Стив Бери
Венецианското предателство (54)

52

Венеция

Зовастина се изправи и погледна непознатия. Нисък, с изкривен гръбнак и рунтави вежди. На почетна възраст, ако се съдеше по бръчките, хлътналите бузи и ръцете с изпъкнали вени.

— Кой сте вие?

— Хенрик Торвалдсен.

Това име й беше познато. Принадлежеше на един от най-богатите хора в Европа, датчанин. Но какво търсеше тук?

Виктор реагира светкавично и насочи пистолета си към непознатия старец. Тя мълчаливо го погледна и той побърза да свали оръжието. Да видим какво иска, казваха очите й.

— Чувала съм за вас.

— И аз за вас. Зная всичко за възхода ви от съветски бюрократ до обединител на нации. Забележително постижение, признавам.

Тя не беше в настроение за комплименти.

— Какво търсите тук?

По-възрастният мъж повлече крака към дървената кутия.

— Наистина ли повярвахте, че Александър Велики е вътре?

Този човек беше наясно с намеренията й.

— А ти, любителю на приключенията, ще чуеш безсмъртния ми глас, който, макар и далечен, ще прозвучи ясно в ушите ти. Вдигни платна и отплавай към столицата, основана от бащата на Александър, и закриляна от мъдреците. Докосни най-съкровената същност на златната илюзия. Раздели феникса. Животът определя размерите на гроба. Но внимавай, защото ще имаш само един шанс за успех.

Тя направи опит да скрие шока си от рецитала на Торвалдсен. Този човек наистина беше наясно с намеренията й.

— Нима си мислите, че единствено вие знаете? — попита той. — Докъде стига високомерието ви?

Зовастина издърпа пистолета от ръцете на Виктор и го насочи в гърдите му.

— Достатъчно, за да те застрелям!

 

 

Малоун беше сериозно разтревожен. Двамата с Касиопея се намираха на петнайсетина метра навътре в храма, преодолели едва една четвърт от огромното пространство с размерите на футболно игрище, в далечния край на което Торвалдсен се беше изправил пред Ирина Зовастина и Виктор. Мичънър ги бе вкарал през западния атриум на базиликата и ги бе повел нагоре по стръмно стълбище. Стените, арките и куполите горе бяха подобни на архитектурата в основната част на базиликата, но без лъскавия мрамор и изящните мозайки. Тук се намираше църковният музей и магазинчето за сувенири, оградени от тухлени стени.

— Какво търси той тук, по дяволите? — промърмори Малоун. — Нали току-що ти се обади навън?

Спряха се зад каменна балюстрада, от която се разкриваше панорамна гледка към високите сводове, стъпили върху масивни колони от мрамор. Златната мозайка на таваните блестеше на слабата светлина, но мраморният под и страничните ниши тънеха в сивкав мрак. Олтарът в далечния край, пред който се беше изправил Торвалдсен, грееше като ярко осветена театрална сцена.

— Ще ми отговориш ли?

Касиопея мълчеше.

— Вие двамата започвате да ме ядосвате!

— Казах ти да си вървиш у дома.

— Хенрик май захапа по-голям залък, отколкото може да преглътне.

— Тя няма да го застреля. Поне докато не разбере защо е тук.

— А защо е тук?

Отново мълчание.

Имаха нужда от смяна на позицията.

— Да се прехвърлим там — предложи Малоун и посочи наляво към галерията в северното крило, която се издигаше над олтара. — Музеят позволява да стигнем до място, от което можем да чуем какво говорят.

— Аз ще отида — отвърна Касиопея и махна в обратната посока. — Олтарът със сигурност ще се вижда и от южното крило. Така ще ги обградим от двете страни.

 

 

Сърцето на Виктор бясно препускаше. Първо жената, а сега и предполагаемият собственик на музея. Това означаваше, че и другият мъж бе жив и вероятно се намираше наблизо. Направи му впечатление, че Торвалдсен изобщо не му обръща внимание.

Сякаш никога не го беше виждал.

 

 

Зовастина втренчено гледаше Торвалдсен над мерника.

— Знам, че си безбожница — спокойно отбеляза датчанинът. — Но нима ще ме застреляш тук, в олтара на християнския храм?

— Откъде знаеш за загадката на Птолемей?

— От Или.

— А него откъде го познаваш? — бавно свали пистолета тя.

— Беше приятел на сина ми. Израснаха заедно.

— Защо си тук?

— Защо е толкова важно за теб да откриеш гроба на Александър Велики?

— Не виждам причина да го обсъждам с теб.

— Нека ти предложа една. Към настоящия момент ти притежаваш около трийсет зоонози от различни екзотични животни. Голяма част от тях си откраднала от зоологически градини и частни колекции. На твое разположение са най-малко две лаборатории за производство на биологично оръжие. Едната е собственост на твоето правителство, а другата на „Филоджен Фармасютик“ — корпорация, контролирана от човек на име Енрико Винченти. И двамата сте членове на Венецианската лига. Имам ли някакъв напредък?

— Радвай се, че все още дишаш.

На лицето на Торвалдсен изплува доволна усмивка.

— За което съм ти благодарен. Ти разполагаш с наистина внушителна армия, наброяваща почти един милион бойци. Сто и трийсет изтребителя, различни транспортни и поддържащи самолети, добри авиобази и превъзходна комуникационна мрежа. Изобщо всичко, от което се нуждае един амбициозен деспот.

Не й харесваше, че Виктор чува тези думи, но отчаяно й се искаше тя самата да чуе още. Затова се обърна към него и заповяда:

— Иди да видиш какво правят онези двамата! Искам да остана насаме с този човек!

 

 

Онези двамата? Малоун улови фразата в момента, в който зае позиция зад другия каменен парапет, който се намираше директно над олтара и на петдесетина метра от Торвалдсен и Зовастина. Насреща, на разстояние от петнайсет-двайсет метра и горе-долу на същата височина, беше заела позиция Касиопея. Не я виждаше, но се надяваше, че и тя е чула заповедта на Зовастина.

 

 

Зовастина изчака Виктор да се отдалечи и впери блеснали очи Торвалдсен.

— Нима нямам правото да защитавам своята държава? — остро попита тя.

— Паднали в мрежа опасна, която най-здраво улавя, жертва и плячка дано да не станете на враговете! После те лесно ще сринат и вашия град многолюден.

— Цитираш „Илиада“. Това са думите на Сарпедон, отправени към Хектор. Явно си отделил доста време да ме проучваш. Но нека и аз ти предложа един цитат: Храброст на нас не ще липсва, доколкото имаме сили — никой свръх своята мощ не воюва, макар и да иска.

— Ти нямаш намерение да защитаваш каквото и да било. Напротив — готвиш се за атака. Зоонозите, за които споменах, са нападателни оръжия. Които вероятно ще използваш срещу Иран, Афганистан, Пакистан и Индия. Тези страни са били покорявани само от един човек: Александър Велики. Но дори той ги е задържал съвсем кратко време. Всички агресори след него са претърпели провал, включително американците в Ирак. Ти обаче си обладана от амбицията да ги надминеш, госпожо върховен министър.

Зовастина беше изправена пред сериозен проблем с изтичането на информация. Трябваше час по-скоро да се прибере у дома, за да го разреши.

— Ти искаш да постигнеш това, което е постигнал Александър, но в обратен ред. Не Западът ще покори Изтока, а обратното. Първо ще завладееш съседите си, надявайки се, че Западът няма да ти попречи, защото те възприема като приятел. Но това ще бъде само началото, нали? Ти имаш апетити към Близкия изток и цяла Арабия. Притежаваш достатъчно петрол, защото в някогашния Казахстан има огромни залежи. Но го продаваш евтино, главно на Русия и Европа. Затова ти е нужен нов източник, който ще ти осигури по-голямо влияние в света. Всичко това може да стане възможно благодарение на твоите зоонози. С тяхна помощ можеш да унищожиш всяка страна, да я поставиш на колене за броени дни. По принцип никоя от бъдещите ти жертви не умее да води война. Затова, когато вирусите си свършат работата, те ще бъдат практически беззащитни.

— Има голяма вероятност Западът да приветства подобна промяна — каза Зовастина, продължавайки да го държи на мушка.

— Не, ние предпочитаме дяволите, които познаваме — поклати глава Торвалдсен. — И не мразим арабите, въпреки че много от тях ни възприемат като враг.

Показалецът му се насочи към гърдите й.

— Ти си техният истински враг!

 

 

Малоун слушаше с напрегнато внимание. Торвалдсен не беше глупак и очевидно имаше причини да предизвиква Зовастина. Появата му беше крайно необичайна. За последен път беше пътувал в чужбина миналата есен до Австрия. И ето че внезапно се появява тук, в италианската базилика в малките часове на нощта, за да играе по нервите на един въоръжен деспот.

Проследи с очи Виктор, който излезе от олтара и се насочи към южното крило, над което Касиопея беше заела позиция. Главната му грижа в момента бе стълбището на пет-шест метра от него, по което се слизаше на централната пътека. Вероятно и от неговата страна, в северното крило, също имаше подобно стълбище. Средновековните строители са обичали симетрията. В момента се намираше между голи стени, заобиколен от произведения на изкуството, гоблени и картини, подредени в стъклени витрини или върху маси. Една сянка се появи върху осветените стъпала, танцувайки по мраморните стени. И бързо се уголеми.

Някой от охраната на Зовастина се качваше. Право към него.