Ъруин Шоу
Нощна работа (2)

2

Беше облачно в Ню Йорк, но когато минахме Пийкскил, летейки на север, небето се изясни. Снегът блестеше на слънцето върху търкалящите се хълмове долу. Аз бях долетял рано с малък „Чесна“ до летището на Тетърбъро, за да взема чартърния полет за Ню Джърси, и сега чувах зад гърба си пътниците ми да се радват на синьото небе и на свежия скреж. Летяхме ниско, само на шест хиляди фута, и нивите образуваха ясно очертан кариран десен с черните стъбла на дърветата върху чистата белота на снега. Беше полет, който винаги съм обичал да правя. Да разпознаваш отделните ферми, кръстопътищата, коритото на малкото поточе тук и там правеше краткото пътуване уютно и интимно. Северен Ню Йорк е красив, гледан от земята, но в хубав ден през ранна зима от въздуха той е една от най-прекрасните гледки, които човек може да си представи. Отново бях благодарен, че никога не се изкуших да постъпя в някоя от големите авиолинии, където прекарваш най-хубавата част от живота си на височина над трийсет хиляди фута, със света под теб точно като огромно море от облаци или отдалечена и безлична карта, разгъваща се бавно под теб.

Имаше само трима пътника — семейство Уелс, баща, майка и закръглена дъщеря с щръкнали зъби на дванайсет-тринайсет години, на име Диди. Те бяха запалени скиори и ги превозвах нагоре и надолу четири-пет пъти. Имаше редовна авиолиния до Бърлингтон, но г-н Уелс казваше, че е зает човек, вземаше отпуск, когато намери време и не обичаше да е свързан с разписание. Той имаше рекламна фирма в Ню Йорк и личеше, че няма нищо против да си пилее парите. Когато поръчваше чартърен полет, винаги искаше мен, което ме ласкаеше. Една от причините, а може би и единствената, за това беше, че от време на време карах ски с тях в Сгоув, Шугарбуш и Мед Ривър и после ги водех по писти, които познавах по-добре от тях, като при случай тактично ги учех да карат по-добре. Уелс и жена му — яка, атлетична нюйоркчанка, през повечето време трескаво се състезаваха помежду си и караха прекалено бързо, с неконтролируема скорост. Бях си предсказал, че в семейството скоро ще има счупен крак. Можех да позная кога са сърдити на другия по нюансите, с които си викаха „скъпи(а)“ по време на спускането.

Диди беше сериозно, неусмихващо се дете, винаги с книга в ръка. Според родителите й тя започваше да чете в момента, в който я завързваха към седалката, и спираше чак когато колелата на самолета докосваха пистата. При този полет тя беше погълната от „Стенещи висоти“. Като дете аз също бях всепоглъщащ четец. Когато майка ми я беше яд на мен ми казваше: „О, Дъглас, престани да се държиш като герой на роман“. Затова ми беше интересно да следя какво четеше Диди всяка следваща зима.

Тя безспорно беше най-добрият скиор в семейството, но родителите й я заставяха да кара последна при всяко спускане. Една сутрин при снежна виелица, когато възрастните Уелс бяха оклюмали след снощния коктейл, карах сам с нея, и това беше съвсем друго дете — блажено усмихнато, радостно летящо надолу по склона с мен, като диво зверче, внезапно освободено от клетката си.

Уелс беше щедър човек и не забравяше след всеки полет да ми подари нещо — пуловер, нов чифт модни щеки, портмоне — неща от този род. Аз печелех достатъчно пари, за да мога да си купувам всичко необходимо, и не ми харесваше идеята да ми дават бакшиш, но знаех, че ще се обиди, ако някога откажех да приема неговите подаръци. Бях решил, че не е неприятен. Само прекалено преуспяващ.

— Хубава сутрин, нали, Дъг? — каза Уелс зад мен. Беше неуморен човек и даже в малкия самолет щъкаше непрекъснато. Би бил ужасен пилот. Той внесе миризма на алкохол в кабината. Винаги пътуваше с малка, обвита в кожа плоска бутилчица.

— Н… не е лоша — казах аз.

Заеквам от детинство и в резултат се опитвам да говоря колкото е възможно по-малко. Понякога ми се случва да гадая какъв би бил животът ми, ако нямах този малък дефект, но не се оставях да потъна в униние заради него.

— Пързалянето май ще е чудесно — каза Уелс.

— Чудесно — съгласих се аз. Не обичах да говоря, когато седях зад контролния пулт, но не можех да кажа това на Уелс.

— Отиваме нагоре до Шугарбуш — каза Уелс. — Ще бъдеш ли там този уикенд?

— Аз… аз… ммм… мисля, че да — казах аз. — Ккк… казах на едно момиче, че ще карам с нн… него там.

Момичето беше Пат Майнът. Брат й работеше в аеролиниите и бях се запознал с нея чрез него. Тя преподаваше история в гимназията и се бяхме уговорили да я взема в три часа, след работа. Караше ски много добре и освен това беше много хубава, дребна, мургава и емоционална. Познавах я повече от две години и поддържахме доста нередовна връзка от около петнайсет месеца. Поне що се отнася до нея тя беше нередовна, защото седмици наред ме отклоняваше под различни претексти и едва ме забелязваше, ако се срещнехме случайно. След това внезапно омекваше и предлагаше да отидем някъде заедно. Можех да позная по особения вид усмивка на лицето й кога по някаква причина влизаше в редовна фаза.

Тя беше известно момиче, упорито, неомъжено. Според брат й почти всичките му приятели са се опитвали да я свалят по едно или друго време. Доколко успешно никога не разбрах. Винаги съм бил стеснителен и неловък с момичетата и не бих казал, че я преследвам. Нито пък че тя ме преследва. Просто, как да кажа, случваше се да се срещнем на ски през някой дълъг уикенд в Шугарбуш. След първата нощ аз казах: „Това е най-хубавото нещо, което ми се е случвало някога“.

Тя отговори само: „Ш-ш-т“.

Така и не можах да реша, дали бях влюбен в нея. Ако постоянно не ме беше тормозила с лечението на моето заекване, мисля, че щях да й предложа да се омъжи за мен. Предстоящият уикенд, усещах го, щеше да се издигне или да падне до някаква развръзка. Реших да бъда предпазлив, като оставя всички възможности открити.

— Отлично — каза Уелс. — Хайде да вечеряме довечера всички заедно.

— Благодаря, Дж… Джордж — казах аз. За пръв път откакто го познавах той настоя да ги наричам с жена му с малките им имена. — Тт… това ббб… би било прекрасно.

Вечеря с друга двойка би отложила решенията, би ми дала време да усетя настроението на Пат и да преоценя собствените си чувства.

— Ние ще заминем нагоре веднага след кацането — каза Уелс. — Ще успеем да направим няколко спускания този следобед. А вие? Да ви чакаме ли направо в ресторанта?

— Б… боя се, ч… че не. Трябва да мина рр… редовния си ш… шестмесечен преглед при доктора и ннне съм сигурен дали ще успея.

— Тогава довечера?

— Ддддовечера.

— Дъг — каза Уелс, — получаваш ли понякога три седмици отпуска наведнъж, да кажем през зимата?

— Нннне всъщност — отговорих аз — зимата е натоварен сезон. Ззззащо?

— Берил и аз отиваме с чартърен полет до Цюрих на първи февруари. (Берил беше жена му.) Ние винаги се опитваме да си уредим три седмици в Алпите. Карал ли си някога ски в Алпите?

— Ннникога не съм бббил извън страната. С изключение на Канада за ннняколко дни.

— Ще хлъцнеш — каза той. — Божествени писти. Говорихме за това и бихме се радвали да си с нас. Там има клуб, на който съм член. Изненадващо евтино е. Под триста долара отиване и връщане. Ски клуб Кристи. Но не е само цената, разбира се. По-важното са хората. Това е най-приятната компания, с която някога си пътувал, с всички безплатни питиета, които можеш да изпиеш. И никаква грижа за разрешен багаж или швейцарска митница. Те просто усмихнато те пропускат. Предполага се, че трябва да си членувал поне шест месеца преди това, но не са много придирчиви. Имам позната в бюрото, казва се Мансфийлд, тя урежда всичко. Само й казваш, че си ми приятел. Имат ежеседмични полети през зимата. Бяхме в Сейнт Мориц миналата година, този път ще отидем в Сейнт Антоан. Ще смаеш австрийците.

Усмихнах се.

— Обббзалагам се!

— Помисли си по това. Ще прекараш световно!

— Престани да изкушаваш един трудов човек! — казах аз.

— Е, по дяволите, всеки има нужда от почивка!

— Шшшще помисля по това — казах.

Той отиде на мястото си, оставяйки в кабината миризма на уиски. Не спусках очи от хоризонта, рязко очертан срещу ярката синевина на зимното небе, като се опитвах да не завиждам на човек толкова бездарен на ските колкото Уелс, но който можеше да си позволи три седмици отпуска, за да прахоса хиляди долари за пързаляне в Алпите.

* * *

След като проверих в канцеларията и се уверих, че няма нищо за мен този път, подкарах към града своя фолксваген за шестмесечния ритуал на медицинския преглед. Доктор Райън беше очен специалист, но поддържаше успоредно и неголяма обща практика. Беше бавен, кротък възрастен човек, който ми прослушваше сърцето, мереше кръвното ми налягане и проверяваше очите и рефлексите ми от пет години. С изключение на един случай, когато бях хванал лек грип, той никога не ми е предписвал дори аспирин. „Във форма си за Дерби“, казваше той всеки път след края на прегледа. „Готов да се надбягваш за розите.“ Той споделяше моя интерес към конете и беше впечатляващ изследовател на формата. От време на време се отбиваше при мен вкъщи, когато откриеше някой кон, който беше възмутително подценен или пък носеше прекалено малък товар.

Прегледът си вървеше както обикновено и докторът кимаше одобрително след всеки етап. Чак когато стигна до очите ми изражението му се промени. Аз прочетох таблиците правилно, но когато погледна в очите ми с инструментите си, лицето му стана професионално сериозно. Сестрата два пъти влезе да му съобщи, че в чакалнята има пациенти с определен час, но той рязко я отпрати с ръка. Даде ми цялата серия тестове, които никога преди това не беше използвал, накара ме да се втренча право пред себе си, като държеше ръце на скута си, след това бавно ги повдигна и поиска да му кажа кога навлизат в полезрението ми. Накрая остави инструментите си, седна тежко зад бюрото си, въздъхна и уморено прекара ръка по лицето си.

— Мистър Граймс, боя се, че имам лоша новина за теб.

Новината, която старият доктор Райън ми съобщи в тази слънчева сутрин в своя голям старомоден кабинет, промени целия ми живот.

— Технически — каза той — названието на болестта е ретиносхиза. Това е разцепване на десетте слоя на ретината на две части, при което се развива ретинална киста. Това е добре познато състояние. Най-често то не прогресира, но докъдето достигне, е необратимо. Понякога можем да го спрем чрез операция с лазерен лъч. Едно от проявленията му е блокирането на периферното зрение. В твоя случай — долното периферно зрение. За пилот, който трябва зорко да следи циферблатите по цялото табло пред него, под него, около него на всички страни, както и хоризонта, към който се е устремил, то е съществена инвалидност… Все пак за обикновени неща като четене, спорт и прочее можеш да се смяташ нормален.

— Нормален! — казах аз. — Боже мой, нормален. Ти знаеш единственото нещо, което е нормално за мен, докторе — летенето. То е всичко, което някога съм искал да правя, единственото, което съм подготвен да правя…

— Ще изпратя доклада днес, господин Граймс — каза докторът. — С най-голямо съжаление. Разбира се, можеш да отидеш при друг доктор. При други доктори. Не вярвам да ти помогнат, но това е само мое мнение. Колкото се отнася до мен, аз ти отнемам разрешителното да летиш. От тази минута. Завинаги. Съжалявам.

Направих усилие да скрия вълната от омраза, която изпитах към спретнатия стар човек, седнал сред блестящите си инструменти, подписващ присъди с разкривения си докторски почерк. Знаех, че съм неразумен, но не беше момент за разум. Изхвърчах от кабинета без да се ръкувам с Райън, гласно повтаряйки „По дяволите! По дяволите!“, без да обръщам внимание на хората в чакалнята и по улицата, които ме зяпаха с любопитство, докато се насочвах към най-близкия бар. Знаех, че не мога да отида обратно на летището и да им кажа това, което трябваше, без да се подкрепя. Чувствително да се подкрепя.

* * *

Барът беше обзаведен като английска кръчма, с ламперия от тъмно дърво и оловни халби по стените. Поръчах уиски. Слаб възрастен човек със сиво-кафяв анорак и червен ловджийски каскет седеше подпрян на стойката с чаша бира пред себе си. „Те замърсяват цялото езеро — говореше старецът със сух върмонтски акцент. — Хартиеният завод. След пет години то ще бъде мъртво като езерото Ири. И продължават да слагат сол по пътищата, за да могат онези идиоти от Ню Йорк да карат с осемдесет мили в час до Стоуи и Мед Ривър и Шугарбуш, и когато снегът се топи, солта отива във всички езерца и реки. Докато съм още жив няма да остане нито рибка в целия щат. И никой не си помръдва пръста по въпроса. Казвам ти, радвам се, че няма да съм жив да видя това.“

Поръчах си второ уиски. Първото изобщо не ми подейства. Нито второто. Платих и отидох при колата си. Мисълта, че умира езерото Чаплайн, в което плувах всяко лято и където бях прекарал толкова чудесни дни с яхта и за риба, някак си ми изглеждаше по-тъжна от всичко, което ми се беше случвало от много време насам.

* * *

Когато влязох в канцеларията, от пръв поглед към грапавото старо лице на Кънингам познах, че д-р Райън вече му се е обадил. Кънингам беше президент и единствен собственик на малката авиолиния, първокласен летец — изтребител от Втората световна война и мисля, че знаеше как се чувствам този следобед.

— Ннннапускам, Фреди — казах аз. — Знаеш зззащо.

— Да — каза той. — Съжалявам. — Той неловко въртеше молив върху масата си. — Нали знаеш, винаги можем да ти намерим нещо тук. В канцеларията, или поддържане може би… — Гласът му трепна. Беше се вторачил в молива в едрата си ръка.

— Благодаря — казах аз. — Много е любезно от твоя страна, но не мисли повече за това.

Ако твърдо знаех нещо, то беше, че не мога да се мотая наоколо като саката птица и да гледам как приятелите ми отлитат в небето. А и не исках да свиквам с израза на съжаление на честното лице на Кънингам или на кое да е друго лице.

— Добре, Дъг, все пак помисли по това — каза той.

— Ннняма нужда — отговорих.

— Какво мислиш да правиш?

— Преди всичко да напусна града.

— За къде?

— За където и да е.

— И после?

— После ще се опитам да измисля какво ще правя с остатъка от живота си. — Заекнах два пъти на думата живот.

Той кимна, като избягваше да ме гледа, дълбоко погълнат от молива.

— Как си с мангизите?

— Добре засега.

— Хубаво. Ако някога… Искам да кажа, знаеш къде да дойдеш, нали?

— Няма да забравя. — Погледнах си часовника. — Имам среща.

— Гадост — високо каза той. След това стана и стисна ръката ми. Не се сбогувах с никой друг.

* * *

Паркирах колата, излязох и зачаках. Особено глухо бръмчене идваше от голямото построено от червени тухли здание с латински надпис на фасадата и развяващо се знаме над него. Бръмченето на училището, тиха, мила музика, която ме накара да си спомня детството.

Пат трябваше да е в класната стая, и да разказва на момчетата и момичетата за причините на Гражданската война или поредицата английски крале. Тя приемаше историята сериозно.

— Това е най-точният предмет — казваше тя, като употребяваше най-често срещаната дума във всеки разговор за образованието по онова време. — Всяко движение, което извършваме сега, е резултат на това, което мъжете и жените са правили един с друг и един на друг още от предисторическо време.

Когато си спомних това, кисело се усмихнах. Дали съм роден заекващ или доживях да стана отстранен летец, защото Мийд е разбил Лий при Гетисбърг или защото Кромуел е обезглавил Чарлз? Би било интересно за обсъждане, когато имаме повече свободно време.

В сградата удари звънецът. Бръмченето на обучението нарасна до рев на свобода и след няколко минути учениците се изсипаха от вратите в разбъркано море от многоцветни якета и ярки вълнени шапки.

Както винаги, Пат закъсняваше. Тя беше най-добросъвестния преподавател. След занятията винаги двама-трима ученика се събираха около нея и й задаваха въпроси, на които тя търпеливо отговаряше. Когато най-после я видях, полянката беше опустяла, а стотиците деца бяха изчезнали, сякаш разтопени от бледото слънце на Върмонт.

Отначало тя не ме видя. Беше късогледа, но от суетност носеше очилата си само когато работи, чете или гледа филм. Лекичко я занасях, че не може да намери роял в бална зала.

Стоях облегнат на едно дърво, без да помръдна или да говоря, като я гледах да идва по пустата пътека към мен, притиснала като ученичка до гърдите си кожена папка, пълна с контролни. Носеше пола и червени вълнени чорапи, кафяви апрески и синьо яке. Походката й беше съсредоточена, изправена, без кокетство, винаги пъргава. Малката й глава с опъната назад тъмна коса беше почти наполовина скрита от голямата вдигната яка на якето й.

Когато ме видя, усмихна се с „редовна“ усмивка. Щеше да бъде по-трудно, отколкото предполагах. Не се целунахме. Никога не знаем кой гледа през прозореца.

— Точно навреме — каза тя. — Моите неща са в колата.

Тя се отправи към паркинга. Имаше очукана стара Шеви. Солидна част от заплатата й отиваше за бежанците от Биафра, гладуващите индийски деца, политическите затворници от различни части на света. Мисля, че нямаше повече от три рокли.

— Чух, че пистите са вълшебни — каза тя, като тръгваше към паркинга. — Това ще бъде незабравим уикенд.

Взех я под ръка.

— Пппочакай малко, Пат — казах аз, като се стараех да не забелязвам леко напрегнатото изражение, което неизменно се мяркаше на лицето й, когато заеквах. — Имам нннещо… нещо да ти кажа. Аз няма да се пързалям тттози път.

— О — каза тя с притихнал глас, — мислех, че си свободен този уикенд.

— Аз сссъм свободен. Но няма да карам ски. Напускам града.

— За уикенда?

— Завинаги — казах аз.

Тя ме погледна косо, сякаш внезапно излязох от фокус.

— Това има ли нещо общо с мен?

— Нннищо.

— О — каза тя, — нищо. Можеш ли да ми кажеш къде отиваш?

— Не — казах аз. — Не знам кккъде отттивам.

— Искаш ли да ми кажеш защо отиваш?

— Ще чуеш дддоста скоро.

— Ти си в беда — каза тя с омекнал глас, — и аз бих могла да ти помогна…

— Аз съм в бббеда, и ти не можеш да ми помогнеш.

— Ще ми пишеш ли?

— Ще опитам.

Тогава тя ме целуна, без да се безпокои кой би могъл да бъде на прозореца. Но сълзи нямаше. И не ми каза, че ме обича. Може би щеше да е различно, ако беше казала, но не го направи.

— И без това имам много работа да наваксвам през уикенда — каза тя, като направи крачка назад. — Снегът ще трае. — Тя ми се усмихна малко накриво. — На добър час, където и да отиваш.

Гледах я как се отдалечава към стария Шеви на паркинга, малка, спретната, близка. След това седнах във фолксвагена и подкарах.

* * *

Излязох от малкия си мебелиран апартамент към шест часа тази вечер. Оставих ските, обувките и целия си ски екип с изключение на подплатеното си яке, което харесвах, в специален чувал, за да го предадат на брата на Пат, който имаше почти моите размери, и казах на хазайката да вземе книгите ми и всичко, което оставям. Пътувах с лек багаж, насочвах се на юг, като напусках града, в който, сега съзнавах това, бях прекарал повече от пет щастливи години.

Нямах цел. Казах на стария Фреди Кънингам, че ще опитам да измисля какво ще правя с остатъка от живота си, и всяко място на света беше подходящо за тази цел.