Стив Бери
Венецианското предателство (14)

12

Виктор остави слушалката и се обърна към Рафаел, който беше изслушал разговора от мястото си до прозореца.

— Иска среща след три часа. В къща на крайбрежната магистрала, северно от града. — Вдигна слонския медальон от масичката и добави: — Знаели са, че ще задигнем монетата, и са се подготвили. Това е работа на много добър фалшификатор.

— Длъжни сме да докладваме — отбеляза Рафаел.

Виктор беше на друго мнение. Министър Зовастина го беше изпратила тук, защото му имаше пълно доверие. Личната й охрана наброяваше трийсет човека, които не се отделяха от нея двайсет и четири часа в денонощието. Това беше нейният Свещен отряд, изграден по модела на елитния древногръцки отряд, водил отчаяни сражения, докато Филип Македонски и синът му Александър Велики не го унищожили. Беше чувал със собствените си уши мнението на Зовастина за храбрите бойци. Македонците били толкова впечатлени от качествата на Свещения отряд, че му издигнали паметник, който може да се види и днес в Гърция. Веднага след като поела властта на новата Федерация, Зовастина се заела да изгради собствена гвардия по модела на Свещения отряд. В качеството си на пръв избраник Виктор получи задачата да подбере останалите двайсет и девет бойци. Бе открил италианеца Рафаел в България — работеше за местните силови структури.

— Няма ли да се обадим в Самарканд? — отново попита Рафаел.

Виктор изгледа втренчено партньора си. По-младият мъж бе бърз и енергичен, с неспокоен дух. Виктор го харесваше и по тази причина му прощаваше някои грешки, които едва ли би простил другиму. Като например нападението срещу мъжа в музея. Но дали това изобщо беше грешка?

— Няма — кротко отвърна той.

— Тя ще ни убие, ако разбере.

— Значи не бива да разбере. Засега се справяме много добре.

И действително беше така. Бяха извършили четири кражби, всичките от частни колекционери, имащи глупостта да държат монетите в обикновени сейфове или леснодостъпни витрини. Всички кражби бяха последвани от пожари, които успешно прикриха следите им. Или не чак толкова успешно…

Човекът от другата страна на линията явно беше запознат с действията им.

— Налага се сами да решим този проблем — добави той.

— Страхуваш се, че тя ще обвини мен? Гърлото на Виктор внезапно се стегна на топка.

— По-скоро ще обвини и двама ни — дрезгаво отвърна той.

— Страх ме е, Виктор. Прекалено много ме носиш на гърба си.

— Последната каша я забъркахме заедно — успокои го Виктор, опипа медальона и мрачно добави: — Тези прокълнати монети ни носят само неприятности!

— Тя защо ги иска?

— Тя не е от хората, които дават обяснения — въздъхна Виктор. — Но щом ги иска, значи са важни за нея.

— Аз подочух нещичко.

В погледа на Виктор проблесна любопитство.

— Къде го подочу това нещичко?

— По време на смяната си миналата седмица малко преди да отпътуваме.

Охраната на Зовастина се осъществяваше на 12-часови смени. Правилата бяха ясни: нищо чуто или видяно нямаше значение, важна бе само сигурността на върховния министър. Но сега беше различно. Той искаше да научи повече.

— Хайде, казвай.

— Замислила е нещо.

Виктор вдигна медальона пред очите си.

— Какво общо има това с плановете й?

— Тя каза, че има. Говореше с някого по телефона. Нашата мисия тук има за цел да отстрани някакъв проблем. — Рафаел замълча за миг и добави: — Амбициите й са безгранични.

— Но тя е постигнала много — възрази Виктор. — Повече от всеки друг. Животът в Централна Азия най-после е добър.

— Видях го в очите й, Виктор. Не й стига, иска повече.

Виктор прикри безпокойството си зад озадачено изражение.

— Четях една от биографиите на Александър, която ми беше препоръчала — продължи Рафаел.

Зовастина обичаше да препоръчва книги. Особено на него. „Знаеш ли историята на Буцефал, коня на Александър?“

Виктор беше чул историята от Зовастина. Когато Александър бил малък, баща му се сдобил с кон, който отказвал да се подчини на каквато и да било дресировка. Момчето обаче нахокало конярите и заявило, че ще укроти животното. Филип се усъмнил в думите му, но когато Александър казал, че ако не успее, ще плати коня със собствени пари, баща му се съгласил. Тайната на успеха му била проста: Александър просто забелязал, че жребецът се страхува от собствената си сянка, и започнал да го укротява на слънце. И след няколко сеанса успял да го възседне.

Виктор разказа каквото знаеше, а Рафаел вдигна глава и попита:

— Знаеш ли какво казал Филип на Александър след укротяването на жребеца?

Той поклати глава.

— Казал му: „Започвай да търсиш царство, което да отговаря на амбициите ти, защото Македония е тясна за теб“. Ето и нейния проблем, Виктор. Федерацията е по-голяма от Европа, но не й стига. Тя иска повече.

— Което не е наш проблем.

— Но това, което правим, съответства по някакъв начин на плановете й.

Виктор замълча, въпреки че тревогата в душата му остана. Рафаел усети нежеланието му да говори и смени темата.

— Преди малко обеща на онзи човек, че ще му занесем петдесет хиляди евро, но ние нямаме пари — подхвърли той.

— Няма и да ни трябват — отвърна Виктор, благодарен за тактичността на партньора си. — Ще вземем медальона, без да харчим нищо.

— Но трябва и да ликвидираме крадците, нали?

Рафаел беше прав. Върховният министър Зовастина не прощаваше грешките.

— Ще ги избием до крак — кимна той.