Стив Бери
Венецианското предателство (27)

25

Самарканд, Централноазиатска федерация, 23:50 ч.

Зовастина внимателно почука на бялата лакирана врата. Отвори й запазена жена на около шейсет с внушителна осанка и посивели коси. Както обикновено Зовастина не изчака да бъде поканена.

— Будна ли е? — попита тя.

Жената кимна и я пропусна в коридора.

Къщата се издигаше сред гориста местност в източните покрайнини на града, отвъд редицата ниски сгради и живописни джамии — район, който се превръщаше в модерен квартал, след като десетилетия наред бе охраняван от руските стражеви кули. Просперитетът на Федерацията бе довел до възникването на средна и висша класа, чиито представители строяха именията си тук. Тази къща беше построена преди десетина години и принадлежеше на Зовастина, но тя практически не беше живяла в нея, предпочитайки да я отстъпи на любовницата си.

Очите й пробягаха по луксозното обзавеждане. Белите порцеланови фигурки, подарък от президента на Франция, бяха подредени в изящно резбован шкаф в стил „Луи XV“. Просторната всекидневна имаше окачен таван, а върху лъскавия паркет беше изпънат красив украински килим, също подарък. В дъното на продълговатото помещение висеше голямо немско огледало, пердета от тафта покриваха част от високите прозорци.

Всеки път, когато стъпваше върху мраморните плочи на коридора, в съзнанието й изникваха спомените отпреди шест години, когато се беше насочила към затворената врата в дъното. В спалнята бе заварила Карин, просната под голото тяло на къдрокос мъж с тесни рамене и жилести ръце. Все още чуваше възбудените им стенания, пред очите й изплуваха екзалтираните движения на преплетените им тела. Останала до вратата, тя търпеливо бе изчакала да бъде забелязана.

— Ирина — спокойно каза Карин. — Това е Мишел.

После слезе от леглото и приглади назад дългата си вълниста коса, разкривайки прекрасните гърди, на които Ирина толкова често се беше наслаждавала. Беше слаба и стройна, безупречната й кожа в канелен цвят меко блестеше. Тънките й устни бяха разтеглени в предизвикателна усмивка под чипото носле с деликатни ноздри, красящо гладкото като порцелан лице. Зовастина отдавна подозираше, че тази жена я мами, но да я хване по време на акта беше нещо съвсем различно.

— Имаш късмет, че не заповядах да те убият! — процеди тя.

— Само го погледни — отговори все така спокойно Карин. — Той мисли единствено за моите чувства и им се отдава изцяло. Докато ти само вземаш. Издаваш заповеди и очакваш да бъдат изпълнени.

— Не си спомням да си се оплаквала.

— Никак не ми е лесно да бъда твоя курва. Лишавам се от неща, които са ми много по-скъпи от парите.

Очите на Зовастина машинално се стрелнаха към голия Мишел.

— Нали ти харесва? — попита Карин.

Тя не отговори. След късата пауза очите й се извъртяха към лицето на любовницата й.

— До залез-слънце да си напуснала тази къща! — заповяда глухо тя.

Карин направи крачка към нея, в ноздрите я лъхна ароматът на скъп парфюм.

— Наистина ли искаш да се махна? — прошепна тя и пръстите й се плъзнаха по бедрото на Зовастина. — Не е ли по-добре да съблечеш тези дрехи и да се присъединиш към нас?

Зовастина й нанесе силен удар през устата с опакото на дланта. Беше го правила и преди, но този път я удари с истинска ярост. От разцепената устна на Карин рукна кръв, в очите й блесна омраза.

— Ако до залез-слънце не се махнеш оттук, няма да видиш утрото! — вбесено изсъска Зовастина.

Всичко това се беше случило отдавна. Преди цели шест години.

Или на нея й се струваше така.

Завъртя топката на бравата и бутна вратата. Спалнята все още беше обзаведена с изящни френски мебели. Мраморната камина с бронзови фризове се охраняваше от два египетски лъва, изработени от порфир. Респираторът и кислородната бутилка, както и никелираната стойка за системата, от която стърчаха найлонови тръбички, изглеждаха странно до старинното легло с балдахин.

Карин лежеше в средата на широкото легло, завита до кръста с копринен чаршаф. Восъчната й кожа имаше цвета на кафява пепел. Някога гъстата руса коса висеше на сплъстени редки кичури. Очите й, доскоро живи и яркосини, сега бяха хлътнали дълбоко в орбитите. Гладките скули бяха изчезнали, заменени от мъртвешки бледи и хлътнали бузи, превърнали чипото носле в закривен клюн. Дантелената нощница висеше върху изпосталялото й тяло като знаме от пилон в безветрено време.

— Какво искаш пак? — промърмори с дрезгав и напрегнат глас Карин. В ноздрите й бяха пъхнати прозрачни тръбички, по които течеше кислород. — Дойде да провериш дали съм умряла, нали?

Ирина пристъпи към широкото легло. В носа я удари противната миризма на дезинфектанти, болест и гниене.

— Нищо ли няма да кажеш? — попита почти беззвучно Карин.

Очите на Зовастина се спряха върху лицето на болната жена. Почти нищо в тяхната връзка не беше планирано предварително, което не бе характерно за нея. Отначало Карин беше просто част от близките й сътрудници, после се издигна до лична нейна секретарка, а след това й стана и наложница. Пет години бяха заедно, следващите пет бяха разделени. Преди около година Карин неочаквано се завърна в Самарканд, но вече болна.

— Всъщност дойдох да видя как си — промълви Зовастина.

— Не, Ирина. Дойде, за да провериш кога ще умра.

Понечи да отговори, че това е последното нещо на света, което желаеше, но споменът за Мишел и предателството на Карин я предпазиха от емоционални отстъпки.

— Поне струваше ли си? — попита тя.

Вече знаеше, че годините безразборен секс с мъже и жени, поемането на всякакви рискове си бяха казали думата и един от случайните партньори на Карин я беше заразил с ХИВ вируса. Самотна, уплашена до смърт и без пукната пара, Карин беше преглътнала гордостта си, за да се завърне на единственото място, където можеше да се надява на помощ.

— Затова ли продължаваш да идваш тук? — дрезгаво прошепна тя. — За да се увериш, че съм сбъркала?

— Ти наистина сбърка.

— Ще се пукнеш от злоба!

— От кого го чувам? От човек, който е изцяло в плен на собствената си злоба?

— Внимавай, Ирина. Нямаш представа точно кога съм се заразила и имаш всички шансове да споделиш моето нещастие.

— Вече се изследвах.

— Кой доктор е имал глупостта да го направи? — язвително се усмихна Карин, но кашлицата бързо превърна усмивката й в болезнена гримаса. — Дали още е жив, за да разкаже онова, което знае?

— Не ми отговори на въпроса. Струваше ли си?

Изпитото лице на Карин се разкриви в подобие на усмивка.

— Вече не можеш да ми заповядваш — прошепна тя.

— Сама се върна и поиска помощ. И аз ти помагам.

— Аз съм затворничка.

— Можеш да си тръгнеш когато пожелаеш — отвърна Зовастина, замълча за миг и добави: — Защо не ми кажеш истината?

— А каква е истината, Ирина? Че ти си лесбийка и че любимият ти съпруг го е знаел. Но ти никога не говориш за него.

— Той е мъртъв.

— Много навременна автомобилна злополука. Колко пъти си проявявала подобно „съчувствие“ към твоите хора?

Тази жена знаеше твърде много за личния й живот, което едновременно я дразнеше и привличаше. Чувството за интимност и желанието да споделят бяха в основата на тяхната връзка. Преди време само тук можеше да си позволи да бъде искрена.

— Когато се ожени за мен, той прекрасно знаеше какво рискува — отвърна Зовастина. — Но и той беше амбициозен като теб и не обръщаше внимание на капаните. А аз бях тази, която ги залагаше.

— Сигурно е много трудно да живееш в лъжа.

— Но ти живя точно така.

— Не, Ирина — поклати глава Карин. — Аз познавам себе си. — Думите очевидно я лишиха от сили и тя се опита да си поеме дълбоко въздух, преди да добави: — Защо просто не ме убиеш?

В горчивината в гласа й прозвуча предишната Карин. Но Зовастина не искаше да отнеме живота на тази жена, а обратното — да я спаси. Съдбата не бе дала шанс на Ахил да спаси своя Патрокъл. Невежеството беше отнело голямата любов на Александър Велики. Но тя не искаше да стане жертва на същите грешки.

— Наистина ли мислиш, че някой заслужава това? — попита Карин и рязко дръпна нощницата. По чаршафите се посипаха седефени копченца. — Погледни гърдите ми, Ирина!

Гледката беше болезнена. След завръщането на Карин Ирина беше чела много за СПИН и вече знаеше, че болестта поразява хората по различен начин. Някои получаваха вътрешни увреждания — слепота, колит, опасна за живота диария, възпаление на мозъка, туберкулоза и — в най-тежките случаи — пневмония. Други ставаха жертва на кожни заболявания: покриваха се с ракови язви, предизвиквани от саркома на Капоши, поразяваше ги херпес симплекс или кожата им просто се стопяваше дотам, че епидермисът прилепваше направо в костта. По всичко личеше, че Карин страдаше от комбинация от най-често срещаните последствия на болестта.

— Помниш ли колко бях красива? Помниш ли прекрасната ми кожа? Някога ти обожаваше тялото ми.

Зовастина помнеше, и то много добре.

— Покрий се — сухо заповяда тя.

— Не можеш да ме гледаш, нали?

Тя не отговори.

— Диарията разкъсва червата ти, Ирина. Не можеш да спиш, стомахът ти е свит на топка. Всеки ден чакаш да ти се лепне някоя нова инфекция. Това е ад!

Зовастина си спомни жената, която изхвърлиха от хеликоптера. Беше заповядвала отстраняването на безброй политически опоненти, беше успяла да изгради Федерацията с помощта на тайна кампания на унищожение чрез биологично оръжие. Но докато това не означаваше нищо за нея, смъртта на Карин беше нещо различно. Беше причината, поради която й позволи да остане и да й осигурява лекарствата, които поддържаха живота й. Беше излъгала студентите. Ето я истинската й слабост. Може би единствената.

— Виждам го в очите ти в мига, в който се появиш — болезнено се усмихна Карин. — Ти ме обичаш. — Костеливите й пръсти се вкопчиха в ръката на Ирина. — Можеш да ме спасиш, нали? Сигурно си научила нещо от играта с бацилите. Не искам да умра, Ирина!

Зовастина направи върховно усилие, за да запази емоционална дистанция. Ахил и Александър се бяха провалили именно защото не бяха успели да го направят.

— Ще се моля на боговете за теб — промълви тя.

Карин се разсмя. Дълбок и дрезгав смях, примесен с напиращи в гърлото храчки. Зовастина се почувства колкото изненадана, толкова и наранена. Карин продължаваше да се смее.

Зовастина се поколеба само за миг, после се обърна и избяга от стаята. Тези посещения бяха грешка. Край, други нямаше да има. Поне засега. Предстояха да се случат много неща. Последното, което дочу, преди да затръшне входната врата, беше смразяващо хъркане. Карин се беше задавила със собствената си слюнка.