Стив Бери
Венецианското предателство (2)

Пролог

Вавилон, май 323 г. преди Христа

Александър Македонски бе решил да го убие лично. Обикновено възлагаше подобни задачи на други, но не и днес. От баща си беше научил много полезни неща, но един урок бе запомнил завинаги.

Екзекуциите са за живите.

Шестстотин от най-добрите му воини бяха строени на площада. Безстрашни мъже, които в безброй битки се бяха хвърляли срещу противника или бяха охранявали уязвимия тил. Благодарение на тях непобедимата македонска армия беше завладяла Азия. Но днес нямаше да има сражения. Никой от воините не носеше оръжие и не беше защитен с броня. Уморени и загрижени, те бяха облечени с леки дрехи и шапки на главите.

Александър също наблюдаваше сцената с необичайно уморен поглед.

Той беше водач на Македония и Гърция, господар на Азия, владетел на Персия. Мнозина го наричаха властелин на света, други го обявяваха за бог. Преди време един от генералите му го бе нарекъл „единственият философ на света, който размахва оръжие“.

Но той беше преди всичко човек.

А любимият му Хефестион беше мъртъв.

Този мъж беше всичко за него — доверен приятел, командир на кавалерията, вторият по ранг в държавата, любовник. Още като дете Аристотел му беше внушил, че приятелят е второто „аз“ на човека. За Александър това беше Хефестион. Още помнеше как веднъж бяха сбъркали Хефестион с него. Грешката бе предизвикала всеобщо смущение, но той с усмивка бе обяснил, че това не е толкова важно, защото Хефестион също бе Александър.

Сега Александър бавно слезе от коня. Денят беше слънчев и топъл. Пролетните дъждове бяха спрели едва вчера. Предзнаменование ли беше това? Може би.

В продължение на дванайсет години беше воювал на изток, покорявайки Мала Азия, Персия, Египет и част от Индия. Сега искаше да тръгне на юг, за да завладее Арабия, западната част на Северна Африка, Сицилия и Иберия. Войските и корабите вече бяха готови. Скоро походът щеше да започне, но първо трябваше да реши въпроса с преждевременната смърт на Хефестион.

Закрачи по меката земя, калта тихо жвакаше под сандалите му.

Нисък на ръст, но пъргав в речта и походката, Александър притежаваше силно и жилесто тяло, белязано от безброй рани. От майка си — албанката, беше наследил правия нос, решителната брадичка и чувствените устни. Подобно на своите бойци, той беше гладко избръснат, с разрошена руса коса. Очите му — едното сиво-синьо, а другото кафяво — бяха винаги нащрек. Винаги се беше гордял с търпението си, но напоследък му беше все по-трудно да контролира гнева си. Може би защото откри, че му харесва да се страхуват от него.

— Лечителю — тихо каза той, продължавайки да крачи напред. — Нали пророците са тези, които правят най-точните прогнози?

Човекът благоразумно замълча. Поне си знаеше мястото.

— Това е от Еврипид — поясни Александър. — Аз много харесвам пиесите му. Но не мислиш ли, че трябва да очакваме повече от един пророк?

Не очакваше отговор от Главк, който беше вцепенен от ужас. И имаше защо. Вчера, по време на бурята, два коня бяха привели към земята стволовете на две високи палми. Бяха ги стегнали здраво с въжета, чиито краища пък бяха завързали към трето дърво. В момента лечителят стоеше в средата между тях, като всяка от ръцете му беше завързана с въжета към палмите. А Александър държеше меч.

— Ти беше длъжен да направиш точна прогноза — процеди през зъби той, а очите му хвърляха мълнии. — Защо не успя да го спасиш?

— Опитах се — прошепна нещастникът и зъбите му затракаха.

— Как? Не си му дал лекарството!

Главк кимна и забързано добави:

— Няколко дни по-рано стана злополука и по-голямата част от отварата се разля. Веднага изпратих куриер да донесе нова, но за съжаление той пристигна твърде късно за… за фаталната болест.

— Не ти ли беше заповядано винаги да имаш достатъчно запаси?

— Имах, господарю! — проплака лечителят. — Беше злополука!

Александър остана напълно равнодушен към воплите му.

— След последния път се разбрахме това да не се повтаря — сухо каза той.

Лечителят отлично знаеше за какво става въпрос. Преди около две години Александър и Хефестион се разболяха от треска. И тогава запасите от отварата бяха на изчерпване, но спешната доставка на допълнителни количества им помогна да се излекуват.

По челото на Главк се стичаше пот, уплашените му очи молеха за милост. Но Александър виждаше единствено изцъкления поглед на мъртвия си любим. Като деца и двамата бяха ученици на Аристотел: Александър като царски син, а Хефестион като наследник на велик воин. Сближиха се благодарение на Омир и неговата „Илиада“. Хефестион пое ролята на Патрокъл, а Александър — на Ахил. Покварен, злобен и съвсем не толкова умен, Хефестион все пак беше чудесен приятел. Но сега него го нямаше.

— Защо му позволи да умре?

Въпросът беше зададен тихо, предназначен единствено за Главк. Бойците бяха на разстояние, което им позволяваше да виждат, но не и да чуват всичко. Голяма част от гръцките воини, с които Александър беше започнал голямата си офанзива в Азия, бяха или мъртви, или доизживяваха старините си. Те бяха заместени от персийски наемници, които бяха мобилизирани, след като той завладя земите им. И, както се оказа, бяха много добри воини. Всички до един.

— Ти си моят лекар — продължи шепнешком Александър. — Поверил съм ти живота си. Както и живота на всички, които са ми скъпи. Но ти се провали. — Очите му се насълзиха от прилив на емоции. — И се оправдаваш с някакво нещастно стечение на обстоятелствата.

Мечът легна с плоската си част върху въжетата.

— Моля те, господарю! — проплака Главк. — Вината не е моя! Не заслужавам това!

— Вината не е твоя ли? — втренчи се в него Александър и бавно вдигна меча. — Как можа да го кажеш?! Твой дълг бе да помогнеш!

— Господарю! Ти имаш нужда от мен! Освен теб аз съм единственият човек на света, който знае за лековитата течност! Кой ще ти я даде, ако си ранен или болен? — Говореше бързо, опитвайки всичко възможно да спаси живота си.

— И други могат да бъдат научени.

— Но за това се изискват умения и знания!

— За Хефестион твоите умения се оказаха безполезни. Не спечели и от знанията ти, колкото и дълбоки да са те. — Александър замълча за миг, изпитвайки огромна трудност да изрече на глас думите, които напираха на устните му: — И той умря.

Есенният спектакъл в Екбатана трябваше да бъде грандиозен. Истински фестивал в чест на Дионис, с атлетически състезания, музика и специално пристигнали от Гърция над три хиляди артисти, за да забавляват войниците. Празненствата, обилно поливани с вино, които трябваше да продължат няколко седмици, бяха прекъснати след заболяването на Хефестион.

— Казах му да не яде, но той не ме послуша! — проплака Главк. — Натъпка се с птиче месо и пи вино. Предупредих го да не го прави!

— А ти къде беше? — остро попита Александър, после, без да чака отговор, добави: — На театър! Най-спокойно гледаше представлението, докато моят Хефестион умираше!

Гневът му се увеличаваше многократно от факта, че по същото време самият той беше на стадиона, наблюдавайки поредната лекоатлетическа надпревара.

— Знаеш колко е опасна тази треска, господарю — прошепна Главк. — Идва внезапно и удря със страшна сила. Гладът е единственото средство срещу нея. Никаква храна! Знаеш как се получи последния път. Пълен глад до пристигането на отварата!

— Ти трябваше да си до него! — изкрещя Александър. Забеляза, че войниците го чуха, понижи глас и добави: — И да имаш отвара!

Не пропусна да отбележи неспокойното раздвижване на строените бойци и си даде сметка, че моментално трябва да възстанови контрола си над тях. Какво беше казал Аристотел? Царят говори чрез делата си. Именно по тази причина бе нарушил традициите, заповядвайки тялото на Хефестион да бъде балсамирано. Но това не беше всичко. Придържайки се към произведението на Омир, той заповяда да бъдат отрязани гривите и опашките на всички коне — така, както бе направил Ахил за мъртвия Патрокъл. Забрани всякаква музика и изпрати емисари до великия оракул на Амон, от когото поиска указания как най-добре да почете паметта на своя любим. А после, за да облекчи мъката си, връхлетя с цялата си мощ върху клетите касити и ги изтреби до крак. Това също беше жертвоприношение към бързо чезнещата сянка на любимия Хефестион.

Гневът управляваше действията му.

Мечът изсвистя във въздуха и спря на милиметри от брадата на Главк.

— Треската ми се връща! — прошепна Александър.

— В такъв случай имаш нужда от мен, господарю. Аз мога да ти помогна.

— Както помогна на Хефестион ли?

Пред очите му все още беше погребалната клада на Хефестион отпреди три дни. Беше висока колкото пететажна сграда, изградена върху квадратна основа, богато украсена с позлатени орли, корабни носове от масивно дърво, лъвове, бикове и кентаври. На изгарянето й присъстваха пратеници от всички средиземноморски страни.

И всичко това заради некомпетентността на мъжа пред него.

— Не ми трябва помощта ти! — отсече Александър и замахна с меча зад гърба на лечителя.

— Не, моля те! — изкрещя Главк.

Мечът се спусна и започна да сече възлите. Яростта на Александър растеше с всеки замах. В крайна сметка дебелите въжета се предадоха, пропуквайки като човешки кости. Един последен удар и мечът преряза последния възел. Освободени от оковите си, двете палми се стрелнаха нагоре — едната наляво, а другата надясно, с Главк по средата.

Устремът на гъвкавите стебла се забави за миг, нещастникът нададе пронизителен писък. После ръцете му бяха изтръгнати от раменете, а гръдният му кош експлодира в кървав фонтан.

Листата на палмите прошумоляха като ромон на далечен поток, стеблата им облекчено проскърцаха и заеха обичайното си положение.

Трупът на Главк се стовари на земята, а ръцете и части от гръдния му кош останаха да висят от клоните. Миг по-късно всичко потъна в тишина. Никой от войниците не издаде звук.

Александър се обърна към тях.

— Алалалай! — изкрещя той.

Хората му повториха бойния македонски възглас, ехото от гласовете им прелетя над влажната земя и се блъсна в крепостните стени на Вавилон. Тълпата граждани, които наблюдаваха оттам, им отвърна със същия вик. Александър изчака глъчката да стихне и обяви:

— Не го забравяйте никога!

Знаеше, че хората ще се запитат кого има предвид: Хефестион или нещастника, който току-що беше платил с живота си за разочарованието на своя господар.

Но това беше без значение.

Вече не.

Александър заби меча в меката пръст и тръгна към коня си. Това, което каза на лечителя, беше вярно. Треската наистина се завръщаше.

И той я посрещна с радост.