Стив Бери
Венецианското предателство (61)

59

Венеция

Малоун последва останалите към южното крило на базиликата. Спряха до слабо осветения вход, над който се издигаше масивна арка. Торвалдсен отвори бронзовата врата с ключа, който извади от джоба си.

Сводесто преддверие водеше към трезора. Нишите вляво бяха запълнени с икони и мощехранителници, а вдясно беше помещението, в което се съхраняваха по-крехките и ценни символи на изчезналата република. Някои от тях бяха изложени в остъклени витрини, а други просто бяха изправени покрай стените.

— Повечето от тези предмети идват от Константинопол, завладян от Венеция през 1204 година — поясни Торвалдсен. — Но голяма част са станали жертва на реставрации, пожари и кражби. След падането на Венеция значителна част от колекцията била претопена заради златото, среброто и скъпоценните камъни.

Малоун с възхищение спря поглед на многобройните потири, реликварии, кръстове, купи и икони, изработени от камък, дърво, кристал, сребро или злато. Обърна внимание и на амфорите, опаковките за пергаменти и изящните свещници. Всички те бяха трофеи от Египет, Рим или Византия.

— Каква колекция! — поклати глава той.

— Една от най-добрите в света — кимна Торвалдсен.

— Какво търсим?

— Мичънър каза, че е там — каза Стефани и пристъпи към остъклена витрина, в която имаше меч, епископски жезъл, шестоъгълни купи и няколко позлатени сандъчета.

Торвалдсен извади малко ключе и отвори витрината. В ръцете му се появи едно от сандъчетата, капакът се повдигна.

— Държат го тук, далеч от хорските очи — промърмори той.

Малоун веднага разпозна предмета.

— Скарабей!

По време на мумифицирането египетските балсаматори украсявали пречистеното тяло със стотици амулети. Повечето били обикновена украса, но имало и такива, които укрепвали мъртвите крайници. Този, който виждаше в момента, олицетворяваше насекомото, което било на особена почит в древността — торният бръмбар. Винаги му се беше струвало странно, но древните египтяни забелязали как буболечките сякаш извирали от животинските изпражнения и ги идентифицирали като Чепера — създателя на нещата, бащата на боговете, репродуцирал себе си от отпадъците на собственото си тяло.

— Това е амулет „Сърце“.

— Така каза и Мичънър — кимна Стефани.

Той беше наясно, че при процеса на мумифицирането се изваждали всички вътрешни органи, с изключение на сърцето. Върху него винаги се поставял скарабей, символизиращ вечния живот. Този беше съвсем типичен, изработен от халцедон. Нещо веднага му направи впечатление.

— Липсва злато — озадачено каза той. — Обикновено ги правели изцяло златни или ги украсявали със злато.

— Може би именно това го е спасило — кимна Торвалдсен. — Историята сочи, че Сома в Александрия е била осквернена от късните Птолемеи. Златото е било изнесено заедно с всички останали ценности, а златният саркофаг е бил претопен. Но това късче камък не им е направило никакво впечатление.

Малоун протегна ръка и взе амулета. Беше дълъг около десет сантиметра и широк към пет.

— По-голям е от нормалните — отбеляза той. — Обикновено истинските бръмбари са два пъти по-малки.

— Знаете доста неща за тях — подхвърли Дейвис.

— Човекът продава книги — усмихна се Стефани. — Предполага се, че и ги чете.

Малоун се усмихна, но продължи да разглежда бръмбара. Забеляза три дълбоко издълбани йероглифа под крилете му.

— Какво представляват те? — попита той.

— Според Мичънър олицетворяват живота, стабилността и закрилата — отвърна Торвалдсен.

Той обърна амулета. Долната му част беше запълнена от гравирана в камъка птица.

— Този амулет бил открит при мощите на свети Марко през 1835 година, когато ги извадили от криптата и ги преместили в олтара. В Александрия той бил провъзгласен за мъченик и мумифициран. Амулетът се възприема като част от този процес. Но свещениците решили да не го слагат при мощите, тъй като им се сторил прекалено езически. Все пак те оценили историческата му стойност и го прехвърлили в трезора. Значението му значително нараства в момента, в който Църквата е уведомена за интереса на Зовастина към свети Марко. Когато Даниълс ми каза за какво става въпрос, аз си спомних думите на Птолемей.

Малоун също си ги спомни. Докосни най-съкровената същност на златната илюзия. Късчетата на мозайката започваха да се подреждат.

— Златната илюзия е самото тяло в Мемфис, увито в злато. Най-съкровената същност? Разбира се, сърцето. — Той вдигна амулета над главата си. — Това.

— Което означава, че мощите под олтара на базиликата не са на свети Марко — добави Дейвис.

— А нещо съвсем различно — кимна Малоун. — И то няма връзка с християнството.

Торвалдсен посочи птицата.

— Това е египетският йероглиф за феникса, символ на прераждането.

Друга част от загадката проблесна в съзнанието на Малоун.

Раздели феникса.

И той веднага разбра какво трябва да направи.

 

 

Касиопея усети уловката във въпроса на Зовастина. Ами ако Или е жив? Отговори едва когато беше сигурна, че контролира чувствата си.

— За съжаление той е мъртъв. Вече няколко месеца.

— Сигурна ли си?

Стотици пъти си беше задавала същия въпрос и не би могло да бъде другояче. Но сега тръсна глава да прогони болката и отсече:

— Или е мъртъв!

Зовастина протегна ръка към телефона на масичката и натисна един бутон. Изчака няколко секунди и рече:

— Виктор, искам да разкажеш на един човек какво се случи в нощта, когато умря Или Лунд.

След което й подаде слушалката. Касиопея не помръдна. Добре помнеше думите на онзи тип, изречени в лодката. Те не означаваха нищо.

— Нима не искаш да чуеш какво ще ти каже той? — попита Зовастина, а в тъмните й очи проблесна дълбоко и отвратително задоволство.

Тази жена познава слабостите ми, помисли си Касиопея. Факт, който я уплаши повече от това, което Виктор можеше да й каже. Разбира се, че искаше да го чуе. Последните няколко месеца бяха истинско изтезание. Но все пак…

— Заври си телефона в задника! — мрачно отсече тя.

Зовастина се поколеба, после на лицето й изплува усмивка.

— По-късно, Виктор — каза в слушалката тя. — Вече можеш да освободиш свещеника.

И тя затвори.

Самолетът продължаваше да набира височина. На изток, към Азия.

— По моя заповед Виктор наблюдаваше къщата на Или.

Касиопея не желаеше да слуша.

— Влязъл през задния вход в момента, в който убиецът се готвел да застреля завързания Или. Виктор първо застрелял убиеца, после ми доведе Или и запали къщата му заедно с трупа на убиеца вътре.

— Едва ли очакваш, че ще се хвана на лъжите ти.

— Някои членове на моето правителство биха желали да ме няма. За съжаление предателството е част от политиката у нас. Те се страхуваха от мен и знаеха, че Или ми помага. Наредиха да бъде убит, както биха убили и всички останали, които са на моя страна.

Касиопея запази скептично мълчание.

— Или е ХИВ позитивен.

— Откъде знаеш? — попита рязко Касиопея.

— От него самия. През последните два месеца аз му доставям необходимите медикаменти. За разлика от теб той ми вярва.

Касиопея беше убедена, че Или не би споделил с никого, че е заразен. А за нея знаеха само той и Хенрик. Но сега се почувства объркана. За какво всъщност ставаше дума?

 

 

Малоун поглади гладката патина на амулета. Пръстите му внимателно се плъзнаха по птицата, изобразяваща египетския феникс.

— Птолемей съветва да се раздели фениксът — промърмори той и разклати каменния бръмбар. Нищо във вътрешността му не помръдна.

Очевидно усетил намеренията му, Торвалдсен тихо подхвърли:

— Този бръмбар е на повече от две хиляди години.

Напомнянето изобщо не го впечатли. Касиопея беше в опасност, а светът беше на прага на биологична война. Явно загадката на Птолемей сочеше мястото, на което Александър Велики бе пожелал да бъде погребан. Гръцкият воин фараон очевидно е разполагал с точна информация. След като съветва фениксът да бъде разделен, Малоун със сигурност щеше да го направи.

С рязък замах заби амулета в мраморния под, с дъното надолу.

Бръмбарът подскочи и част от него се разтвори като орехова черупка. Малоун подреди парчетата на пода и клекна да ги разгледа. От тях се беше изсипал някакъв прах.

— Вътрешността е била издълбана и запълнена с пясък — посочи с пръст той.

Вдигна по-голямото парче и изтръска песъчинките.

— Вижте! — възкликна Дейвис.

Малоун вече го беше забелязал. Внимателно помете пясъка с длан и пред очите му се появи цилиндричен предмет с дължина около сантиметър и половина. После установи, че това изобщо не е цилиндър.

Златна ивица. Навита на спирала. Обърна я на една страна и внимателно я разгъна. Вътрешността на ивицата беше изписана с букви.

— Гръцки — безпогрешно установи той.

Стефани се наведе до него.

— Какво тънко фолио — прошепна тя.

— Какво е това? — обади се зад тях Дейвис.

Последните късчета от пъзела бързо се подредиха в главата на Малоун. Втората част от загадъчните думи на Птолемей изведнъж придоби огромно значение. Животът определя размерите на гроба. Но внимавай, защото няма да имаш втори шанс. Извади от джоба си медальона, който му беше дала Стефани.

— Върху лицевата част на монетата са гравирани микроскопичните букви ZH — каза той. — А ние знаем, че именно Птолемей изсякъл тези монети малко след като създал загадката.

После забеляза едва забележимия символ в единия край и моментално съзря връзката.

— Този символ го имаше върху пергамента, който ми показахте. Най-отдолу, под текста на загадката. — В главата му с изненадваща яснота изплува пълното подреждане на думите. Животът определя размерите на гроба.

— Каква е връзката между медальоните и златната ивица? — попита Дейвис.

— За да го разберем, трябва да знаем какво представлява ивицата.

Малоун видя, че Стефани е прочела мислите му.

— А ти знаеш, така ли? — попита тя.

— Да. Знам точно какво представлява.

 

 

Виктор остави лодката да се плъзне на свободен ход към кея на площад „Сан Марко“. Беше предпочел да държи Мичънър на борда, докато чака обаждането на Зовастина. За момента това беше най-сигурното място. Останаха дълго във водите на лагуната, насочили очи към осветените от прожектори кубета и камбанарии, сред които се открояваше розово-бялата фасада на Двореца на дожите. В мрака отвъд него смътно се очертаваха солидните антични сгради с балкони и високи прозорци. Виктор с нетърпение очакваше да напусне Италия.

Нищо в тази страна не се беше развило както трябва.

— Време е ние с теб да си поговорим — подхвърли Мичънър.

Докато чакаше обаждането на Зовастина, беше затворил свещеника в кабината на носа. Мичънър го прие спокойно и си мълчеше през цялото време.

— За какво? — мрачно попита той.

— Ами например за факта, че си американски шпионин.