тайно се чудех как толкова много възрастни мъже можеха да намерят време извън работата си, за да постигнат планинския бронз, който беше стандартният мъжки тен, не задавах никакви въпроси и съответно не ми ги зададоха относно моята професия.

Като гледах наоколо в полуосветената зала безупречните мъже и прекрасно облечените жени, всички те властно привилегировани и на ти със съдбата, усещах с нарастваща интензивност силата на аргументите на Майлс Фабиан в полза на богатството. Ако тук имаше пукнатини, раздели, ревност, то те не се виждаха, поне от мен. Събрани да празнуват, гостите бяха радостна компания от равни приятели, осигурени срещу бедствия, над дребните грижи. Докато седях до Юнис, която сияеше в коприна, равна по красота и благородство на маниерите на която и да е красавица в залата, гледах я с нова посока на мислите. Стиснах ръката й под масата и получих топла чувствена усмивка в отговор.

Разговорът на масата, на която седяхме с Юнис, беше в по-голямата си част непоследователен — обикновените вицове за сняг и счупени крака, които са стандартни за всички ски курорти, поръсени с критика на театрите в Париж, Лондон и Ню Йорк и оценка на новите филми на всички езици. Лексиконът, употребен на масата в продължение дори само на половин час, представяше внушителен брой многоезични пътувания.

Не бях гледал никоя от пиесите и много малко от филмите и пазех публично мълчание, като от време на време шепнех на Юнис, която беше гледала всичките в Париж и Лондон, говореше авторитетно за тях и беше слушана с респект. Лили беше на друга маса и в нейно отсъствие Юнис говореше с много повече свобода и увереност от обикновено. Оказа се, че тя някога е искала да стане актриса и за кратко време е учила в Кралската Академия за драматично изкуство. Наблюдавах я с нов интерес. Ако беше пренебрегнала този доста важен факт от живота си, какви ли други изненади ми е приготвила?

Политическите теми се появиха по време на десерта, лимонов шербет, плуващ в шампанско. (Грубо пресметнах, че вечерта трябва да е струвала на домакините най-малко две хиляди долара, но бях леко засрамен от себе си даже за това, че можах да си помисля нещо такова.) Сред мъжете на масата имаше закръглен американец с гладко лице на около петдесет, който беше шеф на застрахователна компания, френски художествен критик с остра черна брада и едър английски банкер. Правителствата на трите страни бяха меко, но решително критикувани от всичките трима джентълмени. Шовинизмът отсъстваше. Ако патриотизмът е последно убежище за негодниците, то на масата нямаше негодници. Французинът се оплакваше на почти съвършен английски от Франция: „Външната политика на Франция комбинира най-лошите елементи на голизма — егоизма, увъртанията, илюзиите“. Англичанинът му пригласяше: „Английските работници загубиха желанието си да работят. И аз не ги обвинявам.“ Американският застраховател добави: „Съдбата на капитализма беше решена в деня, когато Съединените щати продадоха два милиона тона пшеница на Съветския съюз“.

Те всички ядяха омарите си с наслаждение и непрекъснато караха келнера да налива от очевидно неизчерпаемия склад на бутилки изискано бяло вино. Погледнах крадешком етикета на една от бутилките — Cortom Charlemangne — и го запомних за бъдещи важни случаи.

Продължавах да мълча, макар че от време на време кимвах сериозно в знак на одобрение, за да покажа, че и аз принадлежа на празника. Не смеех да говоря, защото се боях, че някак ще издам своята непринадлежност към това общество, че една неуместна дума може да прозвучи като предупреждение към другите гости, демаскирайки ме като посетител от по-низшите класи, който може би очаква революция, и опасното петно от хотел „Свети Августин“, което досега успявах да скрия, внезапно ще се покаже.

След вечерята имаше танци в огромната игрална зала в сутерена. Юнис, която обичаше да танцува, минаваше от партньор на партньор, докато аз стоях пред бара, гледах си часовника и се чувствах мрачен и ограбен. Винаги съм бил безнадежден танцьор, никога не съм харесвал танцуването и положително нямаше да правя шоу на дансинга с тези пикиращи, грациозни фигури, които изглеждаха тренирани в най-модните стъпки. Бях точно на ръба на решението да се изплъзна и да се върна в хотела, когато Юнис се откъсна от партньора си и дойде при мен.

— Старо Добро сърце — каза тя, — ти не се забавляваш.

— Не, наистина.

— Съжалявам. Искаш ли да си отидеш?

— Точно за това мислех. Ти не си длъжна да го правиш, нали знаеш.

— Не бъди мъченик, Добро сърце. Мразя мъчениците. Достатъчно танцувах днес. — Тя взе ръцете ми в своите. — Хайде да си вървим.

Тя ме поведе покрай дансинга като избягваше Лили. Горе си взехме палтата и напуснахме, без да кажем довиждане на никого.

Вървяхме по снежната пътека в студената нощ, която поскърцваше наоколо, а боровият въздух освежаваше след горещината и шума на залата. Когато се отдалечихме на около двеста ядра от хижата и тя стана само малко петно светлина зад нас, ние спряхме като по взаимен сигнал, обърнахме се един към друг и се целунахме. Веднъж. След това, без да бързаме, отидохме в хотела.

Взехме си ключовете и влязохме в асансьора. Без да каже дума, Юнис слезе на моя етаж с мен. Направихме бавен, официален парад по килима на коридора. Като че ли и тя, като мен, искаше да се наслади на всеки миг от вечерта.

Отворих вратата на стаята и я задържах, така че Юнис да може да мине преди мен. Тя ме докосна на минаване със студената кожа на палтото си, наелектризирано срещу моя ръкав. Влязох след нея и включих лампата в малкото антре.

— О, господи! — извика Юнис.

На широкото легло, очертана на светлината на антрето, лежеше Диди Уелс. Заспала. И гола. Дрехите й бяха акуратно сгънати на един стол с апреските й, изправени под него. Майка й, каквито и други недостатъци да имаше, очевидно беше научила детето си на ред.

— Изведи ме от тук — прошепна Юнис, сякаш изплашена от това, което може да се случи, ако събуди спящото момиче. — Това е твоето бебе.

— Юнис… — казах аз нещастно.

— Лека нощ — каза тя. — Приятно прекарване.

Тя ме блъсна и си отиде.

Втренчих се в Диди. Дългата й руса коса наполовина прикриваше лицето й и равномерното й дишане леко повдигаше краищата. Кожата й в светлината на лампата беше детски розова, с изключение на лицето и шията, потъмнели от слънцето. Гърдите й бяха малки и закръглени, краката й силни, атлетични, ученически крака. Имаше червен лак на ноктите. Би могла да позира за реклама на бебешка храна, макар и малко повечко облечена и без лак на ноктите. Коремът й беше малко меко хълмче и космите под него — пухкава сянка. Спеше с ръце изправени край тялото. Това й придаваше странният вид на легнала под команда „мирно“. Ако беше картина, вместо живо шестнайсетгодишно момиче, щеше да бъде есенцията на гола невинност.

Но не беше картина. Беше шестнайсетгодишно момиче, чиито майка и баща бяха, поне формално, мои приятели, и нямаше никаква възможност намеренията й при нахлуването в стаята ми и лягането в леглото ми да са невинни под какъвто и да е претекст. Получих страхлив импулс да се измъкна тихо от стаята и да я оставя там през нощта. Вместо това взех палтото си и я покрих с него.

Движението я събуди. Тя бавно отвори очи и се вторачи в мен, отмятайки косата си назад. След това се усмихна. Усмивката я направи да заприлича на десетгодишна.

— Дявол го взел, Диди — казах аз, — в какво адско училище си дошла тук?

— Училището, което момичетата посещават, като нощем изскачат през прозорците — каза тя.

Контролираше гласа си много по-добре от мен.

— Е добре, изненада ме.

— Не си ли доволен?

— Не — казах аз. — Категорично не.

— Когато свикнеш с мисълта, може би ще си промениш мнението.

— Моля те, Диди…

— Ако се безпокоиш, защото ме мислиш за девствена — каза тя високомерно, — то можеш да престанеш да се заблуждаваш. Вече съм имала работа с мъж много по-стар от теб. Един развратен стар грък.

— Не искам никакви измислени разговори — казах аз. — Искам да станеш от това легло, да се облечеш, да излезеш оттук и да прескочиш обратно през прозореца си.

— Знам, че всъщност не мислиш така — каза тя спокойно. — Ти просто произвеждаш нужните звуци, защото ме познаваш от тринайсетгодишна. Аз вече не съм на тринайсет години.

— Знам на колко години си — казах аз, — и те не са достатъчни.

— Нищо не ме ядосва повече от хора, които се правят, че ме мислят за дете. — Освен движението за отмятане на косата си тя още не беше помръднала на леглото. — Коя е магичната дата за теб: двайсет, осемнайсет?

— Няма никакви магически дати, както ги наричаш. — Чувах гласа си да се повишава все повече и повече от раздразнение и седнах в другия край на стаята, за да запазя достойнството си и да й покажа, че съм готов да бъда разумен. — Аз просто нямам навик да лягам с момичета на каквато и да е възраст, след като съм разговарял с тях десет минути.

— А аз мислех, че си опитен. — Тя вложи в думата цялото презрение, на което беше способна. — С тия луксозни дами и тоя ягуар.

— Окей — казах аз, — не съм опитен. Сега ще станеш ли да се облечеш?

— Не мислиш ли, че съм хубава? Хората са ми казвали, че тялото ми е прелестно. Казвали са го познавачи.

— Мисля, че си много хубава. Прелестна, ако предпочиташ. Това няма нищо общо с другото.

— Половината момчета в града се мъчат да ме замъкнат в леглото си. И сума мъже, ако искаш истината.

— Сигурен съм в това, Диди. И все пак то няма нищо общо с другото.

— Говориш с мен много повече от десет минути, така че нямаш никакво извинение. Имахме дълъг разговор на Шеста Самоубийствена. Аз си спомням, въпреки че ти не искаш.

— Това е смешна сцена — казах аз колкото можех решително и зряло. — Срамувам се и за двама ни.

— Няма нищо смешно в любовта.

— Любовта, Диди! — експлодирах аз.

— Аз бях влюбена в тебе преди три години… — Гласът й затрепери и сълзи, истински или насилствени, се появиха в очите й и заблестяха на светлината на лампата. — И след това, когато те видях отново. Предполагам, че се мислиш за прекалено стар и прекалено изчерпан, за да вярваш в любовта?

— Не съм нищо такова. — Реших да опитам жестокост. — Просто случайно си имам принципи и те не включват блудство с глупави малки момичета, които се хвърлят в леглото ми.

— Това е една грозна дума за хубаво чувство. — Сега тя плачеше откровено. — Не мислех, че си способен да говориш така.

— Способен съм да се чувствам вбесен — казах аз високо, — и да се чувствам глупав. В момента изпитвам и двете.

— Заслужаваш — каза тя през риданията си — да запищя с всички сили, да събера целия хотел и да казвам на всички, че се опитваш да ме изнасилиш.

— Не бъди чудовище, млада госпожице. — Изправих се, за да я изплаша. — Само за сведение, когато влязох в стаята, бях с приятелка…

— Приятелка! — каза тя. — Ха! Една от ония стари торби.

— Няма значение. Ако опиташ каквото и да било, тя ще каже на всички какво видя като влезе в стаята — теб, заспала върху кревата. Това ще те постави на място — теб и твоето изнасилване. Ще трябва да напуснеш града опозорена.

— И без това искам да напусна тоя нещастен град. А позорът е нещо, което усещаш ти самия, а аз не го чувствам.

Опитах друга тактика.

— Диди, детенце…

— Не ме наричай детенце. Не съм детенце.

— Добре, няма да те наричам така. — Усмихнах й се кротко. — Диди, не искаш ли да ти бъда приятел?

— Не, искам да ми бъдеш любовник. Всички други получават каквото поискат — изхлипа тя. — Защо аз не мога?

Подадох й носната си кърпа да избърше сълзите си. Тя изсекна и носа си. Радвах се, че има автоматична ключалка на вратата, така че никой не можеше да влезе в стаята и да ни види. Въздържах се да й кажа, че когато стане на моята възраст ще открие, че всички не получават това, което искат. Далеч не.

— Ти ме целуна в планината днес, когато слязохме от лифта — плачеше тя. — Защо го направи, ако не си искал това?

— Има целувки и целувки — казах аз. — Моля да ме извиниш, ако си ме разбрала погрешно.

Внезапно тя отхвърли палтото от себе си и седна в леглото. Протегна ръце.

— Опитай още веднъж — каза тя.

Неволно направих крачка назад.

— Излизам — казах аз толкова убедително, колкото можех. — Ако си още тук, когато се върна, ще се обадя в училището ти да дойдат и те приберат.

— Страхливец! — присмя ми се тя. — Страхливец, страхливец!

Тя още повтаряше думата, когато излизах.

* * *

Слязох в бара. Имах нужда от питие. За щастие там нямаше познати и седнах пред стойката в сумрачната светлина, вторачен в чашата си. Бях помислил, че мога да живея със случайностите — вземането на калъфа от стая 602; Ивлин Коутс във Вашингтон; Лили във Флоренция; необикновеното предложение на този медицински не съвсем доказано нормален човек, Майлс Фабиан, леко поокървавен на мястото, където счупих лампата от главата му; купуването на състезателен кон; влагането на пари в мръсен френски филм; плацикането със злато и соя; казването „Защо не?“, когато Фабиан предложи да покани непознато английско момиче да се присъедини към нас; рискът с швейцарско недвижимо имущество; подпирайки го наполовина, като че ли присъствам там, в игра на покер на четири очи срещу богат и изпълнен с отмъстителност американски играч.

Но имаше граници. И Диди Уелс ги достигна. Казвах си, че съм се държал честно — никой приличен човек няма да се възползва от капризната юношеска страст на едно нещастно дете. Но в спокойствието на полунощния бар ме човъркаше слабо, смущаващо съмнение. Ако Юнис не беше дошла с мен в стаята и не беше видяла легналата Диди, щях ли сега да съм в бара? Или още в стаята си? Като седях сам и зяпах чашата си, трябваше да призная, че момичето беше чудно привлекателно. Съжалението се промъкваше в малко плаващо облаче в дълбините на съзнанието ми. Какво би направил Майлс Фабиан, ако беше му се изпречила подобна ситуация? Би се усмихнал добродушно, би казал: „Какво очарователно посещение!“. Би си помислил: излезе ми късмета, и би скочил в леглото? Без съмнение.

Реших да не му казвам нито дума за това. Неговото презрение, умерено само от жал към моите скрупули, би било непоносимо. Чувах го да казва меко, бащински: „В края на краищата, Дъглас, трябва да се научат правилата на играта“.

Юнис. Избиваше ме пот, когато си представях закуската на следващата сутрин с Лили и Майлс Фабиан, и Юнис, която казва над портокаловия сок и чашите с кафе: „Твърде необикновено нещо се случи снощи, когато старото Добро сърце и аз се връщахме от партито…“.

Изпих чашата си, разписах сметката и се отправих към вратата. Точно когато я достигнах, влезе Лили с трима гиганти, нито един от тях под шест фута и четири инча. Бях ги забелязал в залата и бях видял Лили да танцува с един от тях. Това изглежда беше нейната вечер на размер и количество. Тя спря като ме видя.

— Мисля, че те видях да излизаш с Юнис — каза тя.

— Излязох — казах аз.

— И сега си сам?

— Сам съм.

Тя поклати глава. В очите й се мярна забавно блясъче.

— Странен човек — каза тя. — Искаш ли да дойдеш с нас?

— Не съм достатъчно голям — отговорих аз.

Тримата мъже се изсмяха и смехът им резонира като топки за боулинг от бутилките зад бара.

— Виждал ли си Майлс? — попита Лили.

— Не.

— Той каза, че ще се опита да докара нещата до пийване за капак към един часа. — Тя сви рамене. — Мисля, че е толкова погълнат в смъкването на последното пени от този отчаян глупак Слоун, че не бива да бъде безпокоен от горката малка мен. Хареса ли ти партито?

— Страхотно — казах аз.

— Аз бях почти като в Тексас — каза тя двусмислено. — Ще пийнем ли, момчета?

— Ще поръчам шампанско — каза най-високият, като се заклати между масите към бара като океански лайнер, спуснат от щапела.

— Лека, Добро сърце — каза Лили. — Постоянствай.

Тя се притисна към мен и ме целуна по бузата. Мигновен спомен. Аз леко се поклоних и излязох.

„Узряла за опустошаване“, беше казал тя за Диди Уелс. Колко е била права.

След минута бях пред вратата на Юнис. Прислушах се, но не се чуваше никакъв звук. Не знам какво очаквах да чуя. Хълцане? Смях? Звуци на пируване? Почуках, почаках, почуках отново.

Вратата се отвори. Юнис стоеше зад нея в дантелен пеньоар.

— О, това си ти — каза тя с тон нито канещ, нито отпращащ.

— Може ли да вляза?

— Щом искаш.

— Искам.

Тя отвори по-широко и аз влязох. Дрехите й бяха разхвърляни в безпорядък навсякъде из стаята. Прозорецът беше отворен и студен алпийски бриз подсвирваше от там. Леко потреперих. Устойчивостта ми към стихиите беше понижена от нощните събития.

— Не ти ли е студено? — попитах аз.

— Не забравяй, че съм англичанка — каза тя, но затвори прозореца. Пълничка, боса, в шумоляща дантела.

— Мога ли да седна?

— Ако искаш. — Тя ми показа малък тапициран стол. — Хвърли някъде тези дрехи.

Вдигнах копринената рокля, която беше на нея преди малко. Въобразих си, че е още топла от кожата й. Сложих я внимателно на малкото бюро. Седнах на стола, а тя се облегна назад на купчината възглавници в леглото. Пеньоарът й се плъзна встрани и се показаха краката й. Бяха дълги като на сестра й, но по-пълни. Шапелие, помислих си аз. Долових лекия аромат на сапуна. Тя беше измила лицето си, като се е събличала, и кожата й блестеше под светлината на страничната лампа.

Съжалявах за вечерта.

— Юнис — казах аз. — Дойдох да ти обясня.

— Не трябва да ми обясняваш. Някои си смесват срещите, това е всичко.

— Не мислиш, че съм поискал малкото момиче да дойде в стаята ми, нали?

— Не мисля нищо. Тя просто беше там. И не е толкова малка. Добре развита, бих казала. — Тонът й беше безизразен, уморен. Едната от нас беше бе trop^[1]. Случайно помислих, че съм аз.

— Мислех си, че тази вечер най-после…

— Такова беше и моето впечатление. — Тя се усмихна накриво.

— Бих искал да се бях държал по-смело. Имам предвид преди. Само че не съм устроен така. — Направих леко безпомощно движение с ръце. — При това винаги бяха и Майлс със сестра ти.

— Майлс и сестра ми. Не ти ли каза сестра ми, че с мен не са необходими никакви встъпления? — Гласът й внезапно придоби грубост.

— Няма да ти кажа какво ми каза сестра ти.

— Тя обича да създава впечатлението, че съм най-дивото момиче в Лондон. Кучка — каза тя. — На пръстите на една ръка.

— Какво е това? — попитах аз объркан.

— Няма значение. — Тя се облегна на струпаните възглавници и кръстоса ръце върху лицето си. Говореше приглушено през меката плът.

— Ако трябва да знаеш, не дойдох в Цюрих заради теб. Какъвто и да се беше оказал. Макар че ти се оказа много по-мил, отколкото някога съм си представяла, че може да бъде един американец, Добро сърце.

— Благодаря — казах аз.

— Съжалявам, ако те разочаровам.

— Бихме могли да забравим малкото произшествие в моята стая.

Можех да видя как поклаща глава зад ръцете си.

— Не и аз. Всъщност трябва да бъда благодарна на това голо дебело момиче. Защото се качвах с теб в стаята ти по съвсем други причини.

— Какво имаш предвид като казваш това?

— Не направих това заради теб. Или себе си.

— За кого тогава?

— За Майлс Фабиан — каза тя горчиво. — Щях да направя най-крещящата сексуална, публична афера с теб, която изобщо някой може да си представи, за да му покажа.

— Какво да му покажеш?

— Да му покажа, че вече и пени не давам за него. Че мога да бъда толкова непостоянна и безсърдечна, колкото беше той.

Сега тя ридаеше зад ръцете си. Излезе, че за мен това беше нощ на женските сълзи.

— Мисля, че е по-добре да обясниш, Юнис — казах аз бавно.

— Не бъди толкова тъп, американецо — каза тя. — Обичам Майлс Фабиан. От деня, в който го срещнах. Помолих го да се ожени за мен преди години. Но той отлетя. В ръцете на моята сестра кучка.

— О! — Това беше всичко, което можах да кажа в момента.

Тя свали ръце от лицето си. Сълзите бяха направили блестящи сребристи поточета по страните й. Но изражението й беше спокойно, облекчено.

— Ако побързаш — каза тя, — може би онова малко дебело момиче още ще е там. Така вечерта няма да е напълно загубена.

* * *

Но Диди вече беше си отишла, оставяйки ми бележка с ученически почерк на бюрото. „Взех палтото ти. Така ще имам спомен. Може би някой ден ще поискаш да си го получиш. Знаеш къде съм. С любов, Диди.“

Тъкмо свърших да чета и звънна телефонът. Бях почти готов да не отговарям. Не беше нощ, в която можех да очаквам добри новини по телефона.

Вдигнах слушалката.

— Дъглас? — Беше Фабиан.

— Да?

— Надявам се, че не прекъснах нещо сериозно — каза той с намек за присмех.

— Не.

— Мислех, че ще искаш да знаеш, как вървяха нещата тази нощ.

— Положително искам.

Последва слаба въздишка по телефона.

— Боя се, че не бях много добър, старо момче. Слоун имаше невероятен късмет. Ще трябва да извършим някои банкови операции сутринта.

— Колко?

— Около трийсет хиляди — каза Фабиан прозаично.

— Франка?

— Долара, Добро сърце.

— Кучи син — казах аз и затворих.