Ъруин Шоу
Нощна работа (21)

21

По пътя от Женева към Рим задължително посетих повечето черкви от списъка на Фабиан и ядях в ресторантите, които беше предложил, като бавното ми пътешествие бе объркано мяркане на цветни витражи, мадони, светци мъченици, и чинии с планини от спагети a la vongole и fritto misto. Нямаше съобщения за самолети, паднали в Атлантическия океан. Времето беше хубаво. Ягуарът се държеше благородно, страната, през която карах, беше хубава. Беше точно типът пътуване, за който бях мечтал от дете, и би трябвало да се наслаждавам на всеки миг от него. Но когато влязох в Рим и карах по широките подстъпи към Пиаца дел Пополо, осъзнах за пръв път в живота си, че съм окаяно самотен. В края на краищата Слоун беше отмъстен.

Като използвах картата, карах бавно към Гранд хотел, поредния избор на Фабиан. Трафикът беше побъркан, другите шофьори диво враждебни. Имах чувството, че ако сбъркам само един завой, ще бъда загубен с дни в град на неприятели.

Стаята, която получих в Гранд хотел, беше прекалено голяма за мен и, въпреки че навън беше слънчево, тъмна. Внимателно закачих дрехите си. Фабиан бе ми казал, че Куадрочели пътува и няма да се върне преди уикенда в Порто Ерколе. Беше едва понеделник. Имах четири дни да се наслаждавам на Рим или да изпадна в отчаяние от него.

На дъното на малката ми чанта, когато я изпразних, видях дебелия плик, който Ивлин Коутс беше ме помолила да предам на приятеля й в посолството. Имах името, адреса и телефона му в един бележник. Намерих го. Лоримър, Дейвид Лоримър. Ивлин беше ме помолила да не му звъня в посолството. Беше малко след един часа. Имаше шанс да си е вкъщи за обяд. Бях сам в продължение на почти седмица, ограничен само до най-необходимите контакти заради езика. Надявах се, че мистър Лоримър ще ме покани на обяд. Доволната изолираност на нощите ми в „Свети Августин“ беше изчезнала. Липсваха ми Фабиан и Лили, липсваше ми звукът на гласове, говорещи английски, липсваха ми много други неща, много от тях смътни и неопределими.

Казах номера на телефонистката. След малко мъжки глас каза: Пронто.

— Тук е Дъглас Граймс — каза аз. — Ивлин…

— Знам — каза мъжът бързо. — Къде сте?

— В Гранд — казах аз.

— Ще бъда там след петнайсет минути. Играете ли тенис?

— Ами… — Чудех се, дали не говори кодирано. — Малко.

— Тъкмо тръгвах за моя клуб. Имаме нужда от четвърти.

— Нямам екип тук…

— Ще ви намерим в клуба. Имам резервна ракета. Ще се срещнем в бара. Червенокос съм. Няма да ме сбъркате.

Той затвори внезапно.

* * *

Високият слаб човек с червена коса влезе в бара със свободни енергични крачки. Косата му беше съвсем дълга, поне за дипломат, лицето му грапаво, с дебели рошави вежди, също червени, и дързък нос. Както бе казал, не можеше да го сбърка човек. Стиснахме си ръцете. Изглеждаше на моята възраст.

— Намерих стари маратонки — каза той. — Кой номер носите?

— Десет — казах аз.

— Добре. Ще станат.

Колата му, лъскава малка синя открита двуместна Алфа Ромео, беше паркирана точно пред хотела, като пречеше на движението. Полицай стоеше до нея с болезнено изражение на лицето. Той кротко протестираше с музикален глас пред Лоримър, докато се качвахме в колата. Лоримър му помаха с ръка добродушно и се включихме в трафика. Караше безразсъдно като събратята си римляни и поне дузина пъти едва не одраскахме колата отстрани, преди да достигнем до тенис клуба, който се намираше на брега на Тибър. Шофирането, особено при тази скорост, очевидно поглъщаше цялото му внимание, така че не разговаряхме. Обади се само веднъж:

— Това са градините Боргезе — каза той, когато влизахме в зелен парк. — Трябва да погледнете музея вътре.

— Ще го направя — казах аз.

Вече бях придобил лека наклонност към музеите. Фабиан ще се зарадва като му кажа, че съм бил в Боргезе. Той също беше ми казал да го посетя.

— Обърни особено внимание на картините на Тициан — бе ме посъветвал той.

Когато се вмъкнахме през портата на клуба, Лоримър спря колата под сенките на едни тополи. Имаше и други коли, паркирани край пътя, но хора не се виждаха. Посегнах да отворя вратата от моята страна, но Лоримър протегна ръка и ме спря с докосване на ръката ми.

— Носите ли го?

— Да.

Бръкнах във вътрешния си джоб и измъкнах обемистия плик. Подадох му го. Без да го погледне Лоримър го пъхна във вътрешния джоб на сакото си.

— Ивлин ми каза, че евентуално ще дойдете — каза Лоримър. — Благодаря, че не ми позвънихте в посолството.

Излязохме от колата и Лоримър измъкна стара опърпана чанта за тенис. Докато крачехме към зданието на клуба, той каза:

— Радвам се, че можахте да дойдете. Трудно е да се организира игра по това време. Аз обичам да играя преди обяд, а италианците — след обяд. Фундаментални разлики между две цивилизации. Никога не могат да се примирят. Ние се викаме един друг от двете страни на една пропаст. — Той поздрави двама малки тъмни мъже, които играеха на един от кортовете. — След минута — извика той.

Двамата мъже само си разменяха бързи удари, но изглеждаха доста добри.

— Боя се, че ще забавя играта ви — казах аз, като ги гледах. — Не съм играл от години.

— Изобщо не мислете за това — каза той. — Просто се дръжте близо до мрежата. Те капитулират при натиск — той се усмихна. Имаше приятна, приятелска, малко вълча усмивка.

Маратонките ми станаха чудесно, шортите и тениската приблизително, малко пошляпваха около мен, но се играеше.

— Вземете ценностите си със себе си на корта — каза Лоримър — може да ги оставите и в офиса, но имаше инциденти. И не оставяйте никъде да се търкаля без надзор паспорта ви, защото някой ден с изненада ще прочетете, че сицилианец на име Дъглас Граймс е арестуван за контрабанда на хероин.

Видях, че освен портфейла си, по-дребните пари и часовника той взе също и писмото на Ивлин със себе си на корта.

Съмнявам се, че двамата души, с които играехме, въобще чуха името ми. Лоримър ни запозна, но говореше мрънкащ италиански и аз изобщо не различих техните имена.

Играта ми достави по-голямо удоволствие, отколкото очаквах. Карането на ски през тази зима ме беше поддържало във форма и рефлексите ми бяха добри. И както ми беше обещал доктор Райън, очите ми бяха добри за спорт. Лоримър се хвърляше по целия корт, отблъсквайки всичко. Беше див, но неизменно много ефективен. Оспорвахме си първите два сета с италианските джентълмени, които, както предсказа Лоримър, се смачкаха под налягането. На третия сет ми излезе мехур на палеца и трябваше да се откажа. Мехурът беше твърде малка цена за удоволствието да играя под успокояващото римско слънце край реката, за която Шекспир настояваше, че Цезар е преплувал в пълно въоръжение. Сезонът беше сух, реката изглеждаше малка и невинна, така, като че ли аз също можех да я преплувам.

Като се преобличахме след душа, италианците ни поканиха на обяд. Те обядваха в клуба, преди да отидат по учрежденията си.

— Кажете ми, партньоре — попита Лоримър, — за пръв път ли сте в Рим?

— За първи ден — казах аз.

— Тогава няма да обядваме тук. Ще отидем на туристическо място. Тре Скалини на Пиаца Навона.

Аз кимнах. Това също беше в списъка на Фабиан.

— Когато някой идва в Рим — каза Лоримър — казвам му да не се прави на нищо друго, освен на турист. Да прави и вижда всички стандартни неща. Ватикана, Сикстинската капела, замъкът Сант Анджело, Форума и прочее. Те не стоят напразно в туристическите указатели от стотици години. По-късно можете да си изберете и собствен маршрут. За четене ви предлагам Стендал. Четете ли френски?

— Не.

— Жалко.

— Бих искал да се върна отново в училище.

— Нима всички не искаме това?

* * *

— Хареса ли ви обядът? — попита Лоримър.

Седяхме навън на терасата срещу големия фонтан с четирите огромни издялани женски фигури на Реките. Това положително беше по-добра идея, отколкото да поръчаме сандвич и бира в бара на тенис клуба.

— Много.

— Не го разпространявайте — каза Лоримър. — В някои модерни кръгове е възприета теорията, че храната тук не може да се яде. — Той широко се усмихна. — Ще бъдете белязан като прост селяндур до края на живота си и ще можете да се срещнете с principessa^[1]-та много трудно.

— Добре, може ли поне да кажа, че харесвам гледката?

— Казвайте, че сте попаднали на Пиаца Навона случайно. Нощем. Ако изобщо стане дума. — Той гледаше замислено към фонтана. — Смаляващо, нали?

— Кое е смаляващо?

— Тези големи момичета. Това е една от причините, поради които предпочитам Рим пред Ню Йорк, да кажем. Тук човек се смалява от изкуството и религията, а не от стоманено-стъклените фантазии на осигурителните компании и борсовите агенти.

— Отдавна ли сте тук?

— Недостатъчно дълго. И кучите синове се мъчат да ме махнат.

Той потупа подутината на сакото си, причинена от плика, който бях му дал. Извади го, отвори го, и набързо прегледа страниците, докато чакахме да ни сервират. Когато се появи първото вино, той беше натикал страниците отново в джоба си, без да каже нещо.

— Точно това е причината за всичко — каза той, като отново потупа сакото си. — Те са по следите ми. Аз знам това, те знаят, че го знам и всички чакаме някой да направи грешната стъпка. Аз изпратих някои препоръки, които не бяха приели… хм… с ентусиазъм в някои управления. Придвижих някои контракти и Ивлин е замесена в това в правосъдието и главата й също е на дръвника. Ние се мъчим да получим пари за когото трябва в тази хубава, достойна за оплакване страна с нейните отчаяни жители, а не да ги оставяме в негодни ръце. Разлика в мненията. Може би фатална. Не се хвалете, че ме познавате. Шпиони има навсякъде. Когато стигна обратно в кабинета си, документите ще са преместени. Звуча ли като параноик?

— Не мога да кажа — казах аз, — въпреки че Ивлин намекна…

— Вече се е случвало — каза Лоримър, — и е адски сигурно, че може да се случи отново след всичко, което става във Вашингтон. Това, което направи Маккарти със старите китайски ръце, които се бяха вмъкнали с неподходящи идеи, ще изглежда като невинен жур с чай в сравнение с онова, което онази банда в Белия дом е в състояние да направи. Оруел не беше прав. Не трябваше да е хиляда деветстотин осемдесет и четвърта. Трябваше да е хиляда деветстотин седемдесет и трета. Мислите ли, че ще изгонят онзи разбойник от Белия дом?

Свих рамене.

— Не съм много в течение — казах аз.

Лоримър ме изгледа странно.

— Американци. — Той тъжно поклати глава. — Обзалагам се, че при следващите избори той все още ще е там. С крак върху шиите ни. Моят следващ пост вероятно ще бъде в някоя малка африканска страна, където има coup dʼetat^[2] всеки три месеца и застрелват американските посланици. Елате да ме посетите. — Той широко се усмихна и си наля пълна чаша вино. Какъвто и да беше, не бе и изплашен. — Боя се, че няма да имам възможност да ви посветя никакво време тази седмица. Трябва да отида в Неапол за няколко дни. Но мога да се върна за тенис в събота и ще има игра на покер в събота вечерта, повечето журналисти, никой от посолството… Ивлин ми писа, че сте страстен играч на покер…

— Съжалявам — казах аз. — Няма да съм тук. В събота трябва да бъда в Порто Ерколе.

— Порто Ерколе? — каза той. — „Пеликано“?

— Действително имам там резервация.

— За току-що пристигнал в Италия човек знаете къде да се движите. „Гранд“ в Рим, „Пеликано“ в Порто Ерколе.

— Бях насочен от един приятел — казах аз. — Той навсякъде знае къде да се движи.

— Ще го харесате много — каза Лоримър. — Аз ходя там през уикендите винаги, когато мога. Имат чудесен тенискорт. Завиждам ви.

Той погледна часовника си, след това започна да измъква портфейла си, за да плати.

— Моля — казах аз — от мен е.

Той пъхна портфейла си обратно.

— Ивлин ми писа, че сте независимо богат. Вярно ли е?

— Повече или по-малко — казах аз.

— Три пъти „наздраве“ за вас. В такъв случай обядът е за ваша сметка. — Той стана. — Искате ли да ви закарам обратно в хотела?

— Бих предпочел да повървя.

— Правилно решение — каза той. — Бих искал да имам време да походя с вас. Но екзекуторите чакат. Ариведерчи, приятелю.

Той закрачи към колата си, енергичен и американец, със статуите, надвесени над него, към бюрото, на което документите са били разместени по време на отсъствието му.

Бавно допих кафето си, платих и тръгнах отпуснато по посока към хотела, като си мислех, че Рим, видян от пешеходец, е различен и много по-хубав град от Рим, видян от автомобил. Поне този следобед. Описанието на Лоримър на Италия като красива, достойна за оплакване страна с отчаяни жители изглеждаше вярно само отчасти.

Намерих се в тясна претрупана с хора улица, Виа де Бабуино, на която имаше няколко художествени галерии. Верен на Фабиан, вглеждах се вътре зад витрините. През един прозорец видях голяма картина на пуста улица в малко градче в Америка, с обикновената бакалница, бръснарница, фалшива Колониална банка, островърха вестникарска будка, всичко това в нещо като замираща нощ на студена вечер в центъра на равна прерийна страна. Беше нарисувана реалистично, но с реализъм, възвишен от фанатично внимание към всяка най-малка подробност, което създаваше впечатление на изкривено, екзалтирано виждане на страната, влюбено и сърдито едновременно. Името на художника, който представяше лична изложба в галерията, не беше американско, или беше само наполовина — Анджело Куин. От любопитство влязох в галерията. Освен собственика на галерията — над шейсетгодишен крехък човек със сива коса и висока яка, и младолик, небрежно облечен мъж, който се нуждаеше от бръснене, седеше в един ъгъл и четеше изкуствоведско списание — бях единствен в магазина.

На всички картини имаше малки градчета или полуразрушени части от големи градове, с пръснати тук-там овехтели от времето фермерски къщи, построени на оголен, ветровит хълм, или ръждясали релси на железен път, със замръзнали ловки, отразяващи мрачното небе, а релсите изглеждаха така като че ли не водеха за никъде или последният влак е минал по тях преди столетие.

Нямаше нито едно червено етикетче на рамките, което да показва, че някоя от картините е продадена. Собственикът на галерията не ме последва, нито ме заговори, само ми подари лека тъжна усмивка, показвайки изкуствените си зъби, когато срещна погледа ми. Младият човек със списанието не вдигна поглед.

Напуснах галерията натъжен, но и някак просветлен. Не бях достатъчно уверен, че моят вкус ме прави способен да се произнеса дали картините са добри или лоши, но те ми бяха говорили направо, бяха ми напомнили неуловимо, но сигурно, за нещо, което не исках да забравя за своята родна страна.

Вървях бавно по улиците пълни със забързани хора, като си блъсках главата над това преживяване. Много приличаше на онова, което бях почувствал от книгите на трийсетгодишна възраст, когато започнах да чета сериозно — усещането, че нещо огромно и загадъчно примамливо ми се разкриваше. Спомних си какво ми бе казал Фабиан онази сутрин, когато бяхме посетили музея Maeght в Сейнт Пол дьо Ванс — че след като съм гледал достатъчно, ще премина някакъв емоционален праг. Реших да се върна отново в галерията на следващия ден.

Около хотела случайно забелязах, че минавам край магазина, в който Фабиан беше ми препоръчал да си направя костюмите. Влязох и прекарах един интересен час в разглеждане на платове и разговори с главния шивач, който говореше нещо като английски. Поръчах пет костюма. Ще поразя Фабиан, когато го видя следващия път.

На другия ден си купих наръчник за художествените галерии в Рим, в които имаше изложба през седмицата, и посетих всичките, преди да се върна в тази на Куин. Исках да видя как наличните в града съвременни произведения на изкуството ще ми подействат. Изобщо не ми подействаха. Реалистични, сюрреалистични, абстрактни — сърцето ми остана неразвълнувано. След това се върнах в галерията на Виа дел Бабуино и бавно се придвижвах от картина към картина, като изучавах всяка внимателно и критично, за да се уверя, че усещането от предишния следобед не е било резултат на първия ми ден в Рим след хубав обяд с много вино и удоволствието от разговора с млад знаещ американец след седмица мълчание.

Въздействието беше даже по-силно, отколкото предишния следобед. Собственикът на галерията и младият човек с изкуствоведското описание отново бяха единствените двама в магазина и изглеждаха така, като че ли не са помръдвали през последните двайсет и четири часа. Ако бяха ме познали, не дадоха никакъв признак за това. Реших внезапно, че ако мога да си позволя да си купувам костюми, мога да си позволя да купя и картина. Никога преди това не бях купувал дори репродукция и не бях уверен как трябва да започна. Фабиан се бе пазарил с продавача в Цюрих, но аз знаех, че не съм на тази висота.

— Извинете — казах аз на слабия стар собственик на галерията, който автоматично ми се усмихна — интересува ме картината на витрината. И може би тази тук. — Стоях пред картината с безполезни релси. — Може ли да ми дадете някаква представа колко могат да струват?

— Петстотин хиляди лири — каза бързо старият човек. Гласът му беше силен и твърд.

— Петстотин хиляди… Ъъъ… — Звучеше шокиращо. Още страдах от пристъпи на блокиране, когато се сблъсквах с италианската десетична система. — Колко е това в долари?

Ех, турист, турист — мислех си горчиво, като задавах въпроса.

— Около осемстотин долара. — Той сви рамене потиснато. — При смешния обменен курс, по-малко.

Бях платил по двеста и петдесет долара за всеки от петте костюма. Те никога няма да ми доставят толкова удоволствие, колкото картините.

— Бихте ли приели чек от швейцарска банка?

— Положително — каза старият човек. — Напишете го на името на Пиетро Бонели. Изложбата се закрива след две седмици. Тогава ще можем да ви доставим картините в хотела, ако желаете.

— Няма да е необходимо — казах аз. — Ще си ги взема сам. — Исках да изляза от магазина със съкровищата в ръка.

— Трябва да има и депозит, разбира се — каза старият човек. — За потвърждение…

Погледнах кесията си.

— Десет хиляди лири ще свършат ли работа?

— Двайсет хиляди ще е по-нормално — каза меко той.

Дадох му двайсет хиляди лири, казах му името си и той написа разписка с равен почерк на италиански. Беше Пиетро Бонели. През цялото това време рошавият млад човек не вдигна очи от списанието.

— Бихте ли искали да се срещнете с художника? — попита старецът.

— Ако не ви затруднява.

— Ни най-малко. Анджело — каза той, — мистър Граймс, който колекционира твои картини, би искал да те поздрави.

Младият човек най-после погледна нагоре.

— Хай — каза той. — Моите поздравления. — Той се усмихна. Изглеждаше още по-млад, когато се усмихва, с блестящи зъби и дълбоки тъмни очи, като печално италианско дете. Той бавно се изправи. — Елате, мистър Граймс. Ще ви почерпя с кафе, за да отпразнуваме събитието.

Бонели залепваше първото червено етикетче на рамката на картината от витрината, когато излизахме от магазина.

Куин ме заведе в едно кафене надолу по улицата и стояхме край бара, докато поръчваше кафе.

— Вие сте американец, нали? — попитах аз.

— Като две и две четири. — Акцентът му не беше от нито едно определено място в Щатите.

— Отскоро ли сте тук?

— От пет години — каза Куин. — Изучавам италианската сцена.

— Картините в галерията преди повече от пет години ли са рисувани?

Той се засмя.

— Не. Всичките са нови. Рисувани по спомени. Или фантазия. Наричайте го както искате. Рисувам от самота и носталгия. Това придава известна оригинална аура на нещата, не мислите ли?

— Да, така бих казал.

— Когато се върна в Щатите, ще рисувам Италия. Като повечето художници си имам теория. Тя се състои в това, че трябва да напуснеш дома си, за да разбереш какво е дом. Мислите ли, че съм откачен?

— Не. Не, ако това е начинът, по който се пораждат тези картини.

— Харесвате ги, а?

— Много.

— Не ви упреквам. — Той се усмихна широко. — Оптика на Анджело Куин за собствената му страна. Пазете ги. Те ще струват много. Някой ден.

— Мисля да се залепя за тях — казах аз. — И не заради парите.

— Много мило, че казвате това. — Той отпи от кафето си. — Дори да беше само кафето — каза той — не бих смятал времето си в Италия за загубено.

— Откъде взехте името Анджело?

— От майка си. Тя е италианска военна булка. Баща ми я е довел вкъщи. В цяла поредица къщи. Беше незначителен вестникар. Омръзваше му една работа и той се преместваше на друга в някое забравено евтино градче, докато му омръзне и то. Рисувам скитанията на баща си. Вие колекционер ли сте, както каза старият Бонели?

— Не — казах аз. — Ако трябва да кажа истината, за пръв път в живота си купувам картина.

— Свят човек — каза Куин. — Лишавате се от девственост. Продължавайте така. Имате добро око, макар че не аз съм този, който трябва да ви го каже. Поръчвам ви още едно кафе. Напълнихте ми деня.

Занесох чека на Бонели на другия ден и прекарах половин час пред картините, които бях купил. Бонели обеща да ги задържи при себе си, ако не успея да дойда навреме да ги прибера, когато закрият изложбата. Едно на друго, мислех си аз, като карах към Порто Ерколе в петък следобед, трябва да разглеждам първото си посещение в Рим като успешно.