Стив Бери
Венецианското предателство (44)

42

Венеция

Зовастина стоеше до папския нунций, който я беше посрещнал на пистата преди по-малко от час. До центъра на града се придвижиха с обикновено водно такси, в което пътуваха само тя и Мичънър, придружавани от двамата й лични телохранители. Не успяха да се приближат към северния вход на базиликата, поради факта че по-голямата част от площад „Сан Марко“ се оказа блокирана от полицията. Продължиха надолу по една от съседните улички и влязоха в църквата през канцелариите на епархията.

Папският нунций изглеждаше съвсем различно от предишния ден. Черното расо и яката на проповедник бяха отстъпили място на цивилните дрехи. Очевидно папата беше удържал думата си относно пълната анонимност на нейното посещение.

В момента стояха в огромната, подобна на пещера катедрала със златни мозайки по стените, сякаш се намираха не в Италия, а в Константинопол. Таванът беше разделен на пет купола с фрески, изобразяващи Петдесетница, св. Йоан, св. Леонард, Пророците и Възнесение Господне. Топлата светлина на свещниците сякаш потвърждаваше популярното наименование на църквата „Златната базилика“.

— Прекрасно място, нали? — подхвърли Мичънър.

— Доказателство за това, което могат да постигнат религията и търговията — кимна тя. — Венецианските търговци са били най-големите крадци на света и доказателствата са тук.

— Винаги ли сте толкова цинична?

— Благодарение на съветската система разбрах, че светът е трудно място за живеене.

— Някога отправяли ли сте благодарност към вашите богове?

Тя се усмихна, забелязала любопитството в очите на американеца. В досегашните си разговори не бяха засягали нейната вяра.

— Моите богове са ми точно толкова верни, колкото и вашите на вас.

— Ние се надяваме да преосмислите своето езичество.

Тя неволно настръхна от тези думи, сякаш внушаващи, че вярата в много богове е по-нисша в сравнение с вярата в един-единствен бог. Историята категорично доказваше, че не е така. Но се задоволи само с кратък отговор:

— До този момент не съм имала проблеми със своята вяра.

— Не искам да кажа, че в нея има нещо погрешно — побърза да я увери Мичънър. — Просто ви предлагаме и други възможности.

След тази нощ Зовастина нямаше да има кой знае каква полза от Католическата църква. Щеше да й позволи ограничено присъствие на територията на Федерацията, за да балансира влиянието на радикалния ислям, но нищо повече. Организация, способна да съхранява и поддържа всичко, което я заобикаляше в момента, нямаше сериозно място в нейните владения. Тя махна с ръка към високия олтар, скрит зад богато украсена преграда. От ярко осветеното пространство зад него долиташе шум.

— Подготвят отварянето на саркофага — информира я Мичънър. — Решихме да върнем ръка с китката или някоя друга реликва, която може лесно да се отдели.

— Нима не виждате абсурдността във всичко това? — не се стърпя тя.

— Какво лошо има, ако така бъдат задоволени претенциите на египтяните? — сви рамене той.

— А къде остана свещената неприкосновеност на мъртвите, проповядвана от вашата религия? Нима е редно да оскверните гробницата на един мъртвец и да извадите част от останките му?

— Неприятно е, но за съжаление е необходимо — въздъхна Мичънър.

— Ей това най-много й харесвам на вашата църква! — кипна Зовастина, раздразнена от овчедушното му признание. — Проявява гъвкавост само когато е необходимо.

Очите й се плъзнаха по пустата централна пътека и спряха на множеството параклиси, ниши и олтари, потънали в дълбока сянка. Двамата телохранители стояха на няколко крачки отзад. Мраморният под беше покрит с изящна мозайка като тази по стените. Множеството геометрични фигури, мотиви с животни и цветя бяха прорязани от неизбежните пукнатини. Експертите твърдяха, че те са направени нарочно, за да имитират безбрежното море, но според нея се бяха появили в резултат на слаби основи.

В главата й изплуваха думите на Птолемей: А ти, любителю на приключенията, ще чуеш безсмъртния ми глас, който, макар и далечен, ще прозвучи ясно в ушите ти. Вдигни платна и отплавай към столицата, основана от бащата на Александър, и закриляна от мъдреците.

Птолемей несъмнено се е смятал за умен човек, но времето все пак беше разкрило тази част от загадката. По времето на Александър Велики Египет бил управляван от фараона Нектанебо, който бил изпратен в изгнание от настъпващите перси. Но поданиците му твърдо вярвали, че един ден той ще се върне и ще прогони окупаторите. Десет години по-късно това наистина се случило, но благодарение на младия военачалник Александър, който разбил персийската армия и я принудил да се оттегли. В прослава на освободителя египтяните започнали да разказват история, която постепенно се превърнала в мит. Според нея Нектанебо посетил Македония още в началото на своето управление, маскирайки се като фокусник. Там той обладал Олимпия, майката на Александър, и всъщност именно фараонът, а не Филип бил истинският баща на момчето. Историята била пълна измислица, но въпреки това просъществувала цели петстотин години и по-късно намерила място в „Подвизите на Александър“ — художествена измислица, която и до днес се цитира от много историци. Последният египетски фараон Нектанебо избрал Мемфис за столица на страната и именно този факт обяснява настойчивите съвети на Птолемей за вдигнатите платна към столицата, основана от бащата на Александър.

А допълнението закриляна от мъдреците само потвърждава това заключение.

В храма на Нектанебо в Мемфис имало единайсет статуи на гръцки мъдреци и поети, изработени от бял варовик и наредени в полукръг. Централно място сред тях заемала статуята на Омир, любимеца на Александър. До него била статуята на Платон, учителя на Аристотел, а също така и на самия Аристотел, който пък бил учител на Александър. Останалите статуи принадлежали на други известни гърци, с които Александър също поддържал близки отношения. До наше време са достигнали само фрагменти от тях, които обаче са достатъчно доказателство за реалното им съществуване.

Птолемей погребал Александър именно в храма на Нектанебо. Тялото останало там до смъртта му, след което синът му го пренесъл на север, в Александрия.

Вдигни платна и отплавай към столицата, основана от бащата на Александър, и закриляна от мъдреците.

Тоест тръгни на юг към храма на Нектанебо в Мемфис.

В съзнанието й изплува следващата фраза от загадката, на лицето й се появи усмивка.

Докосни най-съкровената същност на златната илюзия.