Ъруин Шоу
Нощна работа (8)

8

Получих паспорта си на следващия ден. Мистър Хейл не беше в кабинета си, но беше оставил всички необходими указания, каза мис Шварц. Бях съвсем сигурен, че Мистър Хейл не е в кабинета си, защото към края на уикенда е стигнал до заключението, че няма да се чувства удобно, ако ме види отново. Особено в присъствието на мис Шварц. Не за пръв път един мъж съжаляваше на дневна светлина за среднощните си изповеди.

Мис Шварц беше все така хубава и мелодична, но не завиждах на Джереми Хейл.

Осребрих чековете от покера и с банкнотите в джоба отидох в един магазин и купих две здрави, но леки пътни чанти. Бяха хубави багажни сакове, тъмносини с червени кантове, единият голям, другият за дневни принадлежности. Бяха скъпи, но в този момент търсех надеждност, а не пазарлъци. Купих също голямо кожено дипломатическо куфарче със здрава ключалка. То влезе идеално в големия сак. Сега бях въоръжен за път, черните кораби на Одисей засмолени, попътен вятър в платната, неизвестните опасности чакаха зад следващия нос.

Продавачът ме попита, какви числа искам да включи в комбинацията на ключалките.

— Препоръчва се да използвате число, което значи нещо за вас, което няма да забравите — каза той.

— Шест нула две — казах аз.

Това беше номер, който означаваше доста за мен и се съмнявах, че някога щях да го забравя.

С новите сакове в багажника на наетата кола бях на път към Ню Йорк към три часа следобед. Бях се обадил на брат си и му определих среща пред банката ми на другата сутрин в десет часа.

Спрях в мотел в околностите на Трентън за през нощта. Не мислех да оставам в Ню Йорк нито миг повече, отколкото беше необходимо.

Като разбирах, че постъпвам неправилно, защото натрупвам съжаления за в бъдеще, набрах номера на Ивлин във Вашингтон. Не знаех какво ще й кажа, но исках да чуя звука на гласа й. Оставих телефона да звънне дузина пъти. За щастие нямаше никой в апартамента.

* * *

Когато карах през нюйоркския градски трафик нагоре по Парк авеню към банката, бях спрян от светофар на пряката, на която беше „Свети Августин“. Когато светна зелено, импулсивно свих по нея. Усещах как кожата на врата ми настръхва, когато карах бавно покрай лъжливо внушителния вход с тента, и даже си поиграх с мисълта да вляза и да попитам за Дрюзак. Не беше случай на носталгия. Имаше няколко въпроса, на които той вече сигурно би могъл да отговори. И предвижданият му бяс би могъл да ми освети сутринта. Ако бях намерил място за паркиране, мисля, че щях да имам глупостта да вляза. Но цялата улица беше плътно блокирана и аз продължих.

Хенк беше потънал в палтото си, с вдигната яка и изглеждаше премръзнал и нещастен, когато приближих към банката. Ако бях полицай, помислих си аз, щях да го подозирам в нещо, малко, посредствено престъпленийце, дребна фалшификация, злоупотреба с вдовишко доверие, нищожно мошеничество с бижута.

Лицето му светна като ме видя, сякаш беше се съмнявал, че ще дойда някога, и той направи крачка към мен, но аз не спрях.

— Ще ме срещнеш нагоре на следващия ъгъл — казах, като минавах край него. — Ще дойда след минута.

Ако нямаше никой наблизо, който да наблюдава внимателно, не изглеждаше да има някаква връзка между нас. Имах неприятното чувство, че целият град е едно гигантско око, втренчено в мен.

В хранилището същият възрастен човек, още по-бледен, взе моя ключ и заедно със своя отвори моя сейф и ми подаде стоманената камера. Заведе ме в кабинката с пердетата и ме остави там. Преброих двеста и петдесет стодоларови банкноти и ги поставих в дебел плик, купен във Вашингтон. Бях станал важен потребител на дебели пликове и несъмнено допринасях за подема на цялата индустрия.

* * *

Хенк ме чакаше на ъгъла пред едно кафене, по-измръзнал от всякога. Той погледна плика подмишницата ми със страх, сякаш можеше да експлодира всеки момент. Огромната стъклена витрина беше изпотена, но успях да видя, че мястото е почти празно. Споменах на Хенк да ме последва и влязохме вътре. Избрах маса отзад, сложих плика на масата и си свалих палтото. Беше горещо до задушаване в ресторанта, но Хенк приседна срещу мен, без да свали палтото и старата изцапана с пот широкопола сива шапка, която стоеше непохватно и старомодно на главата му. Очите му зад очилата, които прокопаваха носа му отстрани, процеждаха сълзи от студ. Имаше лице на стар вечен пътник с карта, помислих аз, лице, потъмняло от години безпокойство и застоял стаен въздух, каквото виждаме у хората, стоящи по ветровитите гарови платформи през тъмните зимни сутрини, търпеливи като магарета, уморени дълго преди началото на работния ден. Беше ми жал за него и с нетърпение чаках да се разделим.

Каквото и да се случи, няма да изглеждам така, когато бъда на неговата възраст. Още не бяхме си казали нито дума.

Когато келнерката дойде, поисках чаша кафе.

— Това, което ми трябва, е питие — каза Хенк, но се съгласи и на кафе.

Срещу преградата в края на малка масичка имаше вдлъбнатинка за монети и селектор за грамофона до входа. Пуснах две монети и бутнах селектора напосоки. Когато келнерката ни донесе кафетата, грамофонът свиреше толкова високо, че никой от съседната маса не би могъл да ме чуе, ако не крещя.

Хенк жадно изпи кафето си. Не миришеше на канела, ром или портокали.

— Два пъти повръщах тази сутрин — каза той.

— Парите са тук — казах аз, като потупах плика.

— Господи, Дъг — каза той, — надявам се, че знаеш какво правиш.

— Аз също — казах аз. — Както и да е, сега те са твои. Аз ще си отида пръв. Остави ми десет минути и тогава и ти можеш да си тръгнеш.

Не исках да види моята наета кола и нейния номер. Нищо такова не бях планирал и не мислех, че наистина е необходимо, но предпазливостта започна да става автоматична при мен.

— Никога ли няма да съжаляваш за това? — попита той.

— Не, няма да съжалявам.

Със смачкана носна кърпа той бършеше предизвиканите от студа сълзи, които течаха по лицето му.

— Казах на двете момчета, че ще пристигна с парите тази седмица. Пощуряха от радост. Ще ги вложат в дело. Не дрънкат празни приказки. — Той разкопча палтото си и затърси покрай стар сив шал, който висеше на шията му като умряла змия. Измъкна писалка и малък бележник. — Ще ти напиша разписка.

— Забрави това — казах аз. — Аз знам, че съм ти дал парите, ти знаеш, че си ги получил. — Той никога не беше искал разписки за парите, които беше ми заемал или давал.

— За една година ще станеш богат човек, Дъг — каза той.

— Добре — казах аз. Неговият оптимизъм беше отчаян. — Не искам нищо на хартия. Нищо. Като счетоводител мисля, че ще знаеш как да държиш сметка за моя дял, без да записваш нищо.

Спомних си какво беше казала Ивлин Коутс за ксероксите. Бях почти сигурен, че има ксерокси и в Скрантън.

— Да, мисля, че знам.

Каза го тъжно. Беше си избрал неподходяща професия, но вече беше твърде късно да се промени нещо.

— Не искам Интернал Ривиню Сървис да ме търси.

— Разбирам — каза той. — Не мога да кажа, че ми харесва, но го разбирам. — Той мрачно поклати глава. — Ти си последният човек на света, за когото…

— Стига за това, Хенк — казах аз.

Първата плоча от грамофона свърши с ушераздирателна кулминация, и гласът на келнерката, която даваше поръчка на гишето, звучеше неестествено високо в затишието. — Яйца с бекон, отгоре. Едното английско.

Глътнах още малко от моето кафе и станах, като оставих плика на масата. Облякох си палтото.

— Ще ти се обаждам. От време на време.

Той изнурено ми се усмихна, когато сложи ръката си върху плика.

— Грижи се за себе си, дете.

— Ти също.

Докоснах рамото му и излязох на студа.

* * *

По разписание полетът беше в осем часа вечерта в сряда.

В сряда следобед, в два и трийсет, оставих една стодоларова банкнота в камерата в сейфа и излязох от банката със седемдесет и две хиляди и деветстотин долара в дипломатическото куфарче, което купих във Вашингтон. Свърших с дебелите пликове. Не бих могъл да обясня даже на себе си, защо оставих стодоларовата банкнота. Суеверие? Обещание към себе си, че един ден ще се върна в страната? За всеки случай бях платил наема за сейфа за една година напред.

Този път отседнах в „Уолдорф Астория“. До сега всеки, който ме е търсил, трябва да е решил, че съм напуснал града. Качих се в стаята си, отворих дипломатическото куфарче и извадих три хиляди долара, които сложих в новия портфейл от тюленова кожа, който бях си купил. Това беше достатъчно да поддържа моя паспорт и моя двупосочен чартърен билет. В офиса на ски клуб „Кристи“ на Четиридесет и седма улица, където отидох, след като оставих Хенк в кафенето, попитах за приятелката на мистър Уелс мис Мансфийлд, и момичето ми попълни формуляра, като автоматично му постави стара дата. Каза ми, че имам късмет, че съм дошъл точно сега, защото имали два отказа тази сутрин. Безгрижно я запитах дали семейство Уелс са в полета. Тя провери в списъка и за мое облекчение каза, че не са. Аз още имах много пари от печалбата с „Аск Глория“ и вашингтонската игра на покер. Даже без парите в куфарчето и след като си бях платил сметките в хотелите във Вашингтон и Скрантън и при връщането на наетите коли, пак имах повече пари, отколкото бях имал наведнъж през целия си живот. Когато попитах за стая на рецепцията на „Уолдорф“, не попитах за цената. Беше приятно усещане.

Дадох адреса на Ивлин Коутс във Вашингтон като свой постоянен адрес. Сега, когато бях напълно сам, всичките ми шеги трябваше да бъдат лични.

През последните няколко дни беше имало твърде малко възможности за какъвто и да е смях. Вашингтон беше отрезвяващо преживяване. Ако беше вярно това, което много хора си мислят — че парите създават щастието, то аз бях новак в тази област. Бях направил лош избор на компания в новото си състояние — Хейл с неговата блокирана кариера и нервна любовна история, Ивлин Коутс със сложното си въоръжение, горкият ми брат.

В Европа, реших аз, ще търся хора без проблеми. Европа винаги е била мястото, където американският богаташ е бягал. Сега разглеждах себе си като член на тази класа. Ще оставя другите, които ме предшестват, да ме научат на сладката техника на бягството. Ще търся радостни лица.

Във вторник вечерта стоях в стаята си сам и гледах телевизия. През тази последна нощ в Америка нямаше смисъл да поемам излишни рискове.

Като последен жест поставих сто и петдесет долара в плик и бележка до букмейкъра в „Свети Августин“, която гласеше: „Съжалявам, че те накарах да чакаш за парите си“. И се подписах. Ще има поне един човек в Америка, който ще гарантира за моята репутация на честен човек. Пуснах бележката, след като си платих сметката в хотела.

* * *

Отидох на летището рано, с такси. Дипломатическото куфарче с парите беше в големия син сак с ключалката с цифрова комбинация. Парите няма да са в ръцете ми, докато пресичаме Атлантика, но срещу това нищо не можеше да се направи. Знаех, че всеки пътник се претърсва и ръчният му багаж се отваря и проверява, преди да се качи в самолета като предпазна мярка срещу отвличанията, и би било неловко, меко казано, да се опитвам да обяснявам на въоръжен войник защо ми са повече от седем хиляди долара за триседмична ски ваканция.

Уелс беше прав и за свръхбагажа. Човекът зад бариерата даже не погледна към кантара, когато носачът хвърли чантите ми върху него.

— Нямате ски и обувки? — попита той.

— Не — казах аз. — Ще си купя в Европа.

— Опитайте Росиньол — каза той. — Чувам, че са страшни. — Беше станал експерт по екипировката на гише Заминаване в „Кенеди“.

Показах му паспорта си, провери митническата декларация, даде ми бордна карта и с това формалностите приключиха.

— Приятен път — каза той. — Бих искал да съм с вас.

Другите в редицата до мен очевидно вече бяха започнали да празнуват и витаеше шумен ваканционен дух около цялото събитие, с хора, които се прегръщаха и викаха един друг и ски, които тракаха по пода.

Бях дошъл рано и отидох в ресторанта за сандвич и чаша бира. Не бях обядвал, а щеше да мине много време, преди в самолета да ни сервират нещо, и бях гладен.

Докато ядях и си пиех бирата, прочетох вечерния вестник. Полицай беше застрелян в Харлем тази сутрин. Рейнджърс бяха победили снощи. Съдия се беше обявил срещу порнографските филми. Издателите бяха твърдо за порицаването на президента. Имаше разговори за оставка. Хора с високи постове в Белия дом бяха изпратени в затвора. Пликът, който беше ми дала Ивлин Коутс, за да го предам в Рим, беше в малката чанта, която сега лежеше в багажника на самолета. Чудех се, дали помагам на някого да влезе в затвора или да не влезе в него. Америка. Размишлявах върху посещението си във Вашингтон.

На стената висеше телефонен автомат и внезапно изпитах желание да говоря с някого, да направя някакво последно изявление, да установя далечна връзка с близък глас, преди да напусна страната. Станах, снех слушалката и още веднъж набрах номера на Ивлин Коутс.

Отново нямаше отговор. Ивлин беше жена, за която е по-вероятно да е навън, отколкото вкъщи във всеки даден момент. Затворих и получих монетата си обратно. Вече бях готов да се отправя към масата си, където ме чакаше полуизяденият сандвич, когато спрях. Спомних си как карах покрай „Свети Августин“ и едва не влязох. Този път няма да има никаква опасност. Аз ще се издигна в международното въздушно пространство след четиридесет минути. Пуснах обратно монетата и набрах номера.

Както обикновено, телефонът звъня и звъня, преди да чуя гласа на Клара.

— Хотел „Свети Августин“ — каза тя.

Тя успяваше да предаде своето недоволство и раздразнение през целия свят даже в това кратко заявление.

— Бих искал да говоря с мистър Дрюзак, моля — казах аз.

— Мистър Граймс!

Името ми излетя с писък. Беше познала гласа ми.

— Бих искал да говоря с мистър Дрюзак, моля — казах аз, като се правех, че не съм я чувал или най-малко не съм я разбрал.

— Мистър Граймс — каза тя, — къде сте?

— Моля ви, мис — казах аз, — искам да говоря с мистър Дрюзак. Там ли е той?

— Той е в болница, мистър Граймс — каза тя. — Двама души са го проследили в колата му и са го пребили с пистолет. Сега е в кома. Казват, че е счупен черепът и…

Затворих телефона, върнах се на масата и довърших сандвича и бирата си.

* * *

Надписите да се закопчаят коланите и да не се пуши светнаха и самолетът започна да се спуска от зоната на сутрешното слънце. Снежните шапки на алпийските върхове блестяха в далечината, когато нашият 747 се гмурна в сивата маса мъгла, която покриваше подстъпите към летище „Клотен“.

Едрият човек на съседната седалка хъркаше гръмко. По моята сметка между осем часа и полунощ, когато зарязах броенето, той беше изпил единадесет чаши уиски. Жена му до него на мястото край прохода беше поддържала свой темп в съотношение едно към негови две. Бяха ми казали, че смятат да хванат ранния влак от Цюрих до Сейнт Мориц и да карат ски в Корвач този следобед. Съжалявах, че няма да съм там, за да видя първото им спускане.

Полетът не позволи да си почина. Тъй като всички пътници бяха членове на един и същ ски клуб и голяма част от тях пътуваха по маршрута заедно всяка година, имаше постоянно високи разговори в отделенията, придружени с юнашко пиене. Пътниците не бяха млади. Повечето бяха в тридесетте и четиридесетте си години, мъжете явно принадлежаха на мъглявата група, която е известна под етикета административна класа, а жените, грижливо коафирани домакини от предградията бяха от типа „проклета да съм, ако не мога да се меря с мъжа си по пиене!“. Известна ваканционна размяна на съпруги можеше да се очаква. Ако трябваше да ги преценявам, бих казал, че средните доходи на семейство пътници от самолета са към трийсет и пет хиляди долара годишно и че децата им имат прилични малки влогове в банката, хитро внесени от дядо и баба, за да се избегнат наследствените данъци.

Ако в самолета изобщо имаше пътници, които четат спокойно и гледат през прозореца звездите и настъпващото разсъмване, те не бяха в моята част от него. Самият аз бях трезвен и гледах буйните си пияни спътници с отвращение. В по-строга страна от Америка мислех си аз, нямаше да им позволяват да напускат страната. Съзнавах с оттенък на съжаление, че ако брат ми Хенк беше в самолета, би им завиждал.

Освен това в самолета беше топло, а не можех да махна сакото си, защото портфейлът с парите бе в него и беше прекалено дебел, за да се събере в джоба на панталона ми.

Самолетът меко се приземи и за момент завидях на хората, които летяха с тези чудесни машини, уверено работещи зад таблото за управление пред нас. За тях само летенето беше важно, не стойността на пътуването. Постарах се да бъда първият пътник, излязъл от самолета: В сградата на аерогарата минах през вратата за пътници, които няма какво да декларират. Имах късмет да видя двете си чанти, и двете сини, една голяма и една малка, пристигащи с първата група багаж. Грабнах една от количките, хвърлих чантите върху нея и ги закарах в митницата без някой да ме спре. Швейцарците, както видях, са очарователно толерантни към преуспяващите посетители на своята страна.

Взех чакащо такси и казах:

— Хотел „Савой“, моля.

Бях чул, че е добър хотел в центъра на деловия квартал.

Не бях разменил пари, но когато пристигнах в хотела, шофьорът се съгласи да вземе две десетдоларови банкноти. Беше с два-три долара повече, отколкото ако имах франкове, но не спорих с него.

Докато се регистрирах, попитах чиновника за телефона и адреса на най-близката частна банка. Като повечето американци на моя възраст имах само смътна представа какво е това швейцарска частна банка, но имах твърдата вяра, подхранвана от статиите по вестници и списания, в тяхната способност да съхраняват пари безопасно. Чиновникът написа име и номер така, сякаш това беше първата услуга, която му искаше всеки регистриран при него американец.

Друг служител ми показа стаята. Беше широка и удобна, с тежка старомодна мебел, и толкова чиста, колкото бях чувал, че са швейцарските хотели.

Докато чаках да качат багажа ми, вдигнах слушалката и поръчах номера, който ми беше дал чиновникът. Беше девет и трийсет швейцарско време, четири и трийсет сутринта нюйоркско, но въпреки че въобще не бях спал в самолета, не бях уморен.

Гласът по телефона каза нещо на немски.

— Говорите ли английски? — попитах аз, като за пръв път в живота си съжалих, че моето образование не ме беше подготвило достатъчно добре дори за да мога да кажа „добро утро“ на друг език, освен своя.

— Да — каза жената. — С кого искате да говорите?

— Бих искал да се уговоря да открия банкова сметка.

— Момент, моля.

Почти веднага мъжки глас каза:

— Тук д-р Хаузер. Добро утро.

Така. В Швейцария хората, на които се поверяват парите, са доктори. Защо не? Парите са и болест, и лекарство.

Казах на добрия доктор името си и обясних още веднъж, че искам да открия сметка. Той каза, че ще ме чака в десет и трийсет и затвори.

На вратата се почука и носачът влезе с моите чанти. Извиних се, че нямам швейцарски пари за бакшиш, но той просто се усмихна, каза „благодаря“ и излезе. Почувствах, че започвам да харесвам Швейцария.

Завъртях копчето на ключалката, за да отворя чантата. Ключалката не мръдна. Опитах още веднъж. Пак не се отвори. Бях сигурен, че използвам правилните цифри. Грабнах малката чанта, която имаше същата комбинация, завъртях копчетата и бутнах ключалката. Тя гладко се отвори.

— По дяволите — изсъсках аз. Голямата чанта вероятно беше дърпана грубо в единия или другия край на полета и ключалката се беше повредила.

Нямах в себе си нищо, с което да я насиля. Не исках никой друг да се занимава с чантата, така че слязох на регистрацията и поисках отвертка. Английският лексикон на портиера не съдържаше думата „отвертка“, но накрая успях да му обясня чрез използване на сложни жестове какво искам. Той каза нещо на немски на един помощник и след две минути човекът се появи отново с отвертка в ръце.

— Той може да се качи горе с вас и да ви помогне, ако искате — каза портиерът.

— Няма да е необходимо, благодаря — казах аз и се върнах в стаята си.

Отне ми пет минути скърцане и чупене, за да отворя ключалката, и оплаках хубавата си, чисто нова чанта, когато тя се отвори. Ще трябва да поръчам нова ключалка, ако това е възможно.

Повдигнах капака. Най-отгоре върху всичко друго в чантата, имаше крещящо ярко, на рибена кост, спортно сако. През целия си живот не бях притежавал такова.

Бях взел чужда чанта на летището. Изглеждаше точно като моята, същият размер и изработка, същият цвят, тъмносиня с червени кантове. Тихо проклех верижната система на производство и продажба в Америка, където всеки прави и продава милиони идентични екземпляри от всичко.

Оставих капака да падне върху чантата и затворих страничните закопчалки. Не исках да разбърквам чуждите неща. Достатъчно лошо беше, че бях счупил ключалката. Отново слязох на рецепцията. Върнах на портиера отвертката, обясних какво беше станало и го помолих да се обади на летището и да попита, дали друг от пътниците в моя самолет е съобщил за грешка с багажа и ако да, къде и как бих могъл да получа своя.

— Имате ли чековете за багажа? — попита ме той.

Ровех из джобовете си, докато чиновникът ме гледаше снизходително.

— Стават грешки. Трябва да се предвиждат — каза той. — Когато пътувам, винаги залепвам голям цветен етикет с моите инициали на всичките си куфари.

— Много добра идея — казах аз. — Ще я използвам в бъдеще.

Нямаше ги чековете за багажа. Трябва да съм ги хвърлил, когато минах през митницата и реших, че вече не ми трябват.

— Може ли да се обадите, моля? Не знам немски и…

— Ще се обадя — каза той. Вдигна слушалката и поиска един номер.

Пет минути по-късно, след доста оживени преговори на швейцарски немски, прекъсвани от дълги паузи, които човекът запълваше с бързо барабанене с нокти по масата, той затвори.

— Нищо не е съобщено — каза той. — Ще ви се обадят тук, ако научат нещо. Когато пътникът отиде в хотела си, несъмнено ще открие, че е станала размяна, и ще се обади на летището.

— Благодаря — казах аз.

— За нищо — поклони се той. Аз не му отвърнах с поклон. Върнах се в стаята си.

Когато пътникът стигне в хотела си, каза портиерът. Бях подочул някои от разговорите в самолета. Имаше вероятно петстотин скиорски курорти в Европа, и от това, което бях чул, моят сак в същата минута можеше да бъде на път към Давос, Шамони, Лех… Отчаяно поклатих глава. Който и да е този, който сега имаше моята чанта, можеше да не се опита да я отвори до утре сутринта. И когато го направи, може би ще постъпи с ключалката точно като мен. И може да не се окаже толкова педантичен относно разбъркването на чуждите неща.

Повдигнах капака на сака върху леглото и се втренчих в озъбеното сако. Имах предчувствието, че ще имам неприятности с човека, който може да носи такова сако. Затръшнах капака обратно.

Вдигнах телефона и поисках номера на банката. Когато ми отговориха, поисках отново доктор Хаузер. Той беше много любезен, когато казах, че съм разбрал, че не мога да отида днес. Специалист в трескавата област на международните валути, той беше спокоен пред лицето на подемите и падовете. Казах му, че утре ще се опитам да му се обадя, за да си уговоря нов час.

— Ще бъда в офиса си през целия ден — каза той.

След като той затвори, седях втренчен в телефона много дълго. Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам.

Стават грешки, беше казал портиерът. Трябва да се предвиждат.

Той малко закъсня със своя съвет.