Ъруин Шоу
Нощна работа (14)

14

— Мисля, че е време да помислим за Италия — каза Фабиан. — Какво мислиш за Италия, скъпа?

— Харесвам я — каза Лили.

Седяхме в ресторант, наречен „Шато Мадрид“, високо на една скала, която гледаше към Средиземно море. Светлините на Ница и крайбрежните сгради далече под нас мигаха в лавандуловия вечерен въздух. Чакахме вечерята и пиехме шампанско. Бяхме изпили и значително количество шампанско в Train Blue надолу от Париж предната вечер. Бях започнал да харесвам Moet & Chandon. Старият Кумс беше с нас във влака и през по-голямата част на следобеда. След повече от две седмици работа Reve de Minuit каза най-после на треньора, че е готов да бяга. И наистина бяга. Той пристигна пръв на една шия този следобед на четвъртото състезание в Кан, хиподрум извън Ница, където имаше зимна среща. Приходът беше сто хиляди франка, около двайсет хиляди долара. Джек Кумс беше заслужил репутацията си на избиращ винаги подходящите състезания. За съжаление той трябваше да лети обратно в Париж веднага след състезанието, така че ни беше отказано удоволствието да бъдем в неговата компания на вечерята. Бях любопитен да видя просто колко бутилки шампанско, разредени с конячени удари, може да погълне за един цял ден.

Ние също бяхме заложили пет хиляди франка на носа на Reve de Minuit при шест към едно.

— По сантиментални причини — каза Фабиан, като отиваше към прозореца. — В Ню Йорк бях играл, за да живея, с всеки двудоларов залог. Очевидно като водещ принцип сантименталността е по-печеливша от преживяването за сметка на хиподрума.

Когато се върнахме обратно в хотела ни в Ница, за да се преоблечем за вечеря, Фабиан се обади в Париж и Кентъки. От Париж той научи, че снимането на „Спящият принц“ е завършило тази вечер и че след показването на незавършената и недоработена още лента представители на разпространители от Западна Германия и Япония вече са вложили в него значителни суми.

— Поведе от достатъчно — каза ми Фабиан с известно удовлетворение, — за да покрием инвестициите си. И с останалия свят тепърва пред нас. Надин е в екстаз. Тя даже обмисля започването на чист филм.

Като допълнително сведение той ми спомена, че цената на златото се е покачила с пет пункта през този ден.

На приятеля му в Кентъки победата на Reve de Minuit е направила впечатление, но искал да се консултира с партньора си, преди да направи твърдо предложение. Щял да се обади по-късно в ресторанта.

Шампанското, гледката, триумфът на следобеда, новините от Надин, перспективата за великолепна вечеря, компанията на Лили Абът, която седеше между нас с цялата си красота, правеха да чувствам огромно приятелство към целия свят със специална топлота към човека, който беше откраднал багажа ми на летището в Цюрих. Враговете и приятелите, както откривах, подобно на случая с германските и японски кинодейци, са взаимозаменяеми единици.

Ако Reve de Minuit не беше спечелил, предполагам, че щях да бъда готов да блъсна Фабиан от скалата в морето хиляда фута по-долу. Но конят беше спечелил и аз нежно гледах през масата хубавото мустакато лице.

— Спомена ли някаква възможна цена в Кентъки? — попитах аз.

— Казах около петдесет — отговори Фабиан.

— Петдесет какво?

— Хиляди долара. — В гласа му прозвуча досада.

— Не мислиш ли, че това е малко прекалено за шест хиляди доларов кон? — попитах аз. — Не искаме да го изплашим.

— Фактически, Дъглас — Фабиан отпиваше оценяващо от чашата си, — трябва да направя малко признание. Платих за него петнайсет хиляди.

— Но ти ми каза…

— Знам, че ти казах. Тогава просто си помислих, че е по-мъдро да те въвеждам в нещата полека. Ако не ми вярваш, мога да ти покажа квитанцията от покупката.

— Вече не се съмнявам в теб — казах аз. Беше почти вярно.

— А как е с петнайсетте хиляди долара за филма? И там ли си ме въвеждал?

— В моя чест, старче. — Той вдигна чаша. — За Reve de Minuit.

Ние всички щастливо се чукнахме. Започнал бях все повече да се привързвам към коня през времето, което му трябваше, за да пристигне от последен в първата обиколка до водещ групата през последните три, и казах на Фабиан, че не ми се разделя с него.

— Боя се, че имаш инстинкта на фалирал — каза Фабиан. — Още не си достатъчно богат, за да си позволиш да обичаш конете до степен да ги притежаваш. Същото, мога да кажа, се отнася за дамите.

Той погледна Лили многозначително. Имаше забележимо напрежение между тях в Париж. Той беше имал три-четири делови срещи в повече с Надин Боньор в странни часове. Колкото до мен, аз внимателно избягвах отиването в студиото, където се снимаше филма и не бях виждал отново никого от хората, заети с него. Заетият сигнал на телефона още ми действаше.

— Това, което трябва да направим, е да си купим кола — каза Фабиан. — Имате ли възражения към ягуарите?

Нито Лили, нито аз имахме възражения към ягуарите.

— Един мерцедес би бил прекалено лъскав — каза той. — Ние не искаме да изглеждаме като nouveau riche^[1]. Във всеки случай бих искал да направя каквото мога за добрите стари британци.

— Хайде, хайде — каза Лили.

Келнерът дойде с хайвера.

— Само лимон, моля — каза Фабиан, като отпрати с ръка блюдото с твърдо сварени яйца с нарязан лук върху тях. — Нека не си разводняваме удоволствието.

Келнерът насипа купчинки сивкави перли в нашите чинии. Едва за четвърти път в живота си щях да ям хайвер. Ясно си спомнях другите три.

— Ще трябва да отлетим в Цюрих — каза Фабиан. — Имам малко работа в този славен град. Ще вземем колата там. Мисля, че единствените честни търговци на автомобили могат да се намерят в Швейцария. При това там има първокласен хотел, който бих искал Дъглас да види.

Рожби, мислех си аз, ако можеха да видят добрия стар Фабиан отново в Лоуъл, Масачузетс, сега. Или ако Дрюзак можеше да види мен. След това съжалих, че бях си спомнил Дрюзак. Фабиан още не ме беше попитал как е станало така, че да нося седемдесет хиляди долара в сака си, и аз не бях му казал. Всъщност имаше много неща, за които трябваше да говорим. В Париж Фабиан беше прекарал повечето от времето си около филма. Да наблюдава магазина, както се изрази той, докато аз скитах наоколо и разглеждах града, благословено потънал в него. Когато бяхме заедно, Лили почти винаги присъстваше и никой от нас, бях сигурен в това, не искаше тя да чуе подробностите на нашето партньорство, както сега го наричахме. Колкото до нея, дори да намираше странно, че нейният любовник за една нощ във Флоренция изведнъж в друга страна се оказва близък приятел и съдружник на любовника й от няколко години, то не го показваше по никакъв начин. Както открих, щом е нахранена, възхищават й се и я водят по интересни места, тя не задаваше въпроси. Притежаваше аристократично пренебрежение към механизмите зад събитията. Беше от тези жени, които не можеш да си представиш в кухня или учреждение.

— Искам да поставя деликатен въпрос — каза Фабиан, като майсторски намазваше хайвер върху филията си, без да изгуби зрънце. — Става дума за числата. По-точно числото три. — Той погледна първо към Лили, после към мен. — Схващате ли накъде клоня?

— Не — казах аз.

Лили не каза нищо.

— Това е неподходящо число за пътуване — продължи Фабиан. — То може да доведе до раздяла, извъртания, ревност, трагедия.

— Виждам, какво имаш предвид — казах аз и усетих горещо червена вълна да се надига от яката ми.

— Предполагам, си съгласен, Дъглас, че Лили е красива жена.

Кимнах.

— А Дъглас е много привлекателен младеж — каза Фабиан бащински и любезно. — И ще става все по-привлекателен, когато свикне с богатството и го снабдим с нов гардероб, което смятам да направим веднага щом стигнем в Рим.

— Да — каза Лили. Тя гледаше скромно в чинията си.

— Трябва да погледнем истината в очите. Аз съм по-възрастен. Надявам се, че никой няма да ми противоречи.

Никой не му противоречеше.

— Шансовете за неприятности са налице — Фабиан си намаза още хайвер. — Ако имаш предвид дама, която би могла да бъде подходяща компания за пътуване, Дъглас, защо не й се обадиш?

Образът на Пат незабавно се появи в съзнанието ми с вълна от нежност, примесена със съжаление. Рядко бях мислил за нея през годините в „Свети Августин“. Защитното ледено вцепеняване, което беше ме обхванало през последния ден във Върмонт, бързо се топеше в компанията на Лили и Фабиан. Трябваше да призная, че, харесва ли ми или не, бях отново изложен на стари чувства, стари привързаности, на спомените за далечни удоволствия. Но дори ако Пат беше свободна, не можех да си представя, че би приела отношенията ми с Фабиан, накъдето и да се обърнеха те, или неговия крещящо прахоснически начин на живот. Момичето, което отделяше от скромната си учителска заплата за бежанците от Биафра, не може да се очаква да одобри човек, който седи на масата и яде хайвер с лъжица. Или мен, по същата причина. Ивлин Коутс беше по-подходящ кандидат за нашата малка група, и би била интересен партньор и за Лили, и за Фабиан, но кой знае каква ще се окаже Ивлин Коутс — изненадващо меката жена от последната неделя вечер в моята хотелска стая или жулещата вашингтонска деятелка и делова похитителка, която бях срещнал на коктейла у Хейл. Трябваше да предвидя също и възможността аз и Фабиан евентуално да бъдем разкрити. Едва ли ще бъде добре за кариерата й на държавен адвокат един ден да бъде дамгосана като съучастник на двама крадци.

— Боя се, че няма никой, за когото мога да се сетя в момента — казах аз.

Мисля, че зърнах призрачна усмивка да докосва лицето на Лили.

— Лили — каза Фабиан, — какво прави сестра ти Юнис тези дни?

— Забавлява се с гвардейците от Колдстрийм в Лондон. Или ирландските — забравих кои са на стража в двореца.

— Мислиш ли, че би й харесало да се присъедини към нас за известно време?

— Наистина — каза Лили.

— Мислиш ли, че ако й пратиш телеграма, тя ще се приготви да се срещнем утре вечер в хотел „Баур“ на езерото в Цюрих?

— Много е възможно — каза Лили. — Юни пътува леко. Ще й телеграфирам, когато се върнем в хотела.

— Това устройва ли те, Дъглас?

— Защо не? — Изглеждаше ми ужасно безчувствено, но бях в безчувствена компания. Когато бъдем в Рим. Хайвер и циркове.

Управителят на ресторанта дойде на масата ни да каже на Фабиан, че го търсят от Америка.

— Какво ще кажеш, Дъглас? — попита Фабиан, като ставаше от масата. — До колко можеш да слезеш? Какво ще кажеш за четиридесет, ако е необходимо?

— Оставям това на теб — казах аз. — Никога преди това не съм продавал кон.

— Нито пък аз — усмихна се Фабиан. — Е добре, всяко нещо си има своя пръв път.

Той последва управителя навън от терасата.

Единственият звук беше хрускането на препечения хляб в зъбите на Лили, женски, но твърди. Звукът ме нервираше. Усещах, че ме гледа изучаващо.

— Ти ли беше тоя, който счупи лампата от главата на Майлс? — попита тя.

— Той каза ли ти, че съм аз?

— Той каза, че е имало малко недоразумение.

— Защо не го оставим така?

— Щом казваш. — Последва ново хрускане. — Казвал ли си му за Флоренция?

— Не. А ти?

— Не съм идиот — каза тя.

— Той подозира ли?

— Прекалено е горд да подозира.

— И къде отиваме от тук?

— При Юнис — каза Лили спокойно. — Ще харесаш Юнис. Всеки мъж я харесва. За месец приблизително. Чакам с нетърпение нашата ваканция.

— Кога се връщаш обратно при Джок?

Тя остро ме погледна.

— Откъде знаеш за Джок?

— Няма значение — казах аз. Беше ме ядосала колко жизнерадостно ме прехвърли на сестра си и исках поне малко да си го върна.

— Майлс каза, че вече никога няма да играе бридж и табла. Знаеш ли нещо по това?

— Имам обща представа — казах аз.

— Но нямаш намерение да ми я кажеш?

— Не.

— Той е сложен човек, Майлс — каза тя. — Има трайна привързаност към парите. Чиито и да са пари. Внимавай с него.

— Благодаря. Ще внимавам.

Тя се наведе напред и докосна ръката ми.

— Беше ми много приятно във Флоренция — меко каза тя.

За един мъчителен миг исках да я сграбча и да я моля да стане от масата и да отлети с мен.

— Лили… — казах прегракнало аз.

Тя издърпа ръката си.

— Не бъди свръхчувствителен, мили. Запомни това.

Фабиан се върна със сериозно лице.

— Трябваше да сваля — каза той, като сядаше на стола си. Сложи си още хайвер. — Чак до четиридесет и пет. — Той се ухили момчешки. — Мисля, че имаме нужда от още едно шампанско.

* * *

Седях на голямото дъбово бюро с дърворезба в моята стая в хотела. На вратата си бях казал „лека нощ“ на Лили и Фабиан. Те заемаха апартамента до мен. Всички бяха с изглед към морето. Лили ме целуна по бузата, Фабиан ми стисна ръката.

— Наспи се добре, старче — каза той. — Искам да разгледаме наоколо, преди да тръгнем към Цюрих.

Чувствах се малко замаян от толкова шампанско, но не ми се спеше. Взех лист от хотелския набор в чекмеджето на бюрото и започнах да пиша по него почти наслука.

Залог — 20000, злато — 15000, бридж и табла — 36000… Филма?

Зяпах написаното почти хипнотизиран. Преди това, дори когато печелех достатъчно за приличен живот в авиолинията, никога не съм си правил труда да проверя чековата си книжка и положително не знаех какво имам в рамките на сто долара, да не говорим за това, което имах в джоба си във всеки един момент. Сега реших да водя счетоводство всяка седмица. Или, както са тръгнали нещата, всеки ден. Бях открил най-голямото удоволствие на богатството — събирането. Цифрите върху страницата ми даваха много по-голямо удовлетворение, отколкото бих се надявал да получа от покупката на каквото и да било с парите, които стояха зад цифрите. Накратко, чудех се дали трябва да разглеждам това като порок и да се срамувам. Ще се боря с това по-късно.

Чух от съседната стая шум, който не можеше да се сбърка, и трепнах болезнено. Докъде мога да се доверя на Фабиан? Неговото отношение към парите — своите и тези на другите, беше, меко казано, безцеремонно. И нямаше нищо в характера и миналото му, което предполага непоколебима обвързаност с финансовата честност. Утре ще поискам да ми напише твърд законен документ. Но независимо от това какво бихме имали на хартия, знаех, че ще трябва да го държа под око през цялото време.

Когато най-после заспах, сънувах брат си Хенк, седнал пред своите сметачни машини, работещ над парите на другите.

* * *

На другата сутрин най-после имахме възможност да говорим. Лили отиде на фризьор да й направят косата и Фабиан каза, че иска да ме заведе в Музея на Maeght в Сен Пол дьо Ванс.

Тръгнахме от Ница с Фабиан зад волана на наетата кола. Трафикът беше слаб, морето вляво от нас спокойно, сутринта светла. Фабиан караше надеждно, без рискове, и аз бях се отпуснал край него, но еуфорията от предишната вечер още не беше разпръсната от дневната светлина. Пътувахме в мълчание, докато напуснахме Ница и минахме край летището. Тогава Фабиан каза:

— Не мислиш ли, че би трябвало да знам за обстоятелствата?

— Какви обстоятелства? — попитах аз, въпреки че можех да се досетя, за какво става дума.

— Как парите попаднаха в ръцете ти. Защо ти се стори, че трябва да напуснеш страната. Предполагам, че е свързано с някаква опасност. По някакъв начин и аз съм също така застрашен, не би ли казал?

— До известна степен — казах аз.

Той кимна. Изкачвахме се към подножието на Морските Алпи. Пътят се виеше между редици от борове, маслинови градини и лозя, въздухът беше наситен с аромат и благоухание. В този невинен пейзаж, под средиземноморското слънце, идеята за опасност беше неуместна, призрачните тъмни нощни улици на Ню Йорк — отдалечен, друг свят. Бих предпочел да мълча, не защото исках да скрия фактите, а от желание да се наслаждавам на прекрасното настояще без сенките на миналото. И все пак, Фабиан имаше право да знае. Докато се изкачвахме бавно все по-високо и по-високо по покритите с цветя хълмове, му разказах всичко, от начало до край.

Той слушаше мълчаливо, докато свърших, след това каза:

— Да предположим, че нашите… нашите операции — той се усмихна — продължават да вървят така успешно, както до сега. Да допуснем, че след време ще можем да си позволим да върнем стоте хиляди долара и все още да ни остане прилично количество пари за собствени нужди… Ще бъдеш ли склонен да опиташ да намериш истинските собственици на парите и да ги върнеш на техните наследници?

— Не — казах аз. — Няма да бъда склонен.

— Превъзходен отговор — каза той. — Не виждам как би могло да се направи това, без да насочиш някого към следите си. Към нашите следи. Трябва да има граница на безпричинното любопитство. Имало ли е някакви признаци, че някакви хора са те търсили?

— Само това, което се случи с Дрюзак.

— Бих приел това като чисто предупреждение. — Фабиан направи слаба гримаса. — Имал ли си някога преди това нещо общо с престъпници?

— Не.

— Аз също. Това може и да е преимущество. Ние не знаем как мислят те, следователно няма да измисляме опасни начини да се опитваме да ги надхитрим. Все пак мисля, че ти досега си постъпвал правилно. Като непрекъснато си в движение, имам предвид. За известно време ще е добре да продължи така. Нямам нищо против пътуването, а ти?

— Аз страшно го обичам. Особено сега, когато мога да си го позволя.

— Минавало ли ти е някога през ума, че хората, които участват в това, може и да не са престъпници?

— Не.

— Преди известно време четох за човек, който загинал в самолетна катастрофа и е намерен с шейсет хиляди долара в себе си. Бил е изтъкнат републиканец и е бил на път за главната квартира на Републиканската партия в Калифорния. Беше по времето на втората кампания на Айзенхауер. Парите, които си намерил, може да са предназначени за кампания, която трябва да се запази в тайна.

— Възможно е — казах аз. — Само че не виждам никакъв изтъкнат републиканец, който би дошъл в „Свети Августин“ по каквато и да е причина.

— Добре… — Фабиан сви рамене. — Нека се надяваме, че никога няма да открием чии са били тези пари или при кого е трябвало да отидат. Мислиш ли, че някога пак ще видиш двайсет и петте хиляди долара, които си заел на брат си?

— Не.

— Ти си щедър човек. Одобрявам това. Това е едно от най-приятните неща на богатството. То води към щедрост. — Навлизахме в територията на музея. — Например това — каза Фабиан. — Изключително здание. Възхитителна колекция, прекрасно изложено. Какъв пълен с удовлетворение жест трябва да е било да подпишеш чек, който прави всичко това възможно.

Той паркира колата. Излязохме и тръгнахме към строгото красиво здание, построено на гребена на хълма, заобиколено със зелен парк. В него бяха пръснати огромни ъгловати статуи, а шумолящите листа на дърветата и храстите около тях ги правеха някак леки и почти готови да тръгнат сами.

Вътре в музея, който беше почти празен, аз бях по-объркан от колекцията, отколкото от всичко друго. Не съм посещавал особено авангардистки музеи и какъвто вкус имах към изкуството беше възникнал от традиционните художници и скулптори. Тук ме посрещнаха форми, които съществуваха само във въображението на авторите, с размазани петна по платната, разкривяване на ежедневните предмети и човешки форми, които имаха твърде малко смисъл за мен. А Фабиан вървеше бавно от произведение към произведение, без да говори, с изучаващо и увлечено лице. Когато накрая излязохме и тръгнахме към колата, той въздъхна дълбоко, сякаш идваше на себе си след огромно усилие.

— Каква съкровищница — каза той. — Цялата тази енергия, тази борба, това търсене, този побъркан хумор, всичко събрано на едно място. Хареса ли ти?

— Боя се, че не разбрах повечето неща.

Той се засмя.

— Последният честен човек — каза той. — Добре, виждам, че ние с теб трябва да си оставим много време за музеите. Ти всъщност тъкмо прекрачваш прага към емоциите — най-вече чрез гледане. Но това е като всяка стойностна реализация — трябва първо да се научи.

— Струва ли си?

Знаех, че говоря като профан, но ме възмути неговото убеждение, че аз трябва да бъда обучаван, а той да ме учи. В края на краищата ако не бяха моите пари, той нямаше да бъде на средиземноморския бряг тази сутрин, а обратно в Сейнт Мориц, където щеше да се боричка край масата за бридж и таблата, за да спечели пари колкото да си плати хотела.

— Според мен си струва — каза той и сложи полека ръка на рамото ми. — Не подценявай радостите на духа, Дъглас. Човек не живее само с хайвер.

* * *

Спряхме пред кафене встрани от площада на Сен Пол дьо Ванс, седнахме на външна маса, поръчахме бутилка бяло вино и гледахме няколко старци, които играеха бул под дърветата на площада, влизаха и излизаха от сянката, гласовете им отекваха дрезгаво от старата ръждиво оцветена стена зад тях, която е била част от крепостта на града през средните векове. Отпивахме бавно от студеното вино, радвайки се на безделието, без да бързаме за някъде или за нещо, като гледахме игра, чийто изход няма да донесе нито полза, нито вреда някому.

— Не разводнявайте удоволствието — казах аз. — Помниш ли кой каза това?

Фабиан се засмя.

— Помня, наистина. — После, след малко: — В този дух, нека ти задам един въпрос. Каква е твоята концепция за парите?

Свих рамене.

— Май че никога не съм мислил за това. Не смятам, че имам концепция. Това е странно, нали?

— Малко — каза Фабиан.

— Ако ти задам същия въпрос какъв ще бъде отговорът?

— Концепция за парите — каза Фабиан — не съществува в чист вид. Смятам, че трябва да знаеш какво мислиш за света въобще, преди да допуснеш, че имаш ясна представа за парите. Например твоят поглед върху света според това, което ми разказа, се е променил за един ден. Прав ли съм?

— Денят в докторския кабинет — казах аз. — Да.

— Не би ли казал, че преди този ден си имал една концепция за това какво са за теб парите, а след него друга?

— Да.

— Аз не съм имал такива драстични промени на възгледите като тази — каза Фабиан. — Много отдавна реших, че светът е място на безкрайна несправедливост. Какво съм видял и преживял аз? Войни, в които загинаха милиони невинни, унищожение, суши, провали от всякакъв вид, корупция по високи места, обогатяване на крадците, нарастване на жертвите в геометрична прогресия. И нищо, което да съм можел да направя, за да променя или облекча каквото и да било. Не съм търсач на страдания или реформатор, а даже и да бях, никаква забележима полза нямаше да има от моите страдания или молитви. Така че намерението ми винаги е било да се опитвам да избягвам редиците на жертвите. Доколкото можех да видя, хората, които избягваха да бъдат жертви, имат най-малко едно общо нещо: парите. Моята концепция за парите започна с това нещо — свободата. Свободата да се движиш. Да принадлежиш на себе си. Свободата да кажа „Хайде, омитай се, човече“ в нужния момент. Бедният човек е плъх в лабиринт. Неговият избор се прави от сили извън него. Той става машина, чието гориво е гладът. Неговите удоволствия са мъчително ограничени. Разбира се, винаги същества плъх изключение, който се изтръгва от лабиринта, движен най-често от изключителен, необикновен глад. Или случайно. Или с късмет. Като теб и мен. Не претендирам, че цялата човешка раса се задоволява или би се задоволявала с едни и същи неща. Има хора, които искат власт и които ще се унижат, ще продадат майките си, ще убият заради нея. Погледни някои от нашите президенти и полковниците, които управляват по-голямата част от света днес. Те са светци, които по-скоро биха се осъдили на самоизгаряне, отколкото да отрекат някоя истина, в която вярват, че са били посветени. Има хора, които се съсипват от язви и инфаркти преди да навършат шейсет години заради абсурдното отличие да управляват монтажна линия, рекламна агенция или брокерска къща. Не казвам нищо за жените, които позволяват да станат робини от любов, или проститутки от чист мързел. Докато ти си си изкарвал хляба като пилот вярвам, че си бил щастлив.

— Много — казах аз.

— Не обичам летенето — каза Фабиан. — Във въздуха или съм отегчен, или изплашен. Всеки със собствените си удоволствия. Боя се, че моите са банални и себични. Мразя да работя. Харесвам компанията на елегантни жени. Обичам пътуването с известен акцент върху изтънчените старомодни хотели. Имам колекционерски инстинкт, който досега трябваше да потискам. Нито едно от тях не буди особено възхищение, но аз не държа да ме приемат с възхищение. Фактически, след като сме партньори, бих предпочел да имаме същите вкусове. Това би намалило вероятността от търкане помежду ни. — Той ме погледна изучаващо. — Ти смяташ ли се за будещ възхищение?

Помислих за момент, като се опитвах да бъда честен към себе си.

— Май никога не съм се замислял над това по какъвто и да е повод. Мисля, може да се каже, че никога не ми е хрумвало да се запитам дали будя или не будя възхищение.

— Намирам, че си опасно скромен, Дъглас — каза Фабиан. — В решаващ момент ти може да се превърнеш в ужасно бреме. Скромността и парите не вървят добре заедно. Аз обичам парите, както можеш да предположиш, но съм доста отегчен от процеса на натрупването им и изпитвам дълбока досада от повечето хора, които прекарват най-хубавата част от живота си като правят това. Моето усещане за света на парите е, че той е като лошо пазен град, в който спорадично трябва да нахлуват чужденци, не граждани като мен, които не са свързани с никой от неговите закони или морални претенции. Благодарение на теб, Дъглас, и щастливия случай, който накара теб и мен да си купим еднакви чанти, аз мога сега да остана верен на най-скъпия си образ. Сега — за теб. Въпреки че си над трийсетгодишен, има нещо — надявам се, че няма да приемеш това като нелюбезност — нещо младежко, почти юношеско, неоформено може би, което усещам в твоя характер. Ако мога така да кажа, като човек, който винаги е имал посока, усещам липса на посока при теб. Несправедлив ли съм, като казвам това?

— Малко — казах аз. — Може би не е липса на посока, а объркване на посоки.

— Може и да е това — каза Фабиан. — Може би още не си готов да приемеш последствията от жеста, който си извършил.

— Какъв жест? — попитах аз объркан.

— Нощта в хотела „Свети Августин“. Нека да ти задам въпрос. Да предположим, че си попаднал на онзи мъртъв човек, с всичките пари в стаята, преди да ти се развалят очите, докато още летеше, още прехвърляше идеята за женитба — би ли направил това, което направи?

— Не — казах аз. — Никога.

— Има едно нещо, от което винаги можеш да зависиш — каза Фабиан. — Не който трябва винаги ще се окаже не където трябва, в момента, в който трябва. — Той си наля още вино. — Колкото до мен, никога, в целия ми живот, не е имало случай да се колебая и една секунда. Добре, всичко това е минало. Ние искаме да отидем колкото може по-далече от първоизточника, да го покрием, така да се каже, с толкова много нов капитал, че хората никога да не се досетят точно как сме започнали в началото. Съгласен ли си?

— По принцип да — казах аз. — Но как точно предлагаш да го направим? Не можем да зависим от покупката на побеждаващи коне всеки ден…

— Не — каза Фабиан. — Признавам, че трябва да разглеждаме това като необикновено.

— А ти ми каза, че никога вече няма да играеш бридж и табла.

— Няма. Хората, с които трябваше да се свързвам ме потискаха. И измамата, която трябваше да прилагам, ме караше малко да се срамувам от себе си. Двойствеността е неприятна за човек, който по собствените си разбирания би искал да има високо мнение за себе си. Всяка вечер аз сядах да играя със студеното намерение да им взема парите и нищо повече, но трябваше да се преструвам, че съм им приятел, че ме интересуват те и семействата им, че ми е приятно да вечерям с тях… Наистина вече съм твърде стар за всичко това. Парите… — Той произнесе думата така, сякаш беше символ на математическа задача, която трябваше да бъде решена. За да получиш максимално удоволствие от парите, най-добре е да не трябва да мислиш за тях през повечето време. Нито пък да трябва постоянно да ги трупаш със собствените си усилия или собствения си късмет. В нашия случай това означава да вложим капитала си така, че да си осигурим прилично състояние за години. Между другото, Дъглас, каква е твоята представа за прилично годишно състояние?

— Петнайсет-двайсет хиляди долара — казах аз.

Фабиан се засмя.

— Хайде, хайде, човече, вдигни малко мерника.

— А какво би казал ти!

— Най-малко сто — каза Фабиан.

— Това ще изисква известна работа — казах аз.

— Да, ще изисква. И ще доведе до известни рискове. От време на време ще ни струва и нерви. И каквото и да се случи, повече никакви взаимни обвинения. И положително никакви стилети вече.

— Не се безпокой — казах аз, като се надявах, че в гласа ми звучеше повече доверие към бъдещето, отколкото изпитвах в действителност. — Ще вървя с теб.

— Ще вземаме заедно всички решения — каза Фабиан. — Казвам това като предупреждение и към двама ни.

— Разбирам, Майлс — казах аз — бих искал нещо писмено.

Той ме погледна, сякаш бях му ударил плесница.

— Дъглас, момчето ми… — каза той горчиво.

— Или така — казах аз, — или напускам незабавно.

— Не ми ли вярваш? — попита той. — Не съм ли бил абсолютно честен към теб?

— След като те ударих с лампа по главата — казах аз. — Тактично не споменах въпроса с шест хиляди доларовия кон, за който всъщност се оказа, че струва петнайсет хиляди. — Е, как ще стане?

— Написването на нещо винаги води до грозни разлики в интерпретацията. Изпитвам инстинктивно отвращение към документите. Предпочитам едно просто, искрено, мъжко ръкостискане. — Той протегна към мен ръката си през масата. Моите ръце останаха до тялото ми. — Ако настояваш. — Той прибра ръката си. — В Цюрих ще изразим всичко това със студения език на закона. Надявам се, че никой от нас никога няма да съжалява за това. — Той погледна часовника си и стана. — Лили ще ни чака за обяд. — Измъкнах портмонето си, за да платя виното, но Майлс ме спря и пусна няколко монети на масата. — Удоволствието е мое — каза той.