Стив Бери
Венецианското предателство (76)

74

Винченти влезе в библиотеката, затвори вратата и си наля кумис — местната напитка, която беше започнал да харесва. Ферментирало кобилешко мляко с минимално количество алкохол, но с много калории. Опразни чашата на един дъх и се наслади на бадемовия привкус.

Отново си наля. Стомахът му се разбунтува. Беше гладен и трябваше да съобщи на готвача какво желае за вечеря. Една дебела пържола от конско месо със сос терияки щеше да му дойде добре. Беше започнал да харесва и този местен специалитет.

Отпи още една глътка кумис. Нещата се развиваха много добре. Интуицията, която го беше водила през всичките тези години, не го подведе. На пътя му остана единствено Ирина Зовастина.

Винченти пристъпи към бюрото. Къщата разполагаше с високотехнологична спътникова комуникационна система с директна връзка със Самарканд и корпоративната централа във Венеция. С чаша в ръка той се наведе над монитора и видя имейла на Камил Ревин, изпратен отпреди около половин час. Странно. Дружелюбният и общителен Ревин не се доверяваше на никакви форми на комуникация, с изключение на разговора на четири очи, като мястото и времето винаги определяше той.

АМЕРИКАНЦИТЕ БЯХА ТУК

Умореното му съзнание моментално се избистри. Американците? Протегна ръка към прозорчето с надпис „отговор“, но в този момент вратата рязко се отвори и в библиотеката се втурна Питър О’Конър.

— Към имението се приближават четири бойни хеликоптера на Федерацията! — извика той.

Винченти се спусна към прозореца. В синьото небе над далечния край на долината се появиха четири точки, които бързо нарастваха.

— Появиха се току-що. Предполагам, че едва ли ни идват на гости — добави О’Конър. — Нали не очаквате никого?

Винченти поклати глава, върна се на бюрото и изтри имейла.

— След по-малко от десет минути ще бъдат тук — каза сътрудникът му.

Нещо не беше наред.

— Може би Зовастина идва за жената? — предположи О’Конър.

— Възможно е — кимна Винченти. — Но как е научила толкова бързо?

Зовастина не би могла да има никаква представа за плановете му. Вярно е, че недоверието между тях беше взаимно, което обаче не беше повод за демонстрация на сила. Поне не сега. Освен това съществуваше и Венеция, където той беше направил своя ход по отношение на Стефани Нел. Ами американците? Какво беше пропуснал?

— Насочват се за кацане — докладва от прозореца О’Конър.

— Върви да я вземеш.

Сътрудникът му бързо излезе от стаята. Винченти извади пистолет от чекмеджето. Подборът на охраната в пълния й състав все още предстоеше. Трябваше да приключи през следващите няколко седмици, докато Зовастина довършва приготовленията си за война. Винченти възнамеряваше да се възползва докрай от нейната заетост.

В библиотеката се появи Карин Уолд, облечена в хавлия и чехли. Движеше се сама, без чужда помощ. О’Конър беше зад нея.

— Как се чувстваш? — попита Винченти.

— По-добре от всякога. Дори мога да ходя.

Лекарят, който щеше да лекува вторичните й инфекции, вече пътуваше от Венеция. За нейно щастие те бяха напълно лечими.

— Пълното възстановяване на организма ти ще отнеме няколко дни. Но в момента вирусът е атакуван от хищник, срещу който няма защита. Между другото, и ние сме в същото положение…

О’Конър отново зае позиция до прозореца.

— Приземиха се — съобщи той. — От тях слизат войници азиатци. По всяка вероятност са нейните.

— По всичко личи, че Ирина е решила да те прибере обратно — обърна се Винченти към Карин. — Не знаем какво става.

Той пристъпи към библиотечен шкаф от изящно резбовано дърво и стъклени вратички. Дървото и майсторът резбар бяха доставени от Китай, но О’Конър беше прибавил и едно тайно приспособление. Пръстът му натисна бутона на дистанционното в джоба му. То освободи пружините, скрити в тавана и пода, шкафът плавно се завъртя на сто и осемдесет градуса. Зад него се разкри тесен, добре осветен проход.

— Като във филм на ужасите — впечатлено прошепна Уолд.

— Може и така да стане — каза Винченти. — Питър, посрещни ги и виж какво искат. Кажи им, че за съжаление не съм тук, за да ги посрещна. — Направи знак на Карин и добави: — Последвай ме.

Все още разтреперана, Стефани гледаше как Или издърпва трупа от верандата към задния двор. Продължаваше да я тревожи мисълта, че Зовастина знае за присъствието им на територията на Федерацията. Струваше й се неразумно да се разкриват пред човек с неограничени ресурси като нея, но се надяваше, че Торвалдсен знае какво прави — още повече че и той беше в опасност.

Или излезе на верандата, следван от Торвалдсен. В ръцете си държеше няколко книги и изписани листове.

— Това ще ми трябва — информира я той.

Стефани наблюдаваше алеята, която водеше към шосето. Всичко изглеждаше спокойно. Торвалдсен се приближи, забеляза треперещата й ръка и успокоително я стисна между дланите си. Никой не проговори. Тя продължаваше да стиска пистолета в изпотената длан на другата си ръка. Трябваше да се съсредоточи и затова попита:

— Какво точно ще предприемем сега?

— Знаем къде отиваме — отвърна Или. — Тръгваме за Климакс, за да видим какво ще открием.

Тя с усилие си спомни думите на Птолемей:

— Изкачи стената, издигната от Бога. Когато стигнеш горе, погледни кафявото око и тръгни към далечното убежище.

— Помня го — кимна Или. — Трябва ми още информация за подробностите, но ще имам достатъчно време, докато пътуваме.

— Защо Зовастина се зае да издирва медальоните? — пожела да узнае тя.

— Аз й посочих връзката между загадката и един особен знак върху медальоните. Символ, който наподобява две букви В, свързани с едно А. Има го върху едната страна на монетите, съществува и в загадката. Значението на буквите очевидно е голямо. Тя реши да се сдобие с всичките осем, съществуващи в света, за да ги сравни. Но на мен каза, че възнамерява да ги изкупи.

— Е, не съвсем — отвърна Стефани. — Но аз продължавам да съм объркана. Тези неща са на повече от две хиляди години. Не е ли логично да се очаква, че отдавна са намерени?

— Трудно е да се каже — сви рамене Или. — Трябва да признаем, че следите към тях не са били очевидни. Надписите, които наистина са важни, бяха открити едва след рентгенова флуоресценция.

— Но Зовастина иска всичко.

— Мисля, че става въпрос за болна фантазия. Според мен тя си представя, че е Александър, Ахил или някой друг от античните герои. Романтична представа, която й доставя удоволствие. Свързана с упорито търсене, най-вероятно на универсално лекарство. Често е разговаряла с мен на тази тема, но аз не мога да разбера защо е толкова обсебена от нея. — Или замълча за миг, после добави: — Признавам, че за мен тя също е важна. Може би съм се заразил от ентусиазма й, но на практика повярвах, че наистина има нещо, което чака да бъде открито.

— Може би си прав — кимна тя, забелязала дълбокото му безпокойство от развоя на събитията.

— Би било фантастично, нали?

— Но каква е връзката между свети Марко и Александър Велики? — обади се Торвалдсен.

— Ние знаем, че до 391 година след Христа, когато езичеството било забранено, тялото на Александър се е намирало в Александрия. Но след тази дата за него не се споменава никъде. Някъде около 400-та година на същото място отново се появява тялото на свети Марко. Да не забравяме, че голяма част от езическите реликви редовно се използват за нуждите на християнските ритуали. Чел съм за много такива реликви в Александрия. Бронзова статуетка на Сатурн в Цезареума е претопена в кръст, носен от александрийския патриарх, а самият Цезареум се превръща в християнска катедрала. След като изчетох всички материали за свети Марко и Александър, стигнах до заключението, че някой патриарх от четвърти век не само е намерил начин да съхрани тялото на основателя на града, но и да предостави нова и убедителна реликва на християнството. Ползата от това е двойна. Александър просто се превръща в свети Марко. Кой може да направи разлика между тях?

— Доста смело предположение — поклати глава Стефани.

— Може би. Но вие твърдите, че Птолемей е оставил нещо в мумията, погребана в базиликата. И то ви е довело направо тук. Бих казал, че теорията ми започва да придобива реални контури.

— Прав е — обади се Торвалдсен. — Струва си да заминем на юг и да видим за какво става въпрос.

Не беше необходимо съгласието й, защото всяко друго място беше по-добро от това тук. Поне щяха да бъдат в движение. После нещо й хрумна и тя вдигна глава.

— Казваш, че районът около планината вече е частно владение. Това означава, че може би ще ни бъде трудно да стигнем дотам.

— Надявам се, че новият собственик ще ни позволи да се поразходим из владенията му — усмихна се Или.