Стив Бери
Венецианското предателство (15)

13

Самарканд, Централноазиатска федерация, 11:30 ч.

Мъжът, който влезе в кабинета на Ирина Зовастина, беше нисък и набит, с широко лице и волева брадичка. Той беше трети в командната йерархия на Обединените федерални военновъздушни сили, но същевременно и лидер в сянка на една сравнително малка политическа партия, чието влияние нарастваше с тревожна бързина. Беше казах, който тайно се противопоставяше на всякакво славянско влияние и обичаше да говори за времената на номадите, властвали по тези места далеч преди появата на руснаците.

Заковала очи в лицето му, Зовастина се запита как този гол череп с безизразни очи успява да бъде симпатичен на всички. Но в рапортите го описваха като умен и словоохотлив човек, който умее да убеждава. Преди два дни го бяха докарали в двореца със силна треска и кървящ нос, изтощен от суха кашлица и силни болки в бедрата, които според него приличали на удари с чук. Личният му лекар беше поставил диагноза вирусна инфекция с опасност от пневмония, която не се поддава на лечение.

Днес обаче той изглеждаше напълно здрав. Беше бос, облечен в една от светлокафявите хавлии, които се носеха в двореца.

— Изглеждаш добре, Енвер. Дори много добре.

— Защо съм тук? — попита той с безизразен тон, в който нямаше благодарност.

По-рано беше задал същия въпрос на хората от персонала, които по заповед на Зовастина бяха намекнали за предателството му. Интересното в случая беше, че полковникът не показа никакъв страх. Демонстрирайки обичайното си непокорство, той умишлено разговаряше с нея на казахски, а тя реши да премине на този език с единственото желание да го иронизира.

— Беше тежко болен и аз свиках тук цял лекарски консилиум.

— Не помня нищо от вчера.

Тя го покани да седне и му наля чай от сребърния чайник.

— Беше много зле. Разтревожих се и реших да ти помогна.

Той я гледаше с открито подозрение. Зовастина му подаде чашата с изящна чинийка.

— Зелен чай, с лек вкус на ябълка. Казаха ми, че го обичаш.

Той не пое чашата, в очите му имаше хлад.

— Какво искате от мен, госпожо министър?

— За мен и за Федерацията ти си предател. Твоята политическа партия подтиква народа към гражданско неподчинение.

Той не показа никаква изненада.

— Нали постоянно говорите, че всеки има право да изразява мнението си?

— И ти ми повярва, така ли?

Тя остави чашата на масата и реши да зареже ролята на гостоприемна домакиня.

— Преди три дни ти беше заразен с опасен вирус, който убива в рамките на четирийсет и осем часа. Смъртта настъпва от силна треска, течност в белите дробове и рязко изтъняване на артериалните стени, което води до масивен вътрешен кръвоизлив. Но в твоя случай инфекцията не стигна тази фаза, въпреки че би трябвало.

— Как ме излекуваха?

— Благодарение на мен.

— Моля?

— Исках да си наясно какво мога да ти причиня.

Мъжът замълча, очевидно опитвайки се да осмисли чутото.

— Ти си полковник от военновъздушните сили. Дал си клетва да защитаваш Федерацията дори с цената на живота си.

— И съм готов да го направя.

— Но подстрекаваш към предателство.

— Пак ще попитам: какво искате от мен? — В гласа му нямаше дори следа от доброжелателност.

— Искам лоялност.

Той не отговори.

Зовастина взе дистанционното и включи плоския монитор, поставен в ъгъла на бюрото. На екрана се появиха петима мъже, промъкващи се през множество от хора, които се трупаха пред сергии с шарени навеси, отрупани с плодове и зеленчуци.

Гостът й стана.

— Това е запис на една от охранителните камери на пазара „Навой“. Те са много полезни за поддържането на реда и в борбата с престъпността, но същевременно ни помагат да държим под око враговете си. — Зовастина забеляза, че той разпозна лицата, и побърза да добави: — Да, Енвер. Това са твоите приятели, които се борят срещу Федерацията. Но аз съм в течение на плановете ви.

Тя добре познаваше философията на неговата партия. Преди комунистическия режим, когато казахите живеели предимно в юрти, жените били неразделна част от обществото, заемайки около една трета от политическите постове. Но в периода между съветската окупация и исляма те били тотално изолирани. Независимостта, постигната през 90-те, довела не само до икономическа депресия, но и до завръщането на жените в политическия живот.

— Реално ти не искаш връщане на старото, Енвер. Навремето, когато бродехме на воля из степта, обществото бе управлявано от жени. Ти искаш нещо друго и то се нарича политическа власт. Ако спомените за славното минало ще ти помогнат да се сдобиеш с нея, ти нямаш нищо против да ги използваш. В това отношение изобщо не си по-добър от мен.

— Ето какво мисля за теб! — извика той и се изплю в краката й.

— Това не променя нищо — сви рамене Зовастина и отново се обърна към екрана. — Още преди залез-слънце всеки от онези петимата ще бъде заразен така, както заразихме теб. Няма да разберат нищо, преди да им протече носът, да им се възпали гърлото или да получат главоболие. Тогава най-вероятно ще решат, че са настинали. Ти помниш тези симптоми, Енвер.

— Ти си точно толкова зла, колкото винаги съм си представял!

— Ако бях такава, щях да те оставя да умреш.

— Защо не го направи?

Тя натисна един бутон на дистанционното и смени каналите. На екрана се появи географска карта.

— Ето това постигнахме — доволно обяви Зовастина. — Обединена азиатска държава, приета от всички регионални лидери.

— Но не си направихте труда да поискате мнението на хората.

— Нима? За петнайсет години съществуване икономиката на страните членки постигна забележителен напредък. Построихме училища, жилища, пътища. Медицинското обслужване стана по-добро, инфраструктурата беше изцяло модернизирана. Електроснабдяване, вода и канализация — всичко това работи добре и няма нищо общо с периода на съветската власт. Прекратихме безмилостното ограбване на природните ни ресурси от руснаците, получихме инвестиции от международния бизнес в размер на стотици милиарди долари. Туризмът се развива с бързи темпове, а брутният ни вътрешен продукт нарасна с хиляда процента. Народът е доволен, Енвер.

— Нищо подобно.

— Е, няма начин всички да са щастливи. Нашата основна грижа е да задоволим нуждите на мнозинството. Така ни съветват и нашите приятели на Запад.

— Колко са хората, които притискаш като мен?

— Не са чак толкова много. Повечето сами виждат ползата от това, което правим за обществото. Аз споделям със своите приятели всичко: власт, богатство, политическо влияние. Ако ти или твоите приятели имате по-добра идея, готова съм да я изслушам. Но досега не сте предложили нищо. Жалката опозиция, към която принадлежиш и ти, просто иска да завземе властта, нищо друго.

— Лесно ти е да проявяваш щедрост, когато знаеш, че твоите бацили могат да ни отнесат за отрицателно време.

— Можех да те оставя да умреш и да си реша проблемите. Но това би било глупаво, Енвер. Грешка, която са допускали всички лидери по света: Хитлер и Сталин, римските императори и руските царе, а също така и всички европейски монарси. Те ликвидирали хората, които при нужда биха могли да им помогнат.

— Може би са били прави — поклати глава мъжът. — Живите врагове са опасни.

Усетила леката промяна в тона му, Зовастина бързо попита:

— Чувал ли си за Александър Велики?

— Разбира се. Един от най-големите древни завоеватели.

— Точно така. За дванайсет години той е завладял нашата територия, като преди това сложил ръка върху цяла Персия и Мала Азия — площ, която далеч надхвърля хилядолетните завоевания на Римската империя. Но как е управлявал своята империя Александър? Съвсем не с груба сила. Оставял властта в ръцете на регионалните лидери и така ги превръщал в приятели, готови да го подкрепят материално в бъдещите му походи. И разделял плячката с тях. Успехите му се дължат на факта, че знаел как да използва властта.

Трудно й беше да прецени дали има напредък, но забележката на казаха беше вярна. Тя наистина беше заобиколена от врагове, а последният опит за убийство все още беше в съзнанието й. Винаги се беше опитвала да елиминира опозицията или да я привлече на своя страна, но враговете й се раждаха буквално всеки ден. По всяка вероятност Александър беше станал жертва на своята параноя, но тя беше твърдо решена да не повтаря неговата грешка.

— Защо не се присъединиш към нас, Енвер?

Мъжът насреща й се замисли. Той очевидно не я харесваше, но в рапортите беше отбелязано, че този отличен пилот, който бе участвал в безброй безсмислени битки на съветските лидери, ненавиждаше много повече нещо друго.

Сега щеше да провери дали наистина е така. Тя посочи екрана, на който бяха очертани границите на Пакистан, Афганистан и Иран.

— Тези държави са проблем за нас.

Веднага отбеляза, че той споделя мнението й.

— Какво възнамеряваш да предприемеш срещу тях? — погледна я с интерес казахът.

— Мисля да ги ликвидирам.