Стив Бери
Венецианското предателство (52)

50

Венеция

Виктор се промъкна покрай ярко осветената западна фасада на църквата. Високо горе, изправен над златен лъв с разперени криле, бдеше самият св. Марко. Лявата част на площада беше блокирана и гъмжеше от униформени представители на реда. Зад полицейската лента се беше струпала тълпа от зяпачи, от чиито възбудени коментари ставаше ясно, че тук неотдавна е имало престрелка. Виктор заобиколи тълпата и се насочи към северния вход на катедралата, изпълнявайки инструкциите на Зовастина.

Нервите му още бяха опънати от появата на жената с лъка. Тя би трябвало да е мъртва още там, в Дания. А след като не беше мъртва, значи и другите двама бяха още живи. Положението излизаше от контрол. Би трябвало да остане в лагуната, докато се увери, че тя се е удавила, но Зовастина го чакаше.

Пред очите му бе сцената с ужасната смърт на Рафаел. Интересът на Зовастина към нея положително щеше да се ограничи до въпроса дали тази смърт няма да предизвика нечии подозрения. Но това едва ли можеше да се случи. Труп нямаше. Останките от човешки кости в пепелта можеха да бъдат открити само ако човек ги търси, и то с много внимание. Както при пожара в къщата на Или Лунд.

 

 

— Ще ме убиеш ли? — попита Или. — Но какво съм направил? — Очите му се спряха на пистолета в ръцете на нападателя. — Нима мога да бъда заплаха за някого?

Виктор подслушваше от съседната стая.

— Защо не ми отговаряш? — повиши глас Или.

— Не съм дошъл да си приказваме — отговори мъжът.

— А само да ме застреляш?

— Изпълнявам това, което ми е заповядано.

— Без да знаеш защо?

— Не ме интересува.

В стаята се възцари тишина.

— Бих искал да довърша някои неща — промълви най-сетне Или. Тонът му беше спокоен и изненадващо примирен. — Винаги съм вярвал, че болестта ми ще ме убие.

Интересът на Виктор видимо нарасна.

— Заразен ли си? — подозрително попита нападателят. — Не ми изглеждаш болен.

— Не ти изглеждам, ама съм.

До слуха на Виктор долетя рязкото изщракване на пистолетен затвор.

 

 

Беше останал отвън, докато къщата изгори. Пожарникарите на Самарканд не можаха да направят много. Накрая стените се срутиха и гръцкият огън погълна всичко. Но сега той знаеше още нещо. Жената от Копенхаген обичаше толкова много Или Лунд, че искаше да отмъсти за смъртта му.

Той заобиколи базиликата и видя северния портал. Един мъж стоеше зад отворените бронзови врати. Виктор се овладя. Върховният министър го искаше съсредоточен и спокоен.

* * *

Зовастина подписа договора и го върна на Мичънър.

— А сега искам обещаните трийсет минути.

Папският нунций направи знак на свещениците, които мълчаливо се оттеглиха.

— Ще съжалявате, че ме притиснахте — хладно рече тя.

— А вие вероятно ще откриете, че светият отец обича предизвикателствата.

— С каква армия разполага вашият папа?

— Мнозина са ми задавали този въпрос. Но не армиите поставиха комунизма на колене. Йоан Павел Втори го постигна съвсем сам и мисля, че се справи добре.

— А вашият папа е не по-малко умен, така ли?

— Предизвикайте го и ще разберете.

Мичънър забързано пое по централната пътека към изхода.

— Ще се върна след половин час — долетя гласът му от мрака.

Тя зърна Виктор да се появява от мястото, където беше изчезнал Мичънър. Двамата си бяха кимнали. Бодигардовете й останаха край стената. Виктор влезе в олтара. Дрехите му бяха мръсни и мокри, лицето му беше изцапано с кал.

— Взе ли го? — пожела да узнае тя, без да обръща внимание на вида му.

Той й подаде медальона.

— Какво мислиш?

— Изглежда истински, но нямаше как да го изследвам.

Тя пусна монетата в джоба си и забрави за нея. Отвореният саркофаг чакаше на десетина метра по-нататък. В момента единствено той имаше значение.

 

 

Малоун стъпи последен на бетонния кей. Отново бяха във Венеция — на мястото, където прочутият площад „Сан Марко“ опираше в лагуната. Водата тихо се плискаше в плаващите пилони и разклащаше привързаните за пристана гондоли. Площадът все още беше блокиран от полиция, а тълпата от зяпачи се беше удвоила.

Стефани посочи Касиопея, която вече си пробиваше път към катедралата сред множеството около сергиите на уличните продавачи. Лъкът и колчанът със стрелите все още бяха на рамото й.

— Мисля, че на Покахонтас й трябва каишка.

— Мистър Малоун!

От тълпата се появи мъж, наближаващ петдесет, облечен с риза с дълъг ръкав, широк панталон и памучно яке. Очевидно дочула гласа му, Касиопея се обърна и тръгна към тях.

— Аз съм монсеньор Колин Мичънър — представи се мъжът, след като най-сетне стигна до тях.

— Не приличате на свещеник.

— Само тази вечер. Бях информиран за появата ви и сега виждам, че описанието, което получих, е съвсем точно: висок, светлокос, придружаван от по-възрастна жена.

— Моля?! — направи гримаса Стефани.

— Казаха ми, че сте чувствителна на тема възраст — засмя се Мичънър.

— А кой ви го каза? — пожела да узнае Малоун.

— Едуин Дейвис — отговори вместо него Стефани. — Спомена, че разполага с безупречен източник във вашите среди. Предполагам, че сте вие, нали?

— С Едуин се познаваме от много години.

Касиопея посочи църквата.

— Да сте видели там да влиза един нисък и набит мъж? Облечен е с джинси.

— Вече е вътре, заедно с Ирина Зовастина — отвърна свещеникът. — Казва се Виктор Томас и е началник на личната й охрана.

— Добре сте информиран — отбеляза Малоун.

— Благодарение на Едуин. Но и той не успя да ми отговори на един въпрос: откъде идва името ви? Защо Котън?

— Дълга история. Сега трябва да влезем в базиликата. Сигурен съм, че знаете защо.

Мичънър направи жест към празното място зад една от уличните сергии.

— Вчера се сдобихме с информация за министър Зовастина, която прехвърлихме на Вашингтон. Тя пожела да надникне в гробницата на свети Марко, а светият отец реши, че може да предложи същото и на американците.

— Няма ли да тръгваме? — нетърпеливо попита Касиопея.

— Нервна ли сте? — изгледа я Мичънър.

— Просто искам да тръгваме!

— Носите лък и стрели.

— Но не мога да ви заблудя, нали?

Мичънър не обърна внимание на жлъчната й забележка и се извърна към Малоун.

— Нещата май излизат от контрол.

— Не повече, отколкото досега.

— Като мъжа, убит там? — обърна се към площада свещеникът.

— Както и опожареният музей в Торчело — въздъхна Малоун и бръкна в джоба си, усетил вибрацията на мобилния телефон.

Извади го и погледна дисплея. Пак Хенрик.

— Лъкът и стрелите не бяха умна идея! — включи телефона той.

— Нямах избор — късо отговори Торвалдсен. — Тя при теб ли е? Трябва да говоря с нея.

— О, да.

Подаде апарата на Касиопея и се дръпна встрани.

 

 

С трепереща ръка Касиопея притисна телефона към ухото си.

— Слушай внимателно — прозвуча гласът на Торвалдсен. — Случиха се неща, които трябва да знаеш.

 

 

— Истински хаос! — изпъшка Малоун.

— И става все по-лошо — допълни Стефани.

Той насочи поглед към Касиопея, която се беше обърнала с гръб към тях с телефон на ухото.

— Направо се е побъркала!

— Това състояние е познато на всички ни, нали?

Той се усмихна. Касиопея приключи разговора, върна се при тях и му подаде телефона.

— Получи нови заповеди, а?

— Нещо такова.

— Виждате с какво съм принуден да работя. Надявам се, че поне вие ще ми предложите нещо продуктивно — извърна се той към Мичънър.

— Зовастина и Виктор са в олтара на базиликата.

— Устройва ме.

— Но аз трябва да поговоря насаме с нея — добави Мичънър и кимна към Стефани. — Едуин ме помоли да ви предам нещо.

— Предпочитам да отида с тях.

— Той казва, че е важно.

— Добре, поговорете си — рече Малоун. — Ние и бездруго имаме работа вътре.

 

 

Зовастина пристъпи към олтара и се наведе. На пода лежеше електрическо фенерче, оставено от свещениците. Тя махна на Виктор да коленичи до нея и нареди:

— Накарай онези двамата да огледат църквата. Нека обърнат специално внимание на балконите. Искам да съм сигурна, че не ни наблюдават.

Виктор предаде заповедта и се върна.

Тя вдигна фенерчето и със затаен дъх освети вътрешността на саркофага. Отдавна чакаше този момент — още от времето, когато Или спомена за подобна възможност. Чии мощи бяха вътре? Дали Птолемей бе оставил скрито указание за истинския гроб на Александър? За онова място високо в планината — там, където скитите бяха разкрили на Александър тайната на живота. Живот, зависим от магическата отвара. В съзнанието й изплуваха думите на дворцовия историк, които Или беше открил в един от ръкописите: Шията му беше грозно подута и той едва преглъщаше, сякаш в гърлото му имаше натрошени камъни. При всяко издишване от устата му излиташе пяна. Тялото му беше покрито с рани, в мускулите му нямаше сила. Но отварата го беше излекувала за един ден. Учените в нейната биологическа лаборатория бяха убедени, че симптомите сочат за наличието на вирусно заболяване. Възможно ли е природата, създала толкова много болести, да бе открила и начин за лекуването им?

Но в каменния ковчег нямаше мумия, а дървена кутия с големина около петдесет квадратни сантиметра, от двете страни на която имаше красиви бронзови дръжки. Успяла да скрие разочарованието, което я прониза, тя нареди:

— Извади я!

Виктор се промуши в отвора под каменния капак, хвана дръжките и положи кутията върху на мраморните плочи.

Какво всъщност беше очаквала? Независимо от самоличността на мъртвеца неговата мумия би трябвало да бъде на около две хиляди години. Египтяните са били майстори на балсамирането, за което свидетелстваха откритите дори по-стари, но абсолютно запазени мумии. Разбира се, те са почивали в мир в своите гробници, без да бъдат пренасяни до другия край на света, нито пък са изчезвали в продължение на стотици години. Или Лунд беше убеден, че загадката на Птолемей е автентична. Той твърдо вярваше, че през 828 г. венецианските търговци са откраднали от Александрия мумифицираното тяло на друг човек, а не на св. Марко. Може би същото, което в продължение на шестстотин години е почивало в Сома и хиляди са го почитали като тялото на Александър Велики.

— Отвори я!

Виктор освободи закопчалките и вдигна капака. Вътрешността на кутията беше обшита с избеляло червено кадифе. Съдържанието й беше покрито с парчета от същия плат. Тя внимателно ги извади и се втренчи в това, което се появи отдолу. Зъби, лопатка, бедрена кост, част от череп и пепел.

Затвори очи.

— Какво очаквахте? — попита непознат глас зад гърба й.