Ъруин Шоу
Нощна работа (19)

19

На другата сутрин ми се случиха следните неща.

На подноса ми със закуската, която поисках в десет часа, защото не бях в състояние да заспя почти до разсъмване, имаше бележка от Юнис.

Скъпо Добро сърце, вземам влак в девет часа от Гщаад. Сигурна съм, че разбираш защо го правя. С любов, Юнис

Разбрах.

Майлс Фабиан ми позвъни и ме помоли да се срещна с него в града пред швейцарската Юнион Банк в единайсет.

Бях арестуван. Или поне така изглеждаше в този момент.

Бръснех се, гледах с отвращение пожълтелите си очи в огледалото, когато на вратата се почука. Още с пяна на лицето отидох до вратата. Един от помощниците на управителя стоеше там, коректен в своя тъмен костюм и бяла риза, с нисък пълен човек с пристегнат с колан тъмен шлифер и глава на дикобраз със сива късо подстригана коса.

— Мистър Граймс, каза помощникът — може ли да влезем?

— Бръсна се — казах аз. — И, както виждате, не съм облечен. — На мен имаше само долнище от пижама и бях бос. — Може ли да почакате няколко минути?

Помощник-управителят заговори бързо на немски на посивелия човек, който каза само една дума: найн.

— Офицерът от полицията Бругелман каза, че не може да чака — каза помощникът с извиняващ се тон.

Офицерът от полицията Бругелман мина покрай мен и влезе в стаята.

— След вас, мистър Граймс. — Помощник-управителят леко се поклони.

Влязох в банята, взех кърпа, избърсах пяната от лицето си и облякох хавлия. Полицейски офицер Бругелман стоеше в средата на стаята с очи, ледено шарещи по бюрото, където бяха портфейла ми, кламерът за пари и часовникът ми, след това по двата куфара, поставени на стойки под прозорците.

Диди, помислих си аз: о, боже мой, научили са за Диди. Или мислят, че са научили. Нямах представа каква е разрешената възраст в Швейцария. Вероятно беше различна в различните кантони като всичко друго в страната. Бяхме в кантона на Берн. Би могло да бъде всичко чак до двайсет и една, при всичките тези девически училища.

— За мен това е насилствено влизане в жилище — казах аз студено. — И бих искал незабавно да получа обяснение.

Отново помощникът заговори бързо на немски. Полицаят кимна. Имаше изключително дървено механично кимване. Шията му беше дебела и висеше над яката му.

— Полицейски офицер Бругелман ме оторизира да обясня — каза помощник-управителят. — Граймс, извършен е обир. Миналата нощ. На петия етаж на хотела. Скъпа диамантена огърлица е обявена за изчезнала.

Стаята на Юнис беше на петия етаж.

— Какво общо има това с мен? — попитах аз облекчено. Поне Диди Уелс не беше замесена.

Последва нова размяна на реплики на немски. Преди да отида където и да е следният път, помислих си аз, ще отида в Берлин.

— Вие сте забелязан миналата нощ да вървите крадешком по коридорите на хотела — каза помощник-управителят.

— Бях на гости на приятелка — казах аз. — И не вървях крадешком.

— Аз само превеждам — каза помощникът нещастно. Не му харесваше задачата му и може би съжаляваше, че си е направил труда да научи английски.

Полицейският офицер каза нещо меко.

— Дамата, която посетихте — каза помощник-управителят, — е напуснала в осем и трийсет тази сутрин. Знаете ли случайно в каква посока?

— Не — казах аз.

Почти честно. Никога не бях питал Юнис за нейния адрес. Бележката, която ми беше оставила, беше смачкана в джоба на хавлията ми. Надявах се, че не се вижда.

Полицейският офицер изстреля няколко изречения, които звучаха неприятно.

— Полицейският офицер иска разрешение да претърси помещението, — каза помощникът.

Думите изглеждаха като заседнали в гърлото му.

— Има ли ордер? — попитах аз, американец до последното гражданско право, amicus curiae, резюме на Върховния съд.

Последва нова размяна на немски.

— Няма ордер. Не още — каза помощникът. — Ако настоявате за ордер, полицейски офицер Бругелман каза, че ще трябва да ви отведе в полицейския участък и да ви задържи там, докато ордерът стане готов. Той предупреждава, че това може да отнеме доста време. Около два дни. При това няма да се избегне разгласяването, казва той. Тук винаги е пълно с чуждестранни вестникари. Поради качеството и високото положение на гостите.

— Той ли каза всичко това? — попитах аз.

— Аз прибавих малко от себе си, призна помощник-управителят. — За да имате съответстваща база за действие.

Вторачих се в полицейски офицер Бругелман. Той също се втренчи в мен ледено. В стаята беше топло, но той не си разкопча палтото. Той беше естествено студенокръвен човек. Змиите и птиците му бяха кръвни братовчеди.

— Добре, казах аз. — Седнах в един фотьойл. — Нямам какво да крия. Нека започне да търси. Но да побърза, моля. Имам работа в единайсет.

Помощник-управителят преведе и полицейският офицер Бругелман кимна дървено в знак на удовлетворение. След това с движение ме накара да стана.

— Какво иска сега? — попитах аз.

— Иска да погледне стола.

Аз станах, възхищавайки се въпреки всичко на професионалния талант на полицейския офицер Бругелман. Разбира се, ако огърлицата беше скрита в стола, аз незабавно щях да седна на него. Отстраних се и гледах как полицейският офицер прокара ръка по възглавницата, след това я вдигна и опипа тапицерията отдолу. Постави възглавницата обратно, акуратно я приглади и показа, че мога да седна отново.

След това той пребърка бързо всичките ми вещи. Когато прегледа дрешника, вдигна скиорския ми клин и каза нещо на помощника, очевидно въпрос, съдейки по тона. Помощникът нервно играеше с копче на сакото си, докато превеждаше.

— Полицейският офицер Бругелман желае да знае — каза той, — дали този скиорски клин е единственият, който сте донесли със себе си.

— Да — казах аз.

— Къде то беше вие беше преди? — полицейският офицер започна да става нетърпелив като преводач и сега показа, че може да говори вариант на английски.

— Сейнт Мориц — казах аз, — Давос.

— Сейнт Мориц? Със само това! — Полицейският офицер прозвуча невярващо. — И сега Гщаад също?

— Той върши работа — казах аз.

— Колко дълго вие планирате цялата ваканция трябва да изтрае, мистър Граймс?

— Три седмици. Може би повече.

Тържествено полицейският офицер закачи клина обратно в дрешника. След това ми обърна гръб, измъкна черен бележник с пластмасова подвързия и седна пред малкото бюро, за да може да пише удобно.

— Сега аз се боя аз трябва някои въпроси зададе — каза той. — Постоянен адрес в Съединените щати?

Едва не казах хотел „Свети Августин“, после му казах Ийст Осемдесет и първа улица. Беше толкова постоянен, колкото и всичко друго, и ако Интерпол или който там е ме потърси, поне няма да ме обвинят в лъжа.

— Професия?

Полицейският офицер държеше главата си наведена, докато старателно записваше в бележника си.

— Частен инвеститор — казах бързо.

— Банка?

От израза на лицето му разбрах, че рано или късно ще трябва да му обясня това по-подробно. Водата ставаше дълбока.

— Швейцарска Юниън Банк, Цюрих.

В себе си благодарих на Майс Фабиан, когато казвах това, загдето настояваше всеки да си открие и лична сметка в нея за така наречените от него джобни пари.

— В Америка?

— Отказах се от банките в Америка — казах аз. — Мисля да се преместя в Европа. Икономиката…

— Арестуван ли сте някога преди? — каза полицейският офицер.

— Вижте какво — обърнах се аз към помощник-управителя. — Аз съм гост на този хотел. Той се смята за един от най-добрите в Европа. Не смятам да отговарям на обидни въпроси като този.

— Това е само обичайна полицейска процедура. — Копчето на сакото на помощник-управителя беше вече почти откъснато. — Не е лично. И други са разпитвани също.

Полицаят не вдигна глава от бележника си, като пишеше и говореше едновременно.

— Познавате мистър Майлс Фабиан, нали? — попитах аз.

— Разбира се. Мистър Фабиан е стар и уважаван наш гост — каза помощник-управителят.

— Е, добре, той е мой добър приятел. Защо не го повикате и не го разпитате за мен?

Помощник-управителят заговори бързо на немски. Полицейският офицер кимна и каза:

— Преди колко някога вие бяхте арестуван?

— Не, за бога!

— Още едно нещо. — Полицейският офицер стана. — Бих искал вашият паспорт.

— За какво ви е моят паспорт?

— За да съм сигурен, че ще останете в Швейцария, хер Граймс.

— А какво ще стане, ако не ви дам паспорта си?

— Други мерки аз тогава ще трябва да взема. Като задържането ви. Швейцарските затвори имат добра репутация. Но все пак са затвори.

— Моля ви, мистър Граймс — каза помощник-управителят.

Отидох при портфейла си и извадих паспорта.

— Отивам при адвокат — казах аз на офицера Бругелман, когато му подавах паспорта.

— Вие сте на свобода — каза той, като натика паспорта ми във вътрешен джоб на сакото си. — Моля, пазете се свободен за други въпроси. Мисля това е всичко за момента.

Той кимна, като изработи отново дървеното шарнирно движение на мощната си кантонална шия, и излезе.

Помощник-управителят чупеше ръце.

— Приемете най-искрените извинения на управлението. Това е ужасно неприятно за всички нас.

— Нас? — казах аз. Нямах никакво намерение да го улеснявам.

— Това са тези безгрижни богати жени — каза той. — Те нямат никаква представа за стойността на парите. Те оставят бижу за осемдесет хиляди долара във влака и после истерията продължава с дни, докато ние ги търсим. За щастие, ние сме в Швейцария…

— Нямате представа колко съм щастлив, че съм в Швейцария, братко — казах аз.

Сега горчиво съжалявах за опцията върху земята за съвместно ползване, която бяхме уредили предния ден.

— Всичко, което управлението би могло да направи, мистър Граймс… — каза помощник-управителят умоляващо. — Няма да оставим камък непреобърнат.

— Управлението може да получи обратно паспорта ми — казах аз. — Това може да направи. Искам да напусна страната. Бързо.

— Разбирам. — Той се поклони. — Фьонът задуха — той докосна челото си, сякаш за да покаже силата на треската, която го е обхванала. — Южният вятър. Всеки се държи странно. Нека ви кажа нещо лично, мистър Граймс. Аз самият не вярвам, че сте престъпник.

— Благодаря — казах аз.

— Приятно каране на ски — каза той механично.

— Ще се постарая — казах аз.

Той излезе заднешком, като въртеше копчето си.

* * *

Фабиан ме чакаше пред банката в своя контешки тиролски комплект. Той изглеждаше здрав както винаги и никой не би могъл да предположи, че е седял половината нощ, за да загуби трийсет хиляди долара. Усмихваше се чаровно, докато приближавах към него, след това се намръщи от вида на изписаното върху лицето ми.

— Боже, човече, нещо неприятно ли се е случило? — каза той.

— Не знам от къде да започна — казах аз. — Всичко е първокласно.

— Чух за Юнис. Заминала, имам предвид. Представям си, че това е удар за теб.

Той беше самата дискретна симпатия.

— Да вървим по ред — казах аз. — Нека си свършим работата с банката.

Бих обсъждал Юнис с него друг път, когато се успокоя и няма да има опасност да му разбия челюстта.

— Съжалявам за това — каза това, като ме хвана за лакътя и ме поведе в банката. — Слоун имаше най-големият късмет в живота си снощи. Давах му разписка, но той иска всичко в брой. Обещах му за четири часа следобед. Вече се обадих в Цюрих да ги изпратят, но има известни формалности… — Той сви рамене. — Швейцарски банкери.

Влязохме и бяхме разпитани от млад човек, който след това се обади в нашата банка в Цюрих и говори надълго на немски. Той непрекъснато ни разглеждаше и схванах, че ни описва с най-големи подробности. Попита ме за номера на паспорта ми и за щастие аз го помнех. След около петнайсет минутен разговор с Цюрих той затвори и каза:

— Много добре, джентълмени, парите ще бъдат готови в четири часа.

Когато излязохме от банката Фабиан каза:

— Обещах на Лили да карам ски с нея този следобед. Няма нужда да я въвеждаме в драмата, нали?

— Не — казах аз.

— Мога да глътна малко въздух и да се пораздвижа след тази нощ — каза той. — Тя не беше много здравословна. — Това беше единственият намек, че часовете на игра не са били напълно радостни. Той спря, когато стигнахме при колата, която беше паркирал недалече от банката. — Казвам ти, Дъглас, безпокоя се за теб. Ти наистина изглеждаш мрачен. В края на краищата това са само пари. Ние сме още в началото на играта…

— Не заради тях изглеждам мрачен — казах аз и му разказах за посещението на полицая. Не му казах за Диди Уелс, Юнис и ходенето крадешком по коридорите.

Той се изсмя, сякаш бях му разказал умерено смешна история.

— Ти ли си взел огърлицата? — попита той.

— Проклятие! Майлс! — казах аз. — Ти що за човек мислиш, че съм?

— Аз едва започвам да те опознавам, старо момче — каза той. — И в края на краищата ти си се въртял около хотелите от доста години.

— Един хотел — казах аз. — И най-многото, което човек би могъл да вземе от там, са някакви евтини копчета за ръкави.

— Може ли да ти напомня, че ти си взел нещо по-добро от това? — каза той хладно. За пръв път осъзнах, че той би могъл да вярва, че съм го направил. — Значително по-добро от това.

— О, каква гадост — казах аз. — Хайде да отиваме на ски.

Докато караше към хотела, той не каза дума. Това не беше най-щастливият ден на нашето съдружничество.

* * *

Фабиан караше прилично, като правеше правилните движения само леко неправилно. Очевидно много го бяха обучавали. Не беше безразсъден и аз карах непрекъснато далече през него и Лили, така че всякакъв разговор помежду ни беше невъзможен. Лили беше започнала да ме пита за Юнис.

— Наистина, Добро сърце — каза тя — какво за бога направи на горката ми малка сестра, за да я накараш да се укрие като крадец в нощта?

— Попитай сестра си — казах аз, — ако изобщо я видиш отново.

— О, този фьон — каза Лили. — Той прави всички толкова свадливи.

И тя обясняваше всичко с южния вятър.

Слоун дойде в клуба, когато обядвахме. Пристигна на масата ни бързо като скиорските му обувки вдигаха даже повече шум, отколкото вдигат обикновено такива обувки. Лицето му беше червено и триумфиращо и приличаше на пиян. Чувах тежкото му дишане от два ярда. Оставих ножа и вилицата си. Всяко желание да ям внезапно ме напусна.

— Здрасти, хора — каза Слоун. — Нали е голям ден?

— Голям — каза Фабиан, като отпи от виното си.

— Няма ли да ме поканите да седна при вас да обядвам? — каза Слоун.

— Не — каза Фабиан.

Слоун показа зъбите си, очите му бяха вечно вродено враждебни.

— Това е, което харесвам — каза той, — лош губещ. — Той бръкна в джоба си и измъкна лист от хотелския комплект с няколко реда, написани на него. — Фабиан — каза той, — няма да забравиш това, нали?

— Не бъди грубиян — каза студено Фабиан, — тук има дама.

— Добър ден, маʼам — каза Слоун, сякаш забелязваше Лили за пръв път. — Струва ми се, че сме се срещали. Миналата година в Сейнт Мориц.

— Помня ви добре, сър — каза Лили с отривист тон от осемнайсети век.

Слоун грижливо сгъна листчето и го сложи обратно в джоба си. След това насочи вниманието си към мен.

— Какво по дяволите правиш тук, Граймс? Мислех, че си счупил проклетия си крак.

— Беше грешна диагноза — отговорих аз.

— Да си се вмъквал в нови хотелски стаи напоследък, Нагло момче?

Огледах се неловко наоколо. Гласът на Слоун беше висок и ясен, но никой не даваше вид, че чува.

— Само снощи — казах аз.

— Пълно е с майтапи това момче — каза Слоун. — Той е фетишист с обувки.

Слоун се засмя грубо, очите му бяха отровни и налети с кръв в сбръчканите си торбички. Беше тип човек, който може да развали взаимоотношенията между приятелски нации в продължение на половин час. Мисълта, че трябва да дадем трийсет хиляди долара на този американски селянин в четири следобед ме разболяваше.

— Как е търговията с часовници, момче? — изрева той. — Също така процъфтяваща, както и от другата страна на Швейцария?

— Измитай се, Слоун — казах аз.

С изричането на това усетих свежа кръв във вените и апетитът ми се върна. Той се засмя, недосегаем за обиди, поне днес.

— Внимавай с тоя момък — каза той на Фабиан. — Той е трикаджия — засмя се неискрено. — Е добре, щом не съм поканен на партито, мога да карам ски. Стоях до късно снощи и трябва да си издухам паяжините. Ще се видим в четири следобед в хотела, Фабиан. — Тонът му вече не беше шеговит.

Той изтрополи навън от стаята. Фабиан въздъхна.

— С какви хора трябва да си имам работа — каза той.

— Американци — каза Лили. След това сложи ръка върху моята. — Прости ми, Добро сърце. Нямах предвид теб.

— Американците са като всички други — каза Фабиан. — Някои не са за износ. Навремето съм виждал англичани…

— Както и аз — каза Лили.

— Прощавам на всички — казах аз. — Не мислите ли, че трябва да си поръчаме още една бутилка вино?

Нервите ми имаха нужда от отпускане, и ако трябваше да карам ски следобед, една добра доза алкохол можеше да ме предпази от счупването на нещо. Освен това, като седях на масата с Фабиан и Лили, които спокойно и хладнокръвно се хранеха, бях на ръба да се впусна в горчива реч срещу тях двамата, като изстрелям признание за срещата във Флоренция, подробности от това, което беше ми казала Юнис в студената си стая предишната нощ. Изкушението да кажа на Фабиан, че съм напълно наясно с него веднъж завинаги беше силно и би ми доставило огромно незабавно удовлетворение, но нашите дела бяха така безнадеждно преплетени, че да се разделят би отнело години, ако въобще беше възможно. Съсредоточих се върху яденето и новата бутилка вино, когато дойде, и едва чувах какво си говореха Фабиан и Лили.

— Мистър Фабиан, Мистър Фабиан…

Беше млад учител по ски, който се втурна в ресторанта, гласът му беше висок и напрегнат. Обикновено ски учителите не се хранят в стаите, където обядват гостите, и хората от другите маси вдигнаха погледи от своите чинии с недемократично неодобрение, когато инструкторът тичаше между масите.

— Да? — Фабиан направи знак на момчето да говори по-тихо. — Какво има?

— Вашият приятел — каза учителят. — Мистър Слоун. По-добре елате. Тъкмо се навеждаше да си сложи ските…

— Не така високо, Ханс, моля те — каза Фабиан. Той знаеше имената на всички. Това беше едно от нещата, които го правеха толкова популярен сред келнерите и портиерите. — Какво има?

— Той просто стана кървавочервен — каза инструкторът. — Падна като отрязано дърво. Мисля, че е мъртъв.

Фабиан ме погледна през масата с особен израз в очите. Можех да се закълна, че му беше забавно.

— Глупости, Ханс — каза той остро. — Мисля, че е по-добре да погледна. Лили, по-добре е да останеш тук. Дъглас, може ли да те помоля да дойдеш с мен?

Той стана и тръгна бързо, със сериозно лице, събрал всички погледи върху себе си, към вратата. Аз го следвах. Скиорските ни обувки тракаха така, сякаш група пехотинци минаваха по мост. Барабанен грохот за шумен американец с разписка за трийсет хиляди долара в джоба.

Малка група се беше струпала около изхода на лифтовата станция, където хората си слагат ските, за да пресекат към влека. Следобедът изведнъж беше станал много тих. Слоун лежеше по гръб, вперил поглед в небето. Друг ски инструктор разтриваше със сняг лицето му, което беше ужасно лилаво-зелено. Фабиан коленичи, смъкна ципа на анорака му и измъкна пуловера и ризата изпод него. Гърдите на Слоун бяха космати и бели. Започнах да се треса в студени, неконтролируеми потрепервания. Зъбите ми тракаха като клещи в устата ми. Фабиан се наведе и допря ухото до гърдите на Слоун. Стори ми се, че минаха часове преди да си вдигне главата. Бавно пъхна ризата и пуловера обратно и закопча анорака.

— Мисля, че е най-добре да го свалим колкото може по-бързо в болницата — каза Фабиан на двамата учители. — Възможно най-бързо. — Той се изправи, като триеше лицето си, сякаш за да прикрие мъката си. — Горкият човек — каза той — пиеше много. Височината и внезапният студ… Ако го занесете до лифта — каза той на учителите, — аз ще сляза с него. Само се обадете на линейка да чака долу. Дъглас, може ли да говоря с теб за малко?

Той обви раменете ми с ръка и ме отведе настрана, двама приятели на новопредставилия се на небето, търсещи миг самота, за да смекчат удара от трагичната загуба на другаря. Също като във второразреден стар филм за войната, помислих си аз, като играех ролята си убедено. Тълпата, която междувременно беше се увеличила, ни направи път с уважение.

— Дъглас, момчето ми — прошепна Фабиан, гладейки рамото ми уж за да ме утеши. — Аз няма да оставя тялото. Ще взема разписката от джоба му по пътя надолу. Помниш ли от коя страна е?

— Това наричам достойна почит към мъртвия — казах аз. — Отляво.

— Възхищавам се на твоята позиция, Добро сърце. — Той ме привлече към себе си в мъжка прегръдка, сякаш за да ме предпази от рухване. — Трябва да ти кажа, старче, че ти си винаги където трябва, когато става дума за сърдечни атаки. — След това махна ръката си и каза толкова високо, че всички наоколо да чуят какво казва. — Ще оставя на теб да съобщиш новината на Лили. Тя ще бъде съсипана. Дай й силно бренди.

След това тръгна с наведена глава по снежната пътека към лифта, където двамата инструктори здраво завързваха тялото към двуместната седалка на лифта. Фабиан седна на второто място и простря ръка зад мъртвия човек. Той даде сигнал и седалката бавно потегли надолу по склона.

Двамата ски учители взеха следващата седалка. Почетни стражи в ярки якета, които слизаха в долината, за да помогнат.

Върнах се в клуба, където Лили допиваше кафето си, и поръчах бренди за двама ни.