Стив Бери
Венецианското предателство (13)

11

Копенхаген

— Какво означава „не съвсем“? — попита Малоун.

— Успях да се сдобия с фалшив слонски медальон — поясни Торвалдсен. — Не беше много трудно, защото на пазара има доста такива.

— А защо го направи?

— Защото тези медальони са важни, Котън — намеси се Касиопея.

— Добре че ми каза — троснато отвърна Малоун. — Не чух защо е било нужно това!

— Знаеш ли какво се е случило с Александър Велики след смъртта му? — попита Торвалдсен. — По-точно с тялото му?

— Чел съм нещичко.

— Но едва ли знаеш онова, което знаем ние — каза Касиопея, изправена до библиотеката. — Миналата есен ми се обади приятел, който работи в Музея за антично изкуство на Самарканд. Открил древен ръкопис и решил, че ще проявя интерес.

— Колко древен?

— Първи-втори век след Христа. Знаеш ли какво е рентгенова флуоресценция?

Малоун поклати глава.

— Сравнително нов метод — започна Торвалдсен. — В ранното средновековие пергамент се намирал трудно и монасите разработили техника за неговото рециклиране. Изстъргвали оригиналното мастило и използвали пергамента за молитвеници. Днес с рентгеновите лъчи, идващи от специален ускорител, се бомбардира рециклираният пергамент. За щастие мастилото, което са използвали преди векове, е съдържало голям процент желязо. Вградените дълбоко в пергамента железни молекули започват да светят при рентгеновата обработка на мастилото, а и могат да бъдат записани. На практика това е едно малко чудо, нещо като факс от древността. Благодарение на съхранените молекули изтритите преди столетия думи отново се появяват, въпреки че са покрити с нов текст.

— Котън, всичко, което ни е известно за Александър, се съдържа в произведенията на четирима писатели, живели близо петстотин години след него — включи се Касиопея. — Предполага се, че „Ефемеридите“, така нареченият „царски дневник“ на Александър, е писан от негов съвременник, но той е безполезен, тъй като представлява поредното пренаписване на историята в полза на победителя. „Подвизите на Александър“, който мнозина приемат за първоизточник, представлява чиста измислица, нямаща почти нищо общо с действителността. Но другите две произведения са сериозни, дело на Ариан и Плутарх, които са неоспорими авторитети.

— Аз съм чел „Подвизите на Александър“ — кимна Малоун. — Страхотна история.

— Но нищо повече. Александър е като крал Артур — човек, чийто истински живот е подменен с една романтична легенда. Днес той ни се представя като велик и добронамерен завоевател. Но всъщност е бил жесток агресор, отнел живота на стотици хиляди човешки същества и безмилостно разпилявал природните ресурси на завладените територии. Изпаднал в параноя и избил куп приятели, а голяма част от армията му била застигната от безсмислена смърт. Бил хазартен тип, залагал на карта собствения си живот и този на хората около него. Никаква романтика, нищо магическо.

— Не съм съгласен — поклати глава той. — Бил е велик военачалник, първият обединител на света. Походите му са били брутални и кървави, защото на война е така. Вярно, че е бил агресор, но светът е бил готов да бъде покорен. В политическо отношение е бил умен и съобразителен. Грък, който в крайна сметка става персиец. От това, което съм чел, той не е бил привърженик на национализма. И не бих го винил за това. След смъртта му неговите генерали си поделят огромната му империя. Така гръцката култура получава възможност да властва в продължение на столетия. Елинистичната епоха коренно променя западната цивилизация. И това става възможно благодарение на Александър.

От изражението на Касиопея личеше, че е на друго мнение.

— Старите ръкописи засягат именно това наследство — каза тя. — Тоест какво в действителност се е случило след смъртта на Александър.

— Ние знаем какво се е случило — възрази Малоун. — Империята му станала плячка на неговите военачалници, които приели ролята на откриватели и пазители на тялото му. До нас са достигнали множество различни версии за начина, по който всеки от тях се е опитвал да си присвои погребалната му процесия. Всички са искали да използват тленните му останки като символ на своята власт. Това е причината те да бъдат мумифицирани. Гърците изгаряли своите мъртъвци, но не и Александър. Тленните му останки трябвало да продължат да съществуват.

— В ръкописите се разглежда именно периодът между смъртта на Александър във Вавилон и пренасянето на тленните му останки в родината — каза Касиопея. — Той е продължил приблизително година и именно тя е важна за слонските медальони.

В стаята се разнесе приглушен звън. Малоун искрено се изненада, когато Хенрик извади от джоба си мобилен телефон и го приближи до ухото си. Торвалдсен ненавиждаше тези машинки и винаги се дразнеше, когато някой ги използва в негово присъствие.

— Толкова ли е важно? — тихо подхвърли той, поглеждайки към Касиопея.

— Чакаме това обаждане — отвърна с мрачно изражение тя.

— Затова ли си толкова весела?

— Може би не ти се вярва, но и аз имам чувства, Котън.

Той остана доста озадачен от язвителната забележка. По време на коледното й посещение в Копенхаген двамата прекараха няколко приятни вечери в „Кристиангаде“ — крайморското имение на Торвалдсен северно от града. Той дори й направи подарък — рядка книга за средновековните инженерни проекти, отпечатана през XVII век. Нейният реставрационен проект във Франция беше в пълен ход. Касиопея си беше поставила амбициозната задача да построи цял замък единствено с инструментите и материалите, използвани преди седемстотин години. Дори го беше поканила да посети строителната площадка през пролетта.

Торвалдсен изключи телефона и вдигна глава.

— Беше крадецът от музея — кратко обяви той.

— Откъде ти знае номера? — изгледа го Малоун.

— Гравирах го върху медальона. Целта беше да знае, че очакваме да се свърже с нас. Казах му, че ако иска да получи оригиналната декадрахма, ще трябва да я купи.

— А не се ли страхуваш, че може да те убие?

— Не, надяваме се да постъпи разумно.

— Как мислиш да го спреш?

— Ще разчитаме на твоята помощ — намръщено отсече Касиопея.