Ъруин Шоу
Нощна работа (11)

11

Рано на другата сутрин чаках влака за Давос. Това е ски курорт на около два часа от Сейнт Мориц, известен с дългите си писти, които нямах намерение да използвам. Започвах да мразя зимата и вида на зачервените щастливи лица, скърцането на снега под краката, подрънкването на звънчетата на шейните, ярките цветове на скиорските шапки. Тъгувах за комфорта на мекото южно време, климат, в който решенията можеха да се отлагат за утре. Преди да си купя билет на гарата, самата тя омразна живописна постройка на дъното на долината, аз обмислях варианта да се откажа да се отправя към Италия, Тунис, Средиземноморското крайбрежие на Испания в последен пристъп на разрушително разточителство. Но първият пристигнал влак беше за Давос. Взех това за поличба и с помощта на носача се изкатерих във вагона. Бях обречен на зимата на една студена страна.

Влакът си пробиваше път през най-внушителния планински пейзаж в света, със стремителни върхове, фантастични клисури, високи висящи мостове над димящи потоци. Слънцето ярко сияеше над всичко това от чистото синьо небе. Не оцених нищичко.

* * *

Когато пристигнах в Давос, взех такси и отидох директно в болницата, за да ми махнат гипса, като се съпротивлявах упорито на всякакви опити на лекарите да ме пратят на рентген.

— Само кажете кога и къде, сър, ви беше поставен този гипс? — попита един от докторите, като ме видя весело да скачам от масата.

— Вчера — казах аз — в Сейнт Мориц.

— А — каза той — Сейнт Мориц.

Той и другият лекар си размениха многозначителни погледи. Очевидно те никога няма да изберат Сейнт Мориц за медицинска помощ.

По-младият от двамата лекари ме придружи до касата, за да се увери, че ще платя за операцията. Сто швейцарски франка. Сделка. Докторът ме гледаше объркан, докато отварях големия сак, който бях оставил на входа, вадех един чорап и една обувка и ги обувах. Когато излизах през вратата с моите чанти, бях сигурен, че го чух да казва на касиера: „Americanish“, сякаш това обясняваше всички ексцентричности.

Пред вратата имаше такси, от което сваляха дете в гипс. Бях в зоната на счупените кости. Подхождаше на настроението ми. Влязох в таксито и след кратка схватка с немския език успях да накарам шофьора да разбере, че искам да ме закара в по-евтин хотел. Карахме през града и минавахме покрай хотели с големи индивидуални балкони за всяка стая, които в други времена бяха използвани за проветряване на болните, превърнали предвоенния Давос в туберкулозната столица на света. Сега сградите бяха спортни хотели, но при моите сегашни обстоятелства всичко, за което можех да мисля, докато пътувахме покрай тези безкрайни празни балкони, бяха изчезналите хиляди навлечени фигури, легнали на редици на студеното слънце, храчещи кръв.

Шофьорът на таксито ме закара в малък хотел, принадлежащ на зет му, с хубав изглед към железопътните линии. Зетят говореше английски и нашите преговори бяха дружелюбни. Цената на единична стая с баня надолу по хола не беше съвсем дружелюбна, но след грабителите в „Палас“ беше поне благосклонна.

Тясното легло не беше покрито с коприна и стаята беше толкова малка, че в нея нямаше място за големия ми сак. Собственикът обясни, че след като разопаковам мога да го оставя навън в хола заедно с дрехите, които не могат да се поберат в малкото отделение на миниатюрния гардероб. Ще бъде в безопасност, каза той, в Швейцария няма крадци. Не се засмях.

Разопаковах както дойде, като натъпквах дрехите на непознатия в шкафа. Оставих смокинга в чантата. Бях го обличал в Сейнт Мориц няколко пъти, когато се налагаше, и спомените, свързани с него, не бяха от типа на предизвикващите носталгия. Ако крадец най-после се появи в Швейцария и се случи да го хареса, ще бъде добре дошъл.

Взех топла вана, като търках обръснатия си крак, който беше в гипса. Беше започнал да ме сърби. В стаята облякох шортите, които бях намерил в сака. Бяха от коприна, бледо сини и трябваше да ги нагъна около талията, за да не ми паднат, но бях се отказал да давам за пране каквото и да било в „Палас“ и малкото дрехи, които имах във втората си чанта до една се нуждаеха от пране. Сакото, което бях носил над океана, в Цюрих и Сейнт Мориц, когато не бях със смокинг, беше смачкано. Поколебах се за момент, след това извадих сакото на кучешки зъби от шкафа и го облякох, като се надявах, че никой от познатите ми няма да се случи в Давос, за да ме види с него. Сложих портфейла с остатъка от състоянието си във вътрешния джоб. При това се чу леко шумолене. Бръкнах по-дълбоко и извадих сгънат лист хартия. Беше розов, парфюмиран и изписан с женски почерк.

Ръцете ми се разтрепериха. Стоварих се на леглото и зачетох.

На луксозно оцветената хартия нямаше адрес, нито дата.

„Любов моя“, започваше писмото. „О, скъпи! Надявам се, че няма да бъдеш безумно отчаян. Не мога да дойда в Сейнт Мориц тази година…“ Почувствах, че цялото ми тяло се разтреперва, когато прочетох това, сякаш лавина беше паднала от някой от околните върхове и беше разтърсила града до основи. „Бедният стар Джок падна от своя верен Росинант, когато е кретал към къщи след лов преди три дни, счупи си бедрото и от тогава е в агония. Местният доктор знахар, чиято практика датира от Кримската война, само издаде съжалителни писъци, когато му поискахме диагноза, така че закарахме Джок в Лондон. Хирурзите спорят дали да го оперират или не, няма изгледи да решат, а междувременно горкото старо създание само лежи там и ръмжи в леглото си от болка. Естествено, скъпата малка женичка не може да отиде да се мотае по Алпите, когато драмата е така отвратително прясна. Така че аз снова до болницата и обратно, нося цветя и джин, разведрявам трескавото чело и го уверявам, че ще бъде в състояние отново да ходи на лов следващата година, което, както знаеш, е главното му и практически единствено занятие в живота.

Но не всичко е загубено. Бях обещала да посетя моята мила леля Ейми във Флоренция на quatorze февруари. До тогава ситуацията ще се е успокоила и съм сигурна, че старият скъп Джок ще настоява да отида. Леля Ейми има къща пълна с гости, така че ще отседна в Екселсиор. Което е също така добре. Или даже по-добре. Ще търся твоето лъчезарно, приветливо лице в бара. С копнеж, Л.“

Прочетох писмото отново, като получих ясна и не много ласкава представа за дамата, която го беше написала. Разглеждах като превземка от нейна страна, че не е поставила адрес и дата на писмото, написала е quatorze, вместо честното английско четиринайсети и се е подписала само с инициал. Опитах се да си нарисувам външния й вид. Студена модна английска красавица между трийсет и четиридесет, с надут вид и маниери, дължащи много на книгите на сър Ноел Хауард и Майкъл Арлин. Но на каквото и да приличаше и както и да се държеше, щях да бъда в хотел „Екселсиор“ във Флоренция на четиринайсети февруари, за да я поздравя заедно с нейния възлюбен. Денят на свети Валентин, спомних си аз, годишнина за любовници и кланета.

Не задълго се измъчвах от мисълта, че може да съм се сблъсквал с прелюбодееца в ресторанта на хотел „Палас“ или по пистите в Сейнт Мориц, даже за момент помислих да се върна там. Мисълта, че приятелят на мадам Л. още цяла седмица ще прахосва необезпокояван парите ми в Сейнт Мориц беше мъчителна. Но ако не бях го открил преди, нямаше никаква причина да мисля, че ще мога да го намеря сега. Единственият ключ към самоличността му в писмото беше, че вероятно не е женен или поне не е придружен от съпруга при пътуването си по Европа, че може да брои на френски поне до четиринайсет, и че в присъствието на своята партньорка по грях се очаква да има лъчезарно приветливо лице. Тази информация в момента нямаше практическа стойност. Трябваше да бъда търпелив и да чакам седем дни.

* * *

Напуснах Давос с неговите рояци, кашлящи посетители щастлив, че се махам от районите на снега. Влакът от Цюрих за Флоренция минаваше през Милано и аз слязох и прекарах нощта там, като използвах времето си да видя Тайната вечеря, която тъжно избледняваше с времето върху каменната стена на съсипаната черква. Леонардо да Винчи ми помогна да разбера, че има възможен път за бягство от комедията. Милано беше покрит с мъгла и аз се потопих в целителна меланхолия.

Преживях известно притеснение, когато в сводестия пасаж в центъра на Милано бях проследен от мургав младолик човек с дълъг шлифер, който чакаше срещу вратата на кафенето, където влязох за едно еспресо. В Швейцария бях се чувствал в безопасност, макар и неудобно, но тук постоянно си спомнях каквото бях чел за връзките на Италия с организираната престъпност в Америка. Поръчах второ еспресо и го пиех бавно, но човекът не помръдваше. Не можех вечно да стоя в кафенето, затова платих и излязох, като крачех бързо.

Човекът бързо пресече аркадата и ми отряза пътя. Той сграбчи рамото ми. Едното му око беше бяло и това му придаваше изключително заплашителен вид, а пръстите на рамото ми бяха като стоманени клещи.

— Ей, шефе — каза той. — Кво бързаш толко?

— Закъснявам за среща. — Опитах да се издърпам, но беше безполезно.

Той пъхна другата си ръка в джоба и се изплаших от най-лошото.

— Ша си купиш ли готино истинско бижу? — каза той. — Ного на сметка. — Той ме пусна и измъкна нещо, което позвънваше и беше увито в салфетка. — Хубав подарък за дама. — Той разгъна хартията и аз видях златна верижка.

— Нямам си дама — казах аз, като закрачих отново.

— Интересно парче. — Сега той умоляваше. — В Америка ще платиш два-три пъти по-скъпо.

— Съжалявам — казах аз.

Той въздъхна, загъна отново верижката и я пъхна в джоба си.

Когато се отдалечавах, разбрах, че всяка надежда да изчезна незабелязан сред населението на Европа е смехотворна. Където и да отида щях да бъда разпознат от всеки, който има и най-слаб интерес към мен, както и в Америка. Помислих да си пусна брада.

На следващия ден, с усещането, че никога отново няма да измина този път, взех бързия влак за Венеция, град, за който вярвах, както и се оказа, че в този сезон ще бъде даже още по-тъжен от Милано. Потъналите в мъгла канали, тъжните калъфи върху гондолите, черната вода и покритите с мъх колове на пристанищата в сивата адриатическа зимна светлина направиха много, за да възстановят чувството ми за собствено достойнство и да заличат спомена за атлетичното лекомислие на Сейнт Мориц. Прочетох със задоволство, че Венеция потъва в морето. Мотаех се, настанен в евтин пансион, като посещавах черкви, пиех леко бяло вино в пустите кафенета отстрани на Пиаца Сан Марко и наблюдавах италианците, занятие, което открих, че ми харесва. Избягвах бара на Хари, за който се боях, че даже през този сезон ще съдържа твърд контингент американци. Имаше само един американец, който исках да срещна и нямах никаква причина да смятам, че той може да бъде намерен във Венеция тази седмица.

Малката екскурзия ми подейства много добре. Нервите ми, които бяха разклатени в Швейцария, сега изглеждаха надеждни. Пристигнах в хотел „Екселсиор“ във Флоренция вечерта на тринайсети февруари, уверен, че ще се държа умно, когато настъпи момента на конфронтацията.

След прекрасна вечеря скитах по улиците на Флоренция, постоях малко пред монументалното копие на Микеланджеловата статуя на Давид на Пиаца делла Синьория, като размишлявах над природата на героизма и победата над злото. Флоренция, с нейната история на заговори и отмъщения, нейните гвелфи и гибелини, беше подходящо място да се срещна с врага си.

Не беше неестествено, че спах лошо тази нощ и се събудих преди светлината на разсъмването да премине през придошлата Арно под прозореца.

Още преди закуска попитах администратора за разписанието на полетите от Лондон за Милано и за най-подходящата железопътна връзка от Милано за Флоренция. От изчислението следваше, че дамата ще пристигне в пет и трийсет и пет.

Ще бъда във фоайето на хотела по това време, стратегически разположен така, че да видя всяка жена, която би се записала на рецепцията. И всеки мъж, малко по-нисък от мен, който би я придружавал или би се приближил, за да я поздрави.

Изпих много кафета през този ден, но никакъв алкохол, даже и бира. С чувство за дълг към моята роля на турист поскитах из галерия „Уфици“, но бляскавата изложба на флорентинското изкуство не ми направи никакво впечатление. Ще трябва да дойда тук някой друг път.

Направих една покупка от малък магазин за сувенири, нож за отваряне на писма с формата на стилет с гравирана сребърна дръжка. Отказвах да мисля за истинската причина на тази покупка, като се преструвах пред себе си, че това е просто проява на невинна безделническа фантазия, когато го видях на витрината.

Късно този следобед купих „Роум Дейли Американ“ и се разположих в един от натруфените столове във фоайето на хотела, не прекалено подчертано близо до входа и рецепцията, но с ясен поглед към критичната зона. Носех собствените си дрехи. Не исках да предупреждавам когото и да било с кучешкото сако или някоя от ризите на ярки райета, които вървяха с него.

В шест часа вече бях прочел вестника два пъти. Единствените пристигнали в хотела бяха едно американско семейство, як, шумен баща, уморена майка в забелязващи се обувки, три възслаби, бледи деца в еднакви червен, бял и син анораци. Дочух, че са дошли с кола от Рим и че пътищата са заледени. С усилие на волята се въздържах да не попитам администратора дали влакът от Милано има закъснение.

Четях колоната със светски обявления, която вече бях прехвърлил, и научих, че в Пароли някой, за когото никога не бях чувал, устройва парти за други, за които никога не съм чувал, когато руса дама без шапка на около трийсет мина през вратата, следвана от внушително количество скъпо изглеждащ багаж. Направих съзнателно усилие да контролирам дишането си. Жената, както отбелязах автоматично, беше хубава, с дълъг аристократичен нос и ярък разрез на устата и носеше топло загръщащо се палто от кафяв плат, което даже за моето неопитно око изглеждаше много добре ушито. Тя тръгна към рецепцията с вид на жена, която е свикнала с хотелите с пет звезди през целия си живот, но точно когато се канеше да каже името си на човека зад масата, две от трите американски деца, които бяха останали в помещението, се впуснаха в гръмък спор по въпроса на кого е ред да се качи в стаята и пръв да вземе вана. Така че не можах да чуя името, което дамата каза на администратора. Ако някога имам деца, помислих си мрачно, никога няма да пътувам с тях.

Седях залепен за стола, докато дамата попълваше регистрационната карта на хотела и си подаваше паспорта. Не можах да видя цвета му. Като свърши с регистрацията, дамата не се качи горе, а се отправи директно към бара. Докоснах сребърния долар в джоба си, станах и тръгнах към бара. Но точно когато стигнах до него, тя излезе. Направих крачка назад, за да я пропусна да мине, и направих нещо като едва забележим любезен поклон, но тя не ми обърна никакво внимание. Не можех да кажа какво означава изражението на лицето й.

Седнах в ъгъла на бара и си поръчах скоч със сода. В момента не можех да правя нищо друго, освен да чакам.

* * *

Бях още там в седем и половина, когато тя се върна. Носеше строга черна рокля и две редици перли, увити около шията й, а в ръце носеше кафявото си палто. Очевидно възнамеряваше да излезе. Спря на вратата и огледа стаята. Американското семейство седеше около една маса, майката и бащата пиеха мартини, децата кока-кола, бащата от време на време казваше: „Деца, за бога, няма ли да спрете да викате?“.

Възрастна английска двойка седеше на маса срещу мен в другия край на стаята, джентълменът четеше тридневен лондонски „Таймс“, жената с имприме на цветя гледаше с празен поглед в пространството.

Италианска група до самия бар бърбореше непрекъснато, и аз можах да различа думата disgrazia^[1], която те повтаряха и повтаряха с голяма интензивност още от сядането си там преди петнайсет минути. Нямаше никакъв начин да разбера кой или какво бяха неблагодарни.

Никой, освен мен не седеше сам.

Лека гримаса изкриви благородната червена уста на жената на вратата. Кожата й беше бледа с деликатни розови петна на изпъкналите скули. Очите й бяха тъмносини, почти виолетови, фигурата, откровено очертана от тъмната рокля — гъвкава, краката стройни и хубави. Реших, че не е хубава, а красавица. Точно типът жена, която един мъж, достатъчно нагъл и нахален да открадне седемдесет хиляди долара на Цюрихското летище, е правдоподобно да отвлече на незаконна ваканция от нейния обожаващ я сакат съпруг.

Забеляза, че я гледам, и леко се намръщи. Мръщенето й отиваше. След това премина през стаята, седна на маса, съседна до моята, метна палтото си на другия стол и измъкна от чантата си пакет цигари и тежка златна запалка.

Дежурният келнер забърза към нея и й запали цигарата. Беше тип жена, която обслужват незабавно при всички случаи. Келнерът беше хубав, тъмен млад мъж с меките, бдителни очи на бик на арената, и й показа блестящи зъби в широка усмивка, когато се наведе грациозно над масата, за да приеме поръчката й.

— Розов джин, per favore^[2] — каза тя. — Без лед.

Англичанка.

— Още един скоч със сода, моля — казах аз на келнера.

— Prego^[3]? — Усмивката изчезна от лицето на келнера, когато се изправи пред мен. Не ми беше задавал въпроси, когато прие първата ми поръчка.

— Ancora un whiskey con soda^[4] — каза дамата нетърпеливо.

— Si Signora^[5]. — Усмивката се появи отново. — Molto grazie^[6].

— Благодаря ви за помощта — казах аз на дамата.

— Той ви разбра съвършено добре — каза тя. — Просто е един италианец. Вие сте американец, нали?

— Мисля, че това стърчи на всички посоки.

— Няма нищо срамно в това — каза тя. — Хората имат право да бъдат американци. Отдавна ли сте тук?

— Недостатъчно дълго, за да науча езика. — Усетих, че пулсът ми се ускорява. Нещата тръгват безкрайно по-добре, отколкото смеех да се надявам. — Пристигнах едва снощи.

Тя направи нетърпеливо движение.

— Имам предвид тук, в бара.

— О! Около един час.

— Един час. — Тя орязваше думите, като говореше, но гласът й беше мелодичен. — Видяхте ли случайно друг американски джентълмен да броди наоколо? Мъж на около петдесет, но изглежда по-млад. Много стегнат. Малко сиво в косата. Може би с въпрос в очите. Като че ли търси някого.

— Ами, нека си помисля — казах аз. — Как му е името?

— Нямаше да му познаете името.

Тя ме погледна строго. Прелюбодейките, даже английските, както току-що бях открил, не горят от желание да оповестяват имената или точните адреси на своите любовници.

— Не съм обърнал особено внимание — казах аз невинно — но ми се струва, че забелязах човек, който би могъл да отговаря на вашето описание, на вратата. Около шест и половина, мисля.

Исках да поддържам разговора на всяка цена и да задържа дамата в бара колкото е възможно по-дълго.

— Каква досада — каза тя нетърпеливо. — А и пощите тези дни!

— Съжалявам — казах аз, докосвайки писмото в джоба си. — Не ви разбрах напълно. Имам предвид, какво за пощите?

— Няма значение — каза тя. Келнерът слагаше питието на масата пред нея. Нямаше да се изненадам, ако той беше коленичил, за да направи това. Моето питие беше поставено пред мен без церемонии. Дамата вдигна чаша. — Наздраве — каза тя. Определено не страдаше от момичешки предразсъдъци да не говори с непознати в баровете.

— Задълго ли сте тук? — попитах аз.

— Човек никога не знае, нали? — Тя избърса петно от червило на чашата си. Умирах от нетърпение да я попитам за името й, но нещо ми каза да не насилвам нещата. — Хубавата стара Firenze^[7]. Била съм и в по-весели градове. — Докато говореше, непрекъснато обръщаше главата си към вратата. Двойка немци влезе и тя отново се намръщи. Погледна нетърпеливо часовника си. — Загорял сте — каза тя. — Ски ли сте карали?

— Малко.

— Къде?

— Сейнт Мориц, Давос. — Това беше малка лъжа.

— Обожавам Сейнт Мориц — каза тя. — Всичките тези забавляващи се евтино хора.

— Били ли сте там? — попитах аз. — Имам предвид този сезон.

— Не. Случи се нещастие. — Бих искал да я попитам за здравето на нейния съпруг, да поддържам разговора на приятелска основа, но размислих. Тя се огледа наоколо с отвращение. — Това място е мрачно. Трябва да са погребали Данте на отсрещния хълм. Знаете ли някакво по-приветливо място в града?

— Ами аз получих снощи много добра вечеря в един ресторант, с име Сабатини. Ако желаете да се присъедините към мен тази вечер, аз бих бил…

В този момент едно хотелско момче влезе и извика: „Лейди Лили Абът, Лейди Лили Абът…“.

С копнеж, Л., спомних си аз, когато тя повика момчето с пръст.

— Telephono per la signora^[8] — каза момчето.

— Finalmente^[9] — каза високо тя и последва момчето във фоайето.

Остави ръчната си чанта на стола и се чудех как да сколасам да я прегледам, докато тя е заета с телефона, без да бъда арестуван за кражба. Немската двойка не спираше да ме зяпа. Странно, помислих си аз. Те положително биха съобщили за всяко подозрително действие на съответното място. Не докоснах чантата.

Нямаше я около пет минути и когато се върна, изразът на лицето й можеше да бъде описан като раздразнен, ако това беше друга жена. На нея това беше благородно неудоволствие. Тя хлътна в стола си с изправени напред крака под масата.

— Надявам се, че новините не бяха лоши — казах аз.

— Не бяха и добри — каза тя мрачно. — За малко ще се отложи щастието. Промяна в разписанието. Някой ще страда. — Тя изпи наведнъж джина си и започна да си прибира цигарите и запалката.

— Ако това означава, че сте свободна… — започнах аз. — Аз казвах, когато ви повикаха на телефона, лейди Абът… За пръв път в живота си наричах някого лейди Еди-коя си и почти заекнах на тази дума. — Тъкмо се канех да ви поканя да вечеряте с мен в онова много приятно…

— Съжалявам — каза тя. — Много мило от ваша страна. Но не съм свободна. Поканена съм на вечеря. Навън ме чака кола. — Тя стана, като прибра палтото и чантата си. Галантно станах. Тя ме погледна твърдо, право в очите. Решението беше взето. — Вечерята ще свърши рано — каза тя. — Всички мили стари създания трябва да си лягат рано. Можем да си вземем заедно вечерното питие, ако желаете.

— С най-голямо удоволствие.

— Да кажем единадесет, тук в бара?

— Ще бъда тук.

Тя излетя от бара, оставяйки вълни от чувственост, трептящи във въздуха след нея като вибрациите на последните ноти на орган в катедрала.

* * *

Прекарах нощта в нейната стая. Толкова просто се оказа.

— Дойдох във Флоренция цялата заредена за грях — каза тя, докато се събличаше — и наистина ще греша.

Не мисля, че попита за името ми преди два и половина сутринта. Въпреки властните си маниери тя беше нежна и чаровна любовница, некапризна, признателна, приятно лишена от шовинизъм.

— В Америка има голям, недокоснат резервоар на сексуален талант — каза тя по едно време. — Новият свят на помощ на западащия Стар. Не е ли чудесно?

С радост открих, че моите страхове от импотентност, подхранвани от ужасната мисис Слоун, бяха неоснователни. Не мислех да споменавам на лейди Абът, че моето удоволствие от нейната компания се засилваше от перверзните обертонове на отмъщението.

Тя беше най-нелюбопитната жена. Говорихме малко. Не ме попита с какво се занимавам, защо съм във Флоренция или къде отивам.

Точно преди да напусна стаята й (тя настоя преди да се разшета прислугата) я попитах дали би обядвала с мен на другия ден.

— Ако не ме повикат по телефона — каза тя. — Целуни дамата за лека нощ.

Наведох се и целунах голямата скъпа уста. Очите й бяха затворени и останах с впечатлението, че тя заспа, преди да отворя вратата.

Когато вървях по баронските коридори към моята стая, почувствах прилив на оптимизъм. В Цюрих, Сейнт Мориц, Давос, Милано и Венеция нищо хубаво не ми се беше случило и никакъв глас не ми беше говорил успокояващо. До тази нощ. Бъдещето беше далеч от сигурността, но имаше проблясъци на надежда.

Милият ден на Свети Валентин.

Изтощен от разпокъсаното бдение на моята първа нощ във Флоренция и неотдавнашните си усилия, паднах в леглото и здраво спах почти до обяд. Когато се събудих, останах в леглото, вперил поглед в тавана, усещайки тялото си, и меко се усмихвах. Посегнах към телефона и поисках лейди Абът. Последва дълга пауза и чух гласа на администратора. — Лейди Абът напусна в десет сутринта. Не, не е оставила бележка.

Струваше ми десет хиляди лири и една лъжа, за да измъкна следващия адрес на лейди Абът от един от помощниците в рецепцията. Лейди Абът беше наредила, когато й се оставят съобщения те да й бъдат изпращани, без да се дава адресът й. Когато плъзгах банкнотата от десет хиляди лири към човека, казах, че дамата е забравила в стаята ми бижу с огромна стойност и абсолютно се налага да й го предам лично.

— Bene, signore^[10] — каза човекът. — Това е хотел „Плаца Атене“ в Париж. Моля Ви, обяснете специалните обстоятелства на лейди Абът.

— Положително ще го направя — казах аз.

Бях в Париж и се регистрирах в „Плаца Атене“ следобед на другия ден. Преди да имам време да попитам за цената на стаята, видях лейди Абът. Тя вървеше през фоайето под ръка с гологлав посивяващ мъж с буйни британски мустаци, който носеше тъмни очила. И двамата се смееха. Бях виждал мъжа преди. Беше Майлс Фабиан, играчът на бридж от хотел „Палас“ в Сейнт Мориц.

Те не погледнаха към мен и излязоха през централната врата към скъпото слънце на авеню Монтен, двама влюбени в града на влюбените, на път към изискан обяд, забравили света, забравили мен, който стоеше само на няколко крачки от тях със стилета в дневната ми чанта и убийство в сърцето.