Стив Бери
Венецианското предателство (17)

15

Самарканд, 12:20 ч.

Зовастина огледа заинтригуваните лица на студентите и попита:

— Колко от вас са чели Омир?

Вдигнаха се само няколко ръце.

— Аз се запознах с неговите произведения едва в университета, също като вас — призна тя.

Посещението в Народния център за висше образование беше само една от многобройните й публични изяви за седмицата. Обикновено тя се стремеше те да бъдат минимум пет, защото така можеше да контактува с медиите, а оттам и с гражданите. Някога зле финансирана от руснаците институция, днес Центърът беше уважавано средище на академичното знание. Заслугата беше изцяло на Зовастина, която не забравяше старата гръцка поговорка: неграмотен народ — слаба държава.

Приведе се над един екземпляр на „Илиада“, разтворен върху катедрата, и зачете:

— „Често се сменя цветът на лицето у плахия воин, липсва му дух издръжлив да остане спокоен в засада, все тук и там се премества, прикляква на двата си крака, гръмко сърцето му бие в гърдите, понеже той мисли само за своята гибел: устата му тракат. Но не променя цвета на лицето си храбрият воин. Той не трепери, дори да е с първите, дебнещ в засада, ала се моли да влезе веднага в суровата битка.“^[1]

Студентите приемаха рецитала с видим интерес.

— Думи на Омир, произнесени и записани преди две хиляди и осемстотин години, но абсолютно валидни и днес.

Гора от микрофони се издигаше в дъното на помещението. А тя изведнъж се върна двайсет и осем години назад. Северен Казахстан. Друга учебна зала. И преподавателят й.

— Поплачи си — каза й Сергей.

Думите му неочаквано я разчувстваха. Тя вдигна глава и погледна украинеца, който имаше уникални възгледи за света.

— Ти си едва на деветнайсет — промълви той. — Аз отлично помня колко бях развълнуван, когато разгърнах за пръв път произведенията на Омир.

— Ахил е толкова изтерзана душа!

— Всички ние сме изтерзани души, Ирина.

Тя обичаше да чува името си от неговата уста. Този човек знаеше неща, които тя не знаеше. Разбираше чувствата, които тя все още не беше изпитвала, но много искаше да изпита.

— Не помня майка си и баща си — промълви тя. — Никога не съм имала семейство.

— Това не е важно — отвърна той.

— Как можете да кажете такова нещо? — учуди се тя.

— Човек е обречен да страда и да умре — посочи книгата той. — Затова миналото няма значение.

Години наред се беше питала защо е обречена на самота. Имаше малко приятели, никакви лични връзки. Животът й беше безкраен низ от предизвикателства и неосъществени мечти. Също като живота на Ахил.

— Ти ще изпиташ радостта от предизвикателствата, Ирина. Животът изобилства с предизвикателства и битки. С вечния стремеж към съвършенство, също като Ахил.

— А какво ще стане, ако се проваля?

— Ще понесеш последиците. Не забравяй какво казва Омир: „Обстоятелствата управляват човека, а не обратното“.

В главата й изплува друга строфа от поемата: „… Винаги ние, безсмъртните, тежки беди сме търпели, само по лична подбуда щом правим услуги на смъртни“.

— Никога не забравяй това — кимна учителят й.

— Каква прекрасна сага е „Илиада“ — въздъхна тя. — Сага за война, продължила девет дълги години. А на десетата Ахил прекратява битката, защото противоречията със съюзниците му стават непреодолими. Той е горд гръцки воин, поведението му е пропито от страст и хуманизъм. Напълно неуязвим за врага, ако не се брои прословутата му пета.

Част от слушателите се усмихнаха.

— Всеки си има слабост — добави тя.

— А каква е вашата, госпожо министър? — попита един от студентите.

Още в началото на тази среща тя им беше казала да не се притесняват и да й задават всякакви въпроси.

— Защо ме учите на тези неща? — попита тя Сергей.

— За да опознаеш и разбереш своето минало — отвърна Сергей. — Знаеш ли, че е възможно да произхождаш от древните гърци?

— Как така? — объркано го погледна тя.

— Александър и неговата гръцка армия завладели тези земи преди много години, още преди исляма. Много от неговите бойци останали тук, отказвайки да се върнат в родината си. Установили се в нашите плодородни долини и взели за съпруги местни жени. Влиянието им се чувства дори и днес, особено в езика, музиката и танците ни.

Ирина никога не си беше представяла подобно нещо.

— Обичта ми към гражданите на Федерацията — отговори на въпроса тя. — Вие сте моята слабост.

Студентите отговориха с аплодисменти.

А тя отново се замисли за „Илиада“ и поуките от нея. За бойната слава и влиянието й върху живота на обикновените хора. За личната чест, за храбростта и отмъщението, за преходността на човешкия живот.

Но не променя цвета на лицето си храбрият воин.

Дали тя не беше пребледняла няколко часа по-рано, когато се наведе над мъртвия убиец?

— Щом политиката те привлича, никога не бива да забравяш Омир — каза Сергей. — За разлика от нашите гръцки прадеди руските ни господари не знаят какво е чест. Не бъди като руснаците, Ирина. Пак ще цитирам Омир, който казва, че предателството към собствената общност е най-големият грях на света.

— Колко от вас са чували за Александър Велики? — огледа аудиторията тя.

Вдигнаха се няколко ръце.

— А знаете ли, че някои от вас със сигурност имат гръцко потекло? — попита тя, след което им разказа историята на Сергей за войниците на Александър, останали в Азия. — Наследството на Александър е част от нашата история. На него дължим своята храброст, рицарство и издръжливост. Той е първият обединител на Изтока и Запада, легендата за него достига до всички краища на света. Името му присъства както в Библията, така и в Корана. Гръцката православна църква го провъзгласява за светец, евреите го смятат за национален герой, а различни версии за живота му присъстват в народното творчество на германци, исландци и етиопци. В продължение на векове за него са писани епични поеми, но неговата история е нашата история.

Не й беше трудно да разбере защо Александър е бил толкова обсебен от творчеството на Омир. Защо лично е изживял „Илиада“. Безсмъртието е постижимо единствено за героите, но хора като Енрико Винченти не разбират понятието чест. Ахил е бил прав. Агнета с вълци не могат да бъдат другари. Винченти е овца, но тя е вълк. Близост между тях не може да има.

Периодичните срещи със студентите бяха полезни в много отношения, най-вече защото й напомняха за това, което предстоеше. Преди 2300 години Александър Велики беше изминал трийсет хиляди километра със своите армии, за да покори целия свят. Беше създал общ език между различните народи и племена, беше насърчил религиозната търпимост, беше стимулирал расовото разнообразие. Беше основал седемдесет нови града, прокарал нови търговски пътища и положил основите на Ренесанс, продължил цели двеста и петдесет години. И през цялото това време се бе стремил към идеала за съвършенство на древните гърци.

Сега беше дошъл нейният ред да направи същото.

След още няколко финални фрази Зовастина се извини и напусна залата.

На излизане от Центъра към нея се приближи един от личните й телохранители и й подаде лист хартия. Тя прочете съдържанието му, механично отчитайки шифрования електронен адрес и краткостта на посланието: ДО ЗАЛЕЗ-СЛЪНЦЕ ТРЯБВА ДА СИ ТУК.

Категоричността му я подразни, но тъй като нямаше избор, тя нареди:

— Подгответе хеликоптер!